  |
| ХРИСТО СПАСУНИН (1923-2010 г.) |
136 години от Априлското въстание
ПОСЛЕДНИЯТ ПОЛЕТ НА ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА
Това е
най-голямата конна бойна сила по време на Априлското въстание. Създадена по
идея на Войводата Георги Бенковски, четата лети от село на село, за да повдига
въстанието и духа на населението. Обикаля най-напред близките до Панагюрище
селища (малката
обиколка, 20-21 априлий стар стил) и
нараства на повече от 200 юнаци. После са подбрани най-смелите, с най-добрите
коне и въоръжение и тръгват на по-далечни мисии. На 23 април, Гергьовден,
четата влиза в село Петрич, където води първото си и единствено победно
сражение със златишки башибозук. Вдига въстанието и в околните селища Каменица
и Смолско. Важно е присъствието на четата на укрепения въстанически лагер на
връх Еледжик. На юг достигат до гара Белово (голямата обиколка). Там към четата се присъединяват шестима
далматинци и един немец от работниците, строящи железницата. С тях тръгва и
българката Мария Ангелова-Сутич, съпруга на Иван Сутич - тя е единствената жена
в четата.
На
връщане минават пак през Еледжик, където се известяват, че Панагюрище е
нападнато и тръгват бързо натам. Осъмват на 2 май сутринта над града, на връх
Лисец и виждат страшната картина на погрома и пожарите. Пред трагичния финал на
стореното от него в Тракия, Бенковски изрича тук пророческите си думи: "В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма
да заздравей!…" Четниците разбират, че са безсилни да помогнат
тук, но изпълняват клетвата си и продължават борбата. Надяват се, че на север
от Балкана и особено при пламенния хъш Стефан Стамболов в Търново бунтът е
успял. Бенковски обявява, че всеки е свободен да постъпи, както смята за
най-добре и мнозина тръгват към Панагюрище и родните села да търсят и спасяват
оцелелите си близки. Войводата повежда най-верните си хора на север към Стара
планина..
2 май, неделя, (15 май нов
стил)
"… след пладне четата потегли с отворен
байряк за село Петрич, отгдето ни беше пътят за Стара планина. Тя се състоеше
от 70-75 души, повечето конници."
(Захарий Стоянов, "Записки по
българските въстания")
След 3.5 часа път през поляните на Сандъкли, южно от връх
Сакарджа и по Ангелов дол, четата стига в Петрич. Селото е опожарено и
плячкосвано няколко пъти, над 200 души са избити. Въпреки трагедията си,
верните петричани срещат сърдечно любимия си Войвода, снабдяват четниците с
храна, дават им и водачи. Когато се стъмва четата поема на север, водена от
Петър Шентов от Петрич и Стоян Маринов от Смолско, които ги водят до полите на
Стара планина, между селата Буново и Мирково. Четата поема из непознатата
местност и скоро запъпля по могъщата снага на Балкана.
3 (16) май, понеделник
Четата среща зората в
подножието на връх Етрополска Баба. Мразовитият въздух и суровото време са
предвестник на изпитанията, на които ще ги подложи балканската природа. По
Дебели рът слизат в долината на река Негърщица. Тук откриват, че е избягал
Тодор Хайдутина с още няколко души, с най-добрите коне и хранителните припаси.
Лутат се в непознатата и непроходима местност в дъжд и мъгла. Прекарват
страховита нощ, шибани от град и лапавица.
4 (17) май, вторник
Когато се разсъмва, оказва се,
че отново са на Дебели рът. Гладът ги мъчи жестоко, киселец и букова шума са
храната им. Скитат се без път и посока из мъглата, а когато след обяд се раздига
виждат недалече овчарски колиби (Стайкови кошари). Втурват се за нетърпеливи за
храна, но ги посреща залп на башибозушка засада. Шестима четници са убити и
неколцина ранени. Днес тук има паметник.
5 (18) май, сряда
Четата продължава да се лута в
мъгла и дъжд из долината на река Малък
Искър. Жестоко мъчени от глада, колят един кон, печат месото и
позалъгват стомасите си.
