събота, 30 април 2011 г.

МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯ - ПОЕМА ЗА БАТАК


МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ
    Христо СПАСУНИН
Ако някога отидете в Батак и влезете в храма-светиня, вие ще видите куп човешки черепи, върху които е поставено малко детско черепче посечено с ятаган, което ми разказа своята тъжна история

Споменът в сърцето ще остане пресен,
споменът  - в сърцето-рана, кръв и песен.
Шапките свалете, подгънете крак,
на колени, братя, пред нас е Батак!
Ето го градеца, малък – но велик,
гробница и клада, чийто страшен вик
отекна далече в двете полушария
и през кръв изрече: „ИМА И БЪЛГАРИЯ!“

В храма беше тихо, тихо като в храм.
Над черепи бели аз застанах ням,
Изтръпнал и бледен. Гледах вцепенен,
череп на детенце вглеждаше се в мен.
Череп на детенце!... В ужас онемях,
с очи замъглени гледах и мълчах.
 Давеше  ме нещо, понечих да тръгна,
Черепчето детско сякаш се помръдна.
В кухините очни – страшни и дълбоки,
гледаха ме кротко две очи широки,
бистри и невинни, плувнали в сълзици,
разрез ятаганен скри се от косица,
две бледнички бузки, изпити и гладни,
то продума с устни напукани, жадни:
„За клането страшно, искаш ли да кажа?
Тръгни с мене, чичко, всичко ще разкажа!“
Мислено аз хванах детската ръчица,
през сълзи погалих къдрава главица,
тръгнах подир него със безшумни стъпки,
тръгнах, а снагата  побиваха тръпки…
„Тука, де думат му Беглишки харман,
Ахмед ага бе кундисал стан,
с хиляди читаци – все башибозуци,
с кръв в очите, жадни за плячка хайдуци.
Тука дядо Трендафил – старец беловлас,
пушките предаде, за да спаси нас,
после беше хванат, с гавра разсъблечен
и на шиш завързан, беше жив опечен!..
Що трепери, чичо, твоята ръка?...
Тука беше моста над Стара река,
те тогаз сториха моста на дръвник,
 триста глави, чичо,паднаха без вик,
отрязани, страшни, падаха  в реката
и от кръв червена стана и водата…
Труповете, чичо, без глави – но живи
свличаха се с мъка в водите пенливи.
Стара река скри ги в хладната си пазва,
ромонът й тъжен все за тях разказва…
В бурна нощ по-късно тя отнесе моста,
да вървиме, чичо, има още доста.
Виж, отвъд реката, имаше там къща,
и пред нея, чичо, бе кланица съща.
В къщата си чичо Богдан се укрил
пушкал и душмани петима убил,
после беше хванат, на мъки обречен
и късче по късче с ятаган насечен.
Богданица Лоза – беше ми тя стрина,
влачеха я с ярост палачи двамина,
касапинът чичов – страшен като бик,
вгледа се на стрина в хубавия лик,
пристъпи към нея с кървава глава,
па издума ядно, гневно тез слова:
„Гяурке, послушай! Млада си, красива,
тръгвай с мен в харема и ще бъдеш жива!“
-Тръгвам, аго, тръгвам, живота спаси  ми,
вземи ме при тебе, закрила бъди ми!
Па пристъпи стрина три-четири крачки,
заплю го в очите с кървави храчки
и дорде изтрие той с ръка лицето
ядно му прободе  с остър нож сърцето…
После стана страшно. Всички живи хора
вечен сън заспаха, чичо, под топора.
Никой не продума, никой не помоли,
лягаха самички на дръвника, голи,
галеха го сякаш бе възглавка мека,
та дано направи смъртта им по-лека…
За да може всеки шия да намести,
трябваше трупа предишен да отмести…
От тела човешки грамада растеше,
кръвта като чучур от рани шуртеше,
тук изклаха много майки и деца,
тук видях как вадят из гърди сърца,
