петък, 23 септември 2016 г.

БОЙНИЯТ И ПОСМЪРТЕН ПЪТ НА ПОДПОРУЧИК ДИМЧО ДЕБЕЛ● „Доброволчеството“ ● Лобното място и първия гроб ● Пренасянето на костите

Гробът на Димчо, черния кръст с белия надпис

Демир Хисар, 30-те години

Църквата с българското офицерско гробище, 1918 г.

Църквата  днес

Пред фронтовата землянка,, пролетта на 1916 г. Димчо е правият горе, вляво

Художник Георги Белстойнев

Карта на австро-унгарския генерален щаб, 1907 г.

Скица на бойното поле на 2 октомври 1916 г. От "история на 22 пехотен Тракийски полк", Самоков, 1929 г.









Съвременна карта на района в днешна Гърция,
 където е загинал Димчо Дебелянов
1. Село Моноклисия (1) е резултат  от сливането на някогашните села Горно и Долно Караджово, източно от които е преминавала фронтовата линия,
 и където на 2 октомври 1916 г. загива подпоручик Димчо Дебелянов.
2. Сидирокастрó (2), някогaшният Демир Хисар. Там, в черквата “Благовещение на Света Богородица” на 3 октомври 1916 г. е погребан Димчо, а също и други загинали през тези войни в района български офицери. (Общо 24-26?) Костите му са пренесени и препогребани в Копривщица на 23 август 1931 година




БОЙНИЯТ И  ПОСМЪРТЕН ПЪТ
НА ПОДПОРУЧИК ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
 ● „Доброволчеството“
● Лобното място и първия гроб
● Пренасянето на костите

„Доброволчеството“

                  През 1907 г. Димчо се записва за студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава лекции и занятия на приливи и отливи, ту като задочник, ту като редовен студент. Но редовно заверява семестрите /без да е положил дори един изпит/ до 1912 г. „Студенстването“ му е и причината /съзнателно търсена/ да  бъде отлаган като войник. На 31 октомври, подкарал вече 26-тата си година, постъпва в своя 22-ри пехотен Тракийски полк от 7-ма Рилска дивизия в Самоков. Там се обучава и в полуцивилна обстановка развива и богата художествена самодейност - рецитали, представления и т. н. През март-април пътува до Одрин – делегация от полка с подаръци за бойците-победители от своя полк, геройски воювали в тези епични сражения. Оттам правят едно доста дълго пътешествие по бреговете на Мраморно и Бяло море, та час до Серес. С намерение да се върнат в България на север, по течението на Струма. Но развитието на събитията в началото на Междусъюзническата война и започналите стълкновения между български и гръцки части, са причина да се върнат обратно по същия път, откъдето идват. През септември 1913 г. постъпва в Школата за запасни офицер в Княжево,  едно фатално-трагично събитие за по-нататъшния му живот. Завършва школата през април 1914 г. с чин „офицерски кандидат“. Произведен е в чин „подпоручик“ през октомври 1915 г. А от 1 октомври 1914 г. е назначен като докладчик във Върховната сметна палата. Като такъв
 първоначално е освободен от мобилизация. Получава заповед за мобилизация и постъпва с своя полк на 29 януари 1916 г., който по това време е на позиция на западния бряг на Вардар около гара Удово, близо до град Гевгели в южна Македония. С развитието на бойните действия и настъпването на англо-френските войски на север от Солун, през февруари – март полкът се придвижва на изток и юг, и в началото на лятото на 1916 г. е на позиции на източния бряг на река Струма, близо до град Серес в днешна Гърция.
За „доброволчеството“ на Димчо много е писано. Разказвах и аз години наред тази красива, героична легенда при беседите си в музея. Акад. Иван Радев чрез прецизните си изследвания и работа с оригинални документи, съхранявани във Военноисторическия архив – Велико Търново, доказа категорично, че подпоручик Дебелянов е мобилизиран със съответната заповед, а не е заминал като доброволец. За това говорят и спомените на негови приятели. Които свидетелстват колко е страдал Димчо, с неговата „невероятна, до болезненост развита съвест“ – по думите на Гео Милев, че другарите му страдат и гинат по фронтовете, а той стои в тила. И през сълзи е казвал, че не се крие, не бяга от дълга си, че скоро и него ще го повикат. В тази връзка, стигат почти до бой с близкия му приятел Георги Райчев, когато Димчо го иронизира, че се е уредил в пионерните части, далеч от бойната линия. А Райчев му отговаря, че пък други си седят на топличко в София… И настава люто скарване, разделят се. А после Димчо ще го търси цяла  вечер по кръчмите в София „да си го върне…“