6 (19) май, четвъртък
Четниците
продължават "мъртвешки" да се влачат из урвите. Увеличават се
изгубените. В местността Правешки ливади, североизточно от прохода Кашана и
пътя за Етрополе, се събират 40-45 души. В мъглата пак са подмамени от звънци и
глас на "овчар" - попадат
отново на засада и губят повече от 15 души. Тук е убит и секретарят на четата
Тодор Белопитов, у когото турците намират архива и кореспонденцията на
въстанието, протокола от Оборище и Кървавото писмо. Откъсва се тук и Григор
Вакарелчанина, който носи пушката на Бенковски, и така тя се запазва. На
мястото днес има паметна плоча.
7 (20) май, петък
Оцелелите вървят на североизток през нощта и излизат на
местността Солището, северно от днешната хижа "Стражата". Осъмват на
трънлива поляна над махала Остриля – с. Черни Вит. Въстаниците са изтощени,
изранени, жестоко мъчени от глада. Преброяват се: "Пет деня из планината и около тридесет
жертви! Още пет деня и ние свършваме окончателно!… Бенковски от ден на ден
губеше своята сила и кураж…" (З.
Ст.)
Привечер срещат овчаря Нею Крачунов и от него научават, че в
Тетевен има над 2 000 души редовна
войска и много башибозук, Балкана гъмжи от потери, а въстание тука няма.
Четниците са обзети от крайно униние и отчаяние. Тук Бенковски и Захари решават
да разпуснат четата и да се спасяват на малки групи. Далматинците, Мария и
немецът Албрехт тръгват да се предадат в Тетевен, разчитайки на астроунгарските
си паспорти. Калугеровци, панагюрци и останалите тръгват на групички да се
връщат на юг. Поляната над Острилската пещера (наречена по-късно – “Бенковска пещера”) е осеяна със захвърлените оръжия и
имущество, конете са пуснати. Знамена на четата по-късно са намерени в хралупа
наблизо.
С Войводата остават Захари, отец Кирил Слепов и Стефо
Далматинеца. Дядо Нею им поръчва да се скрият в пещерата и обещава скоро да
донесе храна и новини. Напатилите се въстаници обаче се притесняват от
предателство и тръгват. На залез стигат но колиба на брусненски говедари,
най-сетне се нахранват и отпочиват.
8 (21) май, събота
"Захвана се страшният
оня ден… Той нанесе последния удар на нещастните борци за българска свобода!…
Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя..." (З. Ст.) Хапват и се постоплят, а Нею
Брусненина (турски шпионин и същинският предател) се съгласява да ги води на изток. Но вместо това тръгва на запад, лутат
се в снега и дивата планина, и въстаниците са изтощени докрай. Нощуват в
балканските дебри.
9 (22 май), неделя
По обяд стигат Свинарска река и
са посрещнати в колибата му от Вълю Стоилов - Мечката. Той ги нахранва и с
готовност обещава да ги води към Троян. Вечерта настанява бунтовниците в една
пещера, където прекарвата поредната ужасна нощ, мъчени от студ и влага.
10 (23 май, понеделник
Сутринта Вълю се връща, но без храна, тютюн и добри новини -
башибозуците били навсякъде и не давали да се носи храна в Балкана. Нощуват в
гората до колибата.
11 (24) май, вторник
“Рано сутринта бяхме ние разбудени от
молитствуващия глас на отца Кирила. Което ни напомни, че днес е денят на нашите
народни просветители Светите Отци Кирила и Методия." (З. Ст.)
По обед
Вълю донася хляб и кисело мляко и съобщава, че мното башибозуци са излезли из
Балкана и по колибите. Тук клетите другари, сякаш усетили ближния край, се
изповядват един другиму кой кой е и отде е.
12 (25) май, сряда
Балканът забучава отново, силен дъжд и мъгла скриват всичко.
Вълю не идва в определеното време и четниците са разтревожени, сменят позициите
си. Към 17 часа предателят идва с весела песен на уста. Радостно съобщава, че
Русия и Сърбия отворили война на Турция и от запад са нахлули чети. Буйните
души пламват отново! Весели и обнадеждени тръгват след Вълю на изток.
Към 18 ч. достигат река
Костина, стъпват на подозрително новия и без следа от човешки крак мост. Първи
върви Вълю, след него е Бенковски, отец Кирил, Стефо и накрая е Захари. Щом
Войводата стъпва на отсрещния бряг, Вълю се хвърля на земята и запълзява.
Изгърмяват двадесетина пушки. Георги Бенковски пада прострелян с револвер в
ръка. Отец Кирил е ранен и заловен, Стефо избягва, за да го заловят отново след
два дни, Захари пада в буйните води, излиза няколкостотин метра по-надолу,
заловен е и той след седем дни. Главата на Бенковски е отрязана и носена до
София, за да се сплашат българите, и за съдебните процеси срещу въстаниците там.
Тялото му по всяка вероятност е погребано на лобното място.
Днес тука има
скромен паметник и всяка година на 25 май признателните българи се прекланят
пред подвига и саможертвата на мъчениците за Свободата Българска.
Национален туристически поход
"По
стъпките на Георги Бенковски от Оборище до Костина”
21-25 май
(Из историята на националния туристически поход)
В края на септември 1952 година експедиция с ръководител
Павел Делирадев тръгва да проследи и уточни пътя на Хвърковатата чета от
Оборище до Костина за маркиране на маршрут за туристически походи. Маршрутът се
определя от "Записките", спомени на въстаници и съвременници.
Ползвани са и записките на пирдопския учител и краевед Методи Стоянов, който
пръв преминава маршрута през 1902 година, а след това и многократно. През
юли-август 1954 г. се организира и първият туристически поход. В следващите
години се провежда на юбилейни години или инцидентно.
От 1985 г. е положено началото на ежегодните походи.
Инициатори и участници са туристическите дружества в Панагюрище, Пирдоп,
Етрополе и Тетевен, с помощта на БТС. Дружествата всяка година се редуват в
организацията и ръководството на похода. Тази година ръководители са етрополчани.
От 1991 г. походът става и национален с участие на туристи от цялата страна.
Огромна е ролята в
похода на достойния българин, възторжен планинар, голям познавач на българската
история и вдъхновен лектор, поклонника на Майка България и Войводата Бенковски
ХРИСТО
КОСТОВ СПАСУНИН
(10 април 1923 г., Самоков – 15 септември 2010 г.,Тетевен)
Инициатор,
основател и пръв ръководител на ежегодното провеждане на похода от 1985 г.,
води го още няколко пъти, автор е на легендарната туристическа песен
"Мальовица", поет и публицист, водач, лектор и неизчерпаем източник
на знания, вдъхновител и извор на патриотизъм и на любов към Отечеството и родната
природа.
ВЕЧНА МУ ПАМЕТ!
Маршрутът на похода се уточнява и оптимизира през годините,
за да се стигне до описания по-долу. Той не навсякъде буквално върви по
стъпките на четата, което и обективно е невъзможно. Походът става все по-значим
и популярен, вече участват туристи от цялата страна.
Туристически маршрут:
21 май
ПАНАГЮРИЩЕ – събиране на участниците
Поклонение на паметника на
Априлци.
С автобус
до Оборище. Поклонение на паметника.
Местността
Оборище - хижа “Сакарджа” – 4 часа (нощувка).
22 май
08. 00
часа - хижа “Сакарджа” – село Петрич – 4 часа. Поклонение на паметниците и посещение на художествената
галерия-музей, посветена на Април 1876.
14. 30
часа - с автобус до с. Мирково. Нощувка на хижа
«Чавдар»
23 май
08. 00
часа - хижа “Чавдар” – връх “Баба” (поклонение
на паметника) - м. “Баш Самоков”, (поклонение
на паметника на Стайкови кошари) - хижа
“Стражата” (нощувка) - общо за деня 5 часа
24 май
08. 00
часа - хижа “Стражата” – с. Ямна
Село
Ямна – Бенковска пещера - с. Черни Вит – общо за деня 8 часа.
Черни
Вит – Тетевен с автобус
25 май
06. 00
часа - Тетевен – с. Дивчовото с автобус
Дивчовото - м. Боатин – м.
Костина – 2 часа. Участие в тържествата на лобното място на Георги
Бенковски. Финал на похода.
ХРИСТО СПАСУНИН
БАЛКАНЪТ РАЗКАЗВА
(Откъс от поемата)
От потомци верни - вековечен спомен
пази днес Балканът паметника скромен
и пред него с почит мълком ний стоиме,
и четем Войводо, твойто свято име,
името - легенда, и тръба, и зов,
името зовящо: "Ти бъди
готов!
И кога пожарът
кървав загори,
за народ поробен в
борбата умри!"
И донася вятърът от юга далече,
заканата твоя, която изрече:
"Аз успях в
сърцето мръсно на тирана
да отворя люта,
смъртоносна рана!"
Раната бе смъртна, тиранът загина,
Свободата скъпа изгря над Родина!
…………………………………………..
Минаха години. Векове ще минат.
Хора ще се раждат, живеят и гинат.
Забрава ще носи времето далечно,
но не ще залезе едно име вечно,
в Копривщица славна искрата си скрило,
в Оборище в клетва сърцата споило,
светнало в душата робска като фар,
над земя страдална пламнало в пожар.
За да знаем днеска да любим и мразим,
земята поена с кръвта им да пазим,
за да помним вечно техните завети,
името БЕНКОВСКИ свети и ще свети!
Димитър ДЕЛЯН
(Предисловие към
романа му “И ЕДНА ЮНАШКА ВЯРА”)
Аз, Гаврил Хлътев от Копривщица, в годините на мъжкото
пладне:
След като имах
злато и бях равен на паша, и любех жени
благородни и
горещокръвни, но не вкусих истинска сладост;
И яздех несравними
коне, та разбрах мъжката гордост до какво води;
След като лицезрях
падишаха - владетеля на света, който е човек;
И живях във великия
Стамбул - столицата на градовете, и в Смирна, и в Мосул, и в Кайро - столицата
на персианския шах - обеднях и слязох по стълбата на тщеславието, та спях с
убийците и кучетата, но не загубих себе си,
и свърнах къмто
Влашко, та станах симитчия и хъш.
С една кама в пояса
и една юнашка вяра!
Що е българско без
юнаците си! И ако някой рече: "Няма ги! Били са! Сега българинът къща
върти и парици стиска - по балкани вече не прерипва…" ;
А аз ще река: Ами
Левски? Не беше ли жив допреди три лета и мнозина го помнят? Не прерипна ли той
навремето, та досегна с ногата си свободна земя? И не казваше ли: "Юнаците
да бъдат готови!" Ето - в него вярвам!
И в онези, които са
били преди него във времето.
Брадвата блести кога сече, а юнакът - щом принесе живот!
Както са го принасяли отколе като зърно в нива
българските великани!
Къмто вас викам!
Предци, войводи-победоносци и светии-словодарители, конници - освободители на
роби, строители на мостове, зографи, хайдути, бунтовни духове - апостоли, орачи
на сърце! Които сте стояли в земята ни твърдо като планините! Защото вие не сте
измама - нарисувана, измислена за човешко утешение.
Вие сте в мен и аз произлазям от вас!
И сега се надигате
в мене, с левски нокти ме пробождате извътре
и ме подканяте да
свърша туй, дето с ръце се не върши,
но остава завинаги
под слънцето - за людете и в тях!
Иде час и тръба
протръби! Бунтовният петел пропя и старата
змия-пазителка
изпълзя от леговището си в земята българска!
И не са ли доста на
чудовището босфорско всичките кръвни жертви от пет века насам? Пък и щом е
писано още да принесем, нека всичката кръв, дето ще се пролее, да падне върху
моята глава! И аз да остана един виновен пред Народ, Бог и потомство!
И нека не се помни
името ми, а за това, което извърша - да ме проклинат!
И нека славата да
бъде другиму!
Вие ще искате една
кръвна жертва по стар обичай и за себе си. Не я назовавайте. Знам я. Тя е ваша.
Сега дайте ми благословия и влейте мощ в десницата и свяст –
за един юнашки
удар!
С мен се моли и Панайот Волов, плакахме заедно. Него
пощадете! Имайте мен!
Брегът
при Ряхово
Януарий,
6-тий, 1876-то лето
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------Подготвил: Съставил: Дойчо Иванов,
многократен участник в похода.
 |
| КОСТИНА 1988 Г. |
 |
| КОСТИНА 1988 г. |
 |
| С. ПЕТРИЧ, 22 МАЙ 202 г. |
 |
| ХРИСТО СПАСУНИН (1923-2010 г.) | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | | |
