четвъртък, 22 септември 2011 г.

ВЕЧЕР ЗА ДИМЧО - 95 години от гибелта на Димчо Дебелянов

 Национален литературен салон „Старинният файтон”
Община Копривщица
Дирекция на музеите – Копривщица

организират

Дебелянова вечер
„ПОЗНАВАМ СВОЯ ПЪТ НЕРАД”

29 септември 2011 г.,  17, 30 часа

Централен клуб на БСП    ул. „Позитано” 20


Слово и водещ: д-р Елена Алекова
Думи за Димчо Дебелянов: Искра Шипева

Стихове от Димчо Дебелянов чете актьорът Христо Порязов

Рециталът:

Бойко Георгиев (поет с китара) –
изпълнения на песни по стихове на Димчо Дебелянов

I. Носители на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов”, учредена от Община Копривщица и Дирекция на музеите – Копривщица, през 2004 г.

1.   Георги Киров (2004 г.)
2.   Иван Динков (2005 г.)
(стихотворение от него ще прочете Христо Порязов)
3.   Петър Велчев (2006 г.)
4.   Валери Петров (2007 г. – за цялостно творчество)
Маргарита Петкова (2007 г.)
5.   Атанас Капралов (2008 г.)
6.   Ивайло Диманов  (2009 г.)
7.   Димитър Милов  (2010 г.)
8.   Иван Есенски (2011 г.)

Славимир Генчев (поет с китара) –
изпълнения на песни по стихове на Димчо Дебелянов

II. Поети, посветили стихове на Димчо Дебелянов

Дамян П. Дамянов – първият носител на Национална литературна награда „Подпоручик Димчо Дебелянов” отпреди 10 ноември 1989 г., чийто учредител е сп. „Български воин”
(стихотворение от него ще прочете Надежда Захариева)
1.   Велин Георгиев – художествен ръководител на НЛС „Старинният файтон”
2.   Янко Димов (София)
3.   Матей Шопкин (София)
4.   Владо Любенов (София)
5.   Екатерина Ослекова (Копривщица)
6.   Михаил Григоров (в. „Българска армия”)
7.   Бойко Ламбовски (в. „Сега”)
8.   Светозар Аврамов (София)

Ивайло Диманов (поет с китара) –
изпълнения на песни по стихове на Димчо Дебелянов

Място:                                          Начало:
Централен клуб на БСП                          29 септември 2011 г.
ул. „Позитано” 20                                      17, 30 часа

вторник, 20 септември 2011 г.

95 години от гибелта на Димчо Дебелянов

95 години от гибелта на Димчо Дебелянов
80 години от пренасянето на костите му в Копривщица

ЛОБНОТО МЯСТО И ПЪРВИЯ ГРОБ НА ПОЕТА


Това е при Демир Хисар на Струма, в Гърция (днес - Сидирокастрó)
А не Демир Хисар на завоя на река Черна в Македония.

Запасният подпоручик Динчо (рожденото му име) Дебелянов загива в сражение на 2 октомври 1916 година в Първата световна война, като временно командващ 5-та рота от 2-ра дружина на 22-ри пехотен Тракийски полк от 7-ма Рилска дивизия.  Фронтовата линия (виж скицата) е преминавала по левия (източния) бряг на река Струма, пред/североизточно от селата Горно и Долно Караджово (по-късно слели се в едно село, сега с името Моноклиста). Селото е западно от Серес и южно от Демир Хисар (днес Сидирокастрó, на двадесетина километра от българо-гръцката граница при Кулата), в пределите на Гърция (виж картата).
Куршумът пронизва Димчо около 10.30 часа в сражение със съглашенските френско-английски войски (по-точно - срещу ротата, командвана от Дебелянов, е била 10-та ирландска пехотна бригада) и той издъхва почти веднага на бойното поле. Ето как описва гибелта му неговият близък приятел и боен другар Тихомир Геров от Самоков в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“:

