неделя, 21 декември 2014 г.

Чукнах и 60-те. Години. На 25 ноември 2014-та, вторник

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ.
ТОЗИ ПЪТ - И ЮБИЛЕЙНИЯТ




 Чукнах и 60-те. Години. 
На 25 ноември 

2014-та, вторник
Щастлив дядо с най-скъпоценните си съкровища и чудесия подарък от сърце и с обич


МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ.
ТОЗИ ПЪТ - И ЮБИЛЕЙНИЯТ

Чукнах и 60-те. Години. На 25 ноември 2014-та, вторник.

Било е четвъртък през 1954-а, когато съм се появил, малко преди разсъмване, в тогавашното родилно, където сега е детската градина над Скалата в Пирдоп. По това време баща ми Иван бил по Добруджа - сменял с текезесарските молотовки /камиони/ прочутия душански бръбой (картоф) за зърно.

        Затова предишния ден дядо Цено разсилния, роднина и най-близък приятел на дядо ми Дойчо Налбантина, закарал майка ми Паца /Парашкева/ от Стрелча, с двуколката на кметството в РОДНОТО  Душанци до Пирдоп. С поръката: "Да е момче и да подновите името на дядо му!" Е, няколко месеца преди мене се била вече родила и кръстена на дядо ни братовчедка ми Антоанета /наш патрон е Свети Антоний/ , първата на средния ми чичо Васил. Ама, друго си е мъжкото име, нали... Така и станало – Дойчо. Аз съм бил първата унука момче в родата.
След две години се появи още един Дойчо - първенеца на малкия ми чичо Никола. Така всеки един от братята Дойчеви – ИВАН, ВАСИЛ И НИКОЛА, „Лека им пръст!“, кръстили първото от децата си на своя баща, свекъра – Дойчо Налбантина, изкусен риболовец и ловджия. Желязна традиция за онова време!!!
 Сестра ми пък, първородната внучка, родена в началото на 1951 г. и дотогава принцесата в многолюдното, патриархално семейство, естествено взела името на бабка Любка. Която бе майстор на сноването /подготовка на основата за тъкането на домашните станове, забравен днес занаят…/
Та като се научили за раждането ми, чак от Стрелча, при тогавашните комуникации /!?/, дядко Иван и бабка Иванка – родителите на майка, пратили телеграма: „Да го кръстите на свата! Ние си имаме син /вуйчо ми Атанас/, той ще кръщава на нас, живот и здраве…“
И после често идваха да ни се порадват, пеша чак от Стрелча до Душанци, през Средна гора… /“За дяца са свиди, ама оти па за унуки е толкова мило!? …“ – викаше често дядко Иван/.
През лятото 1956 г., месец след като се роди и „малкото“ Доде -  първородния на малкия чичо Никола, родът се  намножил и с второто дете на средния чичко Васил и стринка Гергана – Митко /“Лека му пръст!...“/. Три години по-късно се пръкна и най-малкото Ценовче от рода – Васко, малкия на чичко Никола и стринка Мария. Които по традиция останаха да живеят в дядковата къща.
А как няколко години сме живели 3 семейства с по 2 деца в къщата на дядко Дойчо и бабка Люба в Душанци - (макар голяма за времето си, а и днес) ?!.... За всяко семейство по една стая – спалня и всичко друго. Кухнята, софрата и всичко друго /под командата на майката-свекърва-бабка - бабка Любка/ – общо…

