неделя, 21 декември 2014 г.

Чукнах и 60-те. Години. На 25 ноември 2014-та, вторник

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ.
ТОЗИ ПЪТ - И ЮБИЛЕЙНИЯТ




 Чукнах и 60-те. Години. 
На 25 ноември 

2014-та, вторник
Щастлив дядо с най-скъпоценните си съкровища и чудесия подарък от сърце и с обич


МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ.
ТОЗИ ПЪТ - И ЮБИЛЕЙНИЯТ

Чукнах и 60-те. Години. На 25 ноември 2014-та, вторник.

Било е четвъртък през 1954-а, когато съм се появил, малко преди разсъмване, в тогавашното родилно, където сега е детската градина над Скалата в Пирдоп. По това време баща ми Иван бил по Добруджа - сменял с текезесарските молотовки /камиони/ прочутия душански бръбой (картоф) за зърно.

        Затова предишния ден дядо Цено разсилния, роднина и най-близък приятел на дядо ми Дойчо Налбантина, закарал майка ми Паца /Парашкева/ от Стрелча, с двуколката на кметството в РОДНОТО  Душанци до Пирдоп. С поръката: "Да е момче и да подновите името на дядо му!" Е, няколко месеца преди мене се била вече родила и кръстена на дядо ни братовчедка ми Антоанета /наш патрон е Свети Антоний/ , първата на средния ми чичо Васил. Ама, друго си е мъжкото име, нали... Така и станало – Дойчо. Аз съм бил първата унука момче в родата.
След две години се появи още един Дойчо - първенеца на малкия ми чичо Никола. Така всеки един от братята Дойчеви – ИВАН, ВАСИЛ И НИКОЛА, „Лека им пръст!“, кръстили първото от децата си на своя баща, свекъра – Дойчо Налбантина, изкусен риболовец и ловджия. Желязна традиция за онова време!!!
 Сестра ми пък, първородната внучка, родена в началото на 1951 г. и дотогава принцесата в многолюдното, патриархално семейство, естествено взела името на бабка Любка. Която бе майстор на сноването /подготовка на основата за тъкането на домашните станове, забравен днес занаят…/
Та като се научили за раждането ми, чак от Стрелча, при тогавашните комуникации /!?/, дядко Иван и бабка Иванка – родителите на майка, пратили телеграма: „Да го кръстите на свата! Ние си имаме син /вуйчо ми Атанас/, той ще кръщава на нас, живот и здраве…“
И после често идваха да ни се порадват, пеша чак от Стрелча до Душанци, през Средна гора… /“За дяца са свиди, ама оти па за унуки е толкова мило!? …“ – викаше често дядко Иван/.
През лятото 1956 г., месец след като се роди и „малкото“ Доде -  първородния на малкия чичо Никола, родът се  намножил и с второто дете на средния чичко Васил и стринка Гергана – Митко /“Лека му пръст!...“/. Три години по-късно се пръкна и най-малкото Ценовче от рода – Васко, малкия на чичко Никола и стринка Мария. Които по традиция останаха да живеят в дядковата къща.
А как няколко години сме живели 3 семейства с по 2 деца в къщата на дядко Дойчо и бабка Люба в Душанци - (макар голяма за времето си, а и днес) ?!.... За всяко семейство по една стая – спалня и всичко друго. Кухнята, софрата и всичко друго /под командата на майката-свекърва-бабка - бабка Любка/ – общо…

         Едно време (като ученик и пионерче в Душанското основно училище) си мислех, че съм роден в неделя. Щото не ме влечеше дип работата. Физическата, а и селската – само това бе истинска работа, както мислеха българите тогавашни. Че и повечето от днешните. По тогавашните, па и по днешните, българо-селски критерии, минавах за мързеливичък - не ме интересуваха, абе - направо си бягах, доколкото можеше, от земеделско-животновъдните дела. Гледах повече книгите (и футбола, разбира се).  А старите хора викаха на родителите ми да не ми се карат, като не съм набрал коприва за прасето - това дете книгата ще го храни. Та така и не се научих да кося - не ти трябва, викаше татко, комунизмът иде и всичко ще да е с машини занапред!!! А като поостаря и ме гледаше и се ядосваше, как се мъча и нащърбвам косата му, за да поочистя тревата в градината на село, замислено се почесваше, като му напомнях тези му думи...
По-късно научих и благородната фраза "интелектуален мързел", с която оправдаваме и се заблуждаваме и днес за много си състояния.
Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни, с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който кóпа... За което никой не ни е виновен, нали...

 
Една от най-страшните клетви на руснаците била: "Дано така и да си умреш на една заплата!" И при една среща на копривщенските музейни работници преди няколко години с колеги от музеите в Банско, основно се обменяше информация кой колко бръбой е продал или колко пари е изкарал от хотелчето. При което аз си пийвах ракийката и се надявах да остана незабелязан в тази дискусия. Но една банскалийка, която гушнах на един блус с намерение да й задам други въпроси, ми заби безпощадно питането  с какво се занимавам - хотел ли, бръбой ли или нящо друго?... "Ами пописвам тук-там..." Признах си изчервен и заслужено засрамен. "Горкият!... - съчувствено ме притисна тя, - Ми,
       че ти така ще да  си умреш гладен..."

Па, юбилеят отпразнувахме в бащината къща с майка, кака Любка и милите приятели от обичното Душанци. После – с децата и внуците – на Зелин - Ботевград, вилата на наш син Жорко и Вени, с щерката - кака им Ива и Краси, със съкровищата-внуци – Лора, Сара, Тоти.
Мила среща и подарък скъпоценен…
Целувам ръка и на майка Паца с признателнст, благодарност и обич неизмерна!!!  83-та година кара вече – да ни е жива и здрава!
/Макар да ме е много рано родила…/

Виж и повече снимки във Фейсбука – радвай се, завиждай, па речи:

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ!
И ЗА МНОГО ЗДРАВЕ: НАЗДРАВЕ!!!
СВЕТЛИ ПРАЗНИЦИ, ВЕСЕЛА НОВА ГОДИНА!
 ДОГОДИНА, ДО АМИНА!!!


С БЛАГОДАРНОСТ И ОБИЧ НА ВСИЧКИ
ЗА ПОЗДРАВЛЕНИЯТА И БЛАГОПОЖЕЛАНИЯТА!!!


25 ноември 2010 г., допълнено 2011… И последен вариант – 2014 г.

Дойчо ИВАНОВ



петък, 5 декември 2014 г.

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ. И ЮБИЛЕЙНИЯТ

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ. И ЮБИЛЕЙНИЯТ

Чукнах и 60-те. Години. Било е четвъртък през 1954-а, когато съм се появил малко преди разсъмване в тогавашното родилно, където сега е детската градина над Скалата в Пирдоп.
По това време баща ми Иван бил по Добруджа - сменял с текезесарските молотовки прочутия душански бръбой (картоф) за зърно.

        Затова предишния ден дядо Цено разсилния, роднина и най-близък приятел на дядо ми Дойчо Налбантина, закарал майка ми Паца /Парашкева/ от Стрелча, с двуколката на кметството в РОДНОТО  Душанци до Пирдоп. С поръката: "Да е момче и да подновите името на дядо му!" Е, няколко месеца преди мене се била вече родила и кръстена на дядо ни братовчедка ми Антоанета, първата на средния ми чичо Васил. Ама, друго си е мъжкото име, нали... Така и станало. След две години се появи още един Дойчо - първенеца на малкия ми чичо Никола. Така всеки един от братята Дойчеви – ИВАН, ВАСИЛ И НИКОЛА, „Лека им пръст!“, кръстили първото от децата си на своя баща, свекъра – Дойчо Налбантина, изкусен риболовец и ловджия. Желязна традиция за онова време... Сестра ми пък, първородната внучка, родена в началото на 1951 г. и дотогава принцесата в многолюдното, патриархално семейство, естествено взела името на бабка Любка. Която бе майстор на сноването /подготовка на основата за домашните станове, забравен днес занаят…/
Та като се научили за раждането ми, чак от Стрелча, при тогавашните комуникации, дядко Иван и бабка Иванка – родителите на майка, пратили телеграма: „Да го кръстите на свата! Ние си имаме син /вуйчо ми Атанас/, той ще кръщава на нас, живот и здраве…“
И после често идваха да ни се порадват, пеша от Стрелча до Душанци, през Средна гора… /“За дяца са свиди, ама оти па за унуки е толкова мило!? …/
През лятото 1956 г., месец след „малкото“ Доде -  първородния на малкия чичо Никола, родът се  намножил и с второто дете на средния чичко Васил и стринка Гергана – Митко /“Лека му пръст!...“/. Три години по-късно се пръкна и най-малкото Ценовче от рода – малкия на чичко Никола и стринка Мария.
А как няколко години сме живели 3 семейства с по 2 деца в къщата на дядко Дойчо и бабка Люба в Душанци - (макар голяма за времето си, а и днес) ?!....

         Едно време (като пионерче) си мислех , че съм роден в неделя, не ме влечеше дип работата, истинската, физическата, както мислеха българите тогавашни. Че и повечето от днешните. По тогавашните, па и по днешните, българо-селски критерии, минавах за мързеливичък - не ме интересуваха, абе - направо си бягах, доколкото можеше, от земеделско-животновъдните дела. Гледах повече книгите (и футбола, разбира се) и старите хора викаха на родителите ми да не ми се карат, като не съм набрал коприва за прасето - това дете книгата ще го храни. Та така и не се научих да кося - не ти трябва, викаше татко, комунизмът иде и всичко ще да е с машини занапред!!! А като поостаря и ме гледаше и се ядосваше, как се мъча и нащърбвам косата му, за да поочистя тревата в градината на село, замислено се почесваше, като му напомнях тези му думи...
По-късно научих и благородната фраза "интелектуален мързел", с която оправдаваме и се заблуждаваме и днес за много си състояния.
Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който кóпа... За което никой не ни е виновен, нали...
 

Една от най-страшните клетви на руснаците била: "Дано така и да си умреш на една заплата!" И при една среща на копривщенските музейни работници преди няколко години с колеги от музеите в Банско основно се обменяше информация кой колко бръбой е продал или колко пари е изкарал от хотелчето. При което аз си пийвах ракийката и се надявах да остана незабелязан в тази дискусия. Но една банскалийка, която гушнах на един блус с намерение да й задам други въпроси, ми заби безпощадно питането  с какво се занимавам - хотел ли, бръбой ли или нящо друго?... "Ами пописвам тук-там..." Признах си изчервен и заслужено засрамен. "Горкият!... - съчувствено ме притисна тя, - Ми,
       че ти така ще да  си умреш гладен..."

Сега навлизам (на тези години?!... В това време?!... – Дали АЗ закъснях, или Комунизъмът бързаше?!...), Е, поне се опитвам, в дебрите на Интернет, често невротизиран от незнание, неумение и несполуки. Честичко оплесквам и губя много неща. Та добре, че е незаменимия ми приятел Павката от Ихтиман - най-великият магьосник по компютрите сред филолозите и учителите. И не само. Последният истински даскал, който познавам. А - и Жоро Киров, де... Павел Б. Николов го потърсете в ГугълА. Та и ще видите сами какви чюдесии има в блога и особено в сайта му. Затова на него посвещавам тази си първа публикация, в новия блог, поредния, който ми направи.

Е, ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ!
И ЗА МНОГО ЗДРАВЕ: НАЗДРАВЕ!!!

25 ноември 2010 г., допълнено 2011… И последен вариант – 2014 г.
                                               Дойчо ИВАНОВ

КОПРИВЩИЦА

сряда, 19 ноември 2014 г.

ПОСЛЕДНИЯ КОПРИВЩЕНСКИ БОХЕМ. 11 години от кончината на художника АЛЕКСАНДЪР НЕГРИЕВ БОЖИНОВ (САШО) (1.12. 1926 - 19.11.2003 г./

11 години от кончината на

АЛЕКСАНДЪР НЕГРИЕВ БОЖИНОВ
(САШО)
(1.12. 1926 - 19.11.2003г.)

ПОСЛЕДНИЯ КОПРИВЩЕНСКИ БОХЕМ



Художникът от Копривщица -  Сашо Божинов, беше мой приятел и неговото куче Сара също. Когато той почина през ноември 2003 година, остана самотно кучето Сара, което дълго време след липсата на Сашо беше пак мой приятел и единствен обитател на къщата му. Тя, кучката Сара, се окучваше, когато си поиска и ми оставяше за спомен много дребни и нечитави кутрета в къщата, която посещавах рядко, защото тогава живеех в столицата. Но Сара винаги оцеляваше незнайно как, от кутретата й оставаха по едно-две, които после се запиляваха и те нанякъде. Сара беше дребновата, късокосместа кучка, която обичаше да я милват и да й дават много да яде, за разлика от стопанина й Сашо, който повече обичаше да си пийва. Защо всички кучета в Копривщица са дребни като Сара, разбрах от художника – защото с малко се засищат...


В двора на родната къща със Сара и нейното потомство
Лято 2003 г.
Аз наследих къщата на художника след неговата кончина, но тази къща на 150 години беше родна и за хората, живели преди Сашо и неговата рода, дошла от Македония в нея.  Преди повече от 170 години това е била  родната къща на Брайко Енев – убит от турците след април 1876 г. Кой е този човек и каква е била неговата роля в Априлското въстание зная само от малкото извори, които твърдят, че той е дал пари за святото дело, бил е стотник във въстанието и някъде си бил обесен от аскера. Иначе, къщата по документи се води на името Тишкова къща, ама защо е така, не съм се впускал да разбера.

Но тук разказът ми е за художника Божинката.  Самоук творец живописец и акварелист, самобитен актьор и радиоводещ, чиито басови превъплъщения се пазят и до днес в радиоточката на Копривщица. Сашо рисуваше портретите  на своите любови и най-вече отразяваше невероятната хубост на града  и природата около него в наивистичните си акварелни творби.  С присъщия му плам и вдъхновение участва и при създаването на музея на Димчо Дебелянов през 1957-1958 г. Завършил бе журналистика в Софийския университет и е съавтор на първата експозиция от 1958 г. и самобитен екскурзовод в Дебеляновия музей, заедно с автора и първи уредник Георги Белстойнев от Самоков.
Дълги години бе отговорник на местното кабелно радио „радиоточката“ в Копривщица и тук още помнят бодрият му глас в 5.30 сутринта: „Добро утро, драги копривщенци! Ставайте и се захващайте на работа! Спорен ден!” и вечер в 22 часа: „Време е за лягане! Лека нощ,  мили съграждани!” (Тогава радиоточките работеха само през деня.)  Е, някой път според настроението и опиянението, прибавяше и по-пиперливи думички...
Помнят се и впечатляващите и силно въздействащи рецитации по тържества в Копривщица. И особено на честването на Априлското въстание, много гости, покорени от гласа му, често казваха, че това сигурно е запис на страхотните изпълнения на Константин Кисимов – толкова изразително рецитираше Сашо. Е, помнят се и редовните му посещения по кръчмите... Но пак бохемски, с интелект, дух  и чар, нямащи нищо общо с типичните български запивания.

