КЪМ ГЮЛДЖУКА. МАРТЕНСКИЯ ЗИМЕН ПОХОД

НАГОРЕ КЪМ ВЪРХА. И СРЕЩУ СЕБЕ СИ...

Крачка, две, подхлъзваш се, а вятърът, това и чакал, те блъска с ужасна сила в гърба. Политаш, опираш се на ръце, изправяш се и приведен – пак напред! А ураганът коварно те връхлита отстрани. Мъчиш се да вървиш ниско, като вкопан в склона и снега, колкото да виждаш краката на този пред тебе. Усетиш ли умора и болки в краката, подпираш ръце на коленете в кратка „конска“ почивка, колкото за глътка въздух и тръгваш пак. Другите от групата също вървят нагоре. Не се задъхваш, защото вятърът щедро набива въздух, стига да отвориш уста, заедно със снежен прах чак в дробовете...

На тръгване, оставяме, както винаги, жигулката на Цвятко пред къщата на сестра ми в Антон. Влизаме да се посгреем и потегнем, а свекърът ѝ дядо Иван, по прякор „Баницата“, щото ядял баница с всякаква манджа, стар и опитен овчар, животът му минал по планината, ни кандърдисва: „Де сте тръгнале, бре дяца?! Я, чуйте Балкана как бучи! Ами останете дома, ще огреем ракийка, баба Петка ще извади туршийка, па ще напечем мъденици (свински наденици)... Но ние, НЕ!, ще да вървим с тежките раници на „Гюлджука!..

И в този снежен ад потегляме. Нагоре. Пак сами сме се самонаказали. И в трите почивни дни сме тръгнали срещу леснините на цивилизацията. И срещу себе си. Към „Гюлджука“. Любимата ни хижа „Планиниски извори“. Където сме били през всички сезони и по всяко време... Но сега е марта, а то март сезон ли е, време ли е?!... Иначе малката група се знаем – четирима от „старите“ и един новобранец – доктор Митко. Забили глави ниско долу, просто следваме Ицо прихванали въженцето (въже за пране, тогава нямахме прусеци и други алпийски екстри). А той намира маркировъчните стълбове, сякаш там ги е оставил...

Вървим, неуморно, па поспирваме за глътка течност и парченце шоколад, поизтощени след 4-5 часово ходене. Постепенно стръмнината поляга, ураганът ни връхлита още по-свирепо, а това значи – вече сме на билото на Балкана. Остава ни още съвсем малко до хижата. В добро време – половин час, ама сега, дявол знае... И по едно време, тези пред мене изчезнаха. Тласкан от ужаса да не остана сам, въпреки въженцето, качвам някакво хълмче и с тъпо недоумение гледам отвисоко под краката си тунела под мене. А замръзналият ми нос долавя мирис на дим и отведнъж ме озари просветление – ние сме на покрива на хижата. Тунелът пък – просто проход към входната врата...

С мъка открехваме заснежените клепачи и с някаква смесица от плаха радост и облекчение, констатираме, че снегът е затрупал да комините едноетажното крило на хижата. После провиждаме и по-високото, което е паралелно на първото. И сега е затрупано до втория етаж, и „плува“ като кораб сред бушуващото снежно море...

Дотук добре, близо 6 часа преход. Хлътваме през двуметровия тунел, който хижарят Пешо разрива всеки час, влизаме в неговата стая да се размразим и се опитваме да се позасмеем на „подвига“ си с вледенени устни. Та ние сме цял екипаж космонавти с най-невероятни скафандри. Плетени шлемове, шалове, шапки и ръкавици са замръзнали като брони. Хижарското куче Елза протестира с бурен лай за нарушеното ѝ спокойствие. И захапва Иван за клина, който се опитва да се размрази в ритъма на ръченицата, бликаща от радиото. Дължината на синджира ѝ бързо определя територията, в която можем да се движим. По радио телефона върви сеансът: „На връх Ботев минус 20 градуса, вятър 15 м/с, неподходящо за туризъм време, от хижите да не се пускат нагоре туристи...“ Нашият хижар повтаря последното, но не чули забраната, след малко по нашия маршрут пристигат от Антон четирима приятели от Панагюрище.

И без уред за нас вятърът на Гюлджука е над 50 м/с, а температурата под 20 градуса. Но вече сме под покрив и трябва да се заемем с устройването. Дотук, наистина, добре и се опитваме С Ицо и Цвятко да запалим печката в столовата. Предусещайки бумтящия огън, за който сме мечтали през целия път. За да залегнем след секунда на пода, притиснати от лютивия дим, връщан от бурния вятър обратно. Но майсторът си е майстор и Цвятко изобретява спасението от два кюнеца. Пробива с брадвето си пикел, в средата на единия дупка. После вмъква другия и се получава нещо като кръст. Поставяме го в комина на покрива и печката забумтява.

Време е за чая, който Пешко донася горещ в чайника от неговата стая. Глътка коняк към него няма да ни навреди. Валя се възмущава, че „Плиска“ е грехота да се пие така варварски. Но в планината няма място за изисканост и капризи. Другите стъкмяват трапезата. Ицо пък се сърди на Валя, че още не го е нахранила, „Защо ли се ожених...“ Но и без мрънкането му уважението към нея е заслужено след този ужасен преход. Личи си че е горд и новакът доктор Митко, макар да не го показва. За първи път с нас във високата планина, а какво кръщение!... Изтощените ни тела жадно поемат вкусотиите на преобилната маса. И напалили печките и в спалните, рано-рано се заравяме в леглата, затрупвайки се и с по четири-пет одеяла.

А на заранта стаята е поизстинала, но блясъкът в замръзналите прозорци мами. Опитвам се да отворя прозореца. Цвятко, който спи под него панически скача, но замръзналите черчевета не поддават. Духам и правя дупка колкото за очите. Навън природата си връща заема от вчера. Снежният ад е заменен от блеснал приказен рай. Обличаме се дебело и се показваме навън. Необгледно е чудото слънчево бяло от Картал кая на запад, Тетевенска баба на изток. А на юг – Средна гора, Рила, Витоша, Родопите...

Бърза закуска, кафе и бързаме да сложим ските. То зима и сняг не видяхме тази година. Трудно и без влек и писта. Щяло да има като докарат мощен агрегат за ток. Но и сега да си понаправим кефа. Макар трудно да пъхтим нагоре по баира към Карталя със ските на рамо, а неравностите често да ни приземяват на заледения сняг. Но не се отказваме и правим по няколко спускания. И още следобед ще усетим загара по бузите.

Когато пък тръгваме да почерпи тетевенска и бате Румен, Ручката, на хижа „Момина поляна“.

Сред вековната елова гора снегът е над пояс. Ските на рамо и ето я хижата и Ручката. Истински приятел и гостоприемен, много ама много и сладкодумен хижар. Още неседнали до бумтящата печка и димящият чай вече е на масата. А и други тетевенски вкусотии, естествено и тетевенска сливова. Малинка засмяна както винаги, шета като за стари приятели. Още туристи идват през това време. Но след час-два, колкото и да ни е хубаво, трябва да тръгваме обратно. Разделяме се трудно и с носталгия. И с мерак си пожелаваме да подойдем скоро пак. Е, един от нас остана да нощува тук, срещнал хубавка колежа, ама нека, дай Боже всекиму...

Дните за нас са почивни, но Ваня и Митко ги чакат изпити. А щом учебникът е с тебе, все ще е от полза. Независимо дали е в ръка или под възглавницата. Третият ден е и е време да поемаме. Вече обратно, надолу. Пешо отново остава сам. Времето е студено, но тихо и слънчево. И с отработено плъзгане стигаме в Антон за няма и три часа. Е, на слизане се опитваме да удължим удоволствието. Често поспирваме, похапваме, снимки и обзор-преклонение на чудесната панорама. Съвсем не ни се слиза в отровната мъгла в долината, но няма накъде...

Пикелът на Цвятко чуква бодро по асфалта. Пооправяме „амуницията“ си като за цивилизацията. Е, свърши и този поход. Поредният. А при мене настроението всякога се скършва в този момент. Нещо свърши. Но и още нещо много предстои. Дано! И начевам да мечтая за сладката възбуда пред следващото катерене. По склоновете на планините. Към върховете...

                                             На Гюлджука

Аз, д-р Митко, приятел от Панагюрище, най-вдясно Цвятко

                                                Ски разходка

На покрива на хижата със ски

Март 1988 г. Публикувано във в. „Средногорски зов“ и „Ехо“

ГЮЛДЖУКА. ХИЖА "ПЛАНИНИСКИ ИЗВОРИ"

                        

       ХИЖА „ПЛАНИНСКИ ИЗВОРИ „ - ЛЮБОВ И БОЛКА

(Носталгична приказка)

„... Имало едно време една приказна хижа на самѝ билото на Балкана. Една планинска перла, чудна бяла птица, кацнала в прелестната равнина между исполините Картал кая и Тетевенска баба. На близо 2000 м.н.в., най-високата в Стара планина. Такава чудна долина навръх планината нямало никъде другаде. Безбрежна, разлата, просторна поляна, закътана между двата върха. С тучна трева, изпръстена летем с безброй цветенца, билки и горски плодове. Бликали неизброими ледени изворчета и в най-силния пек. А зимата я покривал дебел сняг, бушували и страховити виелици. Властно царствал тук господарят на Балкана – мечката, волно тичали сърни и елени, глигани и всякаква жива твар, гордо се реел в безбрежните висини орелът...

Хората от юг и север идвали в този Божи рай, дето цяло лято стадата им от всякакъв добитък намирали обилна паша, прохлада и вода. Легенда разправя, че тук се срещнали и залюбили двамина млади. Но бащата на момата, чорбаджия от Тетювене, не кандисвал да даде щерката си на сиромаха от Лъжене. Много мъки изтърпели, много сълзи пролели двамата млади. И когато двамината млади навеки си взели сбогом, от сълзите им тук бликнало изворче. И тръгнали две поточета. Едното – на север, другото на юг... Това езерце и мястото и днес хората назовават Гьолджука...

През годините много хора бродели с раници и песни из този чуден край. Но величествената и дивна планина често ставала сурова и страшна. Гръмотевици и бури връхлитали с ледени дъждове. Гъсти мъгли покривали всичко, а зиме снегът надминавал два човешки боя. Високо, под сами небето било тука, та ни дръвче, ни гора имало за подслон....

И много мъки и неволи претърпели туристи тука. Затова хората решили да съградят на Гьолджука хижа, покрив, огън и постеля да да има за всекиго. И захванали се здраво, пъргави планиниски кончета качвали потребното, железни птици с грохот сваляли цимент, желязо, ламарини-керемиди, дограми, обзавеждане. Майстори зидали и въздигали, туристи бригади организирали с много ентусиазъм помагали. Лято, две, три, че и повече, работили безспирно всред жеги, студове и дъждове...

