четвъртък, 17 май 2012 г.

В МЕЖДУНАРОДНИЯ ДЕН НА МУЗЕИТЕ - ПРОТЕСТ


                                                                


КОНФЕДЕРАЦИЯ НА ТРУДА                       КОНФЕДЕРАЦИЯ НА НЕЗАВИСИМИТЕ
“ПОДКРЕПА”                           СИНДИКАТИ В БЪЛГАРИЯ

ФЕДЕРАЦИЯ ”КУЛТУРА”                              НЕЗАВИСИМА ФЕДЕРАЦИЯ ”КУЛТУРА”

В МЕЖДУНАРОДНИЯ ДЕН НА МУЗЕИТЕ

Ние, специалистите в музеите и галериите на България, ПРОТЕСТИРАМЕ срещу:

·         унизително  ниското заплащане на нашия труд
·         подценяване на обществената роля на професията ни
·         голите обещания на правителството за промени в сектора

Ние, специалистите в музеите и галериите на България, ЗАЯВЯВАМЕ, че

  • кризата в духовността е по-страшна от икономическата криза
  • културен туризъм не се прави без музеи
  • гилдията ни застарява
  • ниският престиж на професията демотивира младите специалисти
  • музеите и галериите ни изостават от европейското и световно ниво

В деня на нашия празник, ние, специалистите в музеите и галериите на България, ПРЕДУПРЕЖДАВАМЕ, че

  • липсата на средства за обновяване и модернизиране на музеите и галериите ще доведе до отлив на посетители и поставяне на музеите в периферията на обществения интерес
  • движимото културно-историческо и природно наследство ще се руши и разграбва
  • музейните специалисти ще стават все по-немотивирани и неудовлетворени от работата си

Ние ИСКАМЕ подходящи условия за създаване на качествен културен продукт, с който:

·         да представяме с гордост културното, историческото и природното ни наследство
·         да възпитаваме и да утвърждаваме националната си идентичност в глобализиращия се свят

НИЕ ИСКАМЕ:

  • достойно заплащане
  • европейски условия на труд
  • да оставим след себе си способни и мотивирани следовници
  • да сме горди от постиженията си и да имаме самочувствие, отговарящо на вложения от нас труд

Уважаеми политици и държавници, НАСТОЯВАМЕ да ни включете в дневния ред на обществения договор!

Не ни превръщайте в експонати от „музея“ на управленското си безхаберие и лицемерие!

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, СКЪПИ КОЛЕГИ!


НФ” Култура”                                                                            НСФ „Култура”
КТ „Подкрепа”                                                                           към КНСБ

събота, 12 май 2012 г.






                                                                                   ХРИСТО СПАСУНИН (1923-2010 г.)
136 години от Априлското въстание


ПОСЛЕДНИЯТ ПОЛЕТ НА ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА

Това е най-голямата конна бойна сила по време на Априлското въстание. Създадена по идея на Войводата Георги Бенковски, четата лети от село на село, за да повдига въстанието и духа на населението. Обикаля най-напред близките до Панагюрище селища (малката обиколка, 20-21 априлий стар стил) и нараства на повече от 200 юнаци. После са подбрани най-смелите, с най-добрите коне и въоръжение и тръгват на по-далечни мисии. На 23 април, Гергьовден, четата влиза в село Петрич, където води първото си и единствено победно сражение със златишки башибозук. Вдига въстанието и в околните селища Каменица и Смолско. Важно е присъствието на четата на укрепения въстанически лагер на връх Еледжик. На юг достигат до гара Белово (голямата обиколка). Там към четата се присъединяват шестима далматинци и един немец от работниците, строящи железницата. С тях тръгва и българката Мария Ангелова-Сутич, съпруга на Иван Сутич - тя е единствената жена в четата.
На връщане минават пак през Еледжик, където се известяват, че Панагюрище е нападнато и тръгват бързо натам. Осъмват на 2 май сутринта над града, на връх Лисец и виждат страшната картина на погрома и пожарите. Пред трагичния финал на стореното от него в Тракия, Бенковски изрича тук пророческите си думи: "В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!…" Четниците разбират, че са безсилни да помогнат тук, но изпълняват клетвата си и продължават борбата. Надяват се, че на север от Балкана и особено при пламенния хъш Стефан Стамболов в Търново бунтът е успял. Бенковски обявява, че всеки е свободен да постъпи, както смята за най-добре и мнозина тръгват към Панагюрище и родните села да търсят и спасяват оцелелите си близки. Войводата повежда най-верните си хора на север към Стара планина..