и как с дива ярост и бяс във очите
режеха без милост на майки гърдите,
бебета невръстни бучеха на щик!...
Чуваш ли ме,чичо?... Казвай!... Що мълчиш!...
Аз дочух тогава – ще палят селото!
Веднага побегнах горе към школото,
но и там цареше врява и тревога,
писъци човешки стигаха до Бога.
Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч
и добре разбирах – там е също сеч.
После поутихна тази страшна врява,
стана много тихо и там, и тъдява,
пропълзяха сенки край мене човешки,
от страх не разбрах ги – живи или мъртвешки.
За гърлото сякаш някой бе ме хванал…
Изведнъж школото цяло в огън пламна,
На сганта проклета сред крясъци диви,
изгоряха, чичо, двеста души живи,
дирили закрила, там, под дюшемето,
в огнения пламък найдоха небето…
Изгоряха, чичо, а аз дирех мама
и затичах бързо да се скрия в храма.
В него- стари, млади, деца като мене,
Изведнъж дочу се: - Храмът обграден е!...
И тогаз започна най-страшното нещо:
Вътре стана душно и така горещо,
че измряха много деца, стари хора,
а псувни, закани чуваха се в двора.
През един прозорец хвърлиха пчели,
те когато жилят, знаеш как боли?...
После пък хвърлиха запалена слама,
падна върху мене! Писнах, чула мама,
по гласа ми, чичо, мама ме познала,
само подир малко бе ме прегърнала!
Нищо не ми каза, гледа ме в очите,
а като от извор бликат  й сълзите,
сякаш че не вярва, че сме живи двама!...
Плаках много, чичо, плачеше и мама…
А до нас – дечица, малки, в пеленички,
от глад и от жажда смучеха ръчички,
 за водица капка плачеха със глас,
но вода във храма нямаше при нас…
Устничките малки, напукани, в рани,
мажеха ги майките с кръвта на заклани.
Аз видях там майка една, че се кръсти,
па в земята почна да дълбай със пръсти,
после втора, трета… За свойте дечица
майките в земята търсеха водица…
Вода не найдоха… Найдоха смъртта!
Тя, смъртта, тук влезе през една врата,
разтворена с трясък, с пушки, с ятагани,
хиляди човеци бяха тук заклани…
В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама
И за миг очите отворих си само
И видях!... О, чичо, как да ти го кажа?!...
Туй не може никой, никой да разкаже.
И да ти го кажа, ти го премълчи!
Аз видях тук, чичо, видях го с очи,
Как един поганец, кръвясъл от злоба,
с ятаган разпори майчина утроба
на една невеста. И как тя умря!...
Майчицата клета – тя и не видя
рожбицата своя, още неродена
как от ятагана бе разполовена…
Слушаш ли ме,чичо? Слушай и мълчи!...
Аз видях тук още как вадят очи!
Мушкат с ятагана във лицето живо
и след миг извадят окото красиво,
от страшната рана кръвта заклокочи,
нов мах с ятагана, главата отскочи,
а трупът политне, гърчи се на пода…
От тела човешки бе заприщен входа,
кървава   грамада от труп върху труп,
живи, полуживи и мъртви накуп…
Пак очи затворих, мама ме притисна,
закри ми лицето, после страшно писна,
залитна и падна. Паднахме и двама
прегърнати с обич, аз – с трупа на мама…
-Мамо!... Мамо!... Мамо!... – плачех в тъмнината,
докато усетих удар по главата…
Черепът ми, чичо, с ятаган посечен,
вечно  ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.
Над черепи бели дълго стоях ням,
черепите гледах как във мрака греят,
сякаш че нашепват: „МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ!!!“
                                                          17  май 19 66 година

