ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН

МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ

Христо СПАСУНИН

1923 -2010 г.

Ако някога отидете в Батак и влезете в храма-светиня, вие ще видите куп човешки черепи, върху които е поставено малко детско черепче посечено с ятаган, което ми разказа своята тъжна история

Споменът в сърцето ще остане пресен,

споменът - в сърцето-рана, кръв и песен.

Шапките свалете, подгънете крак,

на колени, братя, пред нас е Батак!

Ето го градеца, малък – но велик,

гробница и клада, чийто страшен вик

отекна далече в двете полушария

и през кръв изрече: „ИМА И БЪЛГАРИЯ!“

В храма беше тихо, тихо като в храм.

Над черепи бели аз застанах ням,

Изтръпнал и бледен. Гледах вцепенен,

череп на детенце вглеждаше се в мен.

Череп на детенце!... В ужас онемях,

с очи замъглени гледах и мълчах.

Давеше ме нещо, понечих да тръгна,

Черепчето детско сякаш се помръдна.

В кухините очни – страшни и дълбоки,

гледаха ме кротко две очи широки,

бистри и невинни, плувнали в сълзици,

разрез ятаганен скри се от косица,

две бледнички бузки, изпити и гладни,

то продума с устни напукани, жадни:

„За клането страшно, искаш ли да кажа?

Тръгни с мене, чичко, всичко ще разкажа!“

Мислено аз хванах детската ръчица,

през сълзи погалих къдрава главица,

тръгнах подир него със безшумни стъпки,

тръгнах, а снагата побиваха тръпки…

„Тука, де думат му Беглишки харман,

Ахмед ага бе кундисал стан,

с хиляди читаци – все башибозуци,

с кръв в очите, жадни за плячка хайдуци.

Тука дядо Трендафил – старец беловлас,

пушките предаде, за да спаси нас,

после беше хванат, с гавра разсъблечен

и на шиш набучен, беше жив опечен!..

Що трепери, чичо, твоята ръка?...

Тука беше моста над Стара река,

те тогаз сториха моста на дръвник,

триста глави, чичо,паднаха без вик,

отрязани, страшни, падаха в реката

и от кръв червена стана и водата…

Труповете, чичо, без глави – но живи

свличаха се с мъка в водите пенливи.

Стара река скри ги в хладната си пазва,

ромонът й тъжен все за тях разказва…

В бурна нощ по-късно тя отнесе моста,

да вървиме, чичо, има още доста.

Виж, отвъд реката, имаше там къща,

и пред нея, чичо, бе кланица съща.

В къщата си чичо Богдан се укрил

пушкал и душмани петима убил,

после беше хванат, на мъки обречен

и късче по късче с ятаган насечен.

Богданица Лоза – беше ми тя стрина,

влачеха я с ярост палачи двамина,

касапинът чичов – страшен като бик,

вгледа се на стрина в хубавия лик,

пристъпи към нея с кървава глава,

па издума ядно, гневно тез слова:

„Гяурке, послушай! Млада си, красива,

тръгвай с мен в харема и ще бъдеш жива!“

-Тръгвам, аго, тръгвам, живота спаси ми,

вземи ме при тебе, закрила бъди ми!

Па пристъпи стрина три-четири крачки,

заплю го в очите с кървави храчки

и дорде изтрие той с ръка лицето

ядно му прободе с остър нож сърцето…

После стана страшно. Всички живи хора

вечен сън заспаха, чичо, под топора.

Никой не продума, никой не помоли,

лягаха самички на дръвника, голи,

галеха го сякаш бе възглавка мека,

та дано направи смъртта им по-лека…

За да може всеки шия да намести,

трябваше трупа предишен да отмести…

От тела човешки грамада растеше,

кръвта като чучур от рани шуртеше,

тук изклаха много майки и деца,

тук видях как вадят из гърди сърца,

и как с дива ярост и бяс във очите

режеха без милост на майки гърдите,

бебета невръстни бучеха на щик!...

Чуваш ли ме,чичо?... Казвай!... Що мълчиш!...

Аз дочух тогава – ще палят селото!

Веднага побегнах горе към школото,

но и там цареше врява и тревога,

писъци човешки стигаха до Бога.

Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч

и добре разбирах – там е също сеч.

После поутихна тази страшна врява,

стана много тихо и там, и тъдява,

пропълзяха сенки край мене човешки,

от страх не разбрах ги – живи или мъртвешки.

За гърлото сякаш някой бе ме хванал…

Изведнъж школото цяло в огън пламна,

На сганта проклета сред крясъци диви,

изгоряха, чичо, двеста души живи,

дирили закрила, там, под дюшемето,

в огнения пламък найдоха небето…

Изгоряха, чичо, а аз дирех мама

и затичах бързо да се скрия в храма.

В него - стари, млади, деца като мене,

Изведнъж дочу се: - Храмът обграден е!...

И тогаз започна най-страшното нещо:

Вътре стана душно и така горещо,

че измряха много деца, стари хора,

а псувни, закани чуваха се в двора.

През един прозорец хвърлиха пчели,

те когато жилят, знаеш как боли?...

После пък хвърлиха запалена слама,

падна върху мене! Писнах, чула мама,

по гласа ми, чичо, мама ме познала,

само подир малко бе ме прегърнала!

Нищо не ми каза, гледа ме в очите,

а като от извор бликат й сълзите,

сякаш че не вярва, че сме живи двама!...

Плаках много, чичо, плачеше и мама…

А до нас – дечица, малки, в пеленички,

от глад и от жажда смучеха ръчички,

за водица капка плачеха със глас,

но вода във храма нямаше при нас…

Устничките малки, напукани, в рани,

мажеха ги майките с кръвта на заклани.

Аз видях там майка една, че се кръсти,

па в земята почна да дълбай със пръсти,

после втора, трета… За свойте дечица

майките в земята търсеха водица…

Вода не найдоха… Найдоха смъртта!..

Тя, смъртта, тук влезе през една врата,

разтворена с трясък, с пушки, с ятагани,

хиляди човеци бяха тук заклани…

В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама

И за миг очите отворих си само

И видях!... О, чичо, как да ти го кажа?!...

Туй не може никой, никой да разкаже.

И да ти го кажа, ти го премълчи!

Аз видях тук, чичо, видях го с очи,

Как един поганец, кръвясъл от злоба,

с ятаган разпори майчина утроба

на една невеста. И как тя умря!...

Майчицата клета – тя и не видя

рожбицата своя, още неродена

как от ятагана бе разполовена…

Слушаш ли ме,чичо? Слушай и мълчи!...

Аз видях тук още как вадят очи!

Мушкат с ятагана във лицето живо

и след миг извадят окото красиво,

от страшната рана кръвта заклокочи,

нов мах с ятагана, главата отскочи,

а трупът политне, гърчи се на пода…

От тела човешки бе заприщен входа,

кървава грамада от труп върху труп,

живи, полуживи и мъртви накуп…

Пак очи затворих, мама ме притисна,

закри ми лицето, после страшно писна,

залитна и падна. Паднахме и двама

прегърнати с обич, аз – с трупа на мама…

-Мамо!... Мамо!... Мамо!... – плачех в тъмнината,

докато усетих удар по главата…

Черепът ми, чичо, с ятаган посечен,

вечно ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.

Над черепи бели дълго стоях ням,

черепите гледах как във мрака греят,

сякаш че нашепват: „МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ!!!“

17 май 1966 година

С тази своя поема Христо Спасунин печели Националния литературен конкурс, посветен на 90-годишнината на Априлското въстание. За мене тя стои редом с популярната поема на Иван Вазов „От Батак съм, чичо...“

А тази година с решение на Общинския съвет – Тетевен Христо Спасунин е обявен (посмъртно) за почетен гражданин на Тетевен. Това става по инициатива на Туристическото сдружение „Царичинки“ и ръководителката му Пепа Кунинчанска.

Поклон и вечна му памет на големия историк, турист, краевед, поет ХРИСТО СПАСУНИН - и още, и още!!!

(Следват животопис, други творби и снимки на бай Христо)

 

СРЕЩА НА НАБОР 1954 г. ОТ ДУШАНЦИ

 

СРЕЩА НА НАБОР 1954 г. ОТ ДУШАНЦИ

На 5 октомври съучениците от набор 1954 г. , завършилите ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ в Душанци, се събраха на празнична среща по случай 70-годишнината им. В училище бяхме 12 деца – 6 момичета и 6 момчета. По обективни и субективни причини сега присъстваха три от девойките и четирима от младежите.

С прочувствено слово на прогимназиалната ни учителка Иванка Станчева започна тържеството. Присъства и началната ни учителка в четвърти клас Снежана Виденова-Петкова. Мъжете поднесоха букети и цветя на учителките и съученичките си .

Чудесно свое есе прочете съученичката Ваня Костадинова-Теохарова. Великолепен разказ за хубавите ни детски години. (Ще го публикуваме в следващите броеве). В него тя спомена почитта и благодарността ни към нашите учители – директора Кунчо Смоленски, Иван Чернев (1-3 клас), Снежана Виденова – 4-ти клас, прогимназиалните – Сафет Кязимов, класния ни ръководител Теодор Стоянов, Цветана Благоева, Слави Стоянов. Приветствие поднесе и нейният съпруг проф. Методи Теохаров.

Споделени бяха много мили и прочувствени спомени. Весело и с малко тъга се разделихме с пожелания за по-чести срещи. Празникът се състоя в уютния ресторант“Поли“ на Тошко Радомиров - гостоприемен и любезен домакин, приготвил богата трапеза.

                                                      Проф. Теохаров

Учителките ни

Потулван и днес "печален и срамен" епизод от Априлското въстание. АРЕСТУВАНЕТО НА ВОДАЧИТЕ НА КОПРИВЩЕНСКИТЕ ВЪСТАНИЦИ

 

АРЕСТУВАНЕТО НА ВОДАЧИТЕ НА КОПРИВЩЕНСКИТЕ ВЪСТАНИЦИ                   ЗАПРЕНИ СА В „ЛУДНИЦАТА“

                      Църквата „Св. Николай Мириклийски“                                     (Вляво, най-долу, е врата за "лудницата")

Потулван и днес "печален и срамен" епизод от Априлското въстание

Църквата „Св. Николай Мириклийски“ (новата) в Копривщица е осветена  през 1846 г.  В подземието ѝ намира и днес едно помещение-затвор - „лудницата“. Така го нарича и бунтовникът Никола Беловеждов в своите спомени: „Когато ни откараха в черковата, затвориха ни в лудницата…“

Явно там са затваряли не само истински луди, пияни и буйстващи, но изобщо хора, на които трябва „да им уври главата“. Там има и железни тръби, вкопани в стената за закопчаване на по-буйните…

         Случката, за която пише Беловеждов е, че на 29 април 1876 година копривщенските чорбаджии, обезпокоени от неблагоприятното развитие на Априлското въстание, арестуват част от водачите на бунта в града, начело с Тодор Каблешков, и ги затварят – едни  в „лудницата“. Други в спицерията, щаба на въстанието (днешната дирекция на музеите в Копривщица). Намерението и надеждата на чорбаджиите били да спасят града от опустошение и грабежи,  и да предотвратят избиването на жителите на Копривщица. Като предадат арестуваните бунтовници на турците. („Едни луди глави-бунтовници от Влашко, сториха всичко, пашалар… Те подигнаха бунта… Ние сме покорни чада на падишаха…Ние и коприщене нищо  не сме виновни…“). И досега на една от стените в „лудницата“, южната, вляво от входа, има надпис:
       

       Надписът гласи: „"Кои види това писмо да го прочете и на сандуче има написано и него да прочете и да не му е прос живота ако да не каже на лубезната ми сопруга Мария що пиша на сандучето и Бог милостив давно Бог ни даде избавление и дорде сме живи ще ви пращам писмо и секи христианин за Христовото име да умре".

„Писмото“ е написано и подписано от Георги Н. Тосунов, а датата е 30 април 1876 година. Издълбан е надписът в хоросановата мазилка с нож или нещо остро, метално (пирон), буквите са с дълбочина около 1.5 см. Явно е имало и някакво сандъче.

(Датите са по стар стил)

На 1 май 1876 г. откъм Стрелча в Копривщица влизат Павел Бобеков, Манчо Манев и Орчо войвода с чета. И като разбират за „запирането“ на бунтовници отиват при чорбаджиите, които се били събрали и умували по предаването на града на турците, и Орчо им ревнал: „Какво сте сторили вие, бре чорбаджилар!? Бенковски войвода иде от Панагюрище с 500 души юнаци! Русия и Сърбия са обявили война  на Турция!“

Чорбаджиите гузно се измъкнали и покрили, а Орчо грабва една брадва, строшава кофарите на затворите и освобождава арестуваните. Дръпнал Тодор Каблешков настрана и му прошепнал: „Тодоре, братко! Страшно стана! Панагюрище е бастисано и разграбено, много хора са избити… Стрелча гори… Да хващаме Балкана!“

Нататък историята е известна. Пред надвисналия разгром пътят им бил само един – в горите.