2 май, неделя, (15 май нов стил)
"… след пладне четата потегли с отворен байряк за село Петрич, отгдето ни беше пътят за Стара планина. Тя се състоеше от 70-75 души, повечето конници."                               
(Захарий Стоянов, "Записки по българските въстания")
         След 3.5 часа път през поляните на Сандъкли, южно от връх Сакарджа и по Ангелов дол, четата стига в Петрич. Селото е опожарено и плячкосвано няколко пъти, над 200 души са избити. Въпреки трагедията си, верните петричани срещат сърдечно любимия си Войвода, снабдяват четниците с храна, дават им и водачи. Когато се стъмва четата поема на север, водена от Петър Шентов от Петрич и Стоян Маринов от Смолско, които ги водят до полите на Стара планина, между селата Буново и Мирково. Четата поема из непознатата местност и скоро запъпля по могъщата снага на Балкана.

3 (16) май, понеделник

Четата среща зората в подножието на връх Етрополска Баба. Мразовитият въздух и суровото време са предвестник на изпитанията, на които ще ги подложи балканската природа. По Дебели рът слизат в долината на река Негърщица. Тук откриват, че е избягал Тодор Хайдутина с още няколко души, с най-добрите коне и хранителните припаси. Лутат се в непознатата и непроходима местност в дъжд и мъгла. Прекарват страховита нощ, шибани от град и лапавица.

4 (17) май, вторник

Когато се разсъмва, оказва се, че отново са на Дебели рът. Гладът ги мъчи жестоко, киселец и букова шума са храната им. Скитат се без път и посока из мъглата, а когато след обяд се раздига виждат недалече овчарски колиби (Стайкови кошари). Втурват се за нетърпеливи за храна, но ги посреща залп на башибозушка засада. Шестима четници са убити и неколцина ранени. Днес тук има паметник.

5 (18) май, сряда

Четата продължава да се лута в мъгла и дъжд из долината на река Малък  Искър. Жестоко мъчени от глада, колят един кон, печат месото и позалъгват стомасите си.

6 (19) май, четвъртък

Четниците продължават "мъртвешки" да се влачат из урвите. Увеличават се изгубените. В местността Правешки ливади, североизточно от прохода Кашана и пътя за Етрополе, се събират 40-45 души. В мъглата пак са подмамени от звънци и глас на "овчар" - попадат отново на засада и губят повече от 15 души. Тук е убит и секретарят на четата Тодор Белопитов, у когото турците намират архива и кореспонденцията на въстанието, протокола от Оборище и Кървавото писмо. Откъсва се тук и Григор Вакарелчанина, който носи пушката на Бенковски, и така тя се запазва. На мястото днес има паметна плоча.

7 (20) май, петък
         Оцелелите вървят на североизток през нощта и излизат на местността Солището, северно от днешната хижа "Стражата". Осъмват на трънлива поляна над махала Остриля – с. Черни Вит. Въстаниците са изтощени, изранени, жестоко мъчени от глада. Преброяват се: "Пет деня из планината и около тридесет жертви! Още пет деня и ние свършваме окончателно!… Бенковски от ден на ден губеше своята сила и кураж…" (З. Ст.)
         Привечер срещат овчаря Нею Крачунов и от него научават, че в Тетевен има над 2 000  души редовна войска и много башибозук, Балкана гъмжи от потери, а въстание тука няма. Четниците са обзети от крайно униние и отчаяние. Тук Бенковски и Захари решават да разпуснат четата и да се спасяват на малки групи. Далматинците, Мария и немецът Албрехт тръгват да се предадат в Тетевен, разчитайки на астроунгарските си паспорти. Калугеровци, панагюрци и останалите тръгват на групички да се връщат на юг. Поляната над Острилската пещера (наречена по-късно – “Бенковска пещера”) е осеяна със захвърлените оръжия и имущество, конете са пуснати. Знамена на четата по-късно са намерени в хралупа наблизо.
         С Войводата остават Захари, отец Кирил Слепов и Стефо Далматинеца. Дядо Нею им поръчва да се скрият в пещерата и обещава скоро да донесе храна и новини. Напатилите се въстаници обаче се притесняват от предателство и тръгват. На залез стигат но колиба на брусненски говедари, най-сетне се нахранват и отпочиват.