ЗА АВТОРА

ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН
10 април 1923 г., САМОКОВ – 15 септември 2010 г., ТЕТЕВЕН
         

          Природата щедро го Бе надарила, но животът не Бе щедър с него. Може би именно заради разкошните си дарби и коравият, непреклонен характер, жестоко пати и страда, а с него и семейството му. Но всякога отстоява непреклонно себе си!
Роден през 1923 година и израсъл в Самоков, от малък тръгва по пътеките на величествената Рила. Потомък на стар самоковски род, с дълбока диря в обществения живот и развитието на града. Един невероятен човек и българин - патриот, планинар, самороден поет и историк, обаятелен лектор и пламенен рецитатор. Турист, скиор, планински спасител и водач, бродил навсякъде из българските планини.  Автор на легендарната туристическа песен "Мальовица", която написва едва 18-годишен, по време на поход до едноименната хижа.
          Участва във Втората световна война. За активната си дейност като българин и националист е изключван от гимназията, арестуван и преди 9 септември. А след това пак многократно е затварян и гонен. През 1951-52 г. 16 месеца е лагерист в Белене.
Най-активен обществен деятел - в читалището и навсякъде в Тетевен, изявен, планински спасител и турист с изключителни заслуги за развитието и масовизирането на туризма в района и навсякъде в България, за изграждането на материалната база. Основател (през 1985 г.) и водач на ежегодния Национален туристически поход "По стъпките на Хвърковатата чета на Георги Бенковски от Оборище до Костина - 21-25 май."
Неговият университет е животът му - бурен и пълноводен, с неистова жажда за знания, честност и справедливост. И с една невероятна любов за България.
          Автор е на много стихове, поеми, легенди, статии и различни публикации на исторически, туристически и актуални теми, често публикува в печата, има много излъчвания по телевизии и радиа. Издал е книгите "Балканът разказва" и “За теб, Родино!"

                                                         

ИСТОРИЯТА - ЛЮБОВ ОТ МЛАДИНИ
Страшно много четях, ровех се по библиотеки и архиви, посещавах всякакви лекции и форуми. Другото - то си е от Бога дарба - да разказваш, да увличаш и убеждаваш. По цяла България съм изнасял беседи. Слабост са ми Възраждането и Априлското въстание, личността на невероятния Георги Бенковски - много съм говорил и писал по тези теми. По щекотливия и днес проблем с българските турци, на много места са ме предупреждавали да внимавам, че има от тях в залата. Честно и откровено съм заявявал всякога, че аз историята няма да променям, ще говоря истината и само истината. С уважение към всички хора, а който не иска - да не слуша. И наред с героизма, трагизма, кървавите и жестоки престъпления, разказвах и как най-верният каикчия на Баба Тонка е бил турчинът Осман! Как, когато предателят на Оборище Ненко Балдьовеца се хвалел в едно кафене в Одрин, че той бил свършил работата, един турчин не изтраял и го заклал с думите, че заради такава гадина се е проляла толкова невинна кръв… Хората винаги ме приемаха, разбираха и благодаряха за истината. Затова за преиначаването на историята и истината, за новото турцизиране днес съм особено тревожен и гневен. Тетевенските българомохамедани не знаят и думица турски, а така ги лъжат, обработват и мамят, за да ги направят турци, така се демагогства с тях, че… Но това е една много обширна и болна не само за мене тема…


                                           КАКВО МИ ОСТАВА
Въпреки всичко - вярвам в бъдещето на България!!! Да, вярвам, че тя ще възкръсне в единните си граници с духовното възраждане на българите! Зная, че това ще стане. Защото познавам добре историята, преценявам трезво и критично настоящето и се мъча да надникна в бъдещето. Както съм правил успешно не един път.
Затова зная:
БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРЕБЪДЕ!!!


Май 2006 година, Тетевен                                                 
                                                             

ХИМН НА МАЛЬОВИЦА

Там в планината,
всред дивни върхов,
вие се връх в небесата,
той се Мальовица зове!.. (2)

Пролет цветята
цъфтят си като в рай...
Милва зефирът челцата
и нежно с тях си играй!..

Лете сред зноя
там при Мальовица, вий,
елате вижте героя,
що връх в небето си крий.

Есен се сплитат
и вият се страшни мъгли...
И рядко само прелитат
горди кат върхът орли!..

Зиме красив е –
божествено хубав е Той - Върхът.
Приказно той горделив е,
белей се само снегът!..

Там вечна песен
за радост ветрецът шепти!
Аз често слушам унесен
как нежно кат птица трепти!..

(Повтаря се първата строфа)

Хижата -1941 г., ноември
УТОЧНЕНИЕ:
В популярния днес вариант на песента последният куплет е заменен с две нови строфи, също написани от Христо Спасунин,  като се повтарят последните два реда от всеки куплет:

Там малка хижа
се гуши в самота...
В нея ний често безгрижно
пеем до късно в нощта!..

Трепкат лъчисти
звездите над върхове.
Тръгвайте, бодри туристи,
Мальовица ви зове!.. (2)

четвъртък, 21 април 2011 г.

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ ИЗБУХВА В КОПРИВЩИЦА!!!