         Едно време (като ученик и пионерче в Душанското основно училище) си мислех, че съм роден в неделя. Щото не ме влечеше дип работата. Физическата, а и селската – само това бе истинска работа, както мислеха българите тогавашни. Че и повечето от днешните. По тогавашните, па и по днешните, българо-селски критерии, минавах за мързеливичък - не ме интересуваха, абе - направо си бягах, доколкото можеше, от земеделско-животновъдните дела. Гледах повече книгите (и футбола, разбира се).  А старите хора викаха на родителите ми да не ми се карат, като не съм набрал коприва за прасето - това дете книгата ще го храни. Та така и не се научих да кося - не ти трябва, викаше татко, комунизмът иде и всичко ще да е с машини занапред!!! А като поостаря и ме гледаше и се ядосваше, как се мъча и нащърбвам косата му, за да поочистя тревата в градината на село, замислено се почесваше, като му напомнях тези му думи...
По-късно научих и благородната фраза "интелектуален мързел", с която оправдаваме и се заблуждаваме и днес за много си състояния.
Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни, с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който кóпа... За което никой не ни е виновен, нали...

 
Една от най-страшните клетви на руснаците била: "Дано така и да си умреш на една заплата!" И при една среща на копривщенските музейни работници преди няколко години с колеги от музеите в Банско, основно се обменяше информация кой колко бръбой е продал или колко пари е изкарал от хотелчето. При което аз си пийвах ракийката и се надявах да остана незабелязан в тази дискусия. Но една банскалийка, която гушнах на един блус с намерение да й задам други въпроси, ми заби безпощадно питането  с какво се занимавам - хотел ли, бръбой ли или нящо друго?... "Ами пописвам тук-там..." Признах си изчервен и заслужено засрамен. "Горкият!... - съчувствено ме притисна тя, - Ми,
       че ти така ще да  си умреш гладен..."

Па, юбилеят отпразнувахме в бащината къща с майка, кака Любка и милите приятели от обичното Душанци. После – с децата и внуците – на Зелин - Ботевград, вилата на наш син Жорко и Вени, с щерката - кака им Ива и Краси, със съкровищата-внуци – Лора, Сара, Тоти.
Мила среща и подарък скъпоценен…
Целувам ръка и на майка Паца с признателнст, благодарност и обич неизмерна!!!  83-та година кара вече – да ни е жива и здрава!
/Макар да ме е много рано родила…/

Виж и повече снимки във Фейсбука – радвай се, завиждай, па речи:

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ!
И ЗА МНОГО ЗДРАВЕ: НАЗДРАВЕ!!!
СВЕТЛИ ПРАЗНИЦИ, ВЕСЕЛА НОВА ГОДИНА!
 ДОГОДИНА, ДО АМИНА!!!


С БЛАГОДАРНОСТ И ОБИЧ НА ВСИЧКИ
ЗА ПОЗДРАВЛЕНИЯТА И БЛАГОПОЖЕЛАНИЯТА!!!


25 ноември 2010 г., допълнено 2011… И последен вариант – 2014 г.

Дойчо ИВАНОВ



петък, 5 декември 2014 г.

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ. И ЮБИЛЕЙНИЯТ

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ. И ЮБИЛЕЙНИЯТ

Чукнах и 60-те. Години. Било е четвъртък през 1954-а, когато съм се появил малко преди разсъмване в тогавашното родилно, където сега е детската градина над Скалата в Пирдоп.
По това време баща ми Иван бил по Добруджа - сменял с текезесарските молотовки прочутия душански бръбой (картоф) за зърно.