В центъра, до Дирекцията на музеите, след своето пенсиониране, всеки Божи ден Сашо опъваше конопено въженце и на него с прости дървени щипки окачаше своите акварелни творби, присядаше на слънце, когато беше хладно, или под могъщата липа в знойните дни на годината. Седеше до него приклекнала дремещата Сара и двамата чакаха някой да ги разведри с приказка, покупка или залък от геврек, който в Копривщица не се произвежда. Едно време имаше и фурни, с дъхав топъл и вкусен както в цялата ни държава хляб, излят от ръцете на майсторите хлебари, имаше и сладкиши, и баници, които бай Рале правеше за децата и за по-големите, които не можеха да се сравнят със софийските и пловдивските нито по вкус, нито по грамаж, нито по спомен. За жалост никой не пожела да продължи благородното дело на истинския майстор хлебар и сладкар в този възрожденски остатък от нашата държава.
Малко са и хората, които в днешно време са опитали специалитета на бай Генчо Орашъков. Той има скромно заведенийце аперитив “При бай Генчо” зад училището “Л. Каравелов”. Сладострастен любовник на младини, който много от бившите копривщенски моми зоват и сега в сънищата си. Та този сладкодумец и тих душеприказчик, с който времето ни срещна преди години пред читалището, прави един чутовен десерт, наречен от него, а и така добил известност – “ашурето на бай Генчо”, без това да има вид на десерта от източен произход. Това си е негово изобретение от жито, подправки и благини тайнствени, които бай ви Генча не казва никому, дори и на сина си Тошко. Но и синът му казва, че не може да го докара така, както би го направил бай Генчо. Стигам до извода, че тук наистина са важни не само подправките. Това бай Генчово изобретение е толкова вкусно поради любовта и целувките,  които бай Генчо влага във всяко едно свое следващо кулинарно превъплъщение.  


Изложба на Варчо Варчев (вляво) в старото училище
Камен Стефанов отдясно. Юли 2003 г.

...Сашо Божинката седеше пред фотото на дядо Хаджи, гледаше към старото училище, откъдето се надаше да се появи художникът Шентов, да си побъбрят, пък и да почерпи нящо... Любуваше се на септемврийското обедно слънце и ми създаваше проблем, защото исках да му направя един достолепен портрет, а както е знайно, по обед не се “снемат” портрети. Въртях го оттук, оттам, карах го да заема пози, които не му харесваха, но нито той, нито аз сме знаели, че това са едни от последните снимки, с които той ще бъде запомнен. Както си седеше, припечен на слънцето, каза, че иска да ми покаже нещо интересно и … неизвестно.
Тръгнахме към това място и когато наближихме, разбрах, че това е къщата на БАН сега или Старирадевата къща в миналото.
“Ела да видиш “чемшир порта” – рече и ме накара да снимам старата огромна и масивна порта, по която още личаха ударите от ятагани и брадви. Дълбоките нарези в здравото дърво от чемшир, докарано чак от Египет говореха за силата и злобата, с която са нанасяни.
“Когато тук са търсили обитателите на къщата, каймакаминът е блъскал с топора и е викал: “Ач къпъ, чорбаджи, ач къпъ!” „(Отвори портата, чорбаджи!” — и е блъскал по дверите, ама нашите хора, Старирадевите, вече са били във Филибе” – това Сашо ми каза. Снимах го и на много изложби го показах, защото това е нещо, което трябва да се види и не само да се види, но и да се помни от поколенията, на които портите им сега не са от чемшир, донесен от Египет, но злобата е същата.

Пихме по кафе в “Крушата” и това е. Ако беше живо “Староградското кафене”, сигурно там щяхме да пием и по една мента. Както често правехме с него, Иван Добрека и други „чаршийски кучета“, колоритни българи и бохеми, дето вече ги няма в Копривщица. А понякога и с Варчо Варчев, друг самобитен художник и достолепен българин, оставил много картини, следа и следовници, „доведен“ тука след пенсионирането им от съпругата му Кунка Варчева –достойна копривщенка и неуморима общественичка.

Приятели Сашови – художникът Йордан Шентов, Дойчо Иванов, Кунка Варчева, Паша, Мариана Панчева, Сашо. Лято 2003 г.

Гледам сега снимките, които са в архива ми, стотици хиляди от Копривщица, виждам в тях докараната слаба фигура на Сашо Божинов, отрупан с цветя на празника на Светите братя Кирил и Методий, стои чинно и почитно пред старото училище с една също достойна негова заместничка в местното радио – Мариана П., и на следващ кадър, заедно с другия голям художник на Копривщица, скромния живописец Варчо Варчев, образували с него тандема на творците, помнещи се вечно.