И ЗАПОВЯДАЙТЕ НА ПРАЗНИЦИТЕ НА 30 април, 1 МАЙ (възстановката на въстанието) и 2 МАЙ В КОПРИВЩИЦА!

събота, 9 април 2011 г.

Дойчо Иванов: Димчо Дебелянов е в Светата Троица на българската поезия заедно с Ботев и Яворов 03 април 2011 | 17:12 | Агенция "Фокус" Начало / Мнение По повод годишнината от рождението на Димчо Дебелянов, която бе отбелязана на 28 март, Агенция „Фокус” разговаря с Дойчо Иванов, уредник на къщата-музей на поета в Копривщица. Фокус: Г-н Иванов, как преминаха честванията по повод годишнината от рождението на Димчо Дебелянов? Дойчо Иванов: На 28 март бе организирана национален празник на поезията „И не умира Димчо Дебелянов” под надслов „Поетична вечер с Георги Киров и приятели”. Събитието се състоя в залата на Земеделския съюз „Ал. Стамболийски” в София. Залата бе препълнена, като се има предвид, че само седящите места са 300, а имаше и още правостоящи. Основен организатор бе Георги Киров – лауреат на националната награда за 2004 г. Присъстваха представители на община Копривщица, Дирекция на музеите в Копривщица, Читалище „Белите брези”. Рецитираха се стихове от гилдия „Димчо и почитатели”, както се шегуваме – „новата бохема на Димчо” – Маргарита Петкова, Атанас Капралов, Ивайло Диманов, Димитър Милов, Славимир Генчев – поетът с китара, бардът Бойко Георгиев, литературоведите Никола Георгиев, Марин Кадиев, приятели и почитатели на Димчо от София, Копривщица и цялата страна. Идеята на това честване бе рожденият ден на най-нежния и сигурно най-обичания поет Димчо Дебелянов да се превърне в национален ден на поезията. В Копривщица имаше поклонения на гроба му. Фокус: Кои са най-интересните и любопитни моменти от биографията на Димчо? Дойчо Иванов: Той се ражда на 28 март, било е Връбница, Цветница. До 9-годишна възраст живее в Копривщица в една патриархална, автентична, християнска българска атмосфера и тези добродетели и морал, които по-късно дават основание на неговите приятели да кажат, че е най-чистият български поет. Той е на 9 години, когато баща му умира, преселват се в Пловдив, където най-големият му брат Иван работи и поема издръжката на семейството. След това от 1904 г. е в София, където завършва Първа английска гимназия. За разлика от баща си и дядо си, не е имал вкус към бизнеса и търговията. Работил е като чиновник на различни места – в метеорологична станция, в Съдебната плата, коригира вестници, превежда. Той е знаел руски и френски език. Фокус: Кои са малко известните факти от битието му? Дойчо Иванов: За тези изминали 95 години от смъртта му трудно биха се намерили някакви неизвестни факти, освен ако не намерим някакви спомени или писма или записано от негови приятели. По-малко известно от неговата биография е това, че той е владеел отлично руски и френски език, имал е дарба за езици, която му помага не само да преведе няколко книги, с което осигурява препитанието си, но и чете в оригинал великите поети в онова време и много бързо израства като талант. Обичал е много да пътешества, да скита из природата, да върви под дъжда. Фокус: Какво не знаят хората около участието на Дебелянов в Балканската и Първата световна война? Дойчо Иванов: През 1916 година той заминава доброволно на фронта. По време на Балканската война, вече 25-годишен, той е повикан, дотогава все е отлагал като студент. Влиза в казармата в Самоков през есента на 1912 година, не участва в самата война. Интересното е, че когато българските войни превземат Одрин през март, малко след това той с негови приятели в Самоков активно са участвали в различни театрални и други представления, с