А копривщенските първенци откупили града от башибозука и войската, предотвратявайки разорението… Захванали се грабежи и насилия… По някои устни спомени в града и около него близо 200 души били убити… „А накрая минаха циганите и отмъкнахаха и веригите от огнищата…“

Но Копривщица се разминала с позора, Каблешков и водачите на въстанието да бъдат обесени на мегдана. Благодарение на Орчо войвода от Панагюрище… Комуто в родния му град издигнаха достоен паметник на централната улица. А Орчо заслужава такъв и в Копривщица…

ДНЕС:

         Ако и да е посещавал Копривщица, човек не е ли попрочел повечко за града и историята му, може и да не знае, че тук има две църкви – „старата“ – Успение на Пресветая Богородица“, осветена през 1817 г. И „новата“ – „Св. Николай Мириклийски“, осветена в 1846 г.  А за запирането на бунтовниците няма как и да узнае. Защото никой няма и да му разкаже.  Ако не се зарови по-издълбоко в спомени и документи…

         А тази случка, потулвана и днес, може би от „печал и срам“,  е реална, и част от паметната история на славния Априлий 1876 лето… И за да бъдем обективни и правдиви, не трябва да я премълчаваме. А да я разказваме като неразделна от тогавашните събития. Просто – имало е и подобни неща…

         „Новата“ църква е забележителна по своята архитектура, иконография, олтар, вътрешен облик, построяването. А и по внушителния си обем за онова време. И е много близка до тази в Банско. За историята ѝ заслужава да се прочете копие от църковния вестник, издаден за 100-годишнината на храма, в предверието. И не само това… А „лудницата“ е само още един повод да бъде посетено това паметно място… Да бъде пространно популяризирано и превърнато в още една от забележителностите на Копривщица…

         Тук няма да преразказвам фактологията за храма. Само ще спомена, че през годините не са били една и две идеите и напъните за реставриране и популяризиране на този паметник на културата. Че и цял форум се проведе навремето във Военния клуб-София. С представяне на видео филм, проекти, че и дарения се събираха (де ли са днес…).

            А днес всичко е в ръцете, на общината, Дирекцията на музеите и обществеността в Копривщица.

         П.П. Наивно и направо безсмислено е да се разчита на някаква инициатива и работа от страна на Българската православна църква. Та дори без постоянен свещеник е църквата днес…

АКАД. ИВАН РАДЕВ - 80 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ (1943-2020 г.)

 

АКАДЕМИК ИВАН РАДЕВ - 80 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ

(26 февруари 1943 – 18 декември 2020 г.)

         Иван Радев е роден на 26.02.1943 г. в с. Гороцвет, Разградско. След основното си образование в родното село,  учи в техникум в Разград. Висшето си образование ("Българска филология", втора специалност "История") завършва през 1968 г. във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий". След редовна аспирантура, от 1973 г., е "доктор" и асистент по "История на новата българска литература".  Доцент е от 1977 г. , от 1990 г. е "Доктор на филологическите науки". През 1992 г. е избран за професор по История на новата българска литература.

От 1981 г. до сега е  ръководител на катедра "Българска литература" във Филологическия факултет. От 2003 г. проф. дфн  Иван Радев е  академик – действителен член на Българска академия на науките. Единственият литературавед (и провинциалист) е сред академиците.

Член е на Съюза на българските писатели от 1985 г. Носител е на ордена "Кирил и Методий" - II степен (1986г.), на Славейковата награда (1998 г.), на Националната награда за литературна критика на името на Иван Мешеков и Иван Радославов в гр. Златарица (2001 г.), на годишната награда на СБП за литературна история.

Носител е и на почетната  грамота на Дирекцията на музеите - Копривщица за изключителни заслуги в дебеляноведението.

Почетен гражданин е на гр. Велико Търново (2004 г.), “доктор хонорис кауза” на Русенския университет “Ангел Кънчев” (2006 г.).

Семеен, с две деца. Съпругата му Пенка Радева е доцент (после и професор) по съвременен български език във Великотърновския университет. Дъщерята Ния е доцент  по езикознание във ВТУ. Синът Светлин е историк, директор на Централния военно-историческия архив във Велико Търново.

Акад. Иван Радев е автор на повече от 40 книги - монографии, сборници с изследвания, справочници и учебници, някои от тях в своето второ, трето и четвърто  издание. Изследователските му интереси са насочени към  проблеми и явления на българската литература, история и култура от XIX-XX век. Занимава го както личността и делото на отделните представители на новата българска литература, така и  определени нейни аспекти от проблемно-тематичен и жанрово-стилов характер.

