четвъртък, 4 октомври 2012 г.

НАРОДНИЯТ ПЕВЕЦ ОТ КОПРИВЩИЦА ДОЙЧО ТОЛИНОВ





 НАРОДНИЯТ ПЕВЕЦ ОТ КОПРИВЩИЦА 
ДОЙЧО ТОЛИНОВ
10 юли 1919  - 19 август 2012 г.

ВЕЧНА МУ ПАМЕТ!

ПЕДЯ ЧОВЕК, ДУША – БАЛКАН,   А ПЪК ГЛАС ДО БОГА…

Бехме зáпас през 1942 година и ни пратиха в Ивайловград. Като сме спряли на мегдана в една кръчма и мен нящо ми стана жално-милно за нашта си Коприщица, за Средната гора, та запях. Песента на Райна Княгиня:

- Леле, провикна са турската паша от Едирне:
“Море я идете и ми доведете Райна Попгьоргьова!”

         Чул ма отсреща един офицер и праща да ма викат. А то мегдан колкото наш’та Коприщица, ама и аз глас имах на младини, не като сега…
         А тоз офицер бил полковник Асен Дипчев, командир на полка, най-малкият син на Райна Княгиня. Милно му станало като чул песента на майка си, викна ме при него и ме пита искам ли да му стана свръзка (ординарец). Та смеа ли да река “Не!”, отделно че това си беше добра служба, башка от строевата. Па и таа длъжност ми беше да права това, що най-обичах – да пеа. Седне вечер полковника с офицерите в казиното, (ние ординарците – отделно, разбира се) па като му доде кефат ма викне: “Айде Дойчо, подфащай!” Ех, повече такава служба в живота си не видях… Убав чивяк беше полковникат, после и генерал стана. А като ни уволниха той какво ли не ма дарува, награди, де. Сума ти работи донесох в Копривщица…

         С адаша се знаем над двадесет и кусур години и при всяко виждане все ме изумява тая негова безкрайна жизненост, колоритното чувство за хумор и онзи специфичен копривщенски дух, присъщ на старите, възрожденски българи. И обич – към белия свят, към людете по него, към човека до него – баба Зинка (Захарина), вече повече от 65 години… И към песента.
Дребничък, пъргав, стегнат в бозавите си шаячни дрехи и накривил каскета, бай Дойчо (кой знае защо винаги ми е напомнял моя дядо Дойчо и по външност,  по натюрел) всекиго ще огрее с благата усмивка на сините си очи, попили баграта на копривщенското небе и гиздавите възрожденски къщици. И пак ме среща, по-сърдечен от всякога, а баба Зинка ме кори: “От кога не си дохаждал!” и слага джезвето на печката. И потича оная сладка разговорка с “двата старца” (както е писал техният съсед от тази Арнаут махала в Копривщица Любен Каравелов за дядо Либен и хаджи Генчо).
Зимата ги е затворила вкъщи, рядко и някой ще се отбие, а и точката (кабелното радио) е млъкнало от година. Неговият глас много им липсва, въпреки телевизията. Пък ги интересува всичко и особено що става из Копривщица. “Като стане надвечер и дядо ти Дойчо ще изпъшка: - И днеска никой не дойде!… - Това за него е празен ден, като никой не е прекрачил прага ни – реди баба Зинка.”
И двамата се раждат в Копривщица – той през 1919 година (“… по бране ягоди, юли месец (10-ти),  през  лятото, ама се ми е студено, кръвта са разрежда с годините…”. Захарина (Зинка) – 6 години по-късно. И двамата са най-големите в многолюдни смейства – след войните българите повече деца раждали, да се намножи племето българско, оредяло и осиротяло в кървавите битки за целокупното Отечество. Да се възроди и пребъде.
Бай Дойчо учи до ІІІ-ти (7) клас тука: (“Учението и учените хора ги почитам открай и досега, ама на училище дип не обичах да ходя, то овчарлъкат ми бил късметат…” – самоиронично оценява своето ученолюбие той.) После подхваща овчарлъка, ама в ония години луди-млади много-много на едно място не го свърта и се главява чирак в кръчма и бакалия на гара Кричим (днес Стамболийски), държана от комшии-копривщени. Там започва и “кариерата” му на певец. Клиенти го чули как си пее и по-богатите започнали да идват в кръчмата заради  него – качвали дребничкото момче на тезгяха-естрада. (“Работа по цели дни и нощи, капнал си, ама като ти дойдат подпийнали хора – ще пееш, не ами – и хоро ще да играеш…”
         През 1939 година го взимат войник в София – в 6-ти Търновски пехотен на Н.Ц.В. Цар Фердинад І полк. Там охранява и царския дворец, помни и досега рапорта за приемане и сдаване на поста: “Приемам пост нумер едно на Негово Величество пред фронта на караулния дом при двореца на Негово Величество, състоящ се от будка, звънец и две медни оръдия!” Гръмовният му глас (в контраст на дребничката фигура) бил толкова стряскащ, че неведнъж фелдфебели и офицери се стряскали и му се карали (“Ама нали ни учеха да отговаряме високо и ясно… Така подплаших един път и царчето, та побегна чак на горната тераса… Той коджа пати идва вече в Копривщица и се ми е мерак да му израпортувам още веднаж, ама наште големци не са сящат да ма поканат…”)