помощта на местни дружества събират средства, купуват награди за победителите и пътуват до Одрин, където техният полк е участвал в сраженията, раздават подаръци на приятелите от своя полк. Оттам групата правят едно много интересно пътешествие, отиват до днешния Александруполис или Дедеагач. По брега на Бяло море стигат чак до град Серес. Там посрещат Великден, мислели са си да отидат до Солун и да се върнат по днешния път през Демирхисар, където по-късно ще бъде погребан Димчо Дебелянов, но започва Междусъюзническата война и те се връщат по същия път. След няколко години точно на това място между Серес и Демирхисар, днешното Сидирикастро, той загива. Това може би е едно от най-дългите му пътешествия, защото не е имал възможност да пътува много. Другата е една екскурзия до Атина през 1911 г. За него войната завършва в Самоков, където все още е войник. През лятото се уволнява, а през есента на 1913 г. е постъпил в школата за запасни офицери в Княжево. Там изкарва 6-7 месеца, бил е със звание офицерски кандидат. В самата война той е бил освободен от мобилизация като чиновник във Върховната сметна палата, но е смятал, че неговият дълг е да бъде там, където гине целият български народ. Подава си молба за напускане, за което осведомява и Главния щаб на българската войска в Кюстендил. В края на юли 1916 г. вече е в своя полк, който е бил на позиция южно от Скопие по течението на река Вардар. Оттам вече започва неговият боен път, за да загине на 2 октомври 1916 г. в сражение с англо-френски войски на левия бряг на река Струма между днешните градове Серес и Сидирокастро, където е бил погребан на следващия ден – 3 октомври. Фокус: Преди време планирахте да поставите в двора на църквата в Сидирокастро паметен надпис, че там е почивал великият български поет Димчо Дебелянов, както и че са били погребани 24 други български офицери-герои, загинали за годината. Какво се случи с тази инициатива? Дойчо Иванов: Преди три години изпратихме писмо. Имаме официално решение на Общинския съвет на град Копривщица за побратимяване на двата града, изпратихме предложение на нашите съседи от град Сидирокастро, за да може да се постави една паметна плоча с по-близки връзки. За съжаление, досега нямаме никакъв отговор от тях. Тези дни подготвяме писмо, с което внимателно ги молим да ни дадат някакъв отговор за тази наша инициатива. Побратимяването е като дипломатическа стъпка към поставянето на плочата. Фокус: Какви други инициативи предвиждате? Дойчо Иванов: За съжаление, нямаше официален представител от Министерството на културата на отбелязването на годишнината. Нашата идея и предложение е – догодина, когато се навършват 125 години от рождението на Димчо Дебелянов, годината да бъде обявена за Международна година на Дебелянов, както стана с годишнина на Никола Вапцаров. Това е европейски начин, който много ще помогне за издигане престижа на България, както и за популяризирането ни – с развиването на културни центрове в чужбина по повод годишнината. Другата идея е да се учреди международна литературна награда на името на Димчо Дебелянов, която да се връчва на кръгли годишнини. Надяваме се да се направи ново издание на пълните събрани съчинения на Димчо Дебелянов, които не са издавани 25 години. Последното издание е от 1987 г. Фокус: Димчо Дебелянов ли е това, което свързва Копривщица и Сидирокастро? Дойчо Иванов: Сидирокастро е малко градче, малко по-голямо от Копривщица. През онези години там са воювали, а може би и търгували други копривщенци. Смятам, че има какво да обменим като опит и да си бъдем взаимно полезни. Фокус: Какви експонати могат да се видят в къщата-музей на Димчо Дебелянов в Копривщица? Какво привлича вниманието на посетителите? Дойчо Иванов: Къщата е от типа литературен музей, представящ преди всичко живота и делото на Димчо Дебелянов, както и една малка битова експозиция от копривщенската кухня от едно време. В къщата основно са книгите – първата книга на Димчо Дебелянов, която излиза 4 години след смъртта му. Приживе той няма издадена самостоятелна книга. През 1920 г. Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и приятели съставят неговата първа книга, издава я Александър Паскалев. Другите експонати са предимно книги, преводи от чужбина и България. Малкото запазени лични вещи са едно евангелие, което си купува като ученик в Пловдив, винаги е носил със себе си и много го е четял. Има и лични негови бележки по страниците на един джобен бележник, в който е писал на фронта. Вниманието привлича и рождената му люлка, в която е гледан той и неговите братя и сестри. Той е бил шестият, най-малкият в семейството. Къщата, която е малка и скромна, всъщност е била къща на заможни занаятчии, където са живели две семейства – баща му, майка му, шестте деца. Те са били абаджии търговци с чичо му Иван, който живеел в другата източна половина на къщата с осем деца. Макар и заможни хора, те много са се обичали и са живеели задружно. Фокус: Какви хора посещават къщата-музей? Колко посетители идват годишно? Дойчо Иванов: Посещават я различни хора. Сега започва сезонът на ученическите екскурзии. По общи данни през Копривщица годишно преминават из музеите около 200 хил. души, може би около 30 000 са посетителите на къщата-музей на Димчо Дебелянов. Прави впечатление, че идват и млади хора, както и по-възрастни, които са го чели и изучавали по-подробно. Наскоро имаше едно много интересно посещение от един възрастен господин от Русия, който със сълзи на очите постави специално две саксии на паметника на Димчо. Говорихме си дълго с него. Той заяви: „Димчо е един поет, който вие не съзнавате какво богатство е. Той е много по-велик от нашите Есенин, Брюсов, един невероятен поет, който трябва да четете и изучавате по всяко време”. Повечето от посетителите ни задават доста въпроси. Сега посещенията са повече на млади хора от различни училища в страната. Фокус: Какво е мястото на личността на Димчо в българската история и култура? Дойчо Иванов: Вярвам, че той е в Светата Троица на българската поезия – с Ботев и Яворов. Дебелянов има своето особено място. Казваме за Димчо „нежно и интимно”, независимо че Димчовци много, но Димчо е един – със своите стихове, които са част от нашата душевност и отдавна се е превърнал в едно явление, което характеризира този преломен момент в българската литература – между старата, патриархалната литература на Дядо Вазов и новата, която настъпва преди и по време на световните войни. Дебелянов е бил изключително ерудиран човек, знаел е езици, познава на практика цялата световна и българска литература и е имал много изтънчен литературен вкус. Неговите приятели са се вслушвали в думите му. За времето си, Димчо е бил приятел и познат на своя кръг, т.нар. млади бохеми, обединени около Подвързачов, който днес литературоведите определят като едно уникално явление. Дебелянов е бил много общителен, контактен, умеел е да излага своите възгледи и становища за литературата и по този начин е влияел на своите приятели, а също и те на него. Когато се замислим за поезия и българска култура, Димчовото име няма как да не бъде пред очите ни и да не си спомним за него. Аделина ГЕОРГИЕВА