И блеснала перлата на Гюлджука, обживяна с топлинка и и живо човешко присъствие, спретнат и уютен дом, гостоприемен за всекиго, изкачил се на билото на Балкана. Нарекли го „Планиински извори“. Откриването станало на 4 ноември 1984 година. На три етажа. Оборудвана била с всички удобства за близо 50 души,– легла, постели, мебели, печки, кухня и столова, посуда, вода, бани, телевизорче, агрегат за ток. Пръв стопанин станал дядо Стойчо от Антон. Благ и задушевен, приемал всекиго с добра дума и усмивка. Но строг и взискателен домакин, та да има ред и да се опазва създаденото. Такъв ред въвел, че даже антонските коняри си връзвали конете отвън оградата. Но това било, докато той бил там...

Все повече туристи идвали тук и зиме и лете. И всякога намирали блага дума, горещ чай, топлинка и и чудна отмора. Приказно пушели комините под снега, когато бурите затрупвали хижата чак до покрива. А вътре било и горещо е весело. Много били буйните вечери, туристически и емоционални срещи, запознанства и романтични срещи под сами звездите. Много вино се изпило, много били песните и танците.Тук групата на ДЖОНА първа посрещна и новата 1985 г. (За драматичното изкачване на 30 декември, натоварени с припаси за 3-4 дни, и жидки течности, че и бензин за агрегата ще разкажем отделно).

И така -цели десет лета...

А после?... После настъпили бурни времена, животът се объркал, хората зарязали туризма и хижата. (Честно да си кажем, и ние от ТД „Паскал“-Пирдоп като стопани, не се погрижихме, сериозно, да опазим хижата..) Тогава нахлули варварите – говедари, коняри, бракониери, че и туристи – грабели и рушели... А вкарвали и коне вътре, ползвали и няколко стаи на втория етаж, през лятото, докато било възможно говедари и коняри. Живеели там в невероятна мръсотия и мизерия. И потънала перлата в тор и мръсотия, озлочестена и омърсена. Заобикаляли я туристите отдалече... И рядко някой с носталгични спомени, надниквал вътре. За да си тръгне с помръкнала душа по светлите спомени, с горчилка в душата и сърцето...“

Тъжна приказка, приятели, нали... При това и без обичайния щастлив край. Но пък поуки – колкото щеш... Затова аз вярвам, че ще сторим чудо и ще възкресим „Гьолджука“ от руините и разрухата. И ще напишем някой ден щастлива приказка:

„Имало едно време една порутена, занемарена и ограбена хижа на връх Балкана. Но хората се запретнали на работа, дружно и ентусиазирано се трудели и много трудности изтърпели и преодолели. За да блесне отново перлата на Гьолджука, желан и любим дом на връх планината...“

Б. а.: Научаваме, че сегашният собственик, Община Антон, е предала собствеността на хижата на управата на БТС за възстановяване и последващо стопанисване и ползване. Ще чакаме новини за реални действия.

Александър Петров, първи зам. председател на ЦС на БТС, открива хижата. 4 ноември 1984 г.

Дядо Стойчо от Антон, първият хижар.

1915 - 2013 г.

Репортерът  на в. "Седногорски зов" на чешмата, откриването

Строежа на хижата

                                                      На покрива на хижата със ски, март 1988 г.

1994 г. - 10 години на хижата. Павката, Бенка, Емилия Бонева

                           Михо Ангелов - планиниски спасител със семейството си на откриването

                                                 В. "Средногорски зов", ноември 1984 г.

                                                                2005 г., декември

РАЗРУХАТА

2005 г.

                                        "Гюлджука" - на път за х. "Момина поляна", 2005 г.

ЗОЗИТЕ В КОПРИВЩИЦА. ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

              ЗОЗИТЕ В КОПРИВЩИЦА

Потърсим ли в речника за чужди думи в българския език, може да нау­чим, че "зоза" произлиза от френската дума "zazou" и означава: "момиче или млада жена, която не е заета с обществено-полезен труд, облича се ексцентрично и се грижи изключително за външността и удоволствията си".

След 10 ноември 1989 година много се изписа и изговори за т. н. „народен съд“, убийствата без съд и присъда, тормоза и преследванията на „враговете на народа“, лагерите, изселванията и т. н. Излязоха доста сериозни и задълбочени, обективни проучвания. Друг е въпросът, че някои писачи, а и сериозни изследователи, превърнаха тази тема в доста доходоносен бизнес...

А има много истории от летописа български, потулвани и неразказвани и до днес. С мотиви лични и различни. Най-често – „да не кепезим (срамим) селото, партията, човека и т. н.“. Макар, че никога не са забравяни и тихомълком са подшушвани на ушé и четири очи...

Една от тези случили се случки е и тази за „Зозите в Копривщица“. Потулвана, като историята с арестуването на водачите на Априлското въстание и затварянето им в „лудницата“ на църквата „Свети Николай“ и спицерията (аптека), (днес Дирекция на музеите). За този епизод от трагичния финал на въстанието можете да прочетете в блога ми.

През 90-те години на миналия век доста се изписа и изговори за женския лагер в село Скравена, Ботевградско. И на други места. Но се оказва, че такъв е имало и в Копривщица през 50-те години. Темата ми изскочи чак сега, като преравям някои от архивите си пак от 90-те години. И попаднах на любопитни бележки от това време в журналистическите ми бележници от време онó.

И по-рано съм чувал за този лагер, но с много недомлъвки, категорични отричания и увъртания: („Никога в Копривщица не е съществувал лагер!“ „Абе имаше такова нящо... „Най-добре е да се забрави...“, „Нищо такова не знам!“ И по-скоро с премълчавания, когато задавах този въпрос.

Докато случихме (бяхме с колежката Ренета Атанасова, Лека ѝ пръст!) (Пак някъде в началото на 90-те години), да се срещнем с леля Мария и бай Павел Боеви. (Светла им памет!) Сладкодумни, гостоприемни и природно интелигентни копривщенци. По-долу предавам в резюме разказаното и запаметеното от тях (за съжаление датата не съм отбелязал, па и снимки не им направихме...). Както  и запаметеното от споделено насаме от други.

    Ще да е било някъде през 50-те години. Кога точно – кой да помни... В Копривщица докараха под охрана вънкашни жени, интернирани, бая беха. Настаниха ги в бараки и стаички към оборите в тогавашното „депо“ държавна кравеферма за породисти говеда. (по-късно ДЗС – Държавно земеделско стопанство, и ПЖК – Промишлено-животновъдна бригада), „зози“ им викаха. Едни модерни, наконтени, начервени, личеше си, че не са наш джинс.

    Туриха ги на най-тежките работи – по нивята на барабоя (на картофа) по блоковете кооперативни вече), краварки в оборите, чистачки и каквото имаше черна работа. Имаха си надзирателки, началник им беше мъж. Иначе беха на на свободен режим. След работа и в неделя се разхождаха из града. Не ги спираха и да си пазаруват туй-онуй, то какво ли имаше в магазините по онова време... Не знаем как са ги хранили, ама шефовете им си затваряха очите, когато си купуваха на частно, мляко, сирене, яйца.

    Повечето от София ще да са били, сигурно е имало и от други краища. Може и новата власт да е искала да поочисти градовете от жени от „занаята“, да е имало защо да ги изселят, някои де. Но то си беше чисто интерниране. А още тогава се говореше, че на някои комунистите са им отнели апартаментите, ограбвали са де що има...

    Мисля, че дружно ще да са живяли тука. Ама като беха из града си личеха две групи. Едните горделиви такива, не надменни, ама някак си пó така се държаха, много-много не се конущисваха (общуваха) с нас, местните. Другите общителни, засмени, разговорливи, шареха им очите... Абе по-шавливата част да го речем, личеше си, че са от занаята. Оте..ха си тогава от тях бригадире, па и други мъже от града...

    През няколко месеца ги сменяха. Едни откарваха, други докарваха. Година ли, две ли продължи това – кой да помни...

------------------------------------------------------------------------------------------

Статия за зозите

Кастата на зозите

в. „Дума“ 1916 г.,автор:Славчо Кънчев

Понеже не искала да ходи гола, нулата се облякла със суетност.
Виктор Юго (1802-1885 г.) - френски писател

Потърсим ли в речника за чужди думи в българския език, може да нау­чим, че "зоза" произлиза от френската дума "zazou" и означава "момиче или млада жена, която не е заета с обществено-полезен труд, облича се ексцентрично и се грижи изключително за външността и удоволствията си".
Сладкарница "България", разположена в едноименния хотел на днеш­ния булевард "Царя" в столицата, по диагонала срещу Националната художествена галерия, останала непокътната по време на ожесточени­те бомбардировки на София от съюзническата авиация по време на Втората световна война, имала и невероятния късмет детонациите при взривяването на мавзолея на Георги Димитров да не изпочупят витрините й; става от началото на 20-те години на миналия век люби­мо място за рандевута на софийските зози. Тук те си разказват горе­щите клюки коя от тях се е сдобила с още по-галантен любовник, тук си разменят информация за предстоящи журове, пак тук се сдобиват с пресни новини за новопристигнали в българската столица шармантни чужденци, вакантни откъм партньорки и затова
подходящи за попадане в капана

Отново там са неофициалните, но всекидневни дефилета на авангард­ните, но крещящи тоалети, прически, макиажи - с устни, които владе­ят изкуството на усмивките и обещанията, със загатнат пикантен вкус.
Зозите - неотменна част от българския хайлайф преди установяването на отечественофронтовската власт. Черните мамби, ухапали смърто­носно еснафското спокойствие на дузини благоверни, но - уви! - скуч­ни в своята баналност столични съпруги. Фаталните минни полета, взривили не един или два уж непоклатими брака, обаче оказали се не­застраховани срещу премрежените влажни погледи, по-дълбоки от Марианската падина, а и тези - ах, спиращи дъха съблазнителни из­вивки на зозините тела под атрактивните тоалети, загатващи, подсказ­ващи неземни наслади и копнеещи да бъдат свалени. О, не - разкъса­ни! В зози-летописа са и имената на получилите къса клечка от съдба­та и пострадали от витриоленото (бояджийска сярна киселина) отмъ­щение на измамени омъжени съпернички, също и кървави истории за безславна кончина не на бойното поле на изоставени любовници под пагон, с пронизани в преносния и прекия смисъл от собствените им пистолети сърца...
Както се оказва, след идването на отечественофронтовската власт зо­зите нито горят от желание да заминат заедно с българската армия ка­то доброволки-санитарки в Отечествената война, нито се омайват по новата мода на дочените куртки и панталони, за да запеят "Елате хи­ляди младежи, на родната страна надежда!" по бригадирските обекти с кирка или лопата в ръка. Постепенно обществено-политическата действителност в социалистическа България ги делегира по перифе­рията на всекидневието, но без да доведе до пълното и окончателно изчезване на този социален вид. Отдавна и най-младите зози бяха се превърнали в достопочтени побелели матрони, когато върху календа­ра дойде годината 1989-а. И "демокрацията" изсипа благодатта си върху земята българска. Престана да бъде в сила и категоризирането на доходите на "трудови" и "нетрудови". Както се оказа по-късно, именно това клонира новия, "постсоциалистически" или още "постто­талитарен" вид зози.
Да, безспорно съвременните зози са нов, напълно еволюирал вид спрямо своите предшественички отпреди 1944 г., като отразяват една нова философия към заобикалящата ги действителност. Те не са вече онези емоционални наследнички на Татяна от "Евгений Онегин" или на мадам Бовари. И в никакъв случай Ана Каренина ... За тях демоди­раният дух на романтизма е затворен в бутилката, а самата тя, запеча­тана заедно с лошия дух в себе си, е захвърлена на бунището на исто­рията. Вече не романтичното прекарване на времето с поредния про­боден от стрелите на Амура поклонник е смисълът на живота на зози­те. И не издекламираните тенцони (жанр на рицарската лирика във Франция, появил се през ХІ в. и просъществувал близо две столетия, представляващ обикновено спор в стихотворна форма или разговор с любима жена) са мерило за дълбочината на страстите, на които зозите са обект. В новопроизведената поведенческа конструкция реотанът на романтиката е изхвърлен като излишна, ненужна вехтория. Никоя зоза вече не копнее за любовни излияния от своя поклонник в стихотворна форма, не очаква среднощни серенади под прозорците си. Вместо да мечтае да потъне в обожаващите я очи, тя предпочита съвсем осезае­мо да потъне в пневматичната седалка на мощния звяр, наричан още и "джип", подарен й от... Не е от голямо значение кой е дарителят, по-важно е естеството на подаръка. Пък и ако за всички поколения от зо­зи в досоциалистическа България подаръците от обожателите им са били важни заради своето предимно символно значение на привърза­ност, любов, обожание, то за новопоявилите се зози подаръците се оценяват единствено по скалата на тяхната материална страна.
Появата на новата генерация зози е и обусловена, и сама способства за окончателното затвърждаване на онази промяна след победата на консумативната революция, която окончателно приключва с измене­нието в социалната роля на жената: някога тя е била роб и принадле­жала на мъжа теоретично и практически, и дори се явявала произво­дител на стоките, които той консумирал, а постепенно после се прев­ръща в церемониален потребител на стоките,произвеждани от него.
В своята книга "Теория на ленивата класа", издадена през 1899 г., аме­риканският икономист Торстен Веблен (1857-1929 г.) въвежда понятия­та "очебиеща леност" и "очебиещо потребление", когато из­вършва своя анализ на класата на богатите в Съединените щати. Ос­вобождаването от тежък труд и показното харчене според Т. Веблен били най-често развяваните символи на превъзходството на богатите: "Единственото практично средство за изразяване на паричните въз­можности е непрестанното демонстриране на възможността да се хар­чи". Е, финансовите донори на настоящите зози, както и те самите, несъмнено са твърде далеко от възгледите на Веблен за "очебийното потребление": нещо безсъдържателно, в услуга на детинско големее­не.
Зозите на България през ХХІ век, както и техните предшественички от началото на миналия век, отново не се занимават с обществено-по­лезен труд. Не биха могли да бъдат срещнати в някой научен институт или висше учебно заведение като техен кадър, в производствено предп­риятие, в редакция на средство за масова информация или зад някое служебно бюро в държавно учреждение. Понеже нито една от тези професии, както и която и да е друга, не е жизненото поприще на зозата. С изключение на една. Нейната специалност изисква наличие на специфична психологическа нагласа - за неутолимо консуматорст­во. Колкото повече - толкова по-добре.
Всъщност в тази атмосфера на конкуренция между нивата на потреб­ление като мерило на социалната значимост на индивида, върху зози­те е джиросано задължението да бъдат съавтори в доказателствената му част. Марковата бижутерия, марковите облекла, марковата парфю­мерия, марковите аксесоари, марковите коли, марковите биохрани, марковите питиета и тютюневи изделия; реномираните дестинации на воаяжите, реномираните хотели за отсядане, реномираните породи домашни любимци, реномираните спа центрове, реномираните маса­жисти, реномираните коафьори и - на ухо! - реномираните наркоти­ци... Все още само не е записано в аналите на зози хронологията име­то на първата зоза, осъществила частен - но реномиран! - космически полет. Сигурно за това са виновни дарителите... Зозите - нагледните лекторки на новокласическото социално уравнение "реализация=кон­сумация".

На фона на големия брой българи, живеещи сега в мизерия този стереотип на поведение е директно поставен върху теорията на Хърбърт Спенсър за социалдарвинизма. Бедните и обречените според него са слабаците. Именно Хърбърт Спенсър, а не Чарлз Дарвин, е то­зи, който дава на света безсмъртната фраза "естествен подбор". В този смисъл той по-нататък настоява, че нищо не бива да спира или да зат­руднява този процес: "Отчасти чрез отстраняването на тези с най-нис­ко развитие и отчасти, поставяйки останалите под непрекъснатата дисциплина на опита, природата осигурява растежа на расата, която трябва едновременно и да разбира условията за съществуването, и да бъде способна да реагира в съответствие с тях. Не е възможно в как­вато и да е степен да бъде избегната тази дисциплина". Като краен публичен израз на социалдарвинизма е изказването на члена на Ико­номическия мозъчен тръст на Републиканската партия, учения Томас Никсън Карвър от Харвард, през 1936 г., че е необходимо да бъдат стерилизирани всички бедняци в САЩ, така че да не могат да се раз­множават и да продължават рода си. За "бедняк" Т. Карвър определял всеки с годишни доходи под 1800 щ. долара, а тази категория тогава обхващала около половината от семействата в страната.
Когато се разглежда "очебиещото потребление", е очевидно, че то произлиза и психологически - а и в строго икономически аспект - обикновено от "рационализирани" технологии за натрупване на богатс­тва. Технологии, чийто неотменен компонент в българските ус­ловия - и не единствено в тях, - са корупционните практики.
Липсата на организирана съпротива у българския суверен, както и от­съствието на активни негови действия за противопоставяне на влия­нието на "сребърните аргументи", тоест подкупите, както древните римляни са ги наричали, чрез съответен натиск спрямо трите власто­ви сфери, е всъщност необходимата зелена светлина за наличие на яв­ление, за което една холандска депутатка, посетила България, даде оценка, изразена само в две изречения: "Тук видях неприлично голям брой млади хора, които карат скъпи коли", и второто, несъмнено пред­хождащо, в качеството си на генерираща причина: "Оставам с впечат­лението, че българските управници нямат капацитет да ръководят държавата".

ВАСИЛ ДИМИТРОВ МИТОВ - "КУЛАКЪТ" ОТ ДУШАНЦИ. СПОМЕНИ

 ВАСИЛ ДИМИТРОВ МИТОВ - "КУЛАКЪТ" ОТ ДУШАНЦИ                                         СПОМЕНИ

                                     

                                                                                        1922-2002 г.

Преди Девети селото ни Душанци беше много сговорно, хората много си помагаха. На някой добиче да се разболее - цялото село ще научи и всеки ще иде да помага с нещо. Нямаше тогава мюзиверлък, нямаше да се клопат (клеветят) едни други, нямаше да се открадне нещо, па­кост по имот да стане.

       Но после се обърка свят, обърка се и Душанци. Като се почна ТКЗС-то някои от по-имотните, които не щяхме да влизаме, ни набе­диха, че сме кулаци - Луко Иванов, Стефан Иванов, Мито Василов, Найден Цаков, Стойчо Николов и него го писаха, па после го изтриха. На нашия ду­вар пишеше: „Тук живее кулак - народен враг!". Други си имаха ош-беш с партийците и не ги закачаха, като бае Васил Заров, той си ос­тана цял живот частник, мъчеше се с овцете, но не влезе в текезесето. Като остаря и краката не го държаха вече, на колене косеше, ама не се предаваше, тегловник... Той беше братовчед на Илия Никифора (председател на ТКЗС-то), който остана малък сирак без майка и ба­ща, и Заровците го отгледаха, та бае Васил помина, без да го гонят комунистите като нас.

              Бае Стефан Иванов Костадинов най-много го тормозиха, преди петдесета го­дина веднъж го интернираха и после още един път, той беше голям българин, 150 кила мъж. Най-напред го взеха, щото защити Динчо Будаков от Копривщица, кмет беше тогава на селото, партизанин и комунист, ама което си е правото уварди селото да нема трепанета, като на други места - Лъжене, и затова някои комунисти го мразеха. Та двама от най-мръсните го бяха налегнале, Динчо де, да го трепат и бае Сте­фан го отървал, затова после, през 1949 г. го изпратиха в Ножарево, мисля, повече от година седя там, после в Белене. Колкото си беше голям - наполови­на се върна, 67 кила съм запомнил, че беше останал.

    Той много ми е разправял, работа, бой и глад, който не си изпълни нормата го дигали нощно време да сече дърва. За една Коледа на 500 човека им дали една свинска глава. Там били все хора учени - минис­три, политици и той като селски човек го видяли че умее, дали му да учи и впряга коне, да оре. Завели го веднъж да оре една нива, дето били изкоренили гората и милиционерът му рекъл да я изоре. Бае Сте­фан знаел какво го чака, ако не изоре цялата нива и вечерта, като дошли милиционерите бил към края, ама единият кон паднал в браз­дата и той се уплашил да не пострада за това. Като видял, че са до­волни, че е свършил оранта, попитал колко декара е нивата, казали му, че е дванайсет!... И аз съм се чудил как е можал, защото аз съм орал по шест декара, ама като стана среднощ, на месечина подка­рам воловете, и цял ден, ама дванайсет...

Втория път го пратиха в строителната в София, мъкнал е тухли и вар на самар по строежите и то за какво? Занесъл той по Коледа да точи ножо­ве при Иван Ковача, комшии бяха, и един партиец го питал защо точи тия ножове, „Да кола комунистите, че много се навъдиха!" - рекъл бае Стефан и айде пак, и там изкара близо година... Той имаше много хубави волове, така си седеха, нямаше кой да работи с тях. Ние бехме много приятели и пре­ди една Нова година ходих три-четири пъти с тия волове да прекарам трупи, та да вземат някой лев къщата му, да прекарат някак. Дириха децата му нещо документи за тия интернирания, ама знам, че нищо не намериха.

    А бае Найден Цаков го караха по лагерите, защото продаде на едни сиромаси говедари кукуруз, по 150 лв. тогава, че нямали какво да ядат. А те го изказали и го изкараха черноборсаджия, та патѝ и той много, пратиха го в Сливен, после в Белене. Там е бил много бо­лен и добре, че се случил Ночо Палето, душанчанин дето много побарваше, крадеше де, та тогава бе откраднал някакви пари, и него в Белене. И там се срещнали с бае Найден, та Ночо го гледал, прислугвал му и като видяли вече, че ще мре го пуснали и той стигнал до Антон някак си с влака, и прати хабер, та с една каруца го докараха.

        Преди Девети Душанци си беше мирно и тихо село, полиция рядко е идвала, имаше си селска стража, обход, по двоица обикаляха ноще селото. Ама към 1950 г. и нам пратиха милиционер - Иван Камберов от Пирдоп, много проклет човек беше, биеше и тормозеше наред, той и в Антон често ходеше, и там правеше золуми, знам, че утрепа един от жепейците, скарали се и го пребил в кръчмата, по гърдите му ска­чал. Той тука малко седя и сме патили, и сме го запомнили, ама копривщене хубаво го помнят, там седя много време.

    (Б. а. - От други стари душанчани съм слушал, че на ухо си думали: "Е-еее,  ние чакахме  Дядо Иван да ни освободи, а то ни пратиха Иван Камбера, та ни потрепа... "

        Една година Дебелска придоде и ни завлече картоф, към 1955-56 година е било, об­рахме го и жените го измиха, доста беше и какво да го правим, ще го карам да го продавам в Копривщица. То така беше навремето, в Коп­ривщица и лайно да закараш - ще го продадеш, лешници и дренки даже продаваха нашите хора там, като че ли около Копривщица нямаше, та да си набèрат , ама... Та влизам аз в Копривщица откъм Войводенец и там срещам една жена позната. Като разбра каква ми е работата ми вика: „Не­дей, че Камбера ще та утрепе!..." Викам аз, че са много приятели с тате, няма приятели, ще та бие, та ще та утрепе. Ами какво да правим сега?... 

        Измислихме да се качи тя на колата, като да е нейна, подкара от лявата страна на Тополка нагоре, а аз вървя от другата страна. Минахме покрай милицията, над пазара и там продадох картофа, пос­ле пуснах воловете от другата страна, сами, на края си ги хванах и така.

    Разтури са селото в тия времена, много доносчици, много лош на­род се навъди, следеха всяка къща и клеветеха, та и по кошарите хо­деха да подслушват, много пакости направиха на народа. На стари години един от тях ми е казвал много работи, косеше се човекът, разкайваше се горчиво, викаше: „Аз ли какво заслужавам, какви съм ги вършил!?!?!? - да ма утрепе сега човек ми е малко..."    

    Много ни тормозеха, дотам беше стигнало, че трябваше да пита­ме партийния дали може на първи май да стрижем овцете, да не речат, че се подиграваме с празника им, терор беше, ама терор... И за какво, то си беше ясно, че ще стане стопанството, никой не беше против, но не трябваше да насилват хората. По-заможните и оправ­ните си работеха добре, уредно им беше всичко изкарваха много не­що, плащаха си данъците и нарядите, що трябваше да ги съсипват, текезесето тогава още беше слабичко, трябваше да оставят тези хо­ра да си работят, па като се замогне и текезесето, тогава да влизат. А те съешиха богатия и сиромаха, келявите овце и запустялите ниви,  с хубавата стока и уредената земя, та съсипаха всичко...

    Боли ме сега като гледам как много неща се съсипаха, ама то не е от вчера, та да не викат, че за всичко е виновно СДС-то! Зянлъците почнаха отпреди, то като човек си не е сайбия и работар, като не гле­да своето - как ще чува общото... Падна и хубавата мандра на Кли­маш, колко овце се гледаха там, какъв празник ставаше на Петровден, цялото село излизаше, агнета се печеха, музика, хора... Мандра­та там я строи кооперацията, помня, че 1941 г. за първи път излязох­ме на Климаш с овцете - 5100 бяха и три парчета по 1000 шилета - 3000, отделно кочовете, над 340 ялови крави и юници пасеха на Бялата вода, пове­че от 2000 беше едрият рогат добитък. Това беше официалното, защо­то след Девети много криехме добитъка, да намалим данъците и на­рядите, почти без пари ни караха да предаваме зърно, картоф, мля­ко, вълна. За една кола сяно ми плащаха толкова, че не стигаха за превоза до Пирдоп, затова чак на Сербезовата сая в Антонско съм карал да скрия овце, като ги броят.

    Моят баща се побърка от всичко това, две години ходи като метиляв. Та не беше и само това, постоянно ни сменяха нивите и ливадите, наториш го, изореш го и после ти дадат други ниви по чукарите и из папратите, та да правят блокове... През март 1957 г. и аз влязох в текезесето, един от последните, вече нямаше накъде.

        Като дойде новото време и почнахме вече свободно да приказва­ме за тия неща, една душанска комунистка рече: „Абе, как са го държали тоя, та не са го отребиле навремето!?..." А навремето ако не ни бяха зака­чали, аз сега да съм, ехе!... Ламтях за работа, не спирах се, ама и есапа (ползата, сметката) си виждах. И после не се предадох, макар да мислеха, че като ми вземат имота и стоката съм загинал, ще дой­де сиромашията и ще се гътна. Крави пак гледахме, мляко, телета, кон всякога съм имал, овчарлъка не го оставих, не кръстех ръце, тух­ли сам съм си правил, работех. А и празниците си поддържахме, та­чехме се, няколко пъти съм водил хора на Троянския манастир за Голяма Богородица. Пазарим рейс, натоварим се с торбите и тръг­ваме. То по това време се постеше и помня единия път, че на Беклемето много ми се прияде мръвка, като гледах едни други пътници как лапаха на ханчето. Взех та поръчах и аз едни овнешки мръвки и с двама-трима от мъжете се скрихме от другите в гората, та се наядохме...

И така си вървеше животът, годините си минаваха. Трудно, ама с много работа две къщи направих, децата си изучих, справих се с по­ложението, остарях, но не съм спрял да се трудя - пак съм си Васил Митов!

Май 1998 г.

                                                                    На ДИП-а

УБИТИ ОТ с. ЛЪЖЕНЕ (днес Антон). ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

 

УБИТИ ОТ с. ЛЪЖЕНЕ

(днес Антон)

1925 г.

Гостьо Иванов Гостев – 1887-1925 г.

Никола Иванов Гостев – 1889-1925 г.

Братя, ятаци на анархистичната чета на Нешо Тумангелов от Копривщица, действала в Средна гора. Разстреляни на 27 юни 1925 г. от полицията в местността Гламе, близо до днешната жп гара Коприв­щица. Заедно с копривщенците Салчо П. Василев, Нешо Ша­банов и Георги Мандулов. Членове на БЗНС.

Иван Стойчев Лозанов

1906 - 1926 г.

Комсомолец, осъден на една година затвор. След побоищата и мъченията в полицията и затвора е оставен да умре в дома си.

                                                         Паметникът при жп гара Копривщица

                        Схеми на местностите при сегашната жп гара Копривщица    

                                          от книгата на Никола Плъков "Род Плъкови "                

1944 г.

Стефан Николов Минев – Антон

1917 – 1944 г.

 Активен деец на БКП и РМС в Пирдопския район. Нелегален от 1942 г. Партизанин от отряд „Г. Бенковски“ от есента на 1943 г. След сражение с жандармерия и полиция в местността Гламе на 24 май 1944 г. е тежко ранен и заловен. Инквизиран жестоко и полужив заровен до река Дълбочица в един гроб с Нешо Узунов на 2 юни 1944 г.   

Нешо Узунов

1899 – 1944 г.

От с. Радославово (дн. Чавдар). Ятак на партизаните от бригада „Чавдар“. Разстрелян до река Дълбочица на 2 юни 1944 г. И заровен в общ гроб със Стефан Минев-Антон.

Стефан Плъков

1897 – 1944 г.

Христо Плъков

1901 - 1944 г.

Братя, ятаци на партизаните, разстреляни на 28 май 1944 г. И заровени до река Дълбочица в общ гроб с Никола Цончев и Иван Метанов.

Никола Цончев Николов

1912– 1944 г.

Иван Ганчев Метанов

1924 -1944 г.

Активни дейци на БКП и РМС. Ятаци на партизаните . Разстреляни на 28 май 1944 г- и заровени до река Дълбочица в общ гроб с братя Плъкови.

Димитър Николов Бочуков

1910 – 1944 г.

Партизанин от Трънския отряд. Загива в сражение с полиция и жандармерия близо до с. Столник.

1945 г.

Осъдени от т. н. „народен съд“ в Пирдоп. Разстреляни на 22 март 1945 г. И заровени с други от осъдените от този „съд“ и Симеон Събев – околийски началник в Пирдоп, в старите турски гробища под селото:

- Васил Димитров Вутов - кмет на селото;

- Ангел Димитров Ангелов;

- Георги Христов Липчев;

- Георги Христов Марков;

- Иван Петров Менгов;

- Дело Николов Лебоков.

РАЗКАЗ НА ГЕОРГИ МИНЕВ - ЧАПАЙ

Лични мои спомени

Дойчо Иванов

 През 1985 г., сигурно във връзка с 40 години от “День победы”, партизанинът някога, сега генерал-лейтенант Георги Минев-Чапай, дългогодишен директор на СГУ на МВР, доведе в Антон един руснак. Който се спасил през 1944 г., бягайки в България , от немски военен ешалон с пленници от Червената армия . И се присъединил към партизаните от бригада "Чавдар". 

Като журналист от вестник «Средногорски зов» присъствах на тази среща.

След обиколката по паметни и лобни места, седнахме на трапезата в родния дом на Чапай в Антон, вече и музей, с макет на землянката на Въртопа, на брат му Стефан Минев - Антон. Като дрънна няколко ракии руснакът се умили и просълзи. Прегръщаше спасителя си все повтаряше: "Ты товорищ - генерал, а я - простой колхозник, тракторист..." 

Разговорът се завъртя около събитията подир девети и тогава генералът сподели: "Ние още със слизането си от Балкана на девети септември 1944 г. прибрахме фашистите-предатели от Лъжене и веднага ликвидирахме 10 или 12 души от селото./А другарите от Душанци се изложиха - нито един!.../Заровихме ги на някогашните турски гробища под селото. Жената на един от ятаците с желязна вила им избождаше очите. Там после заровиха и осъдените от народния съд от селото и от пирдопската околия, и околийския началник Събев..."

/Б.а.: Тук генералът може и да се е поизсилил и попрехвалил, да си е поизмислил - 40 години по-късно... Но аз лично го чух това.../

Разбира се, тези неща не бяха за публикуване в онова време. И в "Средногорски зов" излезе само казионна информация и снимки...