На гара Кричим, вдясно


                 Като млад войник                                              

 
Завършва и химическа школа за подофицери, това “фосген”, “иприт”, “люизит” и още сума ти бойни отровни газове помни и досега. А при един караул из двореца го развежда царският съветник, копривщенина Стефан Груев.
         Уволнява се, за кратко си е в Копривщица и таман ергенчето се канело да се жени – взели го запас. С войнаклъка и войната (страшно нящо, да не дава Господ!!!) вижда свят  (и жени – от мургави гъркини, до русите унгарки… С песента се прошетва из България. Инак – най-далече до връх Богдан и Стрелча да съм отишал…)  При едно пътуване с полковник Дипчев към Гюмюрджина си спомня как спрели при една зеленясала чешма: “Я, да ги изчистим, земляк, това са български чешми" – рекъл полковникът. И търкал заедно с ординареца си, докато се лъснал камъкът и се показали българските надписи.
         Следва кратък отдих  родната Копривщица и запаснякът отново полита към Беломорието, остров Тасос. (“По цели нощи гонехме гръцки партизане из трънаците, на парцали ни ставаха формите…”) Следва Отечествената (защо ли?) война, участие и в двете фази, от Македония – до Австрия. (“В Македония, село Врана, потърсих гроба на брат ми Атанас, по-малък от мене. Там някъде беше убит като редовен войник-граничар. То в ония мътни времена не ни и съобщиха, нищо се не знаеше официално. Ама в селото се намери и един добар българин, та ми посочи къде е заровен..” “Мамка Нешка (свекървата) докрай живот го не прежали Танко, все си плачеше за него – допълва баба Зинка.”
         На фронта е в състава на минохвъргачна рота – “…85-милиметрова минохвъргачка “Райметал”, образец 1935 г.!” Покрай немски пленници понаучава и доста думи от езика им. А по време на затишията между боевете в Унгария и контактите с момите – и бая унгарски. “В Унгария “Нем тудом, нем тудом…” момите и се носеха картофи, па ми викаха: Дойчо, носим кромпир, печи!… Смееха се, адаш, с нашто име, Дойчо – германец, демек. А като съм казвал на жената, тя все ще ме клъцне: Ти и там се си са врътял около момите…”
         По време на завръщането, победоносните наши войски посреща на границата генерал Владимир Стойчев. Покачен на камион, той ги приема като на парад. А нашият герой, облян в кърви, лежи отгоре “като мешка” на една каруца. Малко преди това от носа му руква обилно кръв. Генералът го сметнал за кръшкач и му отпорва пагоните, разжалва го. После, разбрал истината, го намира в казармата в София и му се извинява, връчва му пак нашивките. (“Ама не ме повиши, макар да трябаше. Сигур го бе страх да не стана по-голям началник от него…”
         Вече 26-годишен  се задомява и пуска окончателно котва в Копривщица. (“Гаджето тука, де ще ода тепръва – ами ожених се…” Захваща се да прави тухли при един дол на Крива река (“Бая къщи в Копривщица са правени с наште тухли…”) После – 23 години овчарлък (“Сичките баире околовръст съм обиколил с овцете. А зиме слизахме по пловдивските села със стадата, топло и по-лесно се иззимваше, с по-малко фураж.”) По това време вече е най-гласовитият и даровит певец, артист-самодеец, без когото не минава тържество, събор и възпроизвеждането на въстанието. Чак по Тракията пращали човек да го смени при овцете, не може без главния изпълнител. Много работа, труд черен, убийствен, ама и много веселба, хора и песни е имало. Като слизал в града обичал и да се почерпи по кръчмите с приятели.
При една такава сбирка толкова пяли и такава гюрултия дигнали, че дошъл кметът – Динчо Будаков: “Дойчо, кво сте са разпищолиле тука, бре?!” А той като най-отракан му отговаря: “Положението е настръхнало, бае Брайко!” В оная параноична идеологизация през 50-те години, “настръхналото положение” ги отвежда в ареста в мазето на общината. Все пак се мивало без бой.
         Край на овчарлъка му слага една гръмотевица. “Върнах се от мандрата на кошарата и стоварвах празните гюмове от млякото. Па като тресна – та ма фърли в една локва. Поосеферих се, гледам – конят утрепан. Припна другарят ми до ТКЗС-то, доде джипката, и в болницата, тогава и болница си имахме тука. После вече за овчарин не ставах, работих туй-онуй из стопанството и казанджия бех на ракидижийницата осем години…”

 Националният събор на народното творчество - Копривщица 1971 г.