За периода 1970-2008 г. академик Радев е отпечатал над 170 студии и статии в специализирани литературоведчески сборници и списания, над 300 популярни статии  и архивни материали в централния и местния периодичен печат.      Както книгите, така и повечето от студиите и статиите на акад. Иван Радев имат приносен характер в областта на литературната история.

 

АКАД. ИВАН РАДЕВ И КОПРИВЩИЦА

Познанството ни с Иван Радев е от времето на студенстването ми във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ Когато се заплеснах по възрожденската литература и участвах в кръжока му. Та даже и цял доклад написах в трети курс и изнесох на конференцията за 150 годишнината на дядо Славейков, през 1977 г. …

След завършването ми позагубихме връзка. За да прераснат отношенията ни в едно трайно, емоционално и изключително ползотворно приятелство със семейство Радеви.  Вече като уредник на музея на Димчо в Копривщица.

Ще си препиша изцяло и нескромно заслугата за летуванията на Радеви в Копривщица. Породили интереса на възрожденеца Иван Радев към Димчо Дебелянов и книгите, вдъхновени от Поета и посветени нему: “… всичко в този град ме въодушевява !  И съм готов да тръгна подир всяка сполетяла ме в  неговата привидна тишина и приглушеност идея. Обкръжаван от автентичния пейзаж на отминалото възрожденско време… Преоткривах за себе си родната му Копривщица. И аз, заклетият възрожденец, „тръгнах“ към книгите за  Димчо Дебелянов…“ (Из въведението към „Димчо Дебелянов - обреченият на ранна смърт и вечен живот, 2013 г.“).

„Дебеляново-копривщенското“ ни приятелство се захвана с гостуванията на Радеви за Димчовите тържества през август. Последваха и други летувания, чествания на годишни Димчови в Копривщица и Търново, сборници, статии и студии, родени от тези конференции. За да се появят -  преиздаването на позабравената (първото издание от 1957 г.) книга „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ на Тихомир Геров, с великолепния предговор, издирвачество и бележки на Иван Радев (2016 г.); изящното томче с Димчови стихове (изцяло новаторска и много интригуваща подредба на академика) от поредицата „Достойно естъ“ на издателство“АБАГАР“-В. Търново (2016 г.). За да се роди и многостраничната монографията „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Контекст и присъствие в литературата“, 2017 г. едно изключително задълбочено, с новаторски подход и нови, неочаквани вглеждания. За мене лично – най-доброто, излизало  за Димчо.

Макар и през зъби акад., Радев получи достъп и до богатия архив на ДМК – Копривщица. Ровеше доста и в читалищната бибилиотека, където също откри много богата книжнина. И като много опитен библиограф откри и не спести немарата при каталогизирането и съхранението на книгите.

Смогна да издаде и историята та родното му село Гороцвет. С един много интересен подход, чрез история на родовете и презаселванията.  Не успя обаче да открие къщата в Копривщица, където акад. Александър Балабанов при едно летуване през 20-те години открива позабравените „Записки по българските въстания

…„ на Захарий. След което настава и възраждането на тази библия за България.

 

Но не дочака отпечатването на изследването „ХАДЖИ ВИКЕНТИЙ ЗОГРАФСКИ“, един от любимите му възрожденци (2022 г.).

 

                            „АКАДЕМИШКА“ РАКИЯ ПИЛ ЛИ СИ?

А С „ДОЦЕНТСКА“  САЛАТА ЗАМЕЗВАЛ ЛИ СИ?

Пенка и Иван Радеви отсядаха в уютната и автентична Енчевата къща в Копривщица. А после и доста лета гостуваха тук. Станаха приятели с Васко и Илиана – стопаните (не съм запомнил как е станало запознанството). Но тук много пó им допадна и хареса. Макар да имаха право на безплатно пребиваване в къщата на БАН в града, Старирадевата…

И се захванаха нашите безкрайни софри повечерни... Често и с поета Георги Н. Киров. Тук и по „Академишката“ ракия и „доцентската“ салата опитах за първи път през лятото на 2011 г. В двора на Енчевата къща в Копривщица. А ракията на академик Иван Радев наистина си я бива. Собствено производство. И сигурно под влиянието ѝ почнах да диря еднословно название-определение. Дълго се чудех как да я нарека – „академична“, „академическа“?... Дори доцентът (по-късно и професор) по граматика Пенка Радева (съпругата на академика – тук не рискувам в търсене на определения) не можа да реши кое е най-правилното. Не помогна и поетът Георги Киров – дългогодишен учител. С когото често гостувахме тук. И Поетът упорито спореше с Академика по своите тези, главно за Димчо, по българската литература и въобще…

А на мене хич не ми се нравят описателните названия като „ракия, която е произведена от академик“. И макар и слаб в граматиката (почнах да я разбирам чак в четвърти курс при гл. асистент Радева – не го казвам заради вкусната й салата). От мъничък си имам слабост към хубавите, силни, изразителни думи. Но и тук не измъдрих такава, която поне малко да отговаря на стойността и вкуса на продукта. А автентичното качество ще ни удари в главите (то, дето е слабо – там бие) с Жоро към края на вечерта. И накрая се спрях  на „академишка“.