 „Изведнаж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчее дрехата си, но не можа. Около него настана смут. „Що стана?“ питаше някой. – „Стана, каквото стана. Ротния убиха.“ Най-близко до е Димчо беше отдельонният командир от третия взвод Христо Сиренячки от с. Чамурлия (днес с. Борика), Самоковско. Той разкопча куртката и панталоните му, и раната се показа. Куршум, вероятно взривен, бе го ударил отляво в долната част на корема и бе направил от дясната страна (отзад –б. а.) широк, разкъсан отвор. Потърсиха у него бинт, но не намериха. Един войник даде своя. Бинтът потъна в кръв. Поиска вода. Дадоха му. Едва можа да попита: „Нали няма да умра?“ Някой, за да го ободри, рече: „Не бойте се, господин подпоручик, леко е.“ „Ох, не е леко“, отвърна той, отпусна се на земята и след малко издъхна. …. С Димчо беше свършено. Оставаше да се прибере това, което имаше у него. Когато огънят поутихна, подофицерът прибра личните му вещи (бележник, портфейл, запалка, цигари, 600 лева (негови и авансови суми на офицерите на храна при дружинния стол), списък на столуващите офицери и други дребни неща). Ръчният му часовник продължаваше да работи. Наближаваше 11 часа преди пладне.   ….   Останките на Димчо изминаха тридесет километра равен полски път от караджовските ниви до демирхисарската черква „Благовещение“. “

         Димчо Дебелянов е погребан на следващия ден, заедно с други загинали в тези сражения офицери, в църквата “Благовещение на Света Богородица” в Демир Хисар. А през 1931 г. костите му са пренесени в Родината по инициатива на кръжеца „Живо слово“ и със средствата събрани от членовете му чрез изнасяни рецитали. И. на 23 август тържествено и с военни почести са положени в двора на старата копривщенска черква "Успение Богородично".
По повод на лобното му място често се тиражира  нашироко една неистина, включително и по националните ни медии на големите български празници. На тържествени зари и по други поводи често чуваме: „… подпоручик Димчо Дебелянов,  загинал край Демир Хисар, при завоя на река Черна…". Селище с това име и на това място има и днес, но то се намира в Република Македония, на двадесетина километра северно от град Битоля. И край него се водят крупни сражения през Първата световна война, но не тук загива Димчо.
Дълго време мястото на гибелта на Дебелянов се фиксираше единствено и само по една скица, нарисувана от неговия приятел Тихомир Геров в книгата му „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“." Тя беше и част от предишната експозиция в къщата-музей на поета в Копривщица. Безспорно, това са едни от най-автентичните и силно написани спомени за Димчо. Но в книгата (дали от автора или от редакторите?...) скицата е завъртяна на 90° отдясно наляво, променени са съответно посоките. И бойната линия е преместена от източния на западния бряг на река Струма (ех, де да беше така...). И дълги години сме се задоволявали с тази заблуждаваща информация, без да се потърсят съпоставящи източници. Търсенето още повече се  затрудняваше и от това, че в южната ни съседка всички български, турски и други негръцки наименования отдавна са сменени с гръцки.
По повод на 120 години от рождението на Димчо потърсихме и друга информация за лобното му място. Тук голяма помощ и любезно колегиално съдействие ни оказаха от НВИМ - директора полк. Петко Йотов (Лека му пръст!) и колегата от музея Добрин Добринов. Както и от Военната академия в лицето на ст. н. с. д-р Тодор Петров. Те ни предоставиха историята на 22-ри Тракийски пехотен полк, военни албуми, стари военни и съвременни карти. Особено ценна бе картата на австро-унгарския генерален щаб за Балканите в мащаб 1:200 000, печатана в периода 1904-1907 г., на която селища, планини, реки и местности бяха с автентичните си, старинни имена. Тя бе издирена от Т. Петров, както и съвременна, едромащабна карта на Гърция.
Така  установихме, че някогашните села Долно и Горно Караджово днес са се слели в едно, което сега се нарича МОНОКЛИСТА. Селището е южно от пътя и железопътната линия от България през Сидерокастрó за Солун и Атина. И при днешните възможности за свободно пътуване всеки българин би могъл, преминавайки оттам, да си спомни за събитията и се поклони през подвига и саможертвата на Димчо и хилядите още български юнаци загинали за Отечеството по тези места.



ПЪРВОТО ПОГРЕБЕНИЕ НА ДИМЧО

За гроба на Димчо в Демир Хисар

От книгата на Тихомир Геров:
“В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”