Дойчо Иванов: Димчо Дебелянов е в Светата Троица на българската поезия заедно с Ботев и Яворов
03 април 2011 | 17:12 | Агенция "Фокус"
Начало / Мнение
По повод годишнината от рождението на Димчо Дебелянов, която бе отбелязана на 28 март, Агенция „Фокус” разговаря с Дойчо Иванов, уредник на къщата-музей на поета в Копривщица.

Фокус: Г-н Иванов, как преминаха честванията по повод годишнината от рождението на Димчо Дебелянов?
Дойчо Иванов: На 28 март бе организирана национален празник на поезията „И не умира Димчо Дебелянов” под надслов „Поетична вечер с Георги Киров и приятели”. Събитието се състоя в залата на Земеделския съюз „Ал. Стамболийски” в София. Залата бе препълнена, като се има предвид, че само седящите места са 300, а имаше и още правостоящи. Основен организатор бе Георги Киров – лауреат на националната награда за 2004 г. Присъстваха представители на община Копривщица, Дирекция на музеите в Копривщица, Читалище „Белите брези”. Рецитираха се стихове от гилдия „Димчо и почитатели”, както се шегуваме – „новата бохема на Димчо” – Маргарита Петкова, Атанас Капралов, Ивайло Диманов, Димитър Милов, Славимир Генчев – поетът с китара, бардът Бойко Георгиев, литературоведите Никола Георгиев, Марин Кадиев, приятели и почитатели на Димчо от София, Копривщица и цялата страна. Идеята на това честване бе рожденият ден на най-нежния и сигурно най-обичания поет Димчо Дебелянов да се превърне в национален ден на поезията. В Копривщица имаше поклонения на гроба му.
Фокус: Кои са най-интересните и любопитни моменти от биографията на Димчо?
Дойчо Иванов: Той се ражда на 28 март, било е Връбница, Цветница. До 9-годишна възраст живее в Копривщица в една патриархална, автентична, християнска българска атмосфера и тези добродетели и морал, които по-късно дават основание на неговите приятели да кажат, че е най-чистият български поет. Той е на 9 години, когато баща му умира, преселват се в Пловдив, където най-големият му брат Иван работи и поема издръжката на семейството. След това от 1904 г. е в София, където завършва Първа английска гимназия. За разлика от баща си и дядо си, не е имал вкус към бизнеса и търговията. Работил е като чиновник на различни места – в метеорологична станция, в Съдебната плата, коригира вестници, превежда. Той е знаел руски и френски език.
Фокус: Кои са малко известните факти от битието му?
Дойчо Иванов: За тези изминали 95 години от смъртта му трудно биха се намерили някакви неизвестни факти, освен ако не намерим някакви спомени или писма или записано от негови приятели. По-малко известно от неговата биография е това, че той е владеел отлично руски и френски език, имал е дарба за езици, която му помага не само да преведе няколко книги, с което осигурява препитанието си, но и чете в оригинал великите поети в онова време и много бързо израства като талант. Обичал е много да пътешества, да скита из природата, да върви под дъжда.
Фокус: Какво не знаят хората около участието на Дебелянов в Балканската и Първата световна война?
Дойчо Иванов: През 1916 година той заминава доброволно на фронта. По време на Балканската война, вече 25-годишен, той е повикан, дотогава все е отлагал като студент. Влиза в казармата в Самоков през есента на 1912 година, не участва в самата война. Интересното е, че когато българските войни превземат Одрин през март, малко след това той с негови приятели в Самоков активно са участвали в различни театрални и други представления, с помощта на местни дружества събират средства, купуват награди за победителите и пътуват до Одрин, където техният полк е участвал в сраженията, раздават подаръци на приятелите от своя полк. Оттам групата правят едно много интересно пътешествие, отиват до днешния Александруполис или Дедеагач. По брега на Бяло море стигат чак до град Серес. Там посрещат Великден, мислели са си да отидат до Солун и да се върнат по днешния път през Демирхисар, където по-късно ще бъде погребан Димчо Дебелянов, но започва Междусъюзническата война и те се връщат по същия път. След няколко години точно на това място между Серес и Демирхисар, днешното Сидирикастро, той загива. Това може би е едно от най-дългите му пътешествия, защото не е имал възможност да пътува много. Другата е една екскурзия до Атина през 1911 г. За него войната завършва в Самоков, където все още е войник. През лятото се уволнява, а през есента на 1913 г. е постъпил в школата за запасни офицери в Княжево. Там изкарва 6-7 месеца, бил е със звание офицерски кандидат. В самата война той е бил освободен от мобилизация като чиновник във Върховната сметна палата, но е смятал, че неговият дълг е да бъде там, където гине целият български народ. Подава си молба за напускане, за което осведомява и Главния щаб на българската войска в Кюстендил. В края на юли 1916 г. вече е в своя полк, който е бил на позиция южно от Скопие по течението на река Вардар. Оттам вече започва неговият боен път, за да загине на 2 октомври 1916 г. в сражение с англо-френски войски на левия бряг на река Струма между днешните градове Серес и Сидирокастро, където е бил погребан на следващия ден – 3 октомври.
Фокус: Преди време планирахте да поставите в двора на църквата в Сидирокастро паметен надпис, че там е почивал великият български поет Димчо Дебелянов, както и че са били погребани 24 други български офицери-герои, загинали за годината. Какво се случи с тази инициатива?
