ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ ПОСЛЕДНОТО МУ ИНТЕРВЮ 100 години от рождението му 27 години от смъртта му

ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ

ПОСЛЕДНОТО МУ ИНТЕРВЮ

100 години от рождението му

27 години от смъртта му

 

ОСТРИ РАЗГОВОРИ

Последното интервю с Веселин Андреев

/Първа част/

/Преди това: „Предсмъртното писмо на Веселин Андреев“; 

„Предисловие към интервюто“

            -В първия брой на в. „Слово“-Средногорие поместихме откъс от книгата на Георги Марков „Задочни репортажи за България“. Там се казва, че е трябвало да бъдете разстрелян като предател преди девети септември. Така казал Тодор Живков?...

             -Като си има човек късмет в  живота, добре е… Пропуснали са един път да ме разстрелят, а после – вече е късно… И през 1968 година Живков казва, че и тогава не е късно да го сторят. Но все пак добре е, че не се стигна до там /смее се/.

- Вие добре ли се познавахте с Г. Марков?

- Първи приятели, съвсем близки – не сме били, защото се движехме в различни компании. Един път бяхме заедно в Созопол. Имахме възможност да се поразговорим подробно и си разбрахме горе-долу косъма. Той пише, че ме познава добре, аз мисля същото за него. Разбира се, доста от нещата са си вътрешно човешки. Не съм знаел, че той ще емигрира, не съм  го и съветвал какво да прави. Но той не ме е и питал. Не съм съгласен с някои позиции в книгата му. Има и фактически неточности – писал е далече, не е имал възможност да проверява.

- След описаната среща в Боровец с Т. Живков, Г. Марков каза ли ви, че там се е говорило за това?

- С него говорихме по-късно. Но още на следващия ден дойде Златка Дъбова, която цялата трепереше. Ние бяхме много близки приятели със семейството ѝ. Тя ми разказа всичко. И аз се вдигнах и отидох при Живков:

- Дойдох!

- Виждам! Но за какво си дошъл?

- Ами, да се изпълни присъдата!

Той побеля, почервеня, като започнеше да стиска устата, значи е много ядосан.

-        Кой дурак ти каза?

-        След като е казано пред толкова хора, всеки би могъл да ми го каже..

-        Е, нали не си разстрелян?

-        Абе, като гледам – не съм… Но какво наложи тази приказка?

          -Подведоха ме! Оня Анастас Стоянов дрънка, дрънка, дрънка и … нали знаеш – аз понякога не мога да търпя, избухна и… Ич, няма какво да се тревожиш! – и взе да се смее. Нали знаеш – чист въздух, здрава храна, спокойствие … и това е. Нищо друго! Било що било!

          А в действителност,  в този разговор, записан от Г. Марков, са смесени две неща: „въпросът за „разстрела“ ми и разстрела на брат ми Андрей в СССР. Как беше всъщност?

          /Тук ще предам накратко разказа на В. А.: „След сражението с полицията до нашата землянка в Лопянската гора през декември 1943 г. се прехвърлихме в нашия край. Коцето и Антон /Стефан Минев/ от с. Лъжене /днес Антон/ ни заведоха в землянката под Въртопа. Там имаше десетина партизани от средногорския отряд „Г. Бенковски“. Благодарение на ятаците ни от Лъжене прекарахме добре зимата. Но не можехме да излизаме никъде, за да не се разкрием. Така, ние от отряда „Чавдар“ останахме изолирани от тях. А с Христо Ганев-Колката бяхме той ремсов, аз партиен организатор за района. В края на март ударихме Копривщица и чак след това отидохме при другарите си под Мургаш.

          Т. Живков беше партиен отговорник на окръжния комитет на партията за нашия отряд. Започна пролетната мобилизация, нас ни търсят, но не могат да ни открият. При срещата под Мургаш той ме бутна настрана: „Ти знаеш ли че за такива неща разстрелват! Къде се губите толкова време? Защо вие с ремсовия организатор не ходихте по района?“ Обясних му, а той рече, че ще се обсъди случая в щаба. Сформира се бригадата, батальоните вече тръгват на път и аз го попитах кога ще обсъждаме „оня“ въпрос. А той рече, че е разбрал съображенията ни и няма какво да се обсъжда. Случаят е приключен…“

           -Четвърт век след това, с подута от властнически амбиции глава, изнервен от мои противопоставяния, озлинял от всичко, което му говорят за някои писатели, на една среща в Боровец, той се сеща, че някога е ставало дума за разстрел и сякаш му се струва, че наистина е имало действителна присъда, съжалява, че не е изпълнена. Чашата е преляла, защото наскоро бях му казал, че изпращането на наши войски в Чехословакия е позорна интервенция и удар срещу напредъка на социализма. И още му рекох тогава: „Как може един държавен глава да говори така?! Та аз съм жив човек! Мога ли сега да тръгна да обяснявам на всеки, че не е имало повод за разстрел. Че не съм бил предател? След казаното от Първия…“ А той:

          - Абе, какво говориш! Както нямаше нищо тогава и сега няма нищо такова!  Ти сам си ми казвал, че не ми вярват на думите, а сега смяташ, че ще ми повярват…

          - За такива работи хората вярват!...

          - Много беше ядосан, че ми е казано. Въпреки че глупаво беше да се ядосва, след като го е казал пред толкова хора…

          Години след това Би Би Си излъчи този текст на Георги Марков. От документацията на Съюза на писателите ми го прочетоха от един английски вестник. Казах на Живков при една среща:

          -Европа и светът вече са запознати с нашия случай за моя „разстрел“. По Би Би Си са го чели…

           Той пак побесня и избухна за Г. Марков:

            -Тоя идиот, тоя мръсник, тоя предател!!! Значи и написал на всичко отгоре… Ах, какво заслужава той…

          - А за брат ми наистина са говорили в Боровец същата вечер. Живков е подхванал темата. Когато бях в отряда, аз не знаех, че брат ми Андрей е бил разстрелян в СССР – кой ще ми го съобщи в Балкана?... Научих това едва през 1945 г. когато се завърнаха жена му д-р Донка Шикирова и дъщеря му Люляна.

Автори: Ренета АТАНАСОВА и Дойчо ИВАНОВ.

Публикувано в бр. 6 и 7, от 8 и 15 февруари 1991 г.

на седмичния вестник „СЛОВО“ – Средногорие

/В този си вид текстът е оформен от Дойчо Иванов, 2018 г./