24 май 2001 г. – с Мариана Панчева – неговата следовничка в радиоточката

Беше началото на ноември, вървях покрай реката по посока ресторант “България”, времето беше меко, топящият се денем сняг образуваше големи локви, които с трудност се заобикаляха и гледайки си в краката, не съм забелязал, че на метри от мен се бе появил човек, който беше много познат заради дългата рошава хипарска коса и огромните очила, които и зиме и лете го правеха да изглежда на голям бобен бръмбар. Беше Сашо. Приближих го, огледах го внимателно...
Когато ми подаде ръка за здрасти, видях, че тя е черна като на циганин кюмюрджия – не беше се мил незнайно откога, но беше жив. Облечен беше в някакво камуфлажно облекло, което на бохема никак не отиваше, защото всички го знаем с костюм и вратовръзка дори в най-големия пек, а сега дори и не му се говореше.
Сподели си мънкайки проблемите, че му е студено, че няма дърва за огрев... Поканих го да хапнем по една чорба в близката механа. Отказа ми. Беше не Сашо Божинката, с чувството за хумор и непобедим дух, а друг човек. Нещо го беше преобърнало и смазало. Не прие и парите, които му давах, за да си купи хляб и нещо друго.
Този друг Сашо съм запазил във фотографския си архив и мога да го покажа на всеки, който е недоверчив към моя разказ. Това беше и моята тъжна и последна среща с приятеля, художника и бохема Александър Божинов. 

Дни по-късно разбрах, че е починал в смразяващата дъха къща, мизерна, студена и мрачна, почти празна и от десетилетия забравена от хората и Бога.
“Копривщица загуби част от живата си история…” – пишеше на некролога му. Това наистина е така, но културните и нелицемерни хора знаят, че  това е една голяма лъжа и една поредна питанка към нашето, така наречено хуманно общество.
На помена, след Великите коледни пости на 2003-то лето се бяхме събрали приятели на Сашо. Отвън беше истинска копривщенска зима, снежна и люта, както се полага за този мъжки край. Вътре, в магерницата на църквата “Успение Богородично”, огнището сгряваше омърлушените ни телеса и души след църковното служение на отец Богомил. Насядалите покрай дългата трапеза приятели, поемахме по малко от виното и от спомените за Сашо, загърбили студа и леда по улиците, унесени в разкази  за живи и умрели.
Тогава не можах да плача, сигурно, защото имаше много хора, които не  познават моята душевност. Сега, когато съм сам, мога да си плача за Божинката, колкото си искам....

...По пътя се разминаха два камиона – единият - с подскачащия в него ковчег на художника и бохема Сашо Божинов, а другият - пълен с дърва за огрев, които вече не му трябваха...  В един двор безутешно виеше куче.
Спокоен сън сънуваше Копривщица…

Написа в тъга по приятеля - Дядо Хаджи
(Камен Стефанов-снимки)
Пооформил Дойчо Иванов

На 23 ноември 2013 г. от 11 часа бе отслужена панихида
в Църквата „Успение на Пресветая Богородица“ - Копривщица

Рисунки на Сашо




И един спомен от откриването на музея на Димчо  Дебелянов (5 октомври 1958 г.)  от Сашо Божинов, който съм слушал няколко пъти от него: "След свършването на официалното тържество народът се разотиде, а големците с директора отидоха да се черпят в неговия кабинет. Е, и за нас се бяха погрижили: с Гошо Белстойнев и колегите си имахме дамаджана вино (това ни стигаше), а и добро мезе. Наляхме чашите, чукнахме се за Димчо, после за нас си и т.н., а по едно време гледаме, че в къщата още се разхожда една жена. Направила ми бе впечатление още на откриването, сред множеството -  висока, стройна и с благородна осанка, макар и вече на години - с трайни и впечатляващи следи от някогашна голяма хубост. Тя излезе на двора, а аз като по-млад отидох да нагледам музея преди да затворим. Като минавах покрай първата книга за впечатления от музея, като че нещо ме жегна да погледна, и прочетох последните редове, изписани с красив, бисерен почирк: "След сетнята среща аз жадно те търсих… На истинския човек и поет Димчо Дебелянов!" - Иванка Дерменджийска-Горинова. Изтръпнах от вълнение - та това бе легендарната любов на Димчо, за която толкова бях чел!…" Изтичах на двора и целунах ръката й: "Моите почитания госпожо!!! Но вие трябва да бъдете сред най-първите гости!" И въпреки съпротивата й я заведох в кабинета на директора. Петка Теофилов се зачуди като ме видя, но като му казах кого водя, и той светна целия. Оставих гостенката при него, а аз се върнах да си допием винцето с Гошо Белстойнев".

НА  ДИМЧО
                  
От кръчмата вехта при тебе ний идем,
                   не носим на гроба цветя, ни треви,
но твоята мъка е наша утеха,
                   и песните пеем що пееше ти...

                   Нощта е приспала градеца старинен
                   и вятър размирен в елите шепти.
А ние седиме до гроба и пием,
и песните пеем, що пял си ги ти…
Петко ТЕОФИЛОВ


И друг вариант от архивите на Петко Теофилов


ПРИ ГРОБА НА ДИМЧО


От кръчмата стара при тебе ний идем
и дълго стоиме - навели глави.
По глътка на гроба ти вино ще пием
и пак ще си идем кат' тебе сами...