 
   Песента. “Откак са помна – се пеа. Мамка беше голяма певица, и една леля имах – много пееше и тя. Та колко да са песните?! Кой да ги е броил, ама сега дъщерята ми е дала тетрадки и моливе, та пиша барем заглавията да са знаат… Баща Рашко не беше певец. Инак с търговия на добитък се занимаваше. Чак из през Балкана докарваха стада свине за Коледа, голям празник, голям джумбуш беше в Копривщица, като додеха. Търгуваше и надоле по Тракията.”
          По онова време в читалището имало голям фолклорен ансамбъл с оркестър, гайди. Със силният си и мелодичен глас, с колоритните си изпълнения дядо Дойчо на всички фолклорни събори в Копривщица е участвал и все с медали, сребърен на първия, после и златни, грамоти всякакви и най-първи отличия. И по много други събори и фестивали из България е пял, на всички тържества в Копривщица. Пръв самодеец е в различни мероприятия  и пиеси “… магаре на сцената сме качвале…”.
        А най-вече във възпроизвеждането на избухването на Априлското въстание всяка пролет на копривщенския мегдан. Изпълнява неизменно ролята на Танчо Шабанов, който убива мюдюрина. С напредването на годинките вече седи кротко в кафенето. (“Случвало са е и да не гръмне пушката, ама човекът пак си умираше – бива ли инак, така е по сценарий… В първите години въстаниците са фръгаа през реката до земат конакат. Сега припкат по мостат...”) 
         Бай Дойчо е и сред ритуалните посрещачи на официални гости в Копривщиц. Снимки, много снимки с президенти, министри, космонавти. (“А, за космонавта да кажа. Ще срящаме Георги Иванов и ми заръчаа да напълна една бъклица вино. Обличам аз носията и припкам с дървената бъклицата към мегдана. А тя като протече… Разсаанала са била, такъв съм пияч, че празна сам я оставил. Е, нищо, напълних друга, глинена. Изстапих са аз пред космонавта и го приветствам: Добре дошал, другарю Иванов и заповядайте това вино от чудните коприщенски лозя!” А кметът го сръгал: “Отде ги изкопа при нас тия лозя,бе диване?!…”

         Животът. Баба Зинка шета напред-назад и все притурва по нещо на масата. Па се поскарва на другаря си, че “… много бабреш и не сипваш в чешите…” (“Слушам и изпълнявам! – отрапортува той и прибавя: Ще да слушам я! Шеесе годин тя ма е слушала, сега па ми е ред шеесе да слушам и аз…”
И сигурно този искрящ хумор и самоирония ще да е една от тайните за дълголетното им и плодовито, пълноценно живеене заедно. Двамата. От доста годин – сами. Двете щерки изхвръкват от гнездото. Едната в София, другата в Селановци. И двама внука, големи мъже вече, всеки по своя път.“Не са ни оставиле, често ни спохождат и много нящо ни донасят. По два-три пати на ден ще са обадат и по телефона, как сте, що сте… ама сме си двамата… Едно време и добитък се гледаше , по две-три крави сме имале, овце, тука в маалата архитектите и курортистите се от нас зимаха мляко. Ама са остаря вече и не можем веке…”
Антоновден 2007 г.

И все в тоя дух е разговорката -  за някогашния и днешния живот; за кипящия от хора и деятелност градец; за сиромашията и пълните с народ къщи; за гладорията и веселбите; за човещината, трудолюбието и ведрите, засмяни хора. Но и за все намаляващите хора в града и все повече пустеещи къщи днес; за имането и малкото деца; за трудните времена и озлобените хора: “Лош свят, отчужди са свят… Секи са е затворил дома и нема кой да дойде да си побабреш… А едно време кво беше!… В таа тесна соба по десет и повече жени сбираше мама. Плетеха, предеха, шиеха зарафлъци (кенета). Побабрат, побабрат, па като запеат. 
 А накраа скокнат, та са наиграат… Тука пред фурната сяка неделя имаше голямо хоро. Па  само тука ли – из сичките махали, биля, имаше хора. Нема да забрава Динчо Будакат, дядо на кметат, който ни затваря за “настръхналото положение”. Той дялаше дъски по гората и ги продаваше. Една неделя нарамил на гръб дъските горе по Билото, на час път оттука, и чул гайдата че свири. Фърлил дъските на поляната, припнал до хорото, наиграл са и са върнал да си земе дъските. Па Коледите, Заговяване, Петровден – какви празници са биле и не само в Коприщица. Като са зафанеа “месниците”, местните дни след Коледа, сяка вечер се одеше на госте – кръстници, сватове, роднини сякакви, комшие. Сяка вечер трапези, веселби и песни… Сега, кво… Секи критикува, се другите му виновни, се лоши думи си думаме, мръсотия насякъде, боклуци де ли не фърляме и сред града. Е, и точката от лани не пее…”  Дядо Дойчо: “В един полк за сичко командират отговаря! В града – кметат! Ама нали ти е рода…” “Не е до родата, бе Дойчо, такава ни е управията, ама и ние сме си виновни, не само кметат, лоши станааме ората…” “Е, стига само сме бабрале! А, наздраве!”
И пак “двата старца” ме канят с благите си усмивки да си зимам повечко и от това, и от това. И все ме питат как поминувам, с какво ще се похваля. И “… какво ново в градат, пълнат ли са с туристи музеите, кво прави тоя и оня, какво ще да бъде занапред…”
 С верните приятели Катя и Стоян Ослекови - песните им дълго ще ги помним и гледаме на видеоклипчетата...

