МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ.
ТОЗИ ПЪТ - И ЮБИЛЕЙНИЯТ
Чукнах и 60-те. Години.
На 25 ноември
2014-та, вторник
 |
| Щастлив дядо с най-скъпоценните си съкровища и чудесия подарък от сърце и с обич |
МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ.
ТОЗИ ПЪТ - И ЮБИЛЕЙНИЯТ
Чукнах
и 60-те. Години. На 25 ноември 2014-та, вторник.
Било е четвъртък
през 1954-а, когато съм се появил, малко преди разсъмване, в тогавашното
родилно, където сега е детската градина над Скалата в Пирдоп. По това време
баща ми Иван бил по Добруджа - сменял с текезесарските молотовки /камиони/ прочутия
душански бръбой (картоф) за зърно.
Затова предишния ден дядо Цено разсилния, роднина и най-близък приятел на дядо ми Дойчо Налбантина, закарал майка ми Паца /Парашкева/ от Стрелча, с двуколката на кметството в РОДНОТО Душанци до Пирдоп. С поръката: "Да е момче и да подновите името на дядо му!" Е, няколко месеца преди мене се била вече родила и кръстена на дядо ни братовчедка ми Антоанета /наш патрон е Свети Антоний/ , първата на средния ми чичо Васил. Ама, друго си е мъжкото име, нали... Така и станало – Дойчо. Аз съм бил първата унука момче в родата.
След две години
се появи още един Дойчо - първенеца на малкия ми чичо Никола. Така всеки
един от братята Дойчеви – ИВАН, ВАСИЛ И НИКОЛА, „Лека им пръст!“,
кръстили първото от децата си на своя баща, свекъра – Дойчо Налбантина,
изкусен риболовец и ловджия. Желязна традиция за онова време!!!
Сестра ми пък, първородната внучка, родена в
началото на 1951 г. и дотогава принцесата в многолюдното, патриархално
семейство, естествено взела името на бабка Любка. Която бе майстор на сноването
/подготовка на основата за тъкането на домашните станове, забравен днес
занаят…/
Та като се
научили за раждането ми, чак от Стрелча, при тогавашните комуникации /!?/, дядко Иван и
бабка Иванка – родителите на майка, пратили телеграма: „Да го кръстите на
свата! Ние си имаме син /вуйчо ми Атанас/, той ще кръщава на нас, живот и
здраве…“
И после често
идваха да ни се порадват, пеша чак от Стрелча до Душанци, през Средна гора… /“За дяца са свиди,
ама оти па за унуки е толкова мило!? …“ – викаше често дядко Иван/.
През лятото 1956
г., месец след като се роди и „малкото“ Доде - първородния на малкия чичо Никола, родът
се намножил и с второто дете на средния чичко Васил и стринка
Гергана – Митко /“Лека му пръст!...“/. Три години по-късно
се пръкна и най-малкото Ценовче от рода – Васко, малкия на чичко Никола и
стринка Мария. Които по традиция останаха да живеят в дядковата къща.
А как няколко
години сме живели 3 семейства с по 2 деца в къщата на дядко Дойчо и бабка Люба в
Душанци - (макар голяма за
времето си, а и днес) ?!.... За всяко семейство по една стая – спалня и
всичко друго. Кухнята, софрата и всичко друго /под командата на майката-свекърва-бабка - бабка Любка/ – общо…
Едно време (като ученик и пионерче в Душанското основно училище) си мислех, че съм роден в неделя. Щото не ме влечеше дип работата. Физическата, а и селската – само това бе истинска работа, както мислеха българите тогавашни. Че и повечето от днешните. По тогавашните, па и по днешните, българо-селски критерии, минавах за мързеливичък - не ме интересуваха, абе - направо си бягах, доколкото можеше, от земеделско-животновъдните дела. Гледах повече книгите (и футбола, разбира се). А старите хора викаха на родителите ми да не ми се карат, като не съм набрал коприва за прасето - това дете книгата ще го храни. Та така и не се научих да кося - не ти трябва, викаше татко, комунизмът иде и всичко ще да е с машини занапред!!! А като поостаря и ме гледаше и се ядосваше, как се мъча и нащърбвам косата му, за да поочистя тревата в градината на село, замислено се почесваше, като му напомнях тези му думи...
По-късно научих
и благородната фраза "интелектуален мързел", с която
оправдаваме и се заблуждаваме и днес за много си състояния.
Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни, с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който кóпа... За което никой не ни е виновен, нали...
Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни, с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който кóпа... За което никой не ни е виновен, нали...
Една от най-страшните клетви на руснаците била: "Дано така и да си умреш на една заплата!" И при една среща на копривщенските музейни работници преди няколко години с колеги от музеите в Банско, основно се обменяше информация кой колко бръбой е продал или колко пари е изкарал от хотелчето. При което аз си пийвах ракийката и се надявах да остана незабелязан в тази дискусия. Но една банскалийка, която гушнах на един блус с намерение да й задам други въпроси, ми заби безпощадно питането с какво се занимавам - хотел ли, бръбой ли или нящо друго?... "Ами пописвам тук-там..." Признах си изчервен и заслужено засрамен. "Горкият!... - съчувствено ме притисна тя, - Ми,
че ти така ще да си умреш гладен..."
Па, юбилеят
отпразнувахме в бащината къща с майка, кака Любка и милите приятели от обичното
Душанци. После – с децата и внуците – на Зелин - Ботевград, вилата на наш син Жорко
и Вени, с щерката - кака им Ива и Краси, със съкровищата-внуци – Лора, Сара,
Тоти.
Мила среща и подарък
скъпоценен…
Целувам ръка и на
майка Паца с признателнст, благодарност и обич неизмерна!!! 83-та година кара вече – да ни е жива и
здрава!
/Макар да ме е много
рано родила…/
Виж и повече снимки
във Фейсбука – радвай се, завиждай, па речи:
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА
ВСИЧКИ!
И ЗА МНОГО ЗДРАВЕ:
НАЗДРАВЕ!!!
СВЕТЛИ ПРАЗНИЦИ,
ВЕСЕЛА НОВА ГОДИНА!
ДОГОДИНА, ДО АМИНА!!!
С БЛАГОДАРНОСТ И ОБИЧ НА ВСИЧКИ
ЗА ПОЗДРАВЛЕНИЯТА И БЛАГОПОЖЕЛАНИЯТА!!!
25 ноември 2010 г., допълнено 2011… И последен
вариант – 2014 г.
Дойчо ИВАНОВ