         Едно от духовнете ми пиршества през копришките ми години… Може би това ще да са за мене и тези дни и вечери в Димчовия музей и под навеса в двора на възрожденската Енчева къща с моите студентски преподаватели семейство Радеви. През които преорахме издъно или по-плитко много, много имена, книги, епохи и какво ли не из българската литература. Колеги, приятели, писатели, че и поети. Неизбежно за българина докачахме и политиката, обществени люде, медии.

         Каква е разликата между доцент Радев и академик Радев, освен дистанцията на годините и побелелите ни днес бради (някога катранено черни – и  на студента Иванов и на доцента Радев)? Какви са днешните студенти и какви бяхме ние някога?... Си. Това великоумно питание измудрих в опита си за нещо  като интервю. Зер цял академик на крака ми е дошъл. Че и хаджия даже. И ракията му и приказките си ги бива. Ама нали съм си журналист… Луд ли съм да го изпусна да го поразпитам?...

 

СЛАДКОДУМНАТА РАЗГОВОРКАТА В ТИХИЯ ДВОР

Копривщица, юли 2011 г.

„… вместо да се мотая в София, предпочитам да присъствам в литературата…“

-Каква е разликата между доцента Иван Радев и академика Иван Радев?

-Разликата е в годините. И в книгите – прочетени, редактирани, написани. Иначе човекът е същия. Тематиката, която стои пред него е същата. Струва ми се, че и хъса, и желанието за работа в сферата на българската литература са същите както преди десетки години(Тук доц. Радева вметва, че и в мерака за работа, и в продукцията има разлика – все повече растат при академика с годините). Само дето съм постеснил периметъра (преди много се занимавах и със съвременна литература). Сега се концентрирам върху възрожденския духовен живот, та дано успея да си напиша това, което ми е дадено.

-А разликата при нашето поколение преди повече от тридесет години и днешните студенти?

-Тук трябва да бъда доста скептичен и резервиран. Без да вижда вината в тези млади поколения, които в последните години идват в нашия университет. Но като разговарям и с колеги от други филологически факултети – атмосферата и състоянието са същите. Та днешната смяна в аудиториите, в областта на филологиите, на хуманитаристиката, не показва кой знае какви надежди, желания  и амбиции за реализации в тази област. Въобще днес и филологиите, и историята, и другите науки в тази сфера не са на мода. Докато преди години, когато и вие бяхте студенти, младежите предварително бяха ангажирани с това, което искат да учат. А сега, особено при задочното обучение и смесените специалности – картинката е катастрофална. Почти нямат предварителната нагласа, интересите да опознаят българската литература, да заложат на родния език, за да се осъществяват след години.

-Но това не е ли част от цялостната атмосфера на днешния ден в България?

-Разбира се, че всичко това е част от всеобщия хаос в целокупния ни живот през последните години. Тази липса на национални идеали, на по-общи илюзии, които да държат в кондиция народа ни като цяло, се проявяват и при самите поколения, при отделните личности. Като състояние на една безпътица, нежелание и инертност.

Например в нашия университет преди години, когато се обявеше асистентски или аспирантски конкурс – кандидатите бяха десетки за едно място. Докато сега идват единици и то безработни предимно, които търсят покрив и препитание за някоя и друга година. Почти липсват млади хора с амбиции и мотивация за осъществяване в тези науки като учени, изследователи, преподаватели. Помните, че по ваше време още на първо класиране се попълваха местата и то при много голям интерес и конкуренция за едно място по няколко кандидати. А сега във всеки от филологическите факултети сме принудени да прибягваме до 3-4-то класиране, което само по себе си е и показателно за нивото на кандидатите. А беше време, когато вие при класирането бяхте с по 2-3 резерви, бяхте над 250 студенти курс, 9-10 групи. Тогава сред най-престижните специалности бяха и българската филология, историята...

-Промени ли се качеството на образованието в днешните висши учебни заведения? Когато аз бях Ваш студент се четеше, изисквахте да се чете много.