Мощният някога глас на дядо Дойчо сега е нежно-трепетлив, особено благ и колоритен с оная характерна негова напевност и копришкия чист говор. С майчинска кротост и загриженост му припява баба Зинка. А незабравими са техните диалози с оня пиперлив на моменти, искрящ хумор, скрит в нежни инак слова. В уютната соба, със старинните снимки по стените, от които те гледат мустаклии българе от старо време и напети невести, с напевня говор и тези истински хора до тебе, наистина се пренасяш в ония славни времена – годините на тяхната младост и живот, нявгашния…
А навън ранния следобед неусетно е преминал в късна нощ. Кишавицата е заледила калдаръма, та да съм внимавал към дома. Остая ни за тази вечер да изпеем за сбогом нашата песен, Дойчовата:

                                     “Заканил се Дойчо, мамин-милин Дойчо,
                                     едничък на майка, годен, па неженен.
                                     Заканил са Дойчо нагоре да иде,
                                     през Стара планина, край тихи-бели Дунав.
                                     Да сбира Дойчо, бре стока всякаква,
                                     овни витороги, свине клепоухи,
                                     крави белоглави, юнци белороги,
                                     печал да печели, за булка и сватба…”


С баба Зинка и дъщерите Нешка и Лучка
Антоновден 2012 г. Последният заедно

Автор - Дойчо ИВАНОВ
Копривщица, 2006 г.


АДАШИТЕ - 2007 г.


петък, 28 септември 2012 г.

Нов бюст-паметник на Димчо Дебелянов

Нов бюст-паметник на поета за СОУ "Димчо Дебелянов" - Белене, изработен в ""Стоунс Румо" - Тервел. Проект по рисунката на Борис Ангелушев







сряда, 29 август 2012 г.

ПО ПОВОД НА ДИМЧОВИТЕ ПРАЗНИЦИ (И ДРУГИ СЪБИТИЯ)


125 години от рождението на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
ДИМЧОВИ ПОЕТИЧНИ ПРАЗНИЦИ „КОПРИВЩИЦА 2012

ПО ПОВОД НА ДИМЧОВИТЕ  ПРАЗНИЦИ
 (И ДРУГИ СЪБИТИЯ)

В течение на годините разбрахме някои важни и поучителни неща. В момента, в който започнеш да правиш нещо достатъчно видимо (и качествено, случващо се), срещу това НЕЩО, СРЕЩУ ТЕБЕ И ХОРАТА С КОИТО ГО ПРАВИШ, започва да се организира съпротива, да те саботират. Съпротивляват се онези, които не искат да се случва нищо, просто да си кютят и живуркат - клюкаствайки. Защото такова случване ще покаже, че е възможно да се правят неща. И тогава те, бойкотиращите, плямпащите и нищонеправещите няма да имат отговор на въпроса: "След като е възможно да стане НЕЩО, да се измисли, да се направи и случи, да привлече всяка година още и още нови хора, защо ти самият никога на правиш нищо. Или само симулираш, че нещо правиш?... Защо просто не работиш, а висиш по кафенетата (или на "работното" си място - все едно), по цял ден и попържаш и даваш акъл за всичко и всички?..."
 
(По Евгений Дайнов и публикацията му във в. "Преса" от 21 август за рокфеста "Миндя 2012")


сряда, 8 август 2012 г.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТИ ЗА СЪДБАТА МУ НА ФРОНТА (По материали от Държавен военноисторически архив - В. Търново) Акад. Иван Радев







125 години от рождението на поета
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТИ ЗА СЪДБАТА МУ НА ФРОНТА
(По материали от Държавен военноисторически архив - В. Търново)
Акад. Иван Радев
За последната година от живота на Димчо Дебелянов, трагично пресякла се с Войната, е писано немалко. Много от преките свидетелства за поведението и реакциите му, за общуванията му през това съдбовно време са намерили израз в спомени, публикувани във вестници и юбилейни листове, включвани в няколко от книгите, които са му посветили негови близки и познати - Владимир Русалиев (вж. „Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов”, С., 1939; „Бездомник в нощта”, С., 1946), Тихомир Геров (”В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”, С., 1957) и др.
Може би и затова през последните години тази „тема” липсва в интерпретаторския дискурс около Дебеляновата личност и неговото творчество. Доколкото мога да съдя, нещо ново и непознато в този дух прозвуча само на едно от паметните тържества в копривщенския дом на поета (август 2011 г.) чрез вдъхновеното слово на един англичанин - г-н Кристофър Бъкстон, който поднесе изненадващ паралел между Дебеляновите строфи от дните на войната и стихове на чужденец, оказал се по същото време от другата страна на фронтовата линия.
На този фон, набъбнал от възпоминания с най-различен фактологичен пълнеж и претенции за достоверност, остава по непонятни причини незабелязана една празнина, която лесно може да бъде запълнена - свидетелствата за Дебеляновото пребиваване на фронта, съдържащи се в официалния архив на войните действия, оставени като служебен отглас на неговия дял в тях. Естествено е те да не включват емоционалния елемент, в тях да липсват живи картини на човешкото общуване, документирани проявените черти и реакции с езика на всекидневните отношения, спонтанната споделеност на душевните нагласи. Но по своему, дори и чрез практиките на сухия, строго регламентиран от правилниците служебен език и стилови стереотипи, редно е страниците да отразяват реални факти от биографията на дадената личност.
С тази цел през м. декември 2011 година направих опит да издиря архивните материали, в които се засяга участието на Димчо Дебелянов във военните действия, съхранявани във Военноисторически архив - Велико Търново. Специалистите, пък и по-широкият кръг от почитатели на поета, могат да преценят тяхната стойност, а и значението и ролята им за коригирането на редица противоречиво поднасяни факти от неговата съдба. По понятни причини няма да цитирам в цялост привлечените документи, някои от които са в оригинал, а други - в преписи, но всичките те - със строго официален характер. Положих усилия поднасянето им да следва някаква логика.

I. ФОНД 80 - 1 - а.е. 78, л. 26 (оригинал, машинопис)
З А П О В Е Д № 7.
по
22-й пехотен Тракийски на Негово... полк
12 октомврий 1915 година
& 1. ПРОИЗВЕЖДАТ СЕ. Съгласно телеграмата от 7-а пехотна Рилска Дивизия № 683 т.г., вх. № 568 обявявам за сведение, че с Височайша заповед № 32 от 11 септемврий т.г. поименованите в долния списък офицерски кандидати и старши подофицери, числящи се в поверения ми полк, се произвеждат първите в запасни Подпоручици, а вторите в офицерски кандидати.
В коя част се назначава
Фамилия, име и презиме
Офицерски кандидати
в чин запасни подпоручици
1) 54 полк, 7р.
2) 22 полк, 7р.
3) 22 полк
Стоянов Алекси Стефанов
Банков Павел Георгиев
ДЕБЕЛЯНОВ ДИМЧО ВЕЛЕВ

II. ФОНД 40 - II - 1018, л. 368-370 (печатно)
ПЪРВО ПОСТАНОВЛЕНИЕ
НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
От заседание на 9.9.1915 г., протокол № 125.
Освобождават се в случай на мобилизация от явяване в частите на войската запасни офицери и войници, които заемат следните държавни длъжности:
...
т. 9. По Министерство на финансите
и) ВЪРХОВНА СМЕТНА ПАЛАТА: председателя, съветниците, секретаря и един помощник (най-стария); докладчиците (по касовата служба на държавата); регистратор-счетоводителя и архиваря; три негови помощници (най-старите), 4 книговодители (най-старите).

III. ФОНД 40 - II - 1018, л. 377 (печатно)
ТРЕТО ПОСТАНОВЛЕНИЕ
НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
От 1.10.1915 г., протокол № 149.
1. Възлага се контрола върху действието на комитетите за Обща предвидливост и Реквизиционните комисии на Министерство на Финансите.
2. Контролът да се упражнява от постоянни и временни финансови инспектори от Министерство на финансите..., Върховната сметна палата...

IV. ФОНД 1 - 5 - 435 (оригинал)
СПИСЪК
На офицери от действащата служба и запаса на армията, лекари, аптекари и чиновници, които са назначени на разни длъжности в частите на Действащата армия по случай обявена мобилизация.

В раздела „Чиновници” и сред упоменатите „подпоручици от запаса” - не се среща името на подпоручик Димчо Дебелянов.
Тъй като липсва дата на съставения „Списък”, това е вероятно картината преди да излезе „Заповедта”, въз основа на която и Димчо Дебелянов да бъде мобилизиран, т.е. преди края на м. февруари 1916 г.