Нощта е приспала градеца старинен
и вятър размирен в елите шепти,
А ние седиме до гроба и пием,
и песните пеем, що пял си ги ти.

Ний идем при тебе от кръчмата вехта.
Не носим на гроба венци и цветя,
но твоята мъка е наша утеха
и твоята песен е в наш'те сърца.

К-ца, октомври 1954 г. Петко Теофилов


Авторът е основател дългогодишен директор на музеите в Копривщица.
Творбата е създадена през 196…? година, спонтанно, след бохемска вечер в механа “Първата пушка” (старата, изгорялата). И е рецитирано веднага при среднощното поклонение на гроба на Димчо. Записано по спомени на участниците Христо Спасунин – големия историк, поет, турист и общественик; и на последния бохема на Копривщица, художника и журналиста, незабравимия Сашо Божинов. И двамата предаваха по памет стиховете съвсем еднакво, които съм слушал многократно и от единия, и от другия, заедно с разказа за вечерта. От бате Сашо имам стихотворението и собственоръчно написано от него.

Дойчо Иванов


Последния копривщенски бохем. 11 години от смъртта на художника САШО БОЖИНОВ




11 години от кончината на

АЛЕКСАНДЪР НЕГРИЕВ БОЖИНОВ
(САШО)
(1.12. 1926 - 19.11.2003г.)

ПОСЛЕДНИЯ КОПРИВЩЕНСКИ БОХЕМ

Художникът от Копривщица -  Сашо Божинов, беше мой приятел и неговото куче Сара също. Когато той почина през ноември 2003 година, остана самотно кучето Сара, което дълго време след липсата на Сашо беше пак мой приятел и единствен обитател на къщата му. Тя, кучката Сара, се окучваше, когато си поиска и ми оставяше за спомен много дребни и нечитави кутрета в къщата, която посещавах рядко, защото тогава живеех в столицата. Но Сара винаги оцеляваше незнайно как, от кутретата й оставаха по едно-две, които после се запиляваха и те нанякъде. Сара беше дребновата, късокосместа кучка, която обичаше да я милват и да й дават много да яде, за разлика от стопанина й Сашо, който повече обичаше да си пийва. Защо всички кучета в Копривщица са дребни като Сара, разбрах от художника – защото с малко се засищат...


В двора на родната къща със Сара и нейното потомство
Лято 2003 г.
Аз наследих къщата на художника след неговата кончина, но тази къща на 150 години беше родна и за хората, живели преди Сашо и неговата рода, дошла от Македония в нея.  Преди повече от 170 години това е била  родната къща на Брайко Енев – убит от турците след април 1876 г. Кой е този човек и каква е била неговата роля в Априлското въстание зная само от малкото извори, които твърдят, че той е дал пари за святото дело, бил е стотник във въстанието и някъде си бил обесен от аскера. Иначе, къщата по документи се води на името Тишкова къща, ама защо е така, не съм се впускал да разбера.

Но тук разказът ми е за художника Божинката.  Самоук творец живописец и акварелист, самобитен актьор и радиоводещ, чиито басови превъплъщения се пазят и до днес в радиоточката на Копривщица. Сашо рисуваше портретите  на своите любови и най-вече отразяваше невероятната хубост на града  и природата около него в наивистичните си акварелни творби.  С присъщия му плам и вдъхновение участва и при създаването на музея на Димчо Дебелянов през 1957-1958 г. Завършил бе журналистика в Софийския университет и е съавтор на първата експозиция от 1958 г. и самобитен екскурзовод в Дебеляновия музей, заедно с автора и първи уредник Георги Белстойнев от Самоков.
Дълги години бе отговорник на местното кабелно радио „радиоточката“ в Копривщица и тук още помнят бодрият му глас в 5.30 сутринта: „Добро утро, драги копривщенци! Ставайте и се захващайте на работа! Спорен ден!” и вечер в 22 часа: „Време е за лягане! Лека нощ,  мили съграждани!” (Тогава радиоточките работеха само през деня.)  Е, някой път според настроението и опиянението, прибавяше и по-пиперливи думички...
Помнят се и впечатляващите и силно въздействащи рецитации по тържества в Копривщица. И особено на честването на Априлското въстание, много гости, покорени от гласа му, често казваха, че това сигурно е запис на страхотните изпълнения на Константин Кисимов – толкова изразително рецитираше Сашо. Е, помнят се и редовните му посещения по кръчмите... Но пак бохемски, с интелект, дух  и чар, нямащи нищо общо с типичните български запивания.