8 (21) май, събота
         "Захвана се страшният оня ден… Той нанесе последния удар на нещастните борци за българска свобода!… Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя..." (З. Ст.) Хапват и се постоплят, а Нею Брусненина (турски шпионин и същинският предател) се съгласява да ги води на изток. Но вместо това тръгва на запад, лутат се в снега и дивата планина, и въстаниците са изтощени докрай. Нощуват в балканските дебри.

9 (22 май), неделя
По обяд стигат Свинарска река и са посрещнати в колибата му от Вълю Стоилов - Мечката. Той ги нахранва и с готовност обещава да ги води към Троян. Вечерта настанява бунтовниците в една пещера, където прекарвата поредната ужасна нощ, мъчени от студ и влага.

10 (23 май, понеделник
         Сутринта Вълю се връща, но без храна, тютюн и добри новини - башибозуците били навсякъде и не давали да се носи храна в Балкана. Нощуват в гората до колибата.

11 (24) май, вторник
“Рано сутринта бяхме ние разбудени от молитствуващия глас на отца Кирила. Което ни напомни, че днес е денят на нашите народни просветители Светите Отци Кирила и Методия." (З. Ст.) 
По обед Вълю донася хляб и кисело мляко и съобщава, че мното башибозуци са излезли из Балкана и по колибите. Тук клетите другари, сякаш усетили ближния край, се изповядват един другиму кой кой е и отде е.

12 (25) май, сряда
          Балканът забучава отново, силен дъжд и мъгла скриват всичко. Вълю не идва в определеното време и четниците са разтревожени, сменят позициите си. Към 17 часа предателят идва с весела песен на уста. Радостно съобщава, че Русия и Сърбия отворили война на Турция и от запад са нахлули чети. Буйните души пламват отново! Весели и обнадеждени тръгват след Вълю на изток.
Към 18 ч. достигат река Костина, стъпват на подозрително новия и без следа от човешки крак мост. Първи върви Вълю, след него е Бенковски, отец Кирил, Стефо и накрая е Захари. Щом Войводата стъпва на отсрещния бряг, Вълю се хвърля на земята и запълзява. Изгърмяват двадесетина пушки. Георги Бенковски пада прострелян с револвер в ръка. Отец Кирил е ранен и заловен, Стефо избягва, за да го заловят отново след два дни, Захари пада в буйните води, излиза няколкостотин метра по-надолу, заловен е и той след седем дни. Главата на Бенковски е отрязана и носена до София, за да се сплашат българите, и за съдебните процеси срещу въстаниците там. Тялото му по всяка вероятност е погребано на лобното място.

Днес тука има скромен паметник и всяка година на 25 май признателните българи се прекланят пред подвига и саможертвата на мъчениците за Свободата Българска.


Национален туристически поход
"По стъпките на Георги Бенковски от Оборище до Костина”
 21-25 май

(Из историята на националния туристически поход)

         В края на септември 1952 година експедиция с ръководител Павел Делирадев тръгва да проследи и уточни пътя на Хвърковатата чета от Оборище до Костина за маркиране на маршрут за туристически походи. Маршрутът се определя от "Записките", спомени на въстаници и съвременници. Ползвани са и записките на пирдопския учител и краевед Методи Стоянов, който пръв преминава маршрута през 1902 година, а след това и многократно. През юли-август 1954 г. се организира и първият туристически поход. В следващите години се провежда на юбилейни години или инцидентно.
         От 1985 г. е положено началото на ежегодните походи. Инициатори и участници са туристическите дружества в Панагюрище, Пирдоп, Етрополе и Тетевен, с помощта на БТС. Дружествата всяка година се редуват в организацията и ръководството на похода. Тази година ръководители са етрополчани. От 1991 г. походът става и национален с участие на туристи от цялата страна.