-За съжаление и обективните обстоятелства, и това състояние на духа у младите не предполагат повишаване качеството на обучението. Няма хъс дори да се получи диплома в прагматичния смисъл на думата, да не говорим за обогатяване в духовния смисъл на думата. Спадът е през последните години. Не вярвам причините за този процес да са политически. Просто съвпада някакъв кризис в нагласата, в илюзиите на младото поколение и неговата вяра, че чрез образованието и науката ще могат да защитят и идентифицират себе си. Та в този смисъл, разликата при студентите между това, което беше като атмосфера и равнище преди години, и сега, е огромна. Не е успокояващо, но е факт навсякъде. Говорил съм с колеги от Софийския университет и други висши учебни заведения. Положението навсякъде е едно и също. Особено когато става дума за хуманитаристика, нещата са много тревожни.

-Защо според Вас тогава, общественото мнение се респектира повече висшистите, завършили в София?

-Софиоцентризмът, или издигането на пиедестал на всичко, свързано със София, има историческа основа. Тя се корени в петвековната носталгия на българина да има столица, да има център. Когато този център се създава, за една малка България не би следвало да се сакрализира или митологизира толкова. Но на практика се получава точно това. Та „софиоцентризмът“ е своеобразен синдром, който се поддържа първо от софиянци, а после и от станалите софиянци. Познавам един поет, родом от село Биволаре, който на втория-третия месец, след като отиде в София, започна да говори „…вие там, в провинцията...“

-А Вас не ви ли е привличала столицата?

-Никога. Имал съм възможност и покани да отида да работя там, но не съм го направил. И не съжалявам, защото Велико Търново е малък град, но дава добри възможности за реализация на моите представи. Аз бях изненадата, че в БАН аз съм единственият, който има адрес вън от София. Всички други са представители на столични учебни заведения или институции. Но мен това не ме смущава. На всички, които се шегуват с мен, отговарям, че вместо да се мотая в София, предпочитам да присъствам в литературата!

-На този фон как се виждате Вие като възрожденец, хуманитарист?

-Себе си аз не виждам като функция на този хаос. Може и да се лъжа или лаская, но смятам, че и днес работя със същата отговорност и бих казал съдбовност към българската литература и историческа памет, както всякога. Вярно – доста широк е кръгът от имена, събития и тенденции, с които се занимавам. В последно време се стремя да посвивам чадърите, да ограничавам мераците към неовладяните теми, като обект на бъдещи занимания. И да се съсредоточавам към българската литература от XIX век като ѝ търся малко по-широк контекст. Тъй като чисто литературното в много случаи често недостатъчно защищава себе си. И се нуждае от цялата тази атмосфера, която ражда тогава личностите и дава самочувствие. Вярвам, че в това отношение правя горе-долу това, което позволяват възможностите ми.

-А в съвременната литература има ли таланти? Как виждате осъществяването им днес?

-Таланти има, като и винаги е имало. А осъществяването не е само въпрос на талант. Но и на характер, нагласа, житейска философия. Защото никога не е било лесно на такъв тип личности пълноценно да постигат себе си. И при днешната диференциация в хуманитаристиката, може би пътят е на свръхсъсредоточаването и концентрирането, за да постигне човек себе си, да реализира дадените му способности. Разпиляността, многоговоренето, даже и бохемството не са мярка за възможности, талант, нито пък предопределят крайните резултати. Но и това не бива да се абсолютизира. Например, за Иван Шишманов, неговият ученик Михаил Арнаудов казва, че е много разпилян. Но където е стъпил, Ив. Шишманов е оставил такива дълбоки следи, че ние и днес в  доста случаи го догонваме. И обратното – имаме толкова примери на съсредоточаване и упорита, концентрирана работа, но резултатите не свидетелстват за големи постижения, не се получава винаги. И тук балансът е деликатен, но определящото е разбира се талантът.

-Възраждането, Средногорието, Копривщица във Вашите изследвания и оценка?

-Специални проучвания в тази насока не съм правил. А например за Търново имам 7-8 книги, включително и история на Велико Търново от близо 800 страници. Та мисля, че не сгрешиха, като ме направиха почетен гражданин. Защото едва ли има друг, който толкова да е оставил за „великото“ Търново. Каква е стойността им – отделен въпрос. Но книгите са факт и в голяма степен имат приносен характер, нови неща за духовния, литературния и просветния живот тук.