V. ФОНД 40 - 1 - 136, л. 55-56 (копие, печатно)
З А П О В Е Д
№ 223
Гр. Кюстендил, 26-и февруарий 1916 г.
на Главнокомандващия Действащата армия
ген. майор Жеков
Обявявам списъка на запасните офицери и офицерски кандидати, които са били освободени с постановления на Министерския Съвет, като чиновници в разните министерства и сега се назначават в строя с обозначение кой къде се е числил по запаса и в коя част се назначава.
СПИСЪК
...
№ 14. Подпоручик Дебелянов Димчо В. - 22 пехотен Тракийски полк - Младши офицер в същия полк.
...
Списъкът включва 28 души. Ако се съобразим с датите на тази, издадена на 26 февруари, заповед, и датата на следващата по-долу заповед, се натъкваме на видимо противоречие - втората за местоназначението изпреварва първата за мобилизацията на тези лица. Това може да се обясни единствено с факта, че мобилизацията частично е започнала, преди да излезе официалната обща заповед. А е допустимо причината за разминаването да произтича от съобразяване с външно-политическата ситуация.

VI. ФОНД 80 - 1 - л. 71 (оригинал)
ЗАПОВЕД
по 22 пехотен на Негово... полк, № 22,
31 януари 1916 година, село Мировче
По личния състав
...
Параграф 7.
ЯВИЛИ СЕ ЗАПАСНИ ОФИЦЕРИ. Явилите се на служба в полка запасни офицери - ДЕБЕЛЯНОВ, ДИМЧО ВЕЛЕВ и НИКОЛОВ, ДИМИТЪР НИКОЛОВ (освободени досега като чиновници) да се зачислят по списъците, заплата от Ѕ т.г., дневни пари от деня на явяването и показват налице първия от 29-й, втория от 31-я т.м. при полка и 13-та рота, където ги назначавам за младши офицери (вж. № 2828 и 2829).

VII. ФОНД 80 - 1 - 78, л. 213 (оригинал)
ЗАПОВЕД № 76
По 22 пехотен Тракийски на Негово... полк
5 октомври 1916 г., бивак при с. Мелникич
По личния състав
...
Параграф 2.
Изключват се убитите в боевете от 30 септември до 5-й т.м.
Убити офицери - поименованите в долния списък офицери и офицерски кандидати. Да се изключат из списъците, заплата, дневни пари, временно добавъчно възнаграждение и храна съобразно графите в списъка:
Чин Фамилия, име
селище
кога загива
капитан Стоянов, Методи
В. Търново
30.9.
зап. подпоручик х. Сотиров, Петър
Самоков
30.9.
дейст. майор Иванов, Христо
Котел
2.10.
поруч. Веселинов, Дим. Илиев
Самоков
2.10.
подпор. Мутафчиев, Ангел Ив.
Ихтиман
2.10.
зап. подпоручик Българенски, Михаил
Оряхово
2.10.
зап. подпоручик ДЕБЕЛЯНОВ, ДИМЧО Велев
Ихтиман
2.10.
...
...
...

VIII. ФОНД 1 - 5 - 617, л. 239, л. 241-242 (оригинал)
СПИСЪК
На отличилите се в войните от 22-й пехотен Тракийски полк като началници:
...
Под № 8:
„Поручик Дебелянов Димчо - командир на 5-та рота от 22-й пехотен полк - в боя при с. Караджово на 2.10.1916 г.
При нощната атака на с. Горно Караджово от 22 пехотен Тракийски полк - противникът открил настъплението на нашите части и открил вихров пушечен, картечен и артилерийски огън. 1-ва и 3-та дружини смело настъпвали, но били силно осветени с ракети. Многобройни неприятелски батареи открили силен преграден огън източно от линията на с. Горно и Долно Караджово. При все това дружините се понесли в атака, 1-ва дружина, предвождана от смелия си дружинен командир майор Иванов Христо достигнала до самата телена мрежа пред неприятелските окопи на с. Горно Караджово и води отчаяна борба. Тук пада убит майор Иванов. След него падат убити множество други офицери, подофицери и войници. Ротите останали без началници, били принудени да се отдръпнат назад - на около 300 метра - в своите първоначални окопи.
При втората атака на неприятелската позиция на с. Горно и Долно Караджово в 10 часа преди пладня командирът на 22-й пехотен Тракийски полк заповядва на командира на 5-та пехотна рота - поручик Дебелянов Димчо да настъпи с ротата си от с. Християн Камила и усили предната 1-ва дружина.
Поручик Дебелянов под град от куршуми, стига в участъка на 1-ва дружина и тъкмо изправен на предните окопи, давал нареждания за уреждането на ротата и с пламенни думи подбодрявал и насърчавал околните от 1-ва дружина войници, пострадали през нощта - и той дава най-ценната дан за Родината - пада на място убит” (л. 242).

