сряда, 21 март 2012 г.

ДЕБЕЛЯНОВ И БЕЗДАРНИЦИТЕ

125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА 28 МАРТ В КОПРИВЩИЦА
125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
100 години от публикуването на „Да се завърнеш в бащината къща...”

П Р О Г Р А М А-ПОКАНА
За честванията на 28 март 2012 година в Копривщица

1.    Къща-музей „Димчо Дебелянов”, 11.00 часа
Откриване на тържествата

2.    Поклонение на гроба, поднасяне на венци и цветя – 11.45 ч.


14.00 – 16.00 ч. – Старото училище
3.    „Димчови четения” – среща на литератори, поети и лауреати на НЛН „Д. Дебелянов“, родственици, музейни работници, представители на училища с името на Димчо.
Презентации на Димчови училища

4.    16.15 - 17.30 ч. „Рецитираме Дебелянов” Конкурс-рецитал за изпълнение на Димчови творби. Старото училище

5.    19.00 ч. – Концерт-спектакъл. Читалище „Хаджи Ненчо Д. Палавеев”.  

ЗА КОНТАКТИ: ДОЙЧО ИВАНОВ – 088/ 635 35 19;  088/ 568 24 91 doicho54@abv.bg



ДЕБЕЛЯНОВ И БЕЗДАРНИЦИТЕ                
Георги Н. КИРОВ 

  На 28 март преди 125 години в най-българския от градовете, Копривщица, се ражда Димчо Дебелянов. Когато прочита името му, маститият корифей от кръга “Мисъл” Пенчо Славейков безцеремонно отсича: “Човек с такъв дебелашки псевдоним не може да бъде поет!” Той дори не подозира, че това е истинското име на младежа от Копривщица. И не желае да прочете стиховете му дори когато Димитър Подвързачов и Яворов неколкократно настояват за това. Така поне се твърди в литературната история.  Аз обаче си мисля, че е станало друго. Колкото и самовлюбен да е бил, Славейков е прочел стиховете на Дебелянов. Няма начин той да не е знаел за многократно споделяното от самия Дебелянов твърдение, че Славейков е бил неговият поетичен кумир през юношеските години. Но когато е прочел стиховете на поета от Копривщица, синът на П. Р. Славейков вероятно е разбрал с колко голямо явление може да се сблъска в литературния живот на България. А след като е признал за величина в поезията Яворов, едно ново признание е можело да му дойде малко в повече. И налага поне в списание “Мисъл” великата тактика на мълчанието около името на евентуалния нов конкурент за престола му на поет номер едно в България по това време. Тогава доктор Кръстев и Славейков вече работят по въпроса за Нобеловата награда. И появата и признанието на един Дебелянов са можели да им объркат плановете. Та професор Йенсен от Нобеловия комитет на няколко пъти идва в София. А там някъде през 1910 и 1911 г. са се случили неща, за които историята предпочита да си замълчи. Прословутата рецитация на Вазовото “Елате ни вижте” на сцената на “Славянска беседа” се оказва с фатални последици за рецитатора. Каквото и да напише в последствие, той разбира, че някой зъл гений е наредил за него да няма място в българската литература.  Прави поразително впечатление фактът, че точно през тия години Дебелянов, заедно със своя приятел Подвързачов, издава първата антология на българската поезия у нас. Пак тогава той кандидатства заедно с другия си приятел, Николай Лилиев, за следване във Франция. И най-интересното: точно тогава започва да пише направо гениални стихове. И когато в министерството на външните работи се разгаря международен скандал във връзка с публикация във вестник “Таймс”, където, без да се споменава име, се говори за “прокълнат български поет”, който спи по градинките и няма дори постоянна квартира, се привикват за обяснение няколко от софийските “прокълнати” поети, но не и Дебелянов. Ала въпреки това подир този скандал вечно безпаричният копривщенин пътува до Гърция. Ала не го допускат да следва във Франция. “Убиха ме тия некадърници, разсипаха ме!” – споделя с братовчедка си Елисавета огорченият поет.  Очевидно нещо важно се е случило тогава. Оттам насетне става все по-ясно, че някой е направил така, че Дебелянов да си отиде от света, тъй както е дошъл, бездомен, спокоен като песента, навяваща ненужен спомен – както гласи последната строфа от последното му стихотворение, “Сиротна песен”.  Дори и прословутата история с предчувствието му, че ако замине на фронта, няма да се върне, изглежда някак нагласена. Та нали точно на фронта той споделя с доктор Кесяков, че ще се върне след войната в София, ще си наеме квартира край Витоша, ще спре с пиянските си щуротии и ще започне да пише романи. Та нали до януари 1916 г. са минали почти четири години от няколкото съдбоносни за България войни. През всичкото това време Дебелянов ясно защитава каузата, че не може да си представи как тая ръка, която пише стихове, ще вдигне пушката да стреля по някой, който също като него може да пише стихове. И изведнъж пацифистът става доброволец. И участва в нещо, в което много добре знае, че се стреля. Някак си не се връзва тая красива дума “доброволец” с личността на Димчо Дебелянов. Вярно е, че в ония години на велик патриотизъм хиляди българи се връщат от другия край на света, за да изпълнят дълга си към род и отечество. Но Дебелянов е разбирал дълга си другояче. И затова неговата кончина и до днес е замъглена от някаква тайна. Гео Милев пръв споменава, че той е бил пожертван, а не се е пожертвал. Но ако е пожертван – историята не казва от кого и за какво. А това са въпроси, евентуалният отговор на които може да разкрие много неща около Дебелянов в съвсем друга светлина.  Факт е обаче, че през цялата 1915 г. Дебелянов не пише стихотворения. Даже не се знае какво е правил извън заниманията си като докладчик във Върховната сметна палата тогава. Тези месеци са забулени в тайни. Тайни, които естествено се запълват с легенди, които обаче целят само едно: да скрият от хората безспорната истина, че Димчо Дебелянов е най-съвършеният поет на България. В неговите стихотворения се оглежда тъжната истина, че в България няма нищо по-жестоко от това да бъдеш надарен с изключителен талант. Точно това е, което не се прощава от бездарниците в тази страна.  Не са простили и на Димчо Дебелянов