         “... Останките на Димчо и някои други офицери изминаха тридесет километра равен полски път на север от караджовските ниви (лобното място) до демирхисарската  черква “Благовещение”.  (Там преди Димчо, а и след това, са били погребани и други български войни – общо 24-ма.).
         На 3 октомври 1916 г., деня на погребението на Димчо и на другарите му - запасните подпоручици Костов Илия Тодоров от 14 п. полк и Стоянов Григор Атанасов от 13 п. полк и на фелдфебела Георгиев Христо Ст., също от 13 полк, труповете им били пренесени в долномахленската  черква и оставени там до часа на погребението следобед.
         Към два часа след пладне в черквата се събрали свободните от наряд седем-осем наши офицери и двама германски. Един взвод с намален състав бил определен да отдаде последни военни почести на загиналите. Имало и двадесетина войници от различни нестроеви части, няколко мъже – македонци от черковната махала, и пет-шест жени с тисови клонки и тъмни домашни вощеници. Четирите ковчега били сложени на плочите пред олтаря. Дивизионният свещеник и енорийският, едноок грък, извършили обреда. Офицер от щаба на дивизията казал обичайната за случая реч. Нищо повече. Димчо бил погребан само като войник.
         В двора на черквата, откъм южната й страна, непосредствено до гробовете на майор Иванов и поручик Българенски били изкопани три успоредни ями, едната по-широка (това е била втората редица гробове, първата е до черковната стена). В първата (посока запад- изток) заровили подпоручик Стоянов Григор, във втората – подпоручик Костов Илия, а в третата – подпоручик Дебелянов и фелдфебел Георгиев Христо. (В спомените си за изравянето и пренасянето на костите Невена Буюклиева казва, че гробът на Димчо е бил вторият от южната страна, посочен с голяма категоричност от брат му Илия – което и той пише в своите спомени и писма. И никъде в познатата ни литератра не се споменава нищо за общ гроб (това го има само в спомените на Тих. Геров), нещо твърде неприемливо, като се вижда, че на снимките гробът (с черния кръст с белия надпис) е само с един кръст и надпис с едно име.)
         Погребаха Димчо на долния край на града, заселен с пришълци –македонци от околните села, в малката черква “Богородица”.  Тук дълго време още се мяркаше едноокият свещеник, четеше молитви, продаваше свещи и никак не можеше да скрие ненавистта си към чужденците...”

                                                                          

НА ПЪРВИЯ ГРОБ  НА ДИМЧО ДНЕС

Китното, блеснало от белота и чистота, градче Сидирокастрó (около 4 000 жители) е на двадесетина километра от българо-гръцката граница при Кулата, на юг, токỳ до магистралата (отляво) за Солун и Атина.
В края на март 2008 г. колективът на Дирекцията на музеите в Копривщица бе на екскурзия в Гърция. През последния ден от своето пътешествие, 26 март, музейните работници минаха покрай селото Моноклиста и мълком почетоха паметта на българските войни, проляли кръвта си за Отечеството по тези места. В Сидирокастрó, оградено от красиви бели скали, по които околовръст са накацали  параклиси и манастирчета, има три църкви. По спомени на Димчови съвременници и стари снимки бе намерен храмът “Благовещение на Света Богородица” в южния край на града. Тук на 3 октомври 1916 година е погребан Димчо. Сякаш някаква невидима ръка водеше копривщенци да стигнат това свято място точно в часа, когато той и неговите другари са били положени в земята.
Църквата, основно обновена и коренно променена, (а може би и наново построена), голяма, нова, с внушителна порта и параклисчета до нея, малко напомняше тази отпреди повече от деветдесет години. Но по някои външни белези, стари снимки и чрез безмълвния свидетел на тогавашните събития – огромното дърво в двора, бе установено мястото на гроба на Димчо. Там неговите потомци с голямо вълнение и трепет на почитание в душите се поклониха пред паметта на поета и неговите другари, запалиха свещички, носени от България (в следобедния час църквата бе затворена), промълвиха “Бог да прости!” и “Вечна им памет!”.
Светите чувства бяха примесени с потрес и горчилка, защото в гладко циментирания черковен двор, нищо не напомня, че тук са били погребани 24 български войни. А в градчето и района нашите войски са имали не само военно присъствие. Но и трайно, плодотворно (стопанска, културна, строителна, социална и други дейности) и запомнящо се присъствие през близо тригодишния си престой в района от 1916 до 1918 г. Както и при управлението на тези земи от българска администрация през периода 1941-44 години.
Впрочем, само няколко години след края на Първата световна война, грижливо оформените войнишки гробове с паметни плочи са били заравнени и унищожени. Както и масивният паметник на българските бойци на хълмче  южно от града. Това констатира още през 1926 г. проф. Димитър Шишманов, посланик в Гърция по това време, който пръв предлага тленните останки на поета да бъдат пренесени в родна земя, докато се знае и не е изличен гробът му. Запустял черковен двор с разрушени паметници намират  и Димчовите другари, членове на кръжеца „Живо слово“ – събрал с рецитали пари за идеята и брат му Илия през август 1931 година, когато  идват да вземат и пренесат костите му в родната Копривщица.(А в противовес из Гърция видяхме идеално поддържани сръбски военни гробища...)
Из писмото на брата на Димчо Илия до Тихомир Геров, поместено в цитираната книга на Геров. Илия Дебелянов е служил в същия полк и добре запомнил мястото на гроба на брат си, той е част от групата при пренасянето на костите на поета от Демир Хисар в Копривщица (19-23 август 1931 г.):
 „… Мислех си, че трябва да съм бил много грешен пред Димчо, та трябваше аз да го целуна по студеното чело последен, а трябвало пак аз да пренеса останките му, за да му се отплатя. Както и да е – така било писано…   … Гробът в черковния двор бе подравнен, както и всички, но от цимента при подравняването парчетата се залепили за земята и от следите оградата лесно можеше да се очертае, а с това и самият гроб. Но и без това знаех точно местоположението и мястото и при копането открихме сандъка при главата…“


Покрай Сидирокастрó днес ежедневно преминават стотици българи. И едва ли подозират, за съжаление, че са на крачка от едно свято място, където е бил финалът на живота на един жизнерадостен младеж, излял душата си в най-нежни стихове, вече вечни и святи...

По време на честванията на 120 години от рождението на поета през 2007 година бе оповестена идеята на музея на Димчо за поставяне на паметни плочи в центъра на Моноклиста и в двора на църквата в Сидирокастрó. А през 2009 г. Общинският съвет в Копривщица  прие решение за побратимяване на двата града и установяване на трайно и ползотворно сътрудничество. Начинанието бе горещо подкрепено от Съюза на запасните офицери (СОСРЗ), обществени организации, литератори, граждани. Документите бяха преведени на гръцки и английски езици и изпратени до градските власти на Сидирокастрó. От гръцка страна – пълно мълчание досега. Едва ли кризата е оправданието… През тази пролет пак изпратихме писмо. Резултатът? … Чакаме…


Дойчо ИВАНОВ,
Уредник на музея „Димчо Дебелянов“ в Копривщица
Бел. Скицата на бойното поле е от книгата: “История на 22-ри Тракийски пехотен полк”, издадена в Самоков през 1929 г.


Снимките са от архива на Дирекцията на музеите и на автора.

ВЪЗПОМЕНАНИЕ
На 2 октомври 2011 г. на гроба на Димчо Дебелянов
 в Копривщица ще бъде отслужена панихида








Снимките се комбинират и допълват с други във ФЕЙСБУК 

Дебелянова вечер
Национален литературен салон „Старинният файтон”
Община Копривщица
Дирекция на музеите – Копривщица

организират

Дебелянова вечер
„ПОЗНАВАМ СВОЯ ПЪТ НЕРАД”


Слово и водещ: д-р Елена Алекова
Думи за Димчо Дебелянов: Искра Шипева

Стихове от Димчо Дебелянов чете актьорът Христо Порязов

Рециталът:

Бойко Георгиев (поет с китара) –
изпълнения на песни по стихове на Димчо Дебелянов

I. Носители на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов”, учредена от Община Копривщица и Дирекция на музеите – Копривщица, през 2004 г.

  1. Георги Киров (2004 г.)
  2. Иван Динков (2005 г.)
(стихотворение от него ще прочете Христо Порязов)
  1. Петър Велчев (2006 г.)
  2. Валери Петров (2007 г. – за цялостно творчество)
Маргарита Петкова (2007 г.)
  1. Атанас Капралов (2008 г.)
  2. Ивайло Диманов  (2009 г.)
  3. Димитър Милов  (2010 г.)
  4. Иван Есенски (2011 г.)

Славимир Генчев (поет с китара) –
изпълнения на песни по стихове на Димчо Дебелянов

II. Поети, посветили стихове на Димчо Дебелянов

Дамян П. Дамянов – първият носител на Национална литературна награда „Подпоручик Димчо Дебелянов” отпреди 10 ноември 1989 г., чийто учредител е сп. „Български воин”
(стихотворение от него ще прочете Надежда Захариева)
  1. Велин Георгиев – художествен ръководител на НЛС „Старинният файтон”
  2. Янко Димов (София)
  3. Матей Шопкин (София)
  4. Владо Любенов (София)
  5. Екатерина Ослекова (Копривщица)
  6. Михаил Григоров (в. „Българска армия”)
  7. Бойко Ламбовски (в. „Сега”)
  8. Светозар Аврамов (София)

Ивайло Диманов (поет с китара) –
изпълнения на песни по стихове на Димчо Дебелянов

Място:                                                                      Начало:
Централен клуб на БСП                                      29 септември 2011 г.
ул. „Позитано” 20                                                  17, 30 часа