         В този смисъл Средногорието не ми е така близко. Но един Найден Геров, например, Любен Каравелов са колоси в българската духовност. А специално за Любена имам известен скромен принос. Неколкократно съм го издавал с мои предговори в „Малка ученическа библиотекаѝ“. В книгата ми „Столица на оцелелите“ -1984 г., имам един очерк за него. И в точно тази характеристика на Каравелов аз повече виждам себе си и стойностите на книгата. Имам и една друга книжица – „Каравеловото творчество“ – 1997 г., с която се опитах да му се издължа. От тази книга не съм доволен. Защото колосалното творчество и паметта на Каравелов заслужават много повече от такава скромна книжка. Имам и един много по-достоен замисъл за неговото дело, даже и нахвърляни неща някъде – „Любен Каравелов – поетика и естетика на разказвача“. Досега не го написах, не зная и дали ще мога да го осъществя. Но засега поддържам огъня в тази насока, като предлагам тази и други теми за него на по-млади колеги. А и моето твърдо убеждение е, че именно Каравелов дава началото на българския роман със своето (за съжаление недотам познато) произведение, историческото повествование за края на Втората българска държава в три части - „Отмъщението“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“. Макар че много автори държат непременно най-големият роман в българската литература „Под игото“ да е и първият!?...

         Иначе тук, в Копривщица е кипял такъв живот, че аз се чувствам малко така неуютно, длъжници сме ѝ всички, заради това, което градчето е дало на България – неизмеримо и неоценимо. Иначе се чувстваме прекрасно със съпругата ми и през тази седмица попихме, дишахме и преживяхме много Възраждане и духовност. Затова ще се завръщам в Копривщица винаги, когато мога. Най-малкото за да преживея пак тази възрожденска атмосфера и пó да ми върви писането за възрожденците просветители, писатели, книжовници, даскали.

-Какво става в БАН?

-И тук има такива явления, които намират място в медиите, в „жълтия“ им сектор. Това пак е резултат от целия този хаос в обществото ни, от липсата на регламентация, тактика и стратегия на една малка нация, която е въвлечена в днешния глобален свят. В този смисъл БАН претърпява известно кризисно състояние. Дано успеят ръководството и колегията да преодолеят това състояние. Аз съм там вече осем години. Но иначе съм външен човек и прекарвам живота си във Велико Търново, стоя малко встрани от формите и структурите, от групировките и всичкото това. Но БАН трябва да има – категорично! Макар че и по моите странични критерии тя трябва да претърпи сериозни реформи и да се превърне в едно ефективно и действено учреждение, институция, която да се освободи от доста голямата канцеларщина, кухи форми на структури, изследвания, служители, директори, заместници и т. н. Би трябвало чисто научните и работните програми да са в основата на работата на научните колективи. И една много по-гъвкава, действена динамична атмосфера трябва да царува там.

Като и в БАН, и при образованието като цяло, не би трябвало да се откъсват от традицията, да има приемственост, но и елементите на консервативност са задължителни. За да не се превръщат в конюктурни изменения на съвременния живот, да не са креатура на текущата власт. А опитите за намеса на политици и държавници, за влияние при избори, ръководене, текущата работа и т. н. не са от вчера и такива вмешателства трябва да се премахнат.

-Поддържате ли връзка с родното Ви село Гороцвет?

-Почти не. Там остана една моя братовчедка. Родителите ми са погребани в село Леденик, Великотърновско, сестра ми е в Габрово. Но когато имам възможност, минавам пред родното си село, обикалям го, спомням си някои случки, посещавам училището, нося им книги. Някога и те се сещат, поканват ме на по-големи тържества. Родното място няма как да се забрави. Но трябва да се има предвид, че човек се ражда на две места – там, където проглежда за света, и там, където се социализира за този свят. Не мога да забравя нито Гороцвет, нито престоя си в Разград, но във Велико Търново ще се мре.

 

Дойчо ИВАНОВ,

Уредник на музей „Димчо Дебелянов“ - Копривщица

(В текста са добавяни и откъслеци през годините. Използвани са и няколко абзаца  от интервюто на колежката Галина МАРИНОВА с акад. Иван Радев, поместено във в.“Екип 7“ – Разград, 5.11.2010 г.)

СНИМКИ

Копривщица, юли 2011 г.

Велико Търново, април 2012 г. Научна конференция за 125-годишнината на Димчо Дебелянов

Душанци, честване на 110 години от рождението на д-р Маньо Стоянов, май 2013 г.

Димчова вечер, август 2016 г.

Димчова вечер, август 2017 г.

130 години от рождението на Димчо Дебелянов. Честване във Велико Търново, април 2017 г.