Сурова вярност на дълга
смени живота пъстролик…“
Из „Тиха победа“

         И естествено е с тази негова съвест да замине скромно и достойно на фронта при получаването на повиквателната. Без да афишира някакъв прекален патриотизъм. Но и без да прави опит да се „скатае“, както правят мнозина. /Един такъв нагъл „приятел“ ще му пише от София: „Димчо, братко, прати някой грош, че тука в София е голяма зазъбица за пари. Па и ти там и без друго няма за какво да ги харчиш…“
Е, да, 1916 г. не е 1912-та. Когато с невероятен ентусиазъм и възторг целят български народ се вдига за освобождението на поробените още братя и в името на целокупна България. Погрома в Междусъюзническата война и отнемането на нови територии от Отечеството, покрусата и трагизма на тези събития, изключват емоциите и спонтанния ентусиазъм, героизирането на войната. „Освен буйния му характер у Димчо нямаше нищо войнствено  - по спомени на съвременници. Той мразеше военщината, казармата и това кърваво и страшно явление – войната...“  Но заминава:  „Сурова вярност на дълга… „И така – Димчо Дебелянов не е доброволец, а е официално и със съответната обща заповед мобилизиран. Иначе още сестра му М. Григорова публикува получената лично от него „призовка“ № 145 от 23.01.1916 г.: „Съобщава ви се г-н докладчик, че Вие се назначавате в разпореждане на началника на 7 Рилска дивизия и трябва веднага да се отправите за местоназначението си, като се представите на Началника на казаната дивизия, дето ще ви се укаже точното назначение.“ – По Акад. Иван Радев – Димчо Дебелянов – обреченият на ранна смърт и вечен живот.“, който цитира от книгата на Тихомир Геров „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“.
Жълти клюки и издания говорят пък, че Димчо е мобилизиран по лично разпореждане на Цар Фердинанд, запомнил го още от гневната рецитация на гимназиста в лицето на монарха на „Елате ни вижте“ на ученическо утро в читалище „Славянска беседа“ през 1906 г.. Някои отиват и по-далече – Димчо преспал с една фаворитка на царя и … Други измишльотват, как подпоручик Дебелянов дезертирал от бойното поле, в София продал и пропил сабята си, бил арестуван и изпратен на първа бойна линия… Жълтините де повтарят и доукрасяват от тогава, че и до днес…

Фронтовия бит и фаталната, несъстояла се отпуска
На фронта Димчо сменя няколко длъжности от взводен и ротен командир, до адютант на 2-ра дружина от 22-ри пехотен Тракийски полк на Седма рилска дивизия. Командир на дружината е майор Тома Томов и при всичката си нервозност и променлив, избухлив характер, той е знаел и разбирал добре кой е адютанта му (запазва и някои от фронтовите стихове на поета) и ревностно го е пазил от изпращането на предна линия.
     На фронта подпоручик Дебелянов съвестно и отговорно изпълнява своите задължения, работлив и много прилежен в службата си. Негов приятел ще спомене, че там Димчо не бохемства като в София, макар да е имал /за разлика от София/ предостатъчно пари, от заплатата си, голяма част от която праща на сестра си Мария и други роднини. Почни не го изкушават и съблазните на хотелите и кръчмите в близкия град Серес. Дето често отскачал, като други офицери, с коня си и майор Томов.
Димчо е в отпуск по Великден /април 1916 г./. Прекарва я в София, гостува и на Мария в Самоков на връщане. Отменената в края на септември  1916 г. отпуска на подпоручик Димчо Дебелянов, смятана за съдбоносна от него, близки и роднини, и мнозина изследователи, също е обект на много тълкувания и спекулации. Той загива на 2 октомври 1916 г. като временен командир на 5-та рота, назначен по заповед от щаба на полка предишния ден. А в края на септември заминават поредните отпускари, сред които първоначално е бил в списъка и той. В последния момент името му е зачертано в списъка и е записан друг офицер. Близък приятел на полковия адютант, който следял за реда на отпуските…
Обстоятелствата около тези събития така и не са изяснени категорично. Но според мен най-убедителен и точен е неговият приятел Тихомир Геров -  автор на чудесната книга „С  Димчо Дебелянов в казармата и на фронта“. Тук се позовавам главно на него.
Отменената отпуска е повод иначе дисциплинираният офицер Дебелянов да размени остри думи с началниците, нарушавайки военните порядки, стига и до щаба на полка да се разправя.  “… вреждат се все свои…“ – гневно викал той пред щаба. Това не помогнало, разбира се. Трябвало да се примири и да понесе реалността. За разлика от друг път и майор Томов не се застъпва енергично за адютанта си  (“… майор Томов не е искал да се лиши от адютанта си и от един добър и съвестен строеви офицер в едно време твърде сериозно..“  - Т. Геров).  Но дружинният командир едва ли е предполагал, че ще му се наложи да се лиши от адютанта си, който след 2-3 дни ще бъде изпратен на бойната линия. Заповедта от щаба на полка на 1 октомври 1916 г. този път  била категорична и Томов вече не можал нищо да направи. Но и тук Димчо подозрял намесата на полковия адютант…
А в разгорелите се ожесточени сражения тези дни, загубите били значителни. Има и много болни от малария и други болести. „Ротите бяха останали почти без началници, а началниците – без хора.“ – пише Т. Геров. Той подкрепя доводите си и с това, че Димчо започва службата си на фронта цели пет месеца след своите другари от полка, които вече са се сражавали в много битки. Рядко някой от тях е бивал повече от един път в домашен отпуск. „Изглежда щабът е имал причини за това „пренареждане“ на отпускарите. Полковник Сапунов, командирът на полка,  не беше тоя, който щеше да изпадне под влиянието на своя адютант и да се съгласи с неоснователни доводи за промяна в отпускарския списък“. Може би именно „по-малкия стаж“ на Димчо на фронта да е била причината да бъде изпратен вместо него в отпуск по-дълго воювал офицер?... Това и приемаме ние за обяснение. А Т. Геров недоумява защо нито полковия командир, нито адютанта му или заминалия в отпуск офицер вместо Димчо опровергават по-късно мълвата, след като неистината за „вреждането на все свои“ е тиражирана в печата.
Т.Геров пише още, че: „ До края на живота си Илия (брата на Димчо) остана с твърдото убеждение, че Димчо е жертва на една несправедливост. Това засилваше неговата мъка по убития брат. Под влияние на своите прогресивни (леви)  идеи Илия отричаше героизма му, понеже Димчо бе загинал в една империалистическа война. Разбира се, Илия не беше прав“. –(к.м.).

(Б. а. - Освен чрез Димчо, майор Томов има и друга „връзка“ с Копривщица – този път фатална за самия него. През 1925 г. той е уволнен като шеф на централната баня в София за констатирани „злоупотреби“ от кмета на столицата Георги М. Маджаров - 33-годишен, копривщенин, герой от войните, блестящ юрист с бляскави перспективи. Той е син на видния публицист и дипломат Михаил, Ив. Маджаров. Томов, запасен полковник вече и съкратен от армията по  Ньойския договор го застрелва пред кметството и се самоубива).


За лобното място и първия гроб  на Димчо Дебелянов

Това е при Демир Хисар на Струма, в Гърция (днес - Сидирокастрó).
А не Демир Хисар на завоя на река Черна в Македония

Запасният подпоручик Динчо (рожденото му име) Дебелянов загива в сражение на 2 октомври 1916 година в Първата световна война, като временно командващ 5-та рота от 2-ра дружина на 22-ри пехотен Тракийски полк от 7-ма Рилска дивизия.  Фронтовата линия (виж скицата) е преминавала  по левия (източния) бряг на река Струма, пред/североизточно от селата Горно и Долно Караджово (по-късно слели се в едно село сега с името Моноклисия). Селото е на тридесетина километра западно от Серес и южно от Демир Хисар (днес Сидирокастрó - на двадесетина километра от българо-гръцката граница при Кулата), в пределите на Гърция (виж картата).
Куршумът пронизва Димчо около 10.30 часа в сражение със съглашенски френско-английски войски (по-точно - срещу ротата, командвана от Дебелянов е била 10-та ирландска пехотна бригада) и той издъхва почти веднага на бойното поле. Погребан е на следващия ден заедно с другите загинали в тези сражения офицери, в църквата “ Света Богородица” в Демир Хисар. А през 1931 г. костите му са пренесени в Родината и на 23 август тържествено и с военни почести са положени в двора на старата копривщенска черква "Успение Богородично".
Това е обективната истина Но по повод на лобното му място от дълги години и все още се тиражира нашироко една неистина, включително и по националните медии на големите български празници. На тържествени зари и по други поводи често чувахме, че  Д. Дебелянов е загинал "… край Демир Хисар, при завоя на река Черна…". Поводът за грешката преди години сигурно е случайното съвпадение на имената - селище с това име (ДЕМИР ХИСАР) на завоя на река Черна има и днес, но то се намира в Република Македония, на двадесетина километра северно от град Битоля. И край него се водят крупни сражения през Първата световна война, но през 1017-1918 г. и не тук загива Димчо.


Първото погребение на димчо
За гроба на Димчо в Демир Хисар
(От книгата на Тихомир Геров: “В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”)
„Изглежда, първото нареждане е било убитите офицери да бъдат погребани в село Христос, дето беше нашата нестроева рота, обаче вестта за смъртта на  капитан Стоянов, който имаше близък човек в щаба на дивизията, е предизвикала да се отмени това нареждане. От с. Христос трупът на капитана бил  пренесен в Демир Хисар... Капитан  Стоянов бил погребан отделно, а   подпоручиците  Соколов  и Арнаудов – в общ гроб.
Същия ден, 2 октомври, в комендантството били докарани труповете на двама други офицери: майор Иванов Христо и поручик Българенски Михаил от 22 пех. полк. Следния ден те били погребани.
На 3 октомври, късно след обед, в моргата на военното комендатство върху дървени нарове лежали четири нови трупа. Между тях бил и трупът на  подпоручик Дебелянов. Погребението на Димчо и другарите му, запасни подпоручици, Костов Илия Тодоров от 14 пех. полк и Стоянов Григор Атанасов от 13 пех. полк и на фелдфебела  Георгиев Христо Ст., също от 13 пех. полк, станало на другия ден…
… В двора на черквата, откъм южната й страна, непосредно до гробовете на майор Иванов и поручик Българенски били изкопани три успоредни ями, едната по-широка. В първата заровили поручик Стоянов Григор, във втората – подпоручик Костов Илия, а в третата – подпоручик Дебелянов и фелдфебел Георгиев Христо”/Вж. Тих. Геров, цит. книга, с. 206-207/.

         “... Останките на Димчо и някои други офицери изминаха тридесет километра равен полски път на север от караджовските ниви (лобното място) до демирхисарската черква “Благовещение” (Там преди Димчо, а и след това, са били погребани и други български офицери – общо 24-ма – б. р.).
         На 3 октомври 1916 г., деня на погребението на Димчо и на другарите му, запасните подпоручици Костов Илия Тодоров от 14 п. полк и Стоянов Григор Атанасов от 13 п. полк и на фелдфебела Георгиев Христо Ст., също от 13 полк, труповете им били пренесени в долномахленската черква и оставени там до часа на погребението следобед.
         Към два часа след пладне в черквата се събрали свободните от наряд седем-осем наши офицери и двама германски. Един взвод с намален състав бил определен да отдаде последни военни почести на загиналите. Имало и двадесетина войници от различни нестроеви части, няколко мъже – македонци от черковната махала, и пет-шест жени с тисови клонки и тъмни домашни вощеници. Четирите ковчега били сложени на плочите пред олтаря. Дивизионният свещеник и енорийският, едноок грък, извършили обреда. Офицер от щаба на дивизията казал обичайната за случая реч. Нищо повече. Димчо бил погребан само като войник.
         В двора на черквата, откъм южната й страна, непосредствено до гробовете на майор Иванов и поручик Българенски били изкопани три успоредни ями, едната по-широка (това е била втората редица гробове, първата е до черковната стена). В първата (посока запад- изток) заровили подпоручик Стоянов Григор, във втората – подпоручик Костов Илия, а в третата – подпоручик Дебелянов и фелдфебел Георгиев Христо.
         В голямото българско военно гробище край гр. Демир Хисар, още тогава, наред с единичните гробове е изграден общ паметник с вписаните на  паметна плоча имена на 595-те жертви.
                           
