КЪЩАТА - БАЩИНА И РОДНА
ЗА ВСЕКИ БЪЛГАРИН
По историята на Димчовия музей
Дойчо
ИВАНОВ – уредник на музея
“За българина – това е къщата на
ангелите.
Тук
всичко е стародавно, изпълнено
с приказна красота, със спомена.
В нея сякаш е закодирано
невероятното вълшебство на детството,
по което тъгуваме цял живот.”
Георги Н. Киров
На 5 октомври 1958 година се случва
нещо необичайно за България – открива се един музей на поета, който още приживе
си е спечелил любовта на ценителите на поезията по света и след кончината му
става най-любимия поет на българите.
Музеят на Димчо Дебелянов е един от най-необикновените
български музеи. Той е може би единственият, който възниква и се създава
вследствие на всенародната, нестихваща през годините, всеотдайна и спонтанна
любов на всички истински българи към поезията и личността на най-нежния, на
най-изповедния и съкровен български лирик.
Първият
музей в Копривщица е уреден през 1930 година в читалището. Това е обща музейна
сбирка с различни отдели: история, етнография, революционно движение, видни
копривщенци и т. н. През 1935 г. музеят, значително обогатен вече, е разположен
на първия етаж в Каблешковата къща, назначен е и първият "щатен" музеен
работник.
Копривщица
е обявена с правителствени постановления за "Град-музей" през 1956
г., а за "Архитектурно-исторически резерват" през 1971 г. От 50-те
години на ХХ век в града се разгръща едно наистина масово "музеестроене", като
най-напред са открити къщите-музеи "Любен и Петко Каравелови" и
"Тодор Каблешков" - 1954 г. След тях се отварят и битов музей
"Ослекова къща" - 1956 г.; "Димчо Дебелянов" - 1958 г.;
етнографски музей "Лютова къща" - 1965 г. и къща-музей "Георги
Бенковски" - 1966 г.
Около
пренасянето на костите на поета в Копривщица, изработването и освещаването на
надгробния паметник на Димчо, се отваря отново темата за възобновяване на
бащината му къща и обръщането й в музей. Софийският вестник "Победа"
в бр. 258 от 8 февруари 1936 г. пише:
"Образуван е комитет за възобновяването на родната къща на поета Димчо
Дебелянов в гр. Копривщица. За да се сдобие с необходимите средства, комитетът
ще уреди в София и из провинцията сказки и четения, посветени на безсмъртния
поет. За повече сведения и дарения може да се обръщате към секретаря на
комитета Добромир Чилингиров. Комитетът е сложил под печат ново издание на
стиховете на Д. Дебелянов и книгата на Владимир Русалиев "Животът, любовта
и смъртта на Д. Дебелянов". Приходът от тях ще отиде за превръщането на
родния дом на поета в музей”.
Но
работата явно не е подхваната с ентусиазма и вещината, характерни и толкова
ефикасни за кръжеца "Живо слово" при пренасянето на костите на Димчо
и създаването на надгробния му паметник. А и следващите военни години пречат на
осъществяване на замисленото.
И
така, възстановяването на Дебеляновата къща започва двадесетина години
по-късно, през 1957 г. Както е известно, тя е строена през 1830 г. от заможния
абаджия и търговец Динчо Дебелян, дядото, на когото по-късно ще кръсятт бъдещи
поет. От шестте му деца в бащината къща остават да живеят синовете му Иван и Вельо (бащата на Димчо). Те
наследили занаята и търговията на баща си и били братски привързани един към
друг. И макар и богати люде, никой от тях не иска да напусне бащината къща и да
си построи друг дом. Затова, когато семействата стават многолюдни (Иван
е имал 9 деца, а Вельо - 6, Димчо е най-малкият), братята
хвърлят жребий и разделят бащината си къща - в западната половина живеят
Димчови, а в източната част - семейството на чичо му Иван. Затова и двора има и
днес две големи порти, а през средата е имало ниска каменна ограда с дъски
отгоре и комшулук. Обособили се две отделни домакинства, но иначе братят
продължили да работят и търгуват заедно до края на дните си (те така и починали в продължение на година - Иван през 1895, а
Вельо през 1896 г.). А семействата живеели в пословично, дори и за патриархална Копривщица,
разбирателство и обич.
След
смъртта на бащата Вельо на 70-годишна възраст на 26 юли 1896 г. (Димчо е бил на 9 години, току-що завършил
3-то отделение) семейството
се преселва в Пловдив при най-големия брат Иван, стажант-телеграфист в пощите,
който поема първоначално издръжката на близките си. Димчовата половина от
къщата е изоставена и се руши, а Димчо се завръща в родния дом само три пъти (през
1912, 1914 и 1915г.), за по ден-два, при роднините. /Според някои
косвени сведения Димчо си е идвал и като ученик в Пловдив, а и по-късно, но
това са документираните посещения/. Докато
братовчедите му, които след няколко години също се изселват в София, идвали тук
да летуват и поддържали своя имот. Сигурно затова и повечето от известните ни
стари снимки, по повод препогребването на костите на Димчо, освещаването на
паметника и други поводи, са направени именно пред чичовата му къща. За
съжаление, тези снимки не са много, няма снимки и по-подробни описания за
състоянието на къщата преди възстановяването, както и от самия процес на
възобновяването. Разполагаме единствено с вестникарски публикации и със спомените
на архитект Вельо Дебелянов, който възстановява къщата. Тук се опитваме да
систематизираме тези оскъдни данни.
Арх.
В. Дебелянов е първи братовчед на Димчо - син на чичо му Иван, пет години
по-малък, също роден и отрасъл в тази къща и кръстен на чичо си Вельо. Участник във войната и тежко ранен на
Добруджанския фронт, той след това завършва архитектура в Прага и има големи
заслуги за проучването и описването на архитектурно-историческите ценности в
Копривщица, за започването на мащабни дейности по опазване и реставриране на
старините, и за обявяването й за град-музей, за изграждането на мемориални
паметници и други крупни обекти в града и околностите. Бил е кмет и главен
архитект на града. В спомените си, копие от които се съхранява и в Дирекцията
на музеите - Копривщица, /по-късно издадени в книгата
„С Копривщица в сърцето“ от внука му Борислав Виларов/ той пише:
“Често работата ни намира, без да я търсим. Срещнах се случайно с арх.
Борис Марков (навярно през 1957 г. - б. а.), директор на Института
по опазване на старините, който ми каза: "Колега Дебелянов, отиди в
Копривщица да възстановиш къщата на братовчед си Димчо Дебелянов. Само ти можеш
да свършиш тази работа, защото я помниш. Нямаме никаква снимка. Ти си роден и
живял в нея, заедно с братовчеда си сте играли в детинските си години, а след
изселването на Димчовото семейство ти оставаш неин обитател и пазител.
Най-добре ти я помниш и ще я възстановиш в истинския й вид." Не можех да
откажа, а и когато се касае за Копривщица, а сега и за родната ни къща, бях
готов на всичко. Заминах за Копривщица и започнах да възстановявам от основи
разрушената Димчова къща."
По-нататък
в спомените си арх. Дебелянов описва своето разочарование и неприятностите,
които му се създават от тогавашния кмет и управата на града. Затова и гледал да
е повече на обекта, покрай майсторите, избягва контактите с местните велможи.
От спомените му става ясно, че първоначално той е смятал, че трябва да
възстанови Димчовата половина от къщата, която да стане музей, както и да
възобнови оградата между двата имота. Като бащината половина на архитекта да си
остане негова собственост, на братята и сестрите му. Докато местните управници
са кроели планове как да вземат и неговата собственост и му забраняват да прави
оградата:
"Не можаха ли човешки и дружески
да ми съобщят, че искат да вземат и нашата къща за разширение на музея на
Димчо?… Нима щяхме да се противопоставим на една доброволна спогодба и една
справедлива обмяна? Нужно ли беше това насилствено отчуждаване и тази грабителска
оценка? Само оборът струва повече от това, което ни се даде, и от собственици
ни направиха съсобственици (с наследниците на Димчовата къща стават
съсобственици на друга къща, с която са "обезщетени" за сметка на бащиния им дом - б. а.) на най-лошото владение, да сме в зависимост един от друг...
… А най-вече
те (управниците - б. а.) не обърнаха внимание на
това, че се нарушава историческата истина. Димчо не е излязъл от тази вече
голяма къща и просторен двор, а от половината къща и половин двор…
… Напуснах с
болка на сърцето родния си град. Винаги идвах тук с голямо желание, за да
работя за него, но го напущах разочарован и за всичко, което бях направил ми се
отплащаше с голяма неблагодарност…"
И на друго място (спомените се предават
избрано, а не според подредбата от автора им - б. а.): "Това (неприятностите - б.а.) не ме спираше
да оглеждам да бъде всичко завършено както трябва, както си го спомням и както
беше, за което напъвах мисълта си и цялата си памет. Разбрах, че не съм работил
напразно. Когато дойде братовчедката ми Мария, сестрата на Димчо, с вдигнати нагоре ръце се втурна към
къщата, като викаше и стенеше: "Ох, къщичката ми, къщичката ми!… Къде си
Динчо, къде си братко да я видиш!…" Плачех
и аз, но се радвах, че съм успял да възстановя Димчовата къща в истинския й
вид. Нали през всичкото това време неговият образ беше пред мен, мислех за
нашите детски години и игри, и неведнъж и аз съм повтарял: "Къде си
Димчо, къде си, братко, да видиш твойта
свидна бащина къща, за която тъй много копнееше душата ти, и за която се откъсна от сърцето ти прекрасната
ти творба "Да се завърнеш в бащината къща". Не веднъж в захлас съм си
мислил и въображавал: колко ли би се зарадвал Димчо, ако можеше да се завърне и
види това, за което цял живот копнееше!…"
Възстановяването
на къщата става по решение на Министерския съвет. Ръководител е арх. Вельо
Дебелянов с помощник арх. Д. Василева, технически ръководител е Янчо Стоичков.
Помага със съвети, спомени и дарява лични вещи на поета сестра му Мария Дебелянова-Григорова.
Заедно
със строежа върви и подготовката на музейната експозиция. Неин автор е
художникът-реставратор от Самоков Георги Белстойнев. Той я изработва цялостно и
завършва заедно с други свои колеги. Рисува и така популярният портрет на
Димчо, на майката, прави маслени картини на къщата, на лобното място, тези
произведения днес са в експозицията на музея. Активно е и участието на
копривщенския художник и журналист, дългогодишния отговорник и говорител на местното кабелно
радио Сашо Божинов ("Лека му пръст!"…) по това време абсолвент в
журналистическия факултет на Софийския университет.
Официалното
откриване на музея става на 5 октомври, неделя, 1958 г. Информацията от печата
можем да обобщим така:
Пред многолюдно множество от града, района и цялата страна тържествата
са открити в двора на къщата-музей със слово на директора на музеите в
Копривщица Петко Теофилов. Официално слово изнася Павел Матев - секретар на
Съюза на българските писатели. Председателят на Околийския народен съвет-Пирдоп
(по това време град Копривщица е в състава на Пирдопска околия - б. а.) Димитър Самодивкин прерязва
трикольорната лента и обявява музея за открит. След разглеждането на
експозицията се състояло поклонение на гроба на поета, където слово произнася
писателят Веселин Андреев. Както и при освещаването на паметника през 1934 г.,
са хвърлени венци от самолет. Единият от тях пада точно на паметника. Вечерта в
читалището е изнесен рецитал по творби на Димчо.
И един
спомен от откриването на музея от Сашо Божинов (Това бе една уникална и колоритна личност –
художник и водещ на местното кабелно радио, наречен с право "последният
копривщенски бохем") , който съм слушал няколко пъти от него: "След свършването на официалното тържество народът се разотиде, а
големците с директора отидоха да се черпят в неговия кабинет. Е, и за нас се
бяха погрижили: с Гошо Белстойнев и колегите си имахме дамаджана вино (това ни
стигаше), а и добро мезе. Наляхме чашите, чукнахме се за Димчо, после за нас си
и т.н., а по едно време гледаме, че в къщата още се разхожда една жена.
Направила ми бе впечатление още на откриването, сред множеството - висока, стройна и с благородна осанка, макар
и вече на години - с трайни и впечатляващи следи от някогашна голяма хубост. Тя
излезе на двора, а аз като по-млад отидох да нагледам музея преди да затворим.
Като минавах покрай първата книга за впечатления от музея, като че нещо ме
жегна да погледна, и прочетох последните редове, изписани с красив, бисерен
почирк: "След сетнята среща аз
жадно те търсих… На истинския човек и поет Димчо Дебелянов!" - Иванка Дерменджийска-Горинова.
Изтръпнах от вълнение - та това бе легендарната любов на Димчо, за която
толкова бях чел!…" Изтичах на двора и целунах ръката й: "Моите
почитания госпожо!!! Но вие трябва да бъдете сред най-първите гости!" И
въпреки съпротивата й я заведох в кабинета на директора. Петко Теофилов се
зачуди като ме видя, но като му казах кого водя, и той светна целия. Оставих
гостенката при него, а аз се върнах да си допием винцето с Гошо
Белстойнев".
МУЗЕЯТ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ И ДНЕС
С годините първоначалната
експозиция многократно е преустройвана, обновявана и допълвана. Най-значимата
промяна е през 1987, за стогодишнината на Димчо. Тогава е осъществена изцяло
нова експозиция с автор на идейно-тематичната част Надежда Александрова и
изпълнител на пространственото оформление арх. Йордан Иванов. Дело на арх. Й.
Иванов е и цялостното обновяване на експозицията за 120-годишнината на Димчо
през 2007 г. И частично през 2012 г. за 125-годишнината на поета.
Днес в музея от по-старите експозиции в същия вид са
запазени типичната копривщенска кухня ("вкъщи") на първия етаж и родната стая на поета на
втория. В предните стаи (собите) на
първия етаж сега са експонирани картини от фонда на Дирекцията, вдъхновени от
Димчови произведения. В лявата - "модернизъм", а в дясната "реализъм“.
Изработени са и финансираните от Дирекцията филми за живота и творчеството на
Димчо, които ще бъдат прожектирани пред посетителите. Основна част в
експозицията заемат книгите: с Димчови произведения и преводи от него; с
преведени негови стихове на други езици и многобройните томове със спомени,
литературни анализи, документалистика. В залите на музея по един съвременен
начин са възпроизведени и експонирани факсимилета от Димчови ръкописи,
родословното дърво на рода Дебелянови, много снимки, картини, документи, копия
от публикации в пресата, животопис на поета, карти на лобното му място и други
еспонати. Особен интерес представляват малкото запазени лични вещи на Димчо -
джобен бележник с автопортретна скица, личното му евангелие, което той винаги
носи със себе си, както и походните войнишки куфарче и манерка, с които си е
служил на фронта. (Преди
десетилетия в ексозицията е било и джобното фенерче на подпоручик Дебелянов от
фронта, за съжаление откраднато и
безвъзврато изгубено… - б. а.)
С обновяването си
Дебеляновият музей стана първият в Копривщица, където надписите в експозицията
са на два езика - български и английски. На тези езици е и документалният филм
за поета. А Димчовите стихове вече звучат в музея на пет езика - български,
руски, английски, немски и френски. Имаме и няколко варианти на аудио записи на
неговите произведения, изпълнени от видни артисти и от архива на БНР.
Десетки хиляди са посетителите, които годишно идват
на поклонение в "тихия двор" и "бащината къща". В музея се организират литературни
вечери, премиери на книги, чествания, открити уроци и различни други прояви.
Магията на Димчовата поезия, нейната чаровност и
романтика, драматичният му, бурен и пълен с емоции и повратности живот, отдавна
са се слели в една легенда, която намира своето естествено въплъщение и
продължение в родния му дом, след като къщата става музей. Една магическа
реалност, мястото е опоетизирано и романтизирано от вечните му стихове,
придобило сякаш с годините едно вълшебство - единство на поезия, живот и дух,
една осезателна енергийност, благодарение на всичко това. И днес - всеки
одарен да може да почувства това
вълшебство, вълнуващо да усети и да преживее тук "магията
Димчо", наистина да се почувства в "бащината
къща" – домът бащин, свят и роден
за всеки българин. Извечен е стремежът всечовешки все да се завръщаме и да се завръщаме в
него, в Бащиния дом. Където и по Майката-Земя да се намираме...
-------------------------------------------------------------------------------------------
Дирекция на
музеите – Копривщица
Къща-музей “Димчо Дебелянов”
1. Предоставяме:
- пълна
био- библиография за Димчо Дебелянов;
- консултантска помощ.
2. Организираме:
- литературни вечери;
- литературни четения;
- литературни чествания;
- премиери на книги;
3. Изнасяне на уроци.
4. Провеждане на беседи, семинари и
диспути.
5. Осигуряваме:
- лятна читалня и работа с богат
архив от документи;
- условия за
научно-изследователска работа;
- отмора и наслада в "тихия
двор".
Музеят работи от 9.30 до 17.30 ч. През зимния сезон
– 9-17 ч.
Почивен ден -
понеделник
ЗА КОНТАКТИ:
Къща-музей
“Димчо Дебелянов” - Копривщица
Тел. 088/ 574 36 61
www:
store2.data.bg/dimcho/index.htm
E-mail: debelyanov_museum@abv.bg
ДОЙЧО
ИВАНОВ -уредник
Тел. 088/635 35 19; 088/ 568 24 91; 087/ 741 01 33