вторник, 20 март 2012 г.

БЕЛЕЖКИ И УТОЧНЕНИЯ ПО УЧЕНИЧЕСКАТА БИОГРАФИЯ НА ДИМЧО


125 години от рождението 
ЗАПОВЯДАЙТЕ НА ТЪРЖЕСТВАТА НА 28 МАРТ В КОПРВИЩА!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ ТРЪГВА ШЕСТГОДИШЕН НА УЧИЛИЩЕ
До завършването на гимназия му се губят (повтаря?) 2 учебни години

БЕЛЕЖКИ И УТОЧНЕНИЯ ПО УЧЕНИЧЕСКАТА БИОГРАФИЯ НА  ДИМЧО

Димчо постъпва в първо отделение на Копривщенското училище през есента на 1893 г. , на шест години и половина. Учител му е един от най-добрите даскали – поборникът и заточеник Петър Жилков. В „Юбилеен сборник Копривщица“1837-1937 г.“; т. 2, 1937 г., стр. 369-372, Архимандрит Евтимий цитира „Главна книга на Копривщенското мъжко първоначално училище“ за ученическите години на Димчо от 1-во до 3-то отделения. Тук ще цитираме и по книгата на Здравко Дафинов “ЧАРОДЕЕЦЪТ БОХЕМ“, документална хроника за живота и творчеството на Димчо Дебелянов. Според оценките за второ и трето отделение Димчо е най-добър по български език, а общият му успех е много добър. Сестра му Мария Дебелянова-Григорова пише в спомените си, че Димчо бил отличен ученик. Вечер байко им Иван, който „замествал“ баща им Вельо в семейството, когато бил по гурбет, привиквал край огнището учениците на с“изпит“. Димчо винаги отговарял уверено и вярно, докато Илия се гушел зад него и рядко бил с научени уроци. Бащата Вельо  умира седемдесетгодишен, на 26 юли 1896 г., когато Динчо вече е завършил  3-то отделение. Есента цялото семейство се преселват в Пловдив, при най-големия син Иван – 23-годишен, телеграфист в пощата, който поема грижите за осиротялото семейство.