В центъра, до Дирекцията на музеите, след своето пенсиониране, всеки Божи ден Сашо опъваше конопено въженце и на него с прости дървени щипки окачаше своите акварелни творби, присядаше на слънце, когато беше хладно, или под могъщата липа в знойните дни на годината. Седеше до него приклекнала дремещата Сара и двамата чакаха някой да ги разведри с приказка, покупка или залък от геврек, който в Копривщица не се произвежда. Едно време имаше и фурни, с дъхав топъл и вкусен както в цялата ни държава хляб, излят от ръцете на майсторите хлебари, имаше и сладкиши, и баници, които бай Рале правеше за децата и за по-големите, които не можеха да се сравнят със софийските и пловдивските нито по вкус, нито по грамаж, нито по спомен. За жалост никой не пожела да продължи благородното дело на истинския майстор хлебар и сладкар в този възрожденски остатък от нашата държава.
Малко са и хората, които в днешно време са опитали специалитета на бай Генчо Орашъков. Той има скромно заведенийце аперитив “При бай Генчо” зад училището “Л. Каравелов”. Сладострастен любовник на младини, който много от бившите копривщенски моми зоват и сега в сънищата си. Та този сладкодумец и тих душеприказчик, с който времето ни срещна преди години пред читалището, прави един чутовен десерт, наречен от него, а и така добил известност – “ашурето на бай Генчо”, без това да има вид на десерта от източен произход. Това си е негово изобретение от жито, подправки и благини тайнствени, които бай ви Генча не казва никому, дори и на сина си Тошко. Но и синът му казва, че не може да го докара така, както би го направил бай Генчо. Стигам до извода, че тук наистина са важни не само подправките. Това бай Генчово изобретение е толкова вкусно поради любовта и целувките,  които бай Генчо влага във всяко едно свое следващо кулинарно превъплъщение.  



Изложба на Варчо Варчев (вляво) в старото училище
Камен Стефанов отдясно. Юли 2003 г.

...Сашо Божинката седеше пред фотото на дядо Хаджи, гледаше към старото училище, откъдето се надаше да се появи художникът Шентов, да си побъбрят, пък и да почерпи нящо... Любуваше се на септемврийското обедно слънце и ми създаваше проблем, защото исках да му направя един достолепен портрет, а както е знайно, по обед не се “снемат” портрети. Въртях го оттук, оттам, карах го да заема пози, които не му харесваха, но нито той, нито аз сме знаели, че това са едни от последните снимки, с които той ще бъде запомнен. Както си седеше, припечен на слънцето, каза, че иска да ми покаже нещо интересно и … неизвестно.
Тръгнахме към това място и когато наближихме, разбрах, че това е къщата на БАН сега или Старирадевата къща в миналото.
“Ела да видиш “чемшир порта” – рече и ме накара да снимам старата огромна и масивна порта, по която още личаха ударите от ятагани и брадви. Дълбоките нарези в здравото дърво от чемшир, докарано чак от Египет говореха за силата и злобата, с която са нанасяни.
“Когато тук са търсили обитателите на къщата, каймакаминът е блъскал с топора и е викал: “Ач къпъ, чорбаджи, ач къпъ!” „(Отвори портата, чорбаджи!” — и е блъскал по дверите, ама нашите хора, Старирадевите, вече са били във Филибе” – това Сашо ми каза. Снимах го и на много изложби го показах, защото това е нещо, което трябва да се види и не само да се види, но и да се помни от поколенията, на които портите им сега не са от чемшир, донесен от Египет, но злобата е същата.

Пихме по кафе в “Крушата” и това е. Ако беше живо “Староградското кафене”, сигурно там щяхме да пием и по една мента. Както често правехме с него, Иван Добрека и други „чаршийски кучета“, колоритни българи и бохеми, дето вече ги няма в Копривщица. А понякога и с Варчо Варчев, друг самобитен художник и достолепен българин, оставил много картини, следа и следовници, „доведен“ тука след пенсионирането им от съпругата му Кунка Варчева –достойна копривщенка и неуморима общественичка.


Приятели Сашови – художникът Йордан Шентов, Дойчо Иванов, Кунка Варчева, Паша, Мариана Панчева, Сашо. Лято 2003 г.

Гледам сега снимките, които са в архива ми, стотици хиляди от Копривщица, виждам в тях докараната слаба фигура на Сашо Божинов, отрупан с цветя на празника на Светите братя Кирил и Методий, стои чинно и почитно пред старото училище с една също достойна негова заместничка в местното радио – Мариана П., и на следващ кадър, заедно с другия голям художник на Копривщица, скромния живописец Варчо Варчев, образували с него тандема на творците, помнещи се вечно.