IX. ФОНД 1 - 5 - 465, л. 255 - л. 276 (оригинал, машинопис)
СПИСЪК
На убитите и умрели запасни г.г. офицери, които не са повишени в по-горен чин
...
Под № 42
„Подпоручик Дебелянов, Димчо Велев
22 пехотен полк, убит на 2.10.1916.
Повишен в този чин - 15.9.1915 г.”
„Забележка: Явил се на служба на 26.2.1916”.
С червено мастило:
„Неудостоен, вх. № 28803”.

X. ФОНД 40 - 2 - 1053, л. 147/148 (оригинал, машинопис)
СПИСЪК
От 1917 г. на младшите офицери от 22 пехотен Тракийски полк, които се представляват за награда с ОРДЕН
...
Под № 5:
„Запасен подпоручик Дебелянов Димчо Велев”.
+ Комисията ходатайства за орден „Военен орден Храброст IV степен 2 клас”.
+ Мнение на командира на полка - „ДА СЕ НАГРАДИ С ВОЕНЕН ОРДЕН ХРАБРОСТ IV СТЕПЕН, 2 КЛАС”.
+ Бригаден командир - ДА!
+ Началник дивизия - ДА!
+ Командващ армията (ген. Русев) - ДА!
„Какви български ордени има - НЯМА”.
„Забележка” - „Убит 2.10.1916 г. при с. Г. Караджово”.

XI. ФОНД 1 - 1 - 135 (оригинал, машинопис)
ЗАПОВЕД
№ 288 от 10.11.1919 година
Изключват се от списъците на армията убитите и умрелите запасни офицери през войните 1915-1918 година
...
Във връзка с 22 пехотен тракийски полк, при подпоручиците: „ДЕБЕЛЯНОВ, ДИМЧО ВЕЛЕВ”.

Всъщност това са основните документи, които отразяват от официална, служебна гледна точка, пребиваването на Димчо Дебелянов в окопите и в сраженията, които води през есента на 1916 г. 22 тракийски полк. Произтичащото от тези документи коригира редица от често срещаните в есета и изследвания твърдения около съдбата му на участник във войната.
Един от евтино тиражираните митове е, че Димчо Дебелянов е могъл да остане на мирновременната си служба, а заминава като доброволец на фронта. Никой не тръгва с лековата стъпка към смъртта, та и той... Пък и да не забравяме - това не е есента на 1912 година, когато българинът знае, че се бие и се среща със смъртта в името на бъдеща целокупна България. Малък е отрязъкът от време между тази еуфория и ситуацията през 1916-та. Но той е от съдбоносно значение за определяне поведението на интелектуалец от ранга на Димчо Дебелянов - кардинално разминал се и с кроежите на политическата върхушка, и с наивния патриотичен порив на обикновения българин.

Фаталистичното чувство със сигурност нахлува при всеки от участниците в боевете и раздвоението между страха и надеждата за разминаване със смъртта постоянно присъства в съзнанието. Близките на Димчо Дебелянов в тези моменти от пребиваването му на фронта доста убедително за нас разкриват неговото поведение и преживяванията му. Не го героизират, но не оставят и свидетелства за пълна резигнация и отчаяние, за видимо малодушие пред заплахите.
Опровергава се легендата, че Дебелянов отива доброволец на фронта, като наистина преди това е бил сред освободените от мобилизация служители във важни държавни учреждения като Сметната палата, където работел. Вече са наяве документите и за едното, и за другото. И така - Димчо Дебелянов не е доброволец, а е официално и със съответната обща заповед мобилизиран в определен момент от развоя на събитията.
Сред проучените материали от Военноисторическия архив не се намери изложение - било по повод смъртта на Димчо Дебелянов, било като обща позиция - документи, от които да се съди, че от името на Антантата е отправяна Нота до българското правителство да не се пращат на фронта изявените представители на художествено-творческата ни интелигенция.
Почитателите на личността и лириката на Димчо Дебелянов вероятно са срещали в някои текстове противоречивото му представяне ту с военното звание „подпоручик”, ту като „поручик”. Дори се привлича твърдението на негов приятел, че в края на септември 1916 г. били произведени от подпоручици в поручици, но заповедта дошла в полка на 5 октомври, след гибелта на поета. Любопитно е, че в цитирания тук разказ за фаталното сражение, той на няколко пъти е упоменат като „поручик”. Включеният тук официален документ обаче, пряко засягащ въпроса, е категоричен със свидетелствата си - Димчо Дебелянов загива достойно с чин подпоручик, а не като поручик, както е в някои есета и 125 години от рождението на поета.




 
СЛЕД  КАТО  ДЕБЕЛЯНОВ  ПРЕПРОЧИТА  БОТЕВ

Акад. Иван РАДЕВ

Томът „Избрани съчинения” на П. Р. Славейков /1901 г./ подтиква Яворов да напише и публикува през януари 1902 г. великолепното есе „Петко Рачев Славейков”. Вероятно същата роля за Димчо Дебелянов изиграва  солидният том  „ Христо Ботев. Съчинения”, излязъл през 1907 г. под редакцията  на Иванка Хр. Ботева и Иван Клинчаров.
Не е изключена вероятността  именно появата на тази книга да е подтикнала Дебелянов към „прочит” и на Ботевата публицистика. Тъй като изданието, което излиза през 1888 г. под редакцията на Захари Стоянов е вече библиографска рядкост, логично е да приемем, че младият тогава и начеващ като поет Димчо Дебелянов си е набавил появилия се през 1907 г. том с поезията и публицистиката на Ботев. Още повече, че той добива широко разпространение – и през 1909г. Министерството на просвещението  раздава книгата из цялата страна като награда на учениците „за успех и примерно поведение”
Вероятно в „Съчинения” на Ботев от 1907 г. Дебелянов се запознава с фейлетона „Тая нощ сънувах…” и през пролетта на 1910 г. отпечатва сатиричното си стихотворение „Орден”, пише прозаичните фрагменти „Разсеян разказ”, „В този миг”.  Съдържанието им подсказва , че може би началният импулс тръгва от Ботевите внушения на „Тая нощ сънувах…”За да се разбере, че е така ще привлека пасаж от „В тоя миг”: ”Мисълта ми стана безсилна над този въпрос и по стар навик, като вижда, че може и да не го разреши, отлита в пространствата. И ето аз си мисля, докато аз седя тук сам-самичък и неизвестен, какви ли важни работи стават по света. Целият живот се занизва пред мене и мисълта ми лети по-бързо и от смесен нощен   влак”. И авторът нахвърля сбито, по механизмите на Ботевия файлетон, човешки съдби, реакции и състояния. Съвсем непретенциозен, елементарно шаржиран спрямо първоизточника си е и „Разсеян разказ”: ”Тъкмо в полунощ се събуждам. Иска ми се пак да се събудя, пък очите ми се отварят…”
Но най-ярка е връзката на „Тая нощ сънувах…”с Дебеляновото стихотворение „Орден”. Ботев завършва фейлетона си с впечатляваща картина. За да се осъзнае „преносът” на идеята, ще привлека нацяло фрагмента, който ни интересува:
„Откъде касапницата изгрея ”едно превъзходителство”, пред което раята падна на колене… „Превъзходителството” доближи с коня си  и в отговор на теманетата  изсекна се в кривача си и с усмивка хвърли сополят си връх шпионите. Сополят се лепна на мундира на х. Иванча, а х. Иванчо го глътна като теле. ”Честит ви сопол, честит ви орден”- шепнеха шпионите на х. Иванча, а х. Иванчо гледаше в засмяното лице „негово превъзходителство и се облизваше”.
През 1910 г. на страниците на в. „Злъчка” -  „орган на изчезналата  правда” /бр. 24 от 21 юни/ Дебелянов отпечатва  стихотворението „Орден” с често използвания  в хумористичните си работи псевдоним „Амер”. В него четем:

                            Корона кривнал настрана
                            с усмивка хитра на уста,
                            на своя златен трон се качва,
                            и сред гробовна тишина-
                            той, горд от тая висота-
                            великолепно се изхрачва.

                            И всички храчката следят-
                            /те виждали са неведнъж
                            историята вечно съща/-
                            че щом се лепне въз ликът
                            на някой тлъст държавен мъж,
                            тя в златен орден се превръща.

Връзката между двете творби е неоспорима. Генеративната роля на един жанр спрямо търсенията на други жанрови форми е често срещана практика  и в българската литература. А тук става дума и за сходен тип творческа рефлексия. Може би по-голям интерес представлява вариативността  в отправно-асоциативното разиграване на Ботевите фейлетонни конструкции в поетическата  лексика и образност на Дебеляновата творба: ”доближи с коня си”, „на своя златен трон”, „в кривача си”, „се качва, „с усмивка хвърли”, „с усмивка хитра”, „честит ви орден”, „златен орден”, „се лепна на мундира”, „се лепне въз ликът”и т.н.
Преди време, спирайки се на „ордените като тема” в творчеството на Георги Кирков и Димчо Дебелянов, критикът П. Тотев напомня: ”Щом сме се заели да търсим основата  на споменатия сатиричен образ, длъжни сме да се върнем малко назад. Така стигаме до Ботевия фейлетон ”Тая нощ сънувах...”. Още със самата си постройка той недвусмислено насочва приемствеността  между Ботев, Дебелянов и Кирков. Но разглеждайки стихотворението „Орден”, някои други изследвачи  малко прибързано заключават, че „идейната заостреност тук се съчетава с оригинална художествена инвенция” /Г.Марков /. Струва ми се, че в конкретния случай е пресилено и неточно да се говори за „оригинална художествена инвенция” просто защото тя принадлежи на друг, а не на Димчо Дебелянов.

Но „другият” не е кой да е – а  Христо Ботев