Дойчо Иванов: Преди три години изпратихме писмо. Имаме официално решение на Общинския съвет на град Копривщица за побратимяване на двата града, изпратихме предложение на нашите съседи от град Сидирокастро, за да може да се постави една паметна плоча с по-близки връзки. За съжаление, досега нямаме никакъв отговор от тях. Тези дни подготвяме писмо, с което внимателно ги молим да ни дадат някакъв отговор за тази наша инициатива. Побратимяването е като дипломатическа стъпка към поставянето на плочата.
Фокус: Какви други инициативи предвиждате?
Дойчо Иванов: За съжаление, нямаше официален представител от Министерството на културата на отбелязването на годишнината. Нашата идея и предложение е – догодина, когато се навършват 125 години от рождението на Димчо Дебелянов, годината да бъде обявена за Международна година на Дебелянов, както стана с годишнина на Никола Вапцаров. Това е европейски начин, който много ще помогне за издигане престижа на България, както и за популяризирането ни – с развиването на културни центрове в чужбина по повод годишнината. Другата идея е да се учреди международна литературна награда на името на Димчо Дебелянов, която да се връчва на кръгли годишнини. Надяваме се да се направи ново издание на пълните събрани съчинения на Димчо Дебелянов, които не са издавани 25 години. Последното издание е от 1987 г.
Фокус: Димчо Дебелянов ли е това, което свързва Копривщица и Сидирокастро?
Дойчо Иванов: Сидирокастро е малко градче, малко по-голямо от Копривщица. През онези години там са воювали, а може би и търгували други копривщенци. Смятам, че има какво да обменим като опит и да си бъдем взаимно полезни.
Фокус: Какви експонати могат да се видят в къщата-музей на Димчо Дебелянов в Копривщица? Какво привлича вниманието на посетителите?
Дойчо Иванов: Къщата е от типа литературен музей, представящ преди всичко живота и делото на Димчо Дебелянов, както и една малка битова експозиция от копривщенската кухня от едно време. В къщата основно са книгите – първата книга на Димчо Дебелянов, която излиза 4 години след смъртта му. Приживе той няма издадена самостоятелна книга. През 1920 г. Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и приятели съставят неговата първа книга, издава я Александър Паскалев. Другите експонати са предимно книги, преводи от чужбина и България. Малкото запазени лични вещи са едно евангелие, което си купува като ученик в Пловдив, винаги е носил със себе си и много го е четял. Има и лични негови бележки по страниците на един джобен бележник, в който е писал на фронта. Вниманието привлича и рождената му люлка, в която е гледан той и неговите братя и сестри. Той е бил шестият, най-малкият в семейството. Къщата, която е малка и скромна, всъщност е била къща на заможни занаятчии, където са живели две семейства – баща му, майка му, шестте деца. Те са били абаджии търговци с чичо му Иван, който живеел в другата източна половина на къщата с осем деца. Макар и заможни хора, те много са се обичали и са живеели задружно.
Фокус: Какви хора посещават къщата-музей? Колко посетители идват годишно?
Дойчо Иванов: Посещават я различни хора. Сега започва сезонът на ученическите екскурзии. По общи данни през Копривщица годишно преминават из музеите около 200 хил. души, може би около 30 000 са посетителите на къщата-музей на Димчо Дебелянов. Прави впечатление, че идват и млади хора, както и по-възрастни, които са го чели и изучавали по-подробно. Наскоро имаше едно много интересно посещение от един възрастен господин от Русия, който със сълзи на очите постави специално две саксии на паметника на Димчо. Говорихме си дълго с него. Той заяви: „Димчо е един поет, който вие не съзнавате какво богатство е. Той е много по-велик от нашите Есенин, Брюсов, един невероятен поет, който трябва да четете и изучавате по всяко време”. Повечето от посетителите ни задават доста въпроси. Сега посещенията са повече на млади хора от различни училища в страната.
Фокус: Какво е мястото на личността на Димчо в българската история и култура?
Дойчо Иванов: Вярвам, че той е в Светата Троица на българската поезия – с Ботев и Яворов. Дебелянов има своето особено място. Казваме за Димчо „нежно и интимно”, независимо че Димчовци много, но Димчо е един – със своите стихове, които са част от нашата душевност и отдавна се е превърнал в едно явление, което характеризира този преломен момент в българската литература – между старата, патриархалната литература на Дядо Вазов и новата, която настъпва преди и по време на световните войни. Дебелянов е бил изключително ерудиран човек, знаел е езици, познава на практика цялата световна и българска литература и е имал много изтънчен литературен вкус. Неговите приятели са се вслушвали в думите му. За времето си, Димчо е бил приятел и познат на своя кръг, т.нар. млади бохеми, обединени около Подвързачов, който днес литературоведите определят като едно уникално явление. Дебелянов е бил много общителен, контактен, умеел е да излага своите възгледи и становища за литературата и по този начин е влияел на своите приятели, а също и те на него. Когато се замислим за поезия и българска култура, Димчовото име няма как да не бъде пред очите ни и да не си спомним за него.
Аделина ГЕОРГИЕВА