24 май 2001 г. – с Мариана Панчева – неговата следовничка в радиоточката

Беше началото на ноември, вървях покрай реката по посока ресторант “България”, времето беше меко, топящият се денем сняг образуваше големи локви, които с трудност се заобикаляха и гледайки си в краката, не съм забелязал, че на метри от мен се бе появил човек, който беше много познат заради дългата рошава хипарска коса и огромните очила, които и зиме и лете го правеха да изглежда на голям бобен бръмбар. Беше Сашо. Приближих го, огледах го внимателно...
Когато ми подаде ръка за здрасти, видях, че тя е черна като на циганин кюмюрджия – не беше се мил незнайно откога, но беше жив. Облечен беше в някакво камуфлажно облекло, което на бохема никак не отиваше, защото всички го знаем с костюм и вратовръзка дори в най-големия пек, а сега дори и не му се говореше.
Сподели си мънкайки проблемите, че му е студено, че няма дърва за огрев... Поканих го да хапнем по една чорба в близката механа. Отказа ми. Беше не Сашо Божинката, с чувството за хумор и непобедим дух, а друг човек. Нещо го беше преобърнало и смазало. Не прие и парите, които му давах, за да си купи хляб и нещо друго.
Този друг Сашо съм запазил във фотографския си архив и мога да го покажа на всеки, който е недоверчив към моя разказ. Това беше и моята тъжна и последна среща с приятеля, художника и бохема Александър Божинов. 

Дни по-късно разбрах, че е починал в смразяващата дъха къща, мизерна, студена и мрачна, почти празна и от десетилетия забравена от хората и Бога.
“Копривщица загуби част от живата си история…” – пишеше на некролога му. Това наистина е така, но културните и нелицемерни хора знаят, че  това е една голяма лъжа и една поредна питанка към нашето, така наречено хуманно общество.
На помена, след Великите коледни пости на 2003-то лето се бяхме събрали приятели на Сашо. Отвън беше истинска копривщенска зима, снежна и люта, както се полага за този мъжки край. Вътре, в магерницата на църквата “Успение Богородично”, огнището сгряваше омърлушените ни телеса и души след църковното служение на отец Богомил. Насядалите покрай дългата трапеза приятели, поемахме по малко от виното и от спомените за Сашо, загърбили студа и леда по улиците, унесени в разкази  за живи и умрели.
Тогава не можах да плача, сигурно, защото имаше много хора, които не  познават моята душевност. Сега, когато съм сам, мога да си плача за Божинката, колкото си искам....

...По пътя се разминаха два камиона – единият - с подскачащия в него ковчег на художника и бохема Сашо Божинов, а другият - пълен с дърва за огрев, които вече не му трябваха...  В един двор безутешно виеше куче.
Спокоен сън сънуваше Копривщица…

Написа в тъга по приятеля - Дядо Хаджи
(Камен Стефанов-снимки)
Пооформил Дойчо Иванов

На 23 ноември 2013 г. от 11 часа бе отслужена панихида
в Църквата „Успение на Пресветая Богородица“ - Копривщица

Рисунки на Сашо



И един спомен от откриването на музея на Димчо  Дебелянов (5 октомври 1958 г.)  от Сашо Божинов, който съм слушал няколко пъти от него: "След свършването на официалното тържество народът се разотиде, а големците с директора отидоха да се черпят в неговия кабинет. Е, и за нас се бяха погрижили: с Гошо Белстойнев и колегите си имахме дамаджана вино (това ни стигаше), а и добро мезе. Наляхме чашите, чукнахме се за Димчо, после за нас си и т.н., а по едно време гледаме, че в къщата още се разхожда една жена. Направила ми бе впечатление още на откриването, сред множеството -  висока, стройна и с благородна осанка, макар и вече на години - с трайни и впечатляващи следи от някогашна голяма хубост. Тя излезе на двора, а аз като по-млад отидох да нагледам музея преди да затворим. Като минавах покрай първата книга за впечатления от музея, като че нещо ме жегна да погледна, и прочетох последните редове, изписани с красив, бисерен почирк: "След сетнята среща аз жадно те търсих… На истинския човек и поет Димчо Дебелянов!" - Иванка Дерменджийска-Горинова. Изтръпнах от вълнение - та това бе легендарната любов на Димчо, за която толкова бях чел!…" Изтичах на двора и целунах ръката й: "Моите почитания госпожо!!! Но вие трябва да бъдете сред най-първите гости!" И въпреки съпротивата й я заведох в кабинета на директора. Петка Теофилов се зачуди като ме видя, но като му казах кого водя, и той светна целия. Оставих гостенката при него, а аз се върнах да си допием винцето с Гошо Белстойнев".

НА  ДИМЧО
                  
От кръчмата вехта при тебе ний идем,
                   не носим на гроба цветя, ни треви,
но твоята мъка е наша утеха,
                  и песните пеем що пееше ти...

                   Нощта е приспала градеца старинен
                   и вятър размирен в елите шепти.
А ние седиме до гроба и пием,
и песните пеем, що пял си ги ти…
Петко ТЕОФИЛОВ

Авторът е основател дългогодишен директор на музеите в Копривщица.
Творбата е създадена през 196…? година, спонтанно, след бохемска вечер в механа “Първата пушка” (старата, изгорялата). И е рецитирано веднага при среднощното поклонение на гроба на Димчо. Записано по спомени на участниците Христо Спасунин – големия историк, поет, турист и общественик; и на последния бохема на Копривщица, художника и журналиста, незабравимия Сашо Божинов. И двамата предаваха по памет стиховете съвсем еднакво, които съм слушал многократно и от единия, и от другия, заедно с разказа за вечерта. От бате Сашо имам стихотворението и собственоръчно написано от него.

Дойчо Иванов