На първия гроб  на Димчо днес
Днес в гладко циментирания черковен двор, нищо не напомня, че тук са били погребани 24 български войни. А тук нашите войски са имали не само военно присъствие. Но и трайно, плодотворно (стопанска, културна, строителна, социална и други дейности) и запомнящо се присъствие през близо тригодишния си престой в района от 1916 до 1918 г. Както и при управлението на тези земи от българска администрация през периода 1941-44 години. Впрочем, само няколко години след края на Първата световна война, грижливо оформените войнишки гробове с паметни плочи са били заравнени и унищожени. Както и масивният паметник на българските бойци на хълмче  южно от града. Това установява още през 1926 г. проф. Дим. Шишманов, нашият посланик в Гърция тогава, който пръв предлага да се пренесат костите на Димчо в Родината – инициативата е подета и осъществена от Кръжеца „Живо слово“. Същото констатират членове на Кръжеца,  Димчови другари и брат му Илия (служил в същия полк и добре запомнил гроба на брат си, за да го открие в запустелия и буренясал черковен двор), и през 1931 година, когато  идват да извадят и пренесат костите му в родната Копривщица.
  Акад. Иван Радев: „Доколкото мога да съдя от библиографската справка, след 1931 г.   заради липсата на политически договорености и практически възможности, не се правят опити за поддържане на военните гробища, не се полагат никакви  грижи от страна на  близките и на държавните институции към съдбата на онези паметни знаци, които до 1918 г., са поставени в селища и  по места, оказали се отвъд границите на Отечеството. Точно обратното – през следващите две десетилетия те са подложени на тотално заличаване.
Това състояние се променя едва в  новосъздадената  ситуация през 1941 г., когато тук отново се настаняват  българската администрация и наши военни части. Съществуващият към Министерство на  войната отдел „Военни музеи, паметници и гробове” веднага активизира  своята дейност в тази посока. Впечатлението е за утвърждаването на  една мащабна програма във връзка с тяхното възстановяване, която е своевременно задвижена, като  включва и  органите на  местната власт. Новоиздирените архивни материали ме  убеждават със сигурност, че поне във връзка с военните гробища край гр. Демир Хисар, са били налице и резултатите от нея.“

Още по време на честванията на 120 години от рождението на поета миналата година (2007) бе оповестена идеята на музея на Димчо за поставяне на паметни плочи в центъра на Моноклисия и в двора на църквата в Сидирокастрó. Предприети бяха и конкретни стъпки, изпратени бяха неколкократно, включително и тази година,  официални писма от Община Копривщица до властите в Сидирокастро, преведени и на гръцки, и на английски. Но отговор – никакъв, дори и протоколен… Е, ще се опитаме да направим поне едно поклонение наесен около датата на гибелта му с копривщенци, ученици от Димчовите училища и със съюза на запасните офицери.

                           
Пренасянето на костите  на Димчо Дебелянов

Десетгодишнината от гибелта на поета е повод отново да се заговори за злощастната съдба на “талантливия несретник”. Проф. Димитър Шишманов публикува във в. “Слово” статия, в която предлага костите на Димчо да бъдат пренесени в Родината от Демир Хисар. Защото в чуждите държави тленните останки на героите ни са обречени на поругаване и забвение. Не липсвали и обратните мнения: гробовете да си останат там, дето са загинали нашите войни, като преден стожер на българщината. Именно тази публикация е повод кръжеца “Живо слово” да посвети първата си публична изява (11 ноември 1926 г.) именно на Димчо. Така тръгва и идеята сдружението да организира пренасянето, чрез такива представления да се съберат пари за целта, по-късно и за паметник на поета.
Членовете на кръжеца и увлечените от тях ентусиасти с много въодушевление, самопожертвования и голяма почит към Димчо успяват много успешно да осъществят тези трудни и сложни и за днес задачи. “Бях свидетел за зараждането сред нашите членове на красивата идея да се върнат в Родината поне костите на големия лирик. А идеята за паметник, нова и твърди плаха, отглеждана с невероятно постоянство и търпение, малко по малко проникна в софийското общество. Тя укрепна и са разпространи, като едновременно с това се увеличаваше и кръгът от хора и институции, желаещи да помогнат за това чисто дело” – пише основателката на кръжеца Вера Пушкарьова.  (Подробно за кръжеца – едно уникално и тогава, и сега явление, в книгата на проф. Петър Петров “Жреци на живото слово”, която ползвахме и при тази публикация).
В началото на 1931 година настъпва известно “затопляне” в отношенията между България и Гърция. Дотогава кръжецът (март 1931 г.) е събрал към 7 000 лева. Реалните възможности за реализиране на намерението окрилява членовете му и “те се заемат да научат къде точно се намира гробът на Дебелянов и кои лица знаят мястото му, свързват се с родствениците на Димчо, от които получават съгласието им да действат от тяхно име за пренасяне на останките му в България.”
Първите постъпки пред гръцкото правителство са безуспешни. Но ентусиазираните рецитатори не се отчайват и продължават исканията си със съдействието на външното министерство. Най-после дългочаканият отговор идва (вероятно в края на юли или началото на август 1931 г.), с препоръката: “... Желателно е да не се отслужва панахида или да се прави тържество).
Съдействието на това министерство ги поощрява да потърсят помощ и от другаде. Министърът на войната ген. Кисьов им отпуска автомобил. Не очаквали такива резултати, ентусиастите са окрилени. И като разбират, че за пренасянето на костите няма да похарчат нищо, решават да направят паметник с парите, като работят и за събирането на още средства.
На 19 август 1931 г. следобед за Демир Хисар потеглят Невена Буюклиева – председател на кръжеца “Живо слово” и секретарят му Стефан Ханджиев; братът на Димчо - Илия, който е служил в същия полк и добре запомнил мястото на гроба; приятелите на поета - Димитър Подвързачов, Георги Райчев и Георги Михайлов. Вечерта нощуват в Дупница и на 20 август по обяд са на Кулата. Там оставят Ст. Ханджиев и Г. Михайлов, които не са вписани в паспорта, автомобила и шофьорите. А останалите четирима продължават за отстоящия на двадесетина километра Демир Хисар с гръцко такси.
И на границата, и в града гърците са любезни, както пише в спомените си Илия Дебелянов, и само някои неизбежни формалности, а не съзнателно пречене, създават известно забавяне. Рано следобед групата е в Демир Хисар. От гробовете и паметниците, които оставят тук българските войски, няма и следа. Но Илия знае добре мястото и се ориентира точно. С много настоявания и молби (особено настоятелна е Н. Буюклиева) към 6 часа и половина вечерта им разрешават да копаят. Изкопават гроба до половина, до сандъка и в ранни зори на следващия ден продължават. Скоро разкриват целия ковчег с прогнил капак. Внимателно го откриват и почват кост по кост да вадят останките на Димчо. От дрехите нищо не е останало, само ботушите са цели, но прогнили и ги оставят в гробната яма.
По черепа са запазени останки от рижата коса на Димчо. Илия с трепет взима в ръцете си черепа, внимателно го оглежда и просълзен го целува: “Той е!...” Димчо е имал характерно застъпване на двата средни, горни зъба. От лявата страна на тазовата кост, където по спомени на очевидци е прострелян поета, намират дупката от куршума и така окончателно се уверяват че костите са на Димчо.
“След прибиране на всички най-малки кости, от черквата ни дадоха съдове, в които хубаво измихме костите. Свещениците прочетоха заупокойка, след което ги прибрахме в приготвената торбичка, и ги сложихме в приготвения от София малък ковчег, който вътре имаше друг от цинк”. След малка почивка, около 12 часа на обяд потеглихме с много “харисо” (благодаря). Всичко в Демир Хисар престояхме около 24 часа.”  Илия Дебелянов.
Илия  споменава с добро града, където е воювал брат му и той, отбелязва че си е все същият, с добре уредени магазини и кръчми: “А между нас казано, на двамата ни другари Подвързачов и Райчов много им хареса хубавата гръцка мастика, от която порядъчно пийнахме, което много безпокоеше госпожицата. Всичката ни работа, свършена в Демир Хисар се дължи главно на г-ца Буюклиева, която със своя такт, учтивост и любезност, а най-много настойчивост правеше така, щото навсякъде работата ни свършваше успешно.”
На 21 август малко след обед групата отново е на Кулата. Наши и гръцки войници отдават военни почести, правят снимки, обядват и потеглят. По пътя се отбиват в Свети Врач (Сандански) и по телефона съобщават в София за стореното и дават наставления за посрещането. Привечер са в Дупница. Автомобилът е наобиколен от младежи и те, когато научават чии тленни останки карат, правят спонтанно поклонение с букети цветя. Към 1 часа след полунощ пристигат в Княжево, където нощуват.

И посмъртно - Димчо Дебелянов в полицейския участък

При пренасяне на костите на Димчо, на 21 август 1931 г. групата замръква в Княжево. Решават да оставят ковчежето в църквата там. А на другия ден да продължат към София и Копривщица. Подирили свещеника, но той не благоволил да отвори храма (неизвестно дали не са го намерили, дали той е отказал или като се подмятало тогава „не бил в състояние…
“). Единственото, което могли да сторят било да помолят стражарите да приютят тленните останки на поета в участъка… Което и станало.
Няколко дни по-късно това е описано в пикантно-жълто писание в опозиционния вестник „Пладне“. А по-късно се споменава като факт и в други текстове. Но сигурно първоначално от етични съображение да не се скверни паметта на поета е премълчавано официално. А и доста време след това. А това си е просто част от съдбата на Поета.

На 22 август към 11 часа пред Руския паметник става тържественото посрещане. В шествието и церемонията взимат участие един пехотен взвод с музика и хор “Гусла”. Ковчегът се носи на ръце до църквата “Свети Седмочисленици” (тук е погребан пък друг велик копривщенин - Петко Каравелов), където се отслужва заупокойна молитва. Към 2 часа след обяд се потегля за Копривщица с още автомобили.
На мръкване стигат в Копривщица, където накрай града целият град е излязъл да посрещне тленните останки на своя Димчо. Ковчегът е пренесен в църквата “Успение Богородично” , където е кръстен Динчо,
близо до дома му.
На 23 август, неделя, след поклонение в двора на порутената бащина къща, костите тържествено са положени пред гробищата на църквата, на високо, обгледно място над Копривщица. Отдадени са военни почести със заря, произнасят се много слова, аероплан хвърля венци. А следобеда в читалището кръжецът “Живо слово” организира литературни четения с реферати и декламации. Тържествата са отразени много подробно във вестниците.
Тази година на 2 октомври се навършват 100 години от гибелта на Димчо Дебелянов  и 85 години от пренасянето на тленните му останки.
А на 19 август 1934 г. е осветен надгробният му паметник, изработен от проф. Иван Лазаров даром, по инициатива и със средства от кръжеца „Живо слово“ и дарители – символ на вкаменената от скръб и вечно чакаща своя син да се завърне  Майка.

.


                                                                                                             













Бел. Скицата на бойното поле е от книгата: “История на 22-ри Тракийски пехотен полк”, издадена в Самоков през 1929 г. и днешна възстановка, спрямо историческата на доц. Роман Хаджиксев.
Снимките са от архива на Дирекцията на музеите и на автора