Огромна е ролята в похода на достойния българин, възторжен планинар, голям познавач на българската история и вдъхновен лектор, поклонника на Майка България и Войводата Бенковски

 ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН
(10 април 1923 г., Самоков – 15 септември 2010 г.,Тетевен)

Инициатор, основател и пръв ръководител на ежегодното провеждане на похода от 1985 г., води го още няколко пъти, автор е на легендарната туристическа песен "Мальовица", поет и публицист, водач, лектор и неизчерпаем източник на знания, вдъхновител и извор на патриотизъм и на любов към Отечеството и родната природа.
ВЕЧНА МУ ПАМЕТ!
        
         Маршрутът на похода се уточнява и оптимизира през годините, за да се стигне до описания по-долу. Той не навсякъде буквално върви по стъпките на четата, което и обективно е невъзможно. Походът става все по-значим и популярен, вече участват туристи от цялата страна.
Туристически маршрут:
21 май
ПАНАГЮРИЩЕ събиране на участниците
Поклонение на паметника на Априлци.
С автобус до Оборище. Поклонение на паметника.
Местността Оборище - хижа “Сакарджа” – 4 часа (нощувка).

22 май
08. 00 часа - хижа “Сакарджа” – село Петрич – 4 часа. Поклонение на паметниците и посещение на художествената галерия-музей, посветена на Април 1876.
14. 30 часа - с автобус до с. Мирково. Нощувка на хижа «Чавдар»

23 май
08. 00 часа - хижа “Чавдар” – връх “Баба(поклонение на паметника) - м. “Баш Самоков”, (поклонение на паметника на Стайкови кошари) - хижа “Стражата” (нощувка) -  общо за деня 5 часа 

24 май
08. 00 часа - хижа “Стражата” – с. Ямна
Село Ямна – Бенковска пещера - с. Черни Вит – общо за деня 8 часа.
Черни Вит – Тетевен с автобус

25 май
06. 00 часа - Тетевен – с. Дивчовото с автобус
Дивчовото - м. Боатин – м. Костина – 2 часа. Участие в тържествата на лобното място на Георги Бенковски. Финал на похода.        


                                              

ХРИСТО СПАСУНИН
БАЛКАНЪТ РАЗКАЗВА
(Откъс от поемата)
От потомци верни - вековечен спомен
пази днес Балканът паметника скромен
и пред него с почит мълком ний стоиме,
и четем Войводо, твойто свято име,
името - легенда, и тръба, и зов,
името зовящо: "Ти бъди готов!
И кога пожарът кървав загори,
за народ поробен в борбата умри!"
И донася вятърът от юга далече,
заканата твоя, която изрече:
"Аз успях в сърцето мръсно на тирана
да отворя люта, смъртоносна рана!"
Раната бе смъртна, тиранът загина,
Свободата скъпа изгря над Родина!

…………………………………………..


Минаха години. Векове ще минат.
Хора ще се раждат, живеят и гинат.
Забрава ще носи времето далечно,
но не ще залезе едно име вечно,
в Копривщица славна искрата си скрило,
в Оборище в клетва сърцата споило,
светнало в душата робска като фар,
над земя страдална пламнало в пожар.
За да знаем днеска да любим и мразим,
земята поена с кръвта им да пазим,
за да помним вечно техните завети,
името БЕНКОВСКИ свети и ще свети!