        Затова предишния ден дядо Цено разсилния, роднина и най-близък приятел на дядо ми Дойчо Налбантина, закарал майка ми Паца /Парашкева/ от Стрелча, с двуколката на кметството в РОДНОТО  Душанци до Пирдоп. С поръката: "Да е момче и да подновите името на дядо му!" Е, няколко месеца преди мене се била вече родила и кръстена на дядо ни братовчедка ми Антоанета, първата на средния ми чичо Васил. Ама, друго си е мъжкото име, нали... Така и станало. След две години се появи още един Дойчо - първенеца на малкия ми чичо Никола. Така всеки един от братята Дойчеви – ИВАН, ВАСИЛ И НИКОЛА, „Лека им пръст!“, кръстили първото от децата си на своя баща, свекъра – Дойчо Налбантина, изкусен риболовец и ловджия. Желязна традиция за онова време... Сестра ми пък, първородната внучка, родена в началото на 1951 г. и дотогава принцесата в многолюдното, патриархално семейство, естествено взела името на бабка Любка. Която бе майстор на сноването /подготовка на основата за домашните станове, забравен днес занаят…/
Та като се научили за раждането ми, чак от Стрелча, при тогавашните комуникации, дядко Иван и бабка Иванка – родителите на майка, пратили телеграма: „Да го кръстите на свата! Ние си имаме син /вуйчо ми Атанас/, той ще кръщава на нас, живот и здраве…“
И после често идваха да ни се порадват, пеша от Стрелча до Душанци, през Средна гора… /“За дяца са свиди, ама оти па за унуки е толкова мило!? …/
През лятото 1956 г., месец след „малкото“ Доде -  първородния на малкия чичо Никола, родът се  намножил и с второто дете на средния чичко Васил и стринка Гергана – Митко /“Лека му пръст!...“/. Три години по-късно се пръкна и най-малкото Ценовче от рода – малкия на чичко Никола и стринка Мария.
А как няколко години сме живели 3 семейства с по 2 деца в къщата на дядко Дойчо и бабка Люба в Душанци - (макар голяма за времето си, а и днес) ?!....

         Едно време (като пионерче) си мислех , че съм роден в неделя, не ме влечеше дип работата, истинската, физическата, както мислеха българите тогавашни. Че и повечето от днешните. По тогавашните, па и по днешните, българо-селски критерии, минавах за мързеливичък - не ме интересуваха, абе - направо си бягах, доколкото можеше, от земеделско-животновъдните дела. Гледах повече книгите (и футбола, разбира се) и старите хора викаха на родителите ми да не ми се карат, като не съм набрал коприва за прасето - това дете книгата ще го храни. Та така и не се научих да кося - не ти трябва, викаше татко, комунизмът иде и всичко ще да е с машини занапред!!! А като поостаря и ме гледаше и се ядосваше, как се мъча и нащърбвам косата му, за да поочистя тревата в градината на село, замислено се почесваше, като му напомнях тези му думи...
По-късно научих и благородната фраза "интелектуален мързел", с която оправдаваме и се заблуждаваме и днес за много си състояния.
Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който кóпа... За което никой не ни е виновен, нали...
 

Една от най-страшните клетви на руснаците била: "Дано така и да си умреш на една заплата!" И при една среща на копривщенските музейни работници преди няколко години с колеги от музеите в Банско основно се обменяше информация кой колко бръбой е продал или колко пари е изкарал от хотелчето. При което аз си пийвах ракийката и се надявах да остана незабелязан в тази дискусия. Но една банскалийка, която гушнах на един блус с намерение да й задам други въпроси, ми заби безпощадно питането  с какво се занимавам - хотел ли, бръбой ли или нящо друго?... "Ами пописвам тук-там..." Признах си изчервен и заслужено засрамен. "Горкият!... - съчувствено ме притисна тя, - Ми,
       че ти така ще да  си умреш гладен..."

Сега навлизам (на тези години?!... В това време?!... – Дали АЗ закъснях, или Комунизъмът бързаше?!...), Е, поне се опитвам, в дебрите на Интернет, често невротизиран от незнание, неумение и несполуки. Честичко оплесквам и губя много неща. Та добре, че е незаменимия ми приятел Павката от Ихтиман - най-великият магьосник по компютрите сред филолозите и учителите. И не само. Последният истински даскал, който познавам. А - и Жоро Киров, де... Павел Б. Николов го потърсете в ГугълА. Та и ще видите сами какви чюдесии има в блога и особено в сайта му. Затова на него посвещавам тази си първа публикация, в новия блог, поредния, който ми направи.

Е, ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ!
И ЗА МНОГО ЗДРАВЕ: НАЗДРАВЕ!!!

25 ноември 2010 г., допълнено 2011… И последен вариант – 2014 г.
                                               Дойчо ИВАНОВ

КОПРИВЩИЦА