След напускането на родния градец, според прецизните изследвания на Здравко Дафинов, Димчовите завръщания в дома „бащин и роден“ са три:

-         През 1912 г. с Гьончо Белев, след което публикува шедьовъра си „Да се завърнеш в бащината къща..“;
-         През 1914 г., когато се срещат с първия му братовчед Вельо Дебелянов, син на чичо му Иван, също роден и отрасъл в тази къща, един от видните български архитекти, с големи заслуги за опазването на старините в Копривщица и превръщането му в град-музей. Който през 1957-58 година ще възстанови бащината им къща и ще я превърне в музей;
-         През 1915 г. идва за последен път със сестра си Мария.
Според данни от негови близки Димчо си е идвал в Копривщица и като ученик в Пловдив, когато чичовото му семейство още е живяло в родния дом.

Димчо и 3 години по-големият Илия (не много ученолюбив) вече са се „застигнали“ и са записани в 4-то отделение през учебната 1896-97 година при учителя Брашнаров в „Жълтото училище“ на Небет тепе в Пловдив. Според наличните досега сведения Димчо започва тук и прогимназията - 1-ви (пети сега, учебна 1997-98 г.) клас, който завършва и започва и 2-ри (6-ти, учебна 1898-99 г.) клас.  През есента на 1898 г. Иван го взимат войник и семейството остава без всякаква издръжка.

Липсват документи, но има основания да предполагаме, че вероятно Димчо е „пропуснал“ именно тази учебна година. И завършва този 2-ри клас през учебната 1899-1900 г. Но къде?

Съученикът му от Софийската 1-ва мъжка гимназия Георги Герински, родом от Ихтиман, пише, че с Димчо се запознават през лятото на 1900 г., когато той гостува на брат си Иван в Ихтиман – „… когато беше изкарал 2-ри (6-ти) клас“. Това подсказва, че този 2-ри клас Димчо е завършил другаде (в Пловдив?)  От есента на 1899 г. Иван е назначен за началник на пощата в Ихтиман и в спомени пише, че цялото семейство го е последвало, а Димчо завършва там втори и трети (6-ти и 7-ми)  прогимназиални класове. Димка Дебелянова-Каролева, дъщеря на Илия и племенница на Иван и Димчо, категорично отхвърля  версията чичо й Димчо да е учил в Ихтиман. Липсват и всякакви документи и спомени за това, и по всяка вероятност тя е права. Но при липсата на категорични доказателства ние приемаме за автентични спомените на Иван, че Димчо е учил 2-ри и 3-ти (6-ти и 7-ми) класове на прогимназията в Ихтиман през учебните 1899-1900 и 1900-01 години. А за учебната 1901-1902 г. вече е гимназист - ученик в 4-ти (8-ми днес, за което вече има и документи) в пловдивската гимназия „Александър I“ – едно от най-престижните средни училища за времето си в България. Там е учил и друг велик български поет – Пейо Яворов, с когото по-късно в София ще станат близки приятели.

И така: до постъпването му в гимназия на Димчо вече се „губи“  една учебна година – по всяка вероятност 1898-99 – когато трябва да е учил в 6-ти клас, но сигурно не го завършва и повтаря този 2-ри (6-ти)  клас, който завършва през 1899-1990 учебна година, както пише Г. Герински.

В гимназията Димчо изживява тежки и мизерни години, издържан със скромните и нередовни надници на най-голямата сестра Найда, с която живее в Пловдив, подкрепяни и от Иван с малки суми от неголямата му чиновническа заплата, делена с неговото семейство в Ихтиман. Живот труден и мизерен… Трудно върви и училището, успехът му е около „среден“. От четвърти за пети клас (8-ми за 9-ти, учебна 1901-02 г.) преминава условно с двойка по химия. А за шести (10-ти клас)  минава пак условно, вече с 2 двойки – по алгебра и рисуване. От есента на 1903 година е в 6-ти (10-ти) клас, когато остава сам в Пловдив, сестра му Найда се омъжва за железничаря Кръстьо Хр. Раковски и заминава с него по гарите. Останал сам, без средства и надзор, попаднал и в първата си бохемска компания, оглавявана от по-големия ученик, вече с мустаци и револвер на кръста, буйния и чаровен хубавец Нейко Нейков (Баето), Димчо „завършва“  учебната година с 3 двойки – по алгебра, геометрия и дескриптивна геометрия и не „минава“, а остава да повтаря класа. Пращат печалното му свидетелство на Иван в Ихтиман и скоро той им пише да му проводят Димчо – намерил му място за чирак при един фурнаджия… Сестра му Мария пише, че когато прочела писмото пред Димчо, той се разплакал смутен и разтревожен и рекъл: „Не ща да ставам фурнаджия!... Ще ида да се удавя в Марица!...“
 Всички са много разтревожени да не изпълни заканата си, особено майката Цана . „Семейният съвет“ скоро се събира в Ихтиман и на него надделява твърдото становище на майката, че Димчо трябва да учи. Решават той да продължи образованието си в София, където живеят вече сестра му Найда и мъжът ѝ Кръстьо – железничар на гара Подуяне. Те също се ангажират, заедно с Иван, за издръжката на Димчо и заедно с баба Цана и Илия заживяват на квартира на улица „Оборище“ 46. „Така, благодарения на братската и сестринската преданост и солидарност е осигурено продължаването на Димчовото образование в София. Той показва отличен успех в последните два класа на гимназията и се дипломира с отличие“ – пише Здравко Дафинов.

Ако подредим учебните години на Димчо, според наличните документи,
те дават следната хронология:

Копривщенското училище
1-во отделение (клас)  -  1893-94 учебна година
2-ро отделение  -  1894-95 г.
3-то отделение  -  1895-96 г.

Пловдив, „Жълтото училище“
4-то отделение  -  1896-97 г.
1-ви (5-ти) клас  -  1897-98 г.
2-ри  (6-ти)  клас  -  1898-99 г.  -  Не завършва (повтаря)  годината???

Ихтиман??? или Пловдив???
2-ри  (6-ти)  клас  -  1899-1900 г. 
3-ри  (7-ти)  клас  -  1900-1901 г. 

Пловдив,  Мъжката гимназия „Александър I
4-ти  (8-ти)  клас  -  1901-1902 г. 
5-ти  (9-ти)  клас  -  1902-1903 г.
6-ти  (10-ти)  клас  -  1903-1904 г.  Повтаря годината

София, Първа софийска мъжка гимназия
6-ти  (10-ти)  клас  -  1904-1905 г. 
7-ми  (11-ти)  клас  -  1905-1906 г.  Дипломира се с отличен успех

ТАБЛИЦА С ГИМНАЗИАЛНИТЕ МУ ОЦЕНКИ






сряда, 14 март 2012 г.

125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - ЧЕСТВАНИЯТА НА 28 МАРТ В КОПРИЩИЦА


125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
100 години от публикуването на „Да се завърнеш в бащината къща...”







125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
100 години от публикуването на „Да се завърнеш в бащината къща...”

П Р О Г Р А М А
За честванията на 28 март 2012 година в Копривщица

1.    Къща-музей „Димчо Дебелянов”, 11.00 часа
Откриване на тържествата

2.    Поклонение на гроба на поета, поднасяне на венци и цветя – 11.45 ч.


14.00 – 16.00 ч. – Старото училище
3.    „Димчови четения” – среща-разговор на литератори, поети и лауреати на НЛН „Д. Дебелянов“, родственици, музейни работници, представители на училища с името на Димчо

4.    16.15 - 17.30 ч. „Рецитираме Дебелянов” Конкурс-рецитал за изпълнение на Димчови творби. Старото училище

5.    19.00 ч. – Концерт-спектакъл. Читалище „Хаджи Ненчо Д. Палавеев”.  

ЗА КОНТАКТИ: ДОЙЧО ИВАНОВ – 088/ 635 35 19; doicho54@abv.bg