Димитър ДЕЛЯН
(Предисловие към романа му “И ЕДНА ЮНАШКА ВЯРА”)

Аз, Гаврил Хлътев от Копривщица, в годините на мъжкото пладне:
След като имах злато и бях равен на паша, и любех жени
благородни и горещокръвни, но не вкусих истинска сладост;
И яздех несравними коне, та разбрах мъжката гордост до какво води;
След като лицезрях падишаха - владетеля на света, който е човек;
И живях във великия Стамбул - столицата на градовете, и в Смирна, и в Мосул, и в Кайро - столицата на персианския шах - обеднях и слязох по стълбата на тщеславието, та спях с убийците и кучетата, но не загубих себе си,
и свърнах къмто Влашко, та станах симитчия и хъш.
С една кама в пояса и една юнашка вяра!
Що е българско без юнаците си! И ако някой рече: "Няма ги! Били са! Сега българинът къща върти и парици стиска - по балкани вече не прерипва…" ;
А аз ще река: Ами Левски? Не беше ли жив допреди три лета и мнозина го помнят? Не прерипна ли той навремето, та досегна с ногата си свободна земя? И не казваше ли: "Юнаците да бъдат готови!" Ето - в него вярвам!
И в онези, които са били преди него във времето.

Брадвата блести кога сече, а юнакът - щом принесе живот!
Както са го принасяли отколе като зърно в нива българските великани!

Къмто вас викам! Предци, войводи-победоносци и светии-словодарители, конници - освободители на роби, строители на мостове, зографи, хайдути, бунтовни духове - апостоли, орачи на сърце! Които сте стояли в земята ни твърдо като планините! Защото вие не сте измама - нарисувана, измислена за човешко утешение.
Вие сте в мен и аз произлазям от вас!
И сега се надигате в мене, с левски нокти ме пробождате извътре
и ме подканяте да свърша туй, дето с ръце се не върши,
но остава завинаги под слънцето - за людете и в тях!
Иде час и тръба протръби! Бунтовният петел пропя и старата
змия-пазителка изпълзя от леговището си в земята българска!
И не са ли доста на чудовището босфорско всичките кръвни жертви от пет века насам? Пък и щом е писано още да принесем, нека всичката кръв, дето ще се пролее, да падне върху моята глава! И аз да остана един виновен пред Народ, Бог и потомство!
И нека не се помни името ми, а за това, което извърша - да ме проклинат!
И нека славата да бъде другиму!
Вие ще искате една кръвна жертва по стар обичай и за себе си. Не я назовавайте. Знам я. Тя е ваша. Сега дайте ми благословия и влейте мощ в десницата и свяст –
за един юнашки удар!
С мен се моли и Панайот Волов, плакахме заедно. Него пощадете! Имайте мен!

Брегът при Ряхово
Януарий, 6-тий, 1876-то лето
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------Подготвил: Съставил: Дойчо Иванов, многократен участник в похода.
Тел. 088/ 635 35 19; E-mail: doicho54@abv.bg






КОСТИНА 1988 Г.




КОСТИНА 1988 г.

С. ПЕТРИЧ, 22 МАЙ 202 г.

   ХРИСТО СПАСУНИН (1923-2010 г.)                                                  










петък, 11 май 2012 г.

„ИЗ ЛЕТОПИСА НА СЕЛО ДУШАНЦИ“ Премиера на книгата на 19 май 2012 г. Село Душанци, Читалище „Светлина“, 19 часа





„ИЗ ЛЕТОПИСА НА СЕЛО ДУШАНЦИ“
Премиера на книгата на 19 май 2012 г.
Село Душанци, Читалище „Светлина“, 19 часа

СТРАНИЦИ, КОИТО ЩЕ СЪХРАНЯТ ПАМЕТТА
ЗА ЕДНО БУДНО СРЕДНОГОРСКО СЕЛИЩЕ

Проф. Дойно Дойнов
Председател на Общобългарски комитет “Васил Левски”

С особен интерес на историк, пък и на човек, родом от Средногорския край, се запознах с книгата “Из летописа на село Душанци”. Щастлива е била идеята на Дойчо Иванов, основен автор, да включи в първата част на книгата кратка история на Душанци до средата на ХХ век, направена още на времето от един запален краевед – д-р Панчо Балов, да допълни повествованието и със събитията и промените след 1989 г., факт, който сам по себе си е показателен като симптом и насока в развитието на българското краезнание.
Познавах и общувах с д-р Панчо Балов, съдействах му при неговите проучвания, написах и препоръчителни бележки за издаване на книгата му.
Редактирани, съобразени с допълнителни проучвания, сега в новото, комплексно по характер издание – Панчобаловият текст стои убедително на мястото си. Постъпката или по-скоро жестът на младия колега Дойчо Иванов да зачете предшественика си краевед лично за мен е повече от похвална!
Втората част на книгата, освен с обективния си равновесен тон на изложение, при това за сложни, водоразделни събития в живота и развитието на селището, впечатлява и с разнообразието на проблемите – бит и обичаи, обществен живот и културни прояви, с изложение за община, кооперация, училище, читалище, за учители, кметове, обществени дейци, за загиналите във войните и т.н.
Поднесеният в този вид труд ще бъде не само интересен за днешните жители на Душанци, на пръснатите им потомци из България и по света, но ще бъде посрещнат с интерес от ония, които работят или се вълнуват от националните проблеми. Душанци в историческото си развитие е тясно свързано с историята на Копривщица и особено с Априлското въстание. Дейци като Тодор Душанцалията – съратник на Левски, участник на Оборище, въстанически деец в Копривщица, се нареждат в челните редици на героите от Април 1876 г.
И още нещо – представеният ръкопис не е само история на едно селище – това е своеобразен източник на памет, духовно средство за опазване на българската ни самоличност, на заплашената ни национална идентичност. Дано примерът на пирдопската и душанската общественост, на автор и издатели, да бъде последван и от други родолюбиви и благородни със своите цели млади, идващи автори.


ОБЕКТИВЕН, ИНТЕРЕС И УВЛЕКАТЕЛЕН РАЗКАЗ
Доц. д-р Атанас Шопов, уредник в Историческия музей – Панагюрище
В последно време краеведските търсения постигат сериозни успехи в изследване на поселищните проучвания, на личности и  събития от историята на родния край. Това е област на историознанието, която е част от националната ни история и памет.
Книгата съдържа около 300 стр. и се състои от три части. Първата част е написана от краеведа д-р Панчо Балов, а втората и третата от краеведа и журналиста Дойчо Иванов. Книгата е едно повествование за историята на с. Душанци, започнато от родолюбивия краевед д-р Панчо Балов, преработена и допълнена от Дойчо Иванов, който много сполучливо отбелязва „Писахме, та да се знае! И да ни има!”.
Авторът отразява в енциклопедичен стил историята на родното си село. Отбелязва любопитни случки от живота в с. Душанци, както и преданията, съхранени в него. Всъщност, той допълва с редица факти и събития историята на родното  с. Душанци. Те от своя страна са източник и отправна точка за нови търсения от краеведите.
Д. Иванов е подходил сериозно и с много родолюбие, като е осъществил голяма събирателска работа. Той умело (като беседа) разкрива образи и съдби на личности със свое място в историята. Така че авторът сполучливо разгъва българския дух във времето. По подобаващ начин е отбелязана и историко-географската статистика на селото.
Умело и балансирано се разкриват същността и динамиката на процесите и след промените от 1989 г.
Какво най-вече ми прави впечатление в представения ръкопис?
Първо, добра черта на представената книга е богатата й наситеност с личности, чиито съдби са свързани със с. Душанци. Д. Иванов се е постарал да ги представи в контекста на развитието и изграждането на селото.
Второ, материалът е написан с уважение и преклонение към живота и дейността на душанцалии. По този начин авторът въздейства добре върху чувствата на своите бъдещи читатели, което е едно от най-важните качества на подобни творби.
Трето, в нашето съвремие възникват редица въпроси за развитие на българското село. Те налагат нови търсения, които очакват изследователите, за да се следва хуманното и родолюбиво дело на д-р Панчо Балов и Дойчо Иванов в днешното забързано ежедневие.