вторник, 13 февруари 2018 г.



ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ

100 години от рождението му
27 години от смъртта му



ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ
100 години от рождението му
27 години от смъртта му

Роден e на 16 февруари 1918 година в град Пирдоп в семейство на държавен чиновник. През 1937 година завършва гимназия в София, а през 1941 г. - специалност право в Софийския университет. По това време се включва в Работническия младежки съюз (1934 г.) и БРП (к) (1940 г.). Участник в комунистическото движение по време на Втората световна война. От 1941 г. е в нелегалност, а от 1943 г. е партизанин от отряда „Чавдар“ и политкомисар на бригадата. Приема партизанското име Андро.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 година заема ръководни длъжности в проправителствения печат. Главен редактор на вестник „Народна войска“ (1944 – 1949). Работи във вестник „Литературен фронт“ (1949 –1955). Член е на ЦК на борците против фашизма и капитализма и на Пленума на Окръжния комитет на БКП в София. От 1986 до 1990 г. е член на ЦК на БКП. Въпреки биографията си и тези постове, не прави партийна или държавна кариера. Чужди са му подобни стремления. Отдава се на литературен труд. Изявен поет, публицист, мемоарист, белетрист.
През 1947 г. публикува стихосбирката „Партизански песни“, писани в началото на 40-те години на ХХ век. През 1950 – 1954 г. е секретар на Съюза на българските писатели. От 1966 г. до падането на комунистическия режим е народен представител.
Веселин Андреев написва прощално писмо, в което обявява, че напуска БКП и се самоубива на 11 февруари 1991 г.
Падането на комунизма заварва Веселин Андреев като депутат. Вижда как системата, за която се е борил като млад, се срива пред очите му, а на мястото й лъсват хилядите ѝ престъпления. Истината за концентрационните лагери в Ловеч и Белене, разказите на хиляди репресирани от режима хора, избитите без съд и присъда „врагове на народа“ след девети септември, разкритията за финансовите злоупотреби на голяма част от елита на комунистическата партия, за които той казва, че не е знаел разколебават идеализма му. В първите месеци след падането на режима изпада в тежка депресия. Така се стига до самоубийството.


ПРЕДСМЪРТНОТО МУ ПИСМО

МОИ СКЪПИ БЛИЗКИ, БЛИЗКИ ЕДИНСТВЕНИ, МОИ ДАЛЕЧНИ БЛИЗКИ!
Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам. Депресии са ме връхлитали и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. Целият аз съм само една болка. Болка гърчеща, режеща, болка през всяка една дълга минута. Лекари ми дадоха лекарства, а всеки ден болката става все по-страшна. Непоносима. И не виждам излизане от нея – пред мене е само мрак
Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост.
Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас. Как само обичам децата и внуците си – те са непреодолима сила, която ме тегли към живота. Но дори и тази сила вече е надделяна от страшната болка.
Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия. Нека народът преценява, нека вижда и доброто в нея. Но ако знаех стопанските политическите, античовешките престъпления, аз бих излязъл от нея преди 10 ноември 1989. А не ги знаех. Сега това ме убива. С ума си разбирам всичко, зная, че трябва да живея, да работя за народа си, но вече болката е непреодолима. Не отчаянието на ума, а болката на душата, станала и на тялото – физическа, ме убива. Проклет да е Живков! И живковистите!
Имам пълното и ясно съзнание какво причинявам на вас, най-близките ми, и ако въпреки това правя непоправимото – значи то е по-силно от всичко. Разберете ме, моля ви, не мога да живея повече, не мога, нямам сили.
Оставям сърцето си на всички честни хора от СДС и БСП и им пожелавам в противоборство и единодействие да дадат всичките си сили, за да изведат нашия народ в един земно щастлив живот. Народът вече е тръгнал към него.
Братя по перо, очистете това, което съм написал, от комунистическите илюзии, но дайте на Сашка, на Антон и на хилядите като тях – загинали, но и живи, има ги! – да живеят в бъдещето, да живеят с бъдещето, да живеят с младите. Подбирайте най-хубавото, приемливото от „Партизански песни“ и от ръкописа „Признания“ – стихове, от трилогията „Умираха безсмъртни“, от „Размисли“ и заедно със „Сонатата за Петя Дубарова“ го дайте на младите. /Петя Дубарова – дали ще я срещна някъде?.../ Нека антифашистката борба, партизанското движение да останат светли страници в историята на нашия народ, каквито те са наистина.
Скъпи мои приятели – близки или непознати, - споменавайте ме с добра дума, опазете честна паметта за мене. 
 А сърцето боли, боли, боли… Ах, как ми се живее, но нима тая болка е живот?! Тя ме съсипва, понякога целия треперя,  вижте как трепери ръката ми – нима такъв е моят почерк?...
Как съжалявам, че за да бъда коректен, аз сдадох своя парабелум – той не би ми изневерил, а хапчетата за сън ще ме приспят ли? Дано!
Благодаря ви за грижите, благодаря ви за всичко. Простете и прощавайте!
Сбогом, единствени  мои, близки мои, скъпи мои. Сбогом!

                                                                                         Веселин  АНДРЕЕВ
П. П. Две книги остават ненаписани – „Брат ми, братята ми“ и „Живков – мъртъв приживе“. Само ги започнах…  Но болката…
 10. 02. 91                                                                                                               В. А.

А перото на Стефан Продев дописа строфите: “Веселин влезе в живота ни чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза
“Сбогом!” на всичко. На слънцето и буките, на книгите и хората, на птиците. Така си отиват само смелите. Онези, които са живели истински...”
/Следва/




Няма коментари:

Публикуване на коментар