петък, 27 ноември 2015 г.

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ


Щастлив дядо с най-скъпоценните си съкровища - 2014 г.

Братчедите - сестричките Сара и Лора; братята Стоян-Тоти и Лазар-Лари, мама Вени - 2015 г.

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ
25 ноември, 2015-та, сряда

Било е четвъртък през 1954-а, когато съм се появил, малко преди разсъмване, в тогавашното родилно, където сега е детската градина над Скалата в Пирдоп. По това време баща ми Иван бил по Добруджа - сменял с текезесарските молотовки /камиони/ прочутия душански бръбой (картоф) за зърно.

        Затова предишния ден дядо Цено разсилния, роднина и най-близък приятел на дядо ми Дойчо Налбантина, закарал майка ми Паца /Парашкева/ от Стрелча, с двуколката на кметството в родното Душанци до Пирдоп. С поръката: "Да е момче и да подновите името на дядо му!" Е, няколко месеца преди мене се била вече родила и кръстена на дядо ни братовчедка ми Антоанета /наш патрон е Свети Антоний/ , първата на средния ми чичо Васил. Ама, друго си е мъжкото име, нали... Така и станало – Дойчо. Аз съм бил първата унука- момче в родата.
След две години се появи още един Дойчо - първенеца на малкия ми чичо Никола. Така всеки един от братята Дойчеви – ИВАН, ВАСИЛ И НИКОЛА, „Лека им пръст!“, кръстили първото от децата си на своя баща, свекъра – Дойчо Налбантина, изкусен риболовец и ловджия. Желязна традиция за онова време!!!
 Сестра ми пък, първородната внучка, родена в началото на 1951 г. и дотогава принцесата в многолюдното, патриархално семейство, естествено взела името на бабка Любка. Която бе майстор на сноването /подготовка на основата за тъкането на домашните станове, забравен днес занаят…/
Та като се научили за раждането ми, чак от Стрелча, при тогавашните комуникации /!?/, дядко Иван и бабка Иванка – родителите на майка, пратили телеграма: „Да го кръстите на свата! Ние си имаме син /вуйчо ми Атанас/, той ще кръщава на нас, живот и здраве…“
И после често идваха да ни се порадват, пеша чак от Стрелча до Душанци, през Средна гора… /“За дяца са свиди, ама оти па за унуки е толкова мило!? …“ – викаше често дядко Иван/.
През лятото 1956 г., месец след като се роди и „малкото“ Доде -  първородния на малкия чичо Никола, родът се  намножил и с второто дете на средния чичко Васил и стринка Гергана – Митко /“Лека му пръст!...“/. Три години по-късно се пръкна и най-малкото Ценовче от рода – Васко, малкия на чичко Никола и стринка Мария. Които по традиция останаха да живеят в дядковата къща.
А как няколко години сме живели 3 семейства с по 2 деца в къщата на дядко Дойчо и бабка Люба в Душанци - (макар голяма за времето си, а и днес) ?!.... За всяко семейство по една стая – спалня и всичко друго. Кухнята, софрата и всичко друго /под командата на майката-свекърва-бабка - бабка Любка/ – общо…

         Едно време (като ученик и пионерче в Душанското основно училище) си мислех, че съм роден в неделя. Щото не ме влечеше дип работата. Физическата, а и селската – само това бе истинска работа, както мислеха българите тогавашни. Че и повечето от днешните. По тогавашните, па и по днешните, българо-селски критерии, минавах за мързеливичък - не ме интересуваха, абе - направо си бягах, доколкото можеше, от земеделско-животновъдните дела. Гледах повече книгите (и футбола, разбира се).  А старите хора викаха на родителите ми да не ми се карат, като не съм набрал коприва за прасето - това дете книгата ще го храни. Та така и не се научих да кося - не ти трябва, викаше татко, комунизмът иде и всичко ще да е с машини занапред!!! А като поостаря и ме гледаше и се ядосваше, как се мъча и нащърбвам косата му, за да поочистя тревата в градината на село, замислено се почесваше, като му напомнях тези му думи...
По-късно научих и благородната фраза "интелектуален мързел", с която оправдаваме и се заблуждаваме и днес за много си състояния.
Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни, с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който кóпа... За което никой не ни е виновен, нали...

Една от най-страшните клетви на руснаците била: "Дано така и да си умреш на една заплата!" И при една среща на копривщенските музейни работници преди няколко години с колеги от музеите в Банско, основно се обменяше информация кой колко бръбой е продал или колко пари е изкарал от хотелчето. При което аз си пийвах ракийката и се надявах да остана незабелязан в тази дискусия. Но една банскалийка, която гушнах на един блус с намерение да й задам други въпроси, ми заби безпощадно питането  с какво се занимавам - хотел ли, бръбой ли или нящо друго?... "Ами пописвам тук-там..." Признах си изчервен и заслужено засрамен. "Горкият!... - съчувствено ме притисна тя, - Ми,че ти така ще да  си умреш гладен..."


С БЛАГОДАРНОСТ И ОБИЧ НА ВