неделя, 15 май 2011 г.

ПОСЛЕДНИЯ ПОЛЕТ НА ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА

ПОСЛЕДНИЯ ПОЛЕТ НА ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА

135 години от Априлското въстание
Национален туристически поход
"По стъпките на Георги Бенковски от Оборище до Костина"
 21-25 май 2011 година




                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                       
                                                                ХРИСТО   СПАСУНИН
                                                                         (1923-2010 г.)


ПОСЛЕДНИЯТ ПОЛЕТ НА ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА

Това е най-голямата конна бойна сила по време на Априлското въстание. Създадена по идея на Войводата Георги Бенковски, четата лети от село на село, за да повдига въстанието и духа на населението. Обикаля най-напред близките до Панагюрище селища (малката обиколка, 20-21 априлий стар стил) и нараства на повече от 200 юнаци. После са подбрани най-смелите, с най-добрите коне и въоръжение и тръгват на по-далечни мисии. На 23 април, Гергьовден, четата влиза в село Петрич, където води първото си и единствено победно сражение със златишки башибозук. Вдига въстанието и в околните селища Каменица и Смолско. Важно е присъствието на четата на укрепения въстанически лагер на връх Еледжик. На юг достигат до гара Белово (голямата обиколка). Там към четата се присъединяват шестима далматинци и един немец от работниците, строящи железницата. С тях тръгва и българката Мария Ангелова-Сутич, съпруга на Иван Сутич - тя е единствената жена в четата.
На връщане минават пак през Еледжик, където се известяват, че Панагюрище е нападнато и тръгват бързо натам. Осъмват на 2 май сутринта над града на връх Лисец и виждат страшната картина на погрома и пожарите. Пред трагичния финал на стореното от него в Тракия, Бенковски изрича тук пророческите си думи: "В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!…" Четниците разбират, че са безсилни да помогнат тук, но изпълняват клетвата си и продължават борбата. Надяват се, че на север от Балкана и особено при пламенния хъш Стефан Стамболов в Търново бунтът е успял. Бенковски обявява, че всеки е свободен да постъпи, както смята за най-добре и мнозина тръгват към Панагюрище и родните села да търсят и спасяват оцелелите си близки. Войводата повежда най-верните си хора на север към Стара планина..

2 май, неделя, (15 май нов стил)
"… след пладне четата потегли с отворен байряк за село Петрич, отгдето ни беше пътят за Стара планина. Тя се състоеше от 70-75 души, повечето конници."                      (Захарий Стоянов, "Записки по българските въстания")
    След 3.5 часа път през поляните на Сандъкли, южно от връх Сакарджа и по Ангелов дол, четата стига в Петрич. Селото е опожарено и плячкосвано няколко пъти, над 200 души са избити. Въпреки трагедията си, верните петричани срещат сърдечно любимия си Войвода, снабдяват четниците с храна, дават им и водачи. Когато се стъмва четата поема на север, водена от Петър Шентов от Петрич и Стоян Маринов от Смолско, които ги водят до полите на Стара планина. Четата поема из непознатата местност и скоро запъпля по могъщата снага на Балкана.

3 (16) май, понеделник

Четата среща зората в подножието на връх Етрополска Баба. Мразовитият въздух и суровото време са предвестник на изпитанията, на които ще ги подложи балканската природа. По Дебели рът слизат в долината на река Негърщица. Тук откриват, че е избягал Тодор Хайдутина с още няколко души, с най-добрите коне и хранителните припаси. Лутат се в непознатата и непроходима местност в дъжд и мъгла. Прекарват страховита нощ, шибани от град и лапавица.

4 (17) май, вторник

Когато се разсъмва, оказва се, че отново са на Дебели рът. Гладът ги мъчи жестоко, киселец и букова шума са храната им. Скитат се без път и посока из мъглата, а когато след обяд се раздига виждат недалече овчарски колиби (Стайкови кошари). Втурват се за нетърпеливи за храна, но ги посреща залп на башибозушка засада. Шестима четници са убити и неколцина ранени. Днес тук има паметник.

5 (18) май, сряда

Четата продължава да се лута в мъгла и дъжд из долината на река Малък  Искър. Жестоко мъчени от глада, колят един кон, печат месото и позалъгват стомасите си.

6 (19) май, четвъртък

Четниците продължават "мъртвешки" да се влачат из урвите. Увеличават се изгубените. В местността Правешки ливади, североизточно от прохода Кашана и пътя за Етрополе, се събират 40-45 души. В мъглата пак са подмамени от звънци и глас на "овчар" - попадат отново на засада и губят повече от 15 души. Тук е убит и секретарят на четата Тодор Белопитов, у когото турците намират архива и кореспонденцията на въстанието, протокола от Оборище и Кървавото писмо. Откъсва се тук и Григор Вакарелчанина, който носи пушката на Бенковски, и така тя се запазва. На мястото днес има паметна плоча.

7 (20) май, петък

    Оцелелите вървят на североизток през нощта и излизат на местността Солището, северно от днешната хижа "Стражата". Осъмват на трънлива поляна над махала Остриля - с. Черни Вит. Въстаниците са изтощени, изранени, жестоко мъчени от глада. Преброяват се: "Пет деня из планината и около тридесет жертви! Още пет деня и ние свършваме окончателно!… Бенковски от ден на ден губеше своята сила и кураж…" (З. Ст.)
    Привечер срещат овчаря Нею Крачунов и от него научават, че в Тетевен има над 2 000  души редовна войска и много башибозук, Балкана гъмжи от потери, а въстание тука няма. Четниците са обзети от крайно униние и отчаяние. Тук Бенковски и Захари решават да разпуснат четата и да се спасяват на малки групи. Далматинците, Мария и немецът Албрехт тръгват да се предадат в Тетевен, разчитайки на астроунгарските си паспорти. Калугеровци, панагюрци и останалите тръгват на групички да се връщат на юг. Поляната над Острилската пещера (наречена по-късно - "Бенковска пещера") е осеяна със захвърлените оръжия и имущество, конете са пуснати. Знамена на четата по-късно са намерени в хралупа наблизо.
    С Войводата остават Захари, отец Кирил Слепов и Стефо Далматинеца. Дядо Нею им поръчва да се скрият в пещерата и обещава скоро да донесе храна и новини. Напатилите се въстаници обаче се притесняват от предателство и тръгват. На залез стигат но колиба на брусненски говедари, най-сетне се нахранват и отпочиват.

8 (21) май, събота

    "Захвана се страшният оня ден… Той нанесе последния удар на нещастните борци за българска свобода!… Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя..." (З. Ст.) Хапват и се постоплят, а Нею Брусненина (турски шпионин и същинският предател) се съгласява да ги води на изток. Но вместо това тръгва на запад, лутат се в снега и дивата планина, и въстаниците са изтощени докрай. Нощуват в балканските дебри.

9 (22 май), неделя

По обяд стигат Свинарска река и са посрещнати в колибата му от Вълю Стоилов - Мечката. Той ги нахранва и с готовност обещава да ги води към Троян. Вечерта настанява бунтовниците в една пещера, където прекарвата поредната ужасна нощ, мъчени от студ и влага.

10 (23 май, понеделник
    Сутринта Вълю се връща, но без храна, тютюн и добри новини - башибозуците били навсякъде и не давали да се носи храна в Балкана. Нощуват в гората до колибата.

11 (24) май, вторник
"Рано сутринта бяхме ние разбудени от молитствуващия глас на отца Кирила. Което ни напомни, че днес е денят на нашите народни просветители Светите Отци Кирила и Методия." (З. Ст.)
По обед Вълю донася хляб и кисело мляко и съобщава, че мното башибозуци са излезли из Балкана и по колибите. Тук клетите другари, сякаш усетили ближния край, се изповядват един другиму кой кой е и отде е.

12 (25) май, сряда

    Балканът забучава отново, силен дъжд и мъгла скриват всичко. Вълю не идва в определеното време и четниците са разтревожени, сменят позициите си. Към 17 часа предателят идва с весела песен на уста. Радостно съобщава, че Русия и Сърбия отворили война на Турция и от запад са нахлули чети. Буйните души пламват отново! Весели и обнадеждени тръгват след Вълю на изток.
Към 18 ч. достигат река Костина, стъпват на подозрително новия и без следа от човешки крак мост. Първи върви Вълю, след него е Бенковски, отец Кирил, Стефо и накрая е Захари. Щом Войводата стъпва на отсрещния бряг, Вълю се хвърля на земята и запълзява. Изгърмяват двадесетина пушки. Георги Бенковски пада прострелян с револвер в ръка. Отец Кирил е ранен и заловен, Стефо избягва, за да го заловят отново след два дни, Захари пада в буйните води, излиза няколкостотин метра по-надолу, заловен е и той след седем дни. Главата на Бенковски е отрязана и носена до София, за да се сплашат българите. Тялото му по всяка вероятност е погребано на лобното място.

Днес тука има скромен паметник и всяка година на 25 май признателните българи се прекланят пред подвига и саможертвата на мъчениците за Свободата Българска.

ИЗ ИСТОРИЯТА НА НАЦИОНАЛНИЯ ТУРИСТИЧЕСКИ ПОХОД

    В края на септември 1952 година експедиция с ръководител Павел Делирадев тръгва да проследи и уточни пътя на Хвърковатата чета от Оборище до Костина за маркиране на маршрут за туристически походи. Маршрутът се определя от "Записките", спомени на въстаници и съвременници. Ползвани са и записките на пирдопския учител и краевед Методи Стоянов, който пръв преминава маршрута през 1902 година, а след това и многократно. През юли-август 1954 г. се организира и първият туристически поход. В следващите години се провежда на юбилейни години или инцидентно.
    От 1985 г. е положено началото на ежегодните походи. Инициатори и участници са туристическите дружества в Панагюрище, Пирдоп, Етрополе и Тетевен, с помощта на БТС. Дружествата всяка година се редуват в организацията и ръководството на похода. Тази година ръководители са пирдопчани. От 1991 г. походът става и национален.

Огромна е ролята в похода на достойния българин, възторжен планинар, голям познавач на българската история и вдъхновен лектор, поклонника на Майка България и Войводата Бенковски

 ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН
(10 април 1923 г., Самоков - 15 септември 2010 г.,Тетевен)

Инициатор, основател и пръв ръководител на ежегодното провеждане на похода от 1985 г., води го още няколко пъти, автор е на легендарната туристическа песен "Мальовица", водач, лектор и неизчерпаем източник на знания, вдъхновител и извор на патриотизъм и на любов към Отечеството и родната природа.
   
    Маршрутът на похода се уточнява и оптимизира през годините, за да се стигне до описания по-долу. Той не навсякъде буквално върви по стъпките на четата, което и обективно е невъзможно. Походът става все по-значим и популярен, вече участват туристи от цялата страна.

135 години от Априлското въстание

26 години от началото на Националния туристически поход
"По стъпките на Георги Бенковски от Оборище до Костина",
 21-25 май 2011година


Туристически маршрут:
21 май, събота
ПАНАГЮРИЩЕ - събиране на участниците до 11 часа на площада.
Поклонение на паметника на Априлци.

С автобус до Оборище (осигурява се от Панагюрище). Поклонение на паметника.

Пешеходен маршрут с водач от Панагюрище:
 Местността Оборище - хижа "Сакарджа" - 4 часа (нощувка).
Панагюрска вечер
(Осигуряване на нощувката - Пирдоп).

22 май, неделя
Пешеходен маршрут с водач от Пирдоп:
08. 00 часа - хижа "Сакарджа" - село Петрич - 4 часа. Поклонение на паметниците и посещение на художествената галерия-музей, посветена на Април 1876.

14. 30 часа - с автобус до с. Мирково (осигурява се от Пирдоп).
Нощувка в Мирково или Златица (общежитията) според възможностите
Пирдопска вечер.

23 май, понеделник
Пешеходен маршрут с водач от Етрополе:
08. 00 часа - хижа "Чавдар" - връх "Баба" (поклонение на паметника) - м. "Баш Самоков", (поклонение на паметника на Стайкови кошари) - хижа "Стражата"  -  общо за деня 5 часа  (нощувка - осигурява се от Етрополе).
Етрополска вечер.
Етрополе осигуряват транспорт от "Баш Самоков" до хижата.

23 май, понеделник
Пешеходен маршрут с водач от Етрополе:
08. 00 часа - Мирково - връх Етрополска Баба  (поклонение на паметника) - м. "Баш Самоков", (поклонение на паметника на Стайкови кошари)  - хижа "Стражата"  -  общо за деня 8 часа (нощувка - осигурява се от Етрополе).
Етрополска вечер.
Етрополе осигуряват транспорт от "Баш Самоков" до хижата.

24 май, вторник
Пешеходен маршрут с водач от Етрополе:
08. 00 часа - хижа "Стражата" - с. Ямна
Етрополе осигуряват транспорт от Златичора до Обръщалото

Пешеходен маршрут с водач от Тетевен:
Село Ямна - Бенковска пещера - с. Черни Вит - общо за деня 8 часа.
Поклонение на паметниците.

Черни Вит - Тетевен (транспорта и нощувката се осигуряват от Тетевен). Вариант за нощувка в Дивчовото или на Боатин.
Тетевенска вечер.


25 май, сряда
06. 00 часа - Тетевен - с. Дивчовото (транспортЪТ се осигурява от Тетевен).

Пешеходен маршрут с водач от Тетевен:
Дивчовото - м. Боатин - м. Костина - 2 часа. Участие в тържествата на лобното място на Георги Бенковски. Финал на похода.   


                   

ХРИСТО СПАСУНИН
БАЛКАНЪТ РАЗКАЗВА
(Откъс от поемата)
От потомци верни - вековечен спомен
пази днес Балканът паметника скромен
и пред него с почит мълком ний стоиме,
и четем Войводо, твойто свято име,
името - легенда, и тръба, и зов,
името зовящо: "Ти бъди готов!
И кога пожарът кървав загори,
за народ поробен в борбата умри!"
И донася вятърът от юга далече,
заканата твоя, която изрече:
"Аз успях в сърцето мръсно на тирана
да отворя люта, смъртоносна рана!"
Раната бе смъртна, тиранът загина,
Свободата скъпа изгря над Родина!

…………………………………………..


Минаха години. Векове ще минат.
Хора ще се раждат, живеят и гинат.
Забрава ще носи времето далечно,
но не ще залезе едно име вечно,
в Копривщица славна искрата си скрило,
в Оборище в клетва сърцата споило,
светнало в душата робска като фар,
над земя страдална пламнало в пожар.
За да знаем днеска да любим и мразим,
земята поена с кръвта им да пазим,
за да помним вечно техните завети,
името БЕНКОВСКИ свети и ще свети!


Димитър ДЕЛЯН
(Предисловие към романа му "И ЕДНА ЮНАШКА ВЯРА")

Аз, Гаврил Хлътев от Копривщица, в годините на мъжкото пладне:
След като имах злато и бях равен на паша, и любех жени
благородни и горещокръвни, но не вкусих истинска сладост;
И яздех несравними коне, та разбрах мъжката гордост до какво води;
След като лицезрях падишаха - владетеля на света, който е човек;
И живях във великия Стамбул - столицата на градовете, и в Смирна, и в Мосул, и в Кайро - столицата на персианския шах - обеднях и слязох по стълбата на тщеславието, та спях с убийците и кучетата, но не загубих себе си,
и свърнах къмто Влашко, та станах симитчия и хъш.
С една кама в пояса и една юнашка вяра!
Що е българско без юнаците си! И ако някой рече: "Няма ги! Били са! Сега българинът къща върти и парици стиска - по балкани вече не прерипва…" ;
А аз ще река: Ами Левски? Не беше ли жив допреди три лета и мнозина го помнят? Не прерипна ли той навремето, та досегна с ногата си свободна земя? И не казваше ли: "Юнаците да бъдат готови!" Ето - в него вярвам!
И в онези, които са били преди него във времето.

Брадвата блести кога сече, а юнакът - щом принесе живот!
Както са го принасяли отколе като зърно в нива българските великани!

Къмто вас викам! Предци, войводи-победоносци и светии-словодарители, конници - освободители на роби, строители на мостове, зографи, хайдути, бунтовни духове - апостоли, орачи на сърце! Които сте стояли в земята ни твърдо като планините! Защото вие не сте измама - нарисувана, измислена за човешко утешение.
Вие сте в мен и аз произлазям от вас!
И сега се надигате в мене, с левски нокти ме пробождате извътре
и ме подканяте да свърша туй, дето с ръце се не върши,
но остава завинаги под слънцето - за людете и в тях!
Иде час и тръба протръби! Бунтовният петел пропя и старата
змия-пазителка изпълзя от леговището си в земята българска!
И не са ли доста на чудовището босфорско всичките кръвни жертви от пет века насам? Пък и щом е писано още да принесем, нека всичката кръв, дето ще се пролее, да падне върху моята глава! И аз да остана един виновен пред Народ, Бог и потомство!
И нека не се помни името ми, а за това, което извърша - да ме проклинат!
И нека славата да бъде другиму!
Вие ще искате една кръвна жертва по стар обичай и за себе си. Не я назовавайте. Знам я. Тя е ваша. Сега дайте ми благословия и влейте мощ в десницата и свяст -
за един юнашки удар!
С мен се моли и Панайот Волов, плакахме заедно. Него пощадете! Имайте мен!

Брегът при Ряхово
Януарий, 6-тий, 1876-то лето
Подготвил:  Дойчо Иванов, многократен участник в похода.
Тел. 088/ 635 35 19; E-mail: doicho54@abv.bg



        
КОСТИНА, 2008 година

МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ
    Христо СПАСУНИН
Ако някога отидете в Батак и влезете в храма-светиня, вие ще видите куп човешки черепи, върху които е поставено малко детско черепче посечено с ятаган, което ми разказа своята тъжна история

Споменът в сърцето ще остане пресен,
споменът  - в сърцето-рана, кръв и песен.
Шапките свалете, подгънете крак,
на колени, братя, пред нас е Батак!
Ето го градеца, малък – но велик,
гробница и клада, чийто страшен вик
отекна далече в двете полушария
и през кръв изрече: „ИМА И БЪЛГАРИЯ!“

В храма беше тихо, тихо като в храм.
Над черепи бели аз застанах ням,
Изтръпнал и бледен. Гледах вцепенен,
череп на детенце вглеждаше се в мен.
Череп на детенце!... В ужас онемях,
с очи замъглени гледах и мълчах.
 Давеше  ме нещо, понечих да тръгна,
Черепчето детско сякаш се помръдна.
В кухините очни – страшни и дълбоки,
гледаха ме кротко две очи широки,
бистри и невинни, плувнали в сълзици,
разрез ятаганен скри се от косица,
две бледнички бузки, изпити и гладни,
то продума с устни напукани, жадни:
„За клането страшно, искаш ли да кажа?
Тръгни с мене, чичко, всичко ще разкажа!“
Мислено аз хванах детската ръчица,
през сълзи погалих къдрава главица,
тръгнах подир него със безшумни стъпки,
тръгнах, а снагата  побиваха тръпки…
„Тука, де думат му Беглишки харман,
Ахмед ага бе кундисал стан,
с хиляди читаци – все башибозуци,
с кръв в очите, жадни за плячка хайдуци.
Тука дядо Трендафил – старец беловлас,
пушките предаде, за да спаси нас,
после беше хванат, с гавра разсъблечен
и на шиш завързан, беше жив опечен!..
Що трепери, чичо, твоята ръка?...
Тука беше моста над Стара река,
те тогаз сториха моста на дръвник,
 триста глави, чичо,паднаха без вик,
отрязани, страшни, падаха  в реката
и от кръв червена стана и водата…
Труповете, чичо, без глави – но живи
свличаха се с мъка в водите пенливи.
Стара река скри ги в хладната си пазва,
ромонът й тъжен все за тях разказва…
В бурна нощ по-късно тя отнесе моста,
да вървиме, чичо, има още доста.
Виж, отвъд реката, имаше там къща,
и пред нея, чичо, бе кланица съща.
В къщата си чичо Богдан се укрил
пушкал и душмани петима убил,
после беше хванат, на мъки обречен
и късче по късче с ятаган насечен.
Богданица Лоза – беше ми тя стрина,
влачеха я с ярост палачи двамина,
касапинът чичов – страшен като бик,
вгледа се на стрина в хубавия лик,
пристъпи към нея с кървава глава,
па издума ядно, гневно тез слова:
„Гяурке, послушай! Млада си, красива,
тръгвай с мен в харема и ще бъдеш жива!“
-Тръгвам, аго, тръгвам, живота спаси  ми,
вземи ме при тебе, закрила бъди ми!
Па пристъпи стрина три-четири крачки,
заплю го в очите с кървави храчки
и дорде изтрие той с ръка лицето
ядно му прободе  с остър нож сърцето…
После стана страшно. Всички живи хора
вечен сън заспаха, чичо, под топора.
Никой не продума, никой не помоли,
лягаха самички на дръвника, голи,
галеха го сякаш бе възглавка мека,
та дано направи смъртта им по-лека…
За да може всеки шия да намести,
трябваше трупа предишен да отмести…
От тела човешки грамада растеше,
кръвта като чучур от рани шуртеше,
тук изклаха много майки и деца,
тук видях как вадят из гърди сърца,
и как с дива ярост и бяс във очите
режеха без милост на майки гърдите,
бебета невръстни бучеха на щик!...
Чуваш ли ме,чичо?... Казвай!... Що мълчиш!...
Аз дочух тогава – ще палят селото!
Веднага побегнах горе към школото,
но и там цареше врява и тревога,
писъци човешки стигаха до Бога.
Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч
и добре разбирах – там е също сеч.
После поутихна тази страшна врява,
стана много тихо и там, и тъдява,
пропълзяха сенки край мене човешки,
от страх не разбрах ги – живи или мъртвешки.
За гърлото сякаш някой бе ме хванал…
Изведнъж школото цяло в огън пламна,
На сганта проклета сред крясъци диви,
изгоряха, чичо, двеста души живи,
дирили закрила, там, под дюшемето,
в огнения пламък найдоха небето…
Изгоряха, чичо, а аз дирех мама
и затичах бързо да се скрия в храма.
В него- стари, млади, деца като мене,
Изведнъж дочу се: - Храмът обграден е!...
И тогаз започна най-страшното нещо:
Вътре стана душно и така горещо,
че измряха много деца, стари хора,
а псувни, закани чуваха се в двора.
През един прозорец хвърлиха пчели,
те когато жилят, знаеш как боли?...
После пък хвърлиха запалена слама,
падна върху мене! Писнах, чула мама,
по гласа ми, чичо, мама ме познала,
само подир малко бе ме прегърнала!
Нищо не ми каза, гледа ме в очите,
а като от извор бликат  й сълзите,
сякаш че не вярва, че сме живи двама!...
Плаках много, чичо, плачеше и мама…
А до нас – дечица, малки, в пеленички,
от глад и от жажда смучеха ръчички,
 за водица капка плачеха със глас,
но вода във храма нямаше при нас…
Устничките малки, напукани, в рани,
мажеха ги майките с кръвта на заклани.
Аз видях там майка една, че се кръсти,
па в земята почна да дълбай със пръсти,
после втора, трета… За свойте дечица
майките в земята търсеха водица…
Вода не найдоха… Найдоха смъртта!
Тя, смъртта, тук влезе през една врата,
разтворена с трясък, с пушки, с ятагани,
хиляди човеци бяха тук заклани…
В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама
И за миг очите отворих си само
И видях!... О, чичо, как да ти го кажа?!...
Туй не може никой, никой да разкаже.
И да ти го кажа, ти го премълчи!
Аз видях тук, чичо, видях го с очи,
Как един поганец, кръвясъл от злоба,
с ятаган разпори майчина утроба
на една невеста. И как тя умря!...
Майчицата клета – тя и не видя
рожбицата своя, още неродена
как от ятагана бе разполовена…
Слушаш ли ме,чичо? Слушай и мълчи!...
Аз видях тук още как вадят очи!
Мушкат с ятагана във лицето живо
и след миг извадят окото красиво,
от страшната рана кръвта заклокочи,
нов мах с ятагана, главата отскочи,
а трупът политне, гърчи се на пода…
От тела човешки бе заприщен входа,
кървава   грамада от труп върху труп,
живи, полуживи и мъртви накуп…
Пак очи затворих, мама ме притисна,
закри ми лицето, после страшно писна,
залитна и падна. Паднахме и двама
прегърнати с обич, аз – с трупа на мама…
-Мамо!... Мамо!... Мамо!... – плачех в тъмнината,
докато усетих удар по главата…
Черепът ми, чичо, с ятаган посечен,
вечно  ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.
Над черепи бели дълго стоях ням,
черепите гледах как във мрака греят,
сякаш че нашепват: „МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ!!!“
                                                          17  май 1966 година

ЗА АВТОРА

ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН
10 април 1923 г., САМОКОВ – 15 септември 2010 г., ТЕТЕВЕН
         

          Природата щедро го Бе надарила, но животът не Бе щедър с него. Може би именно заради разкошните си дарби и коравият, непреклонен характер, жестоко пати и страда, а с него и семейството му. Но всякога отстоява непреклонно себе си!
Роден през 1923 година и израсъл в Самоков, от малък тръгва по пътеките на величествената Рила. Потомък на стар самоковски род, с дълбока диря в обществения живот и развитието на града. Един невероятен човек и българин - патриот, планинар, самороден поет и историк, обаятелен лектор и пламенен рецитатор. Турист, скиор, планински спасител и водач, бродил навсякъде из българските планини.  Автор на легендарната туристическа песен "Мальовица", която написва едва 18-годишен, по време на поход до едноименната хижа.
          Участва във Втората световна война. За активната си дейност като българин и националист е изключван от гимназията, арестуван и преди 9 септември. А след това пак многократно е затварян и гонен. През 1951-52 г. 16 месеца е лагерист в Белене.
Най-активен обществен деятел - в читалището и навсякъде в Тетевен, изявен, планински спасител и турист с изключителни заслуги за развитието и масовизирането на туризма в района и навсякъде в България, за изграждането на материалната база. Основател (през 1985 г.) и водач на ежегодния Национален туристически поход "По стъпките на Хвърковатата чета на Георги Бенковски от Оборище до Костина - 21-25 май."
Неговият университет е животът му - бурен и пълноводен, с неистова жажда за знания, честност и справедливост. И с една невероятна любов за България.
          Автор е на много стихове, поеми, легенди, статии и различни публикации на исторически, туристически и актуални теми, често публикува в печата, има много излъчвания по телевизии и радиа. Издал е книгите "Балканът разказва" и “За теб, Родино!"

                                                         

ИСТОРИЯТА - ЛЮБОВ ОТ МЛАДИНИ
Страшно много четях, ровех се по библиотеки и архиви, посещавах всякакви лекции и форуми. Другото - то си е от Бога дарба - да разказваш, да увличаш и убеждаваш. По цяла България съм изнасял беседи. Слабост са ми Възраждането и Априлското въстание, личността на невероятния Георги Бенковски - много съм говорил и писал по тези теми. По щекотливия и днес проблем с българските турци, на много места са ме предупреждавали да внимавам, че има от тях в залата. Честно и откровено съм заявявал всякога, че аз историята няма да променям, ще говоря истината и само истината. С уважение към всички хора, а който не иска - да не слуша. И наред с героизма, трагизма, кървавите и жестоки престъпления, разказвах и как най-верният каикчия на Баба Тонка е бил турчинът Осман! Как, когато предателят на Оборище Ненко Балдьовеца се хвалел в едно кафене в Одрин, че той бил свършил работата, един турчин не изтраял и го заклал с думите, че заради такава гадина се е проляла толкова невинна кръв… Хората винаги ме приемаха, разбираха и благодаряха за истината. Затова за преиначаването на историята и истината, за новото турцизиране днес съм особено тревожен и гневен. Тетевенските българомохамедани не знаят и думица турски, а така ги лъжат, обработват и мамят, за да ги направят турци, така се демагогства с тях, че… Но това е една много обширна и болна не само за мене тема…


                                           КАКВО МИ ОСТАВА
Въпреки всичко - вярвам в бъдещето на България!!! Да, вярвам, че тя ще възкръсне в единните си граници с духовното възраждане на българите! Зная, че това ще стане. Защото познавам добре историята, преценявам трезво и критично настоящето и се мъча да надникна в бъдещето. Както съм правил успешно не един път.
Затова зная:
БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРЕБЪДЕ!!!


Май 2006 година, Тетевен                                                  
                                                             

ХИМН НА МАЛЬОВИЦА

Там в планината,
всред дивни върхов,
вие се връх в небесата,
той се Мальовица зове!.. (2)

Пролет цветята
цъфтят си като в рай...
Милва зефирът челцата
и нежно с тях си играй!..

Лете сред зноя
там при Мальовица, вий,
елате вижте героя,
що връх в небето си крий.

Есен се сплитат
и вият се страшни мъгли...
И рядко само прелитат
горди кат върхът орли!..

Зиме красив е –
божествено хубав е Той - Върхът.
Приказно той горделив е,
белей се само снегът!..

Там вечна песен
за радост ветрецът шепти!
Аз често слушам унесен
как нежно кат птица трепти!..

(Повтаря се първата строфа)

Хижата -1941 г., ноември
УТОЧНЕНИЕ:
В популярния днес вариант на песента последният куплет е заменен с две нови строфи, също написани от Христо Спасунин,  като се повтарят последните два реда от всеки куплет:

Там малка хижа
се гуши в самота...
В нея ний често безгрижно
пеем до късно в нощта!..

Трепкат лъчисти
звездите над върхове.
Тръгвайте, бодри туристи,
Мальовица ви зове!.. (2)





понеделник, 9 май 2011 г.

МАЙ ПРЕЗ ОБЕКТИВА

 МАЛКИЯ МЪЖ С ГОЛЕМИЯ ТУПАН И БАТКОТО С БАРАБАНЧЕТО
ВЕЛИК Е НАШИЯТ ВОЙНИК...
ЩО СИ ГО КРИЕШ (КРЪСТА)?...
ГОШКОВЦИТЕ НА ВЪСТАНИЕ...

сряда, 4 май 2011 г.

 ВЪЗСТАНОВЕНИЯТ ПАРАКЛИС "СВЕТИ ГЕОРГИ" - СЕЛО ДУШАНЦИ 
ЩЕ БЪДЕ ОСВЕТЕН НА 7 МАЙ, СЪБОТА, ОТ 11.30 ЧАСА
СЕЛО ДУШАНЦИ, ОБЩ ИЗГЛЕД ОТ ЮГ  КЪМ СЕВЕР - ОТ ВЪРХА ГЛАВОЧ