сряда, 14 февруари 2018 г.

ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ ПОСЛЕДНОТО МУ ИНТЕРВЮ 100 години от рождението му 27 години от смъртта му




ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ
ПОСЛЕДНОТО МУ ИНТЕРВЮ
100 години от рождението му
27 години от смъртта му

НАШИЯТ ЧИЧО ВЕСЕЛИН
Така подписваше той писмата и закачливите си картички си до редакцията на общинския вестник „Средногорски зов“ /после „Слово“/ в тогавашния град измислен Средногорие, където родният  му град Пирдоп бе преименуван на … „квартал“, както впрочем и Златица: „Чичо ви Веселин“ или – „Вашият чичо Веселин“. Дано са запазени. Гостувал ни е в редакцията, срещахме се и по разни тържества. Удоволствие неизмеримо, празник за душите са били разговорите с него – умни, задълбочени, изпълнени със свежа ирония и искрящ хумор, приятелски.
Понякога сме го и подкачали: „Чичо Веселине, ти що не си ставал генерал, министър? Я, какви големци се навъдиха от твоята бригада… Партията, държавата ръководят…“ А той иронично и снизходително: „Е, хайде, холан, не може всички да сме министри... Па и такива мераци никога не съм имал. На мене писането ми стига, то ми е всичко…“
А на премиерата на “Соната за Петя Дубарова“ през 1985 г. на първата Аполония в Созопол се явихме една комсомолска банда от МДК-Пирдоп, летуваща в ММЦ - Приморско. Чул отдалече родния говор, той разбута навалицата около него на стълбите на читалището и радостно разперил ръце просия: „Земляци!!! Ще я бъде премиерата!“




Декември 1990 г.
Купонни, гладни, оскъдни и объркани времена… Мрачно и тежко, потискащо и душно, тревожно… Звъним в дома на писателите в Хисаря с колежката Ренета Атанасова. Нашият чичо Веселин не може, разбира се, да ни откаже среща: „Но нека следобед да е, че „машинката“ сутрин хич не я бива…“
Кольо Додов, лека му пръст и на този хубав човек – тогава зам. председател на  ОбНС - Средногорие, ни уреди с купони за бензин. Приятелят Цвятко Червенков с вярната си червена „Жигулка“, „редакционна“ кола доста време, ни закара до Хисаря.
Домът – усамотен и потънал в жълто-кафяви листа. Тягостно и тъжно, мрачно време. Вита стълба ни води на последния етаж – мансарда под звездите. „При орлите“ – смее се чичо ни Веселин. И заразпитва най-вече за родния Пирдоп – как вървят нещата, на добро ли водят промените… А очите му излъчват тревога, загриженост и питане. Друг, горчив е сега и свежия му някога, ироничен, остроумен хумор…
В спретнатата мансарда портретите на Пейо, Димчо и Захари. Лавиците, претъпкани с „бойните другари“ – книгите, грамофонните плочи. А ненаситните ни журналистически натури жадно попиват словата на чичо Веселин. И не усетихме кога се навъртяха две касети на диктофона. В припадащата  вечер отнесохме едно тревожно настроение, смутна тревога и богатството от чутото. Но и потресението, просветлението за забулени дотогава времена, случки, явления…
После, работихме върху интервюто, горди със своя чичо Веселин, с интересната му приказка – пряма, умна, прозорлива. Доволни и от себе си.
В средата на януари 1991 г. ни посреща в апартамента си в кв. „Изток“.  Да прочете словата си – умна, точна, плътна и ясна мисъл. С една великолепна и искряща интелектуална ирония. Чете внимателно и току вдига недоумяващо очи към нас: „ Ама това аз ли го казах?!... Така ли съм рекъл за Живков… Ей, как сте ме издебнали – уж разговорка си правехме… А вие интервю сте стъкмили…“
Пламенно го убеждаваме, че хората именно от политкомисаря искат да чуят истината. Че на него ще повярват. Повярва ни и той. Оставихме му ръкописа да го „доработи“. След двадесетина дни ни се обади, че е готов. И пак ни покани да си вземем текста, „…да не се загуби по пощата…“ А ние се оказахме много, много заети…
 След седмица получихме по пощата „одобрения“ от чичо Веселин материал.

А когато на 11 февруари 1991 г. му позвъних, за да му кажа, че първата част на интервюто е публикувана и му пращаме вестника, слушалката вдигна сина му Владимир: „Тази нощ баща ми почина…“

Автори: Ренета АТАНАСОВА и Дойчо ИВАНОВ.
Публикувано в бр. 6 и 7, от 8 и 15 февруари 1991 г.
на седмичния вестник „СЛОВО“ – Средногорие
/В този си вид текстът е оформен от Дойчо Иванов, 2018 г./

/Следва/

Няма коментари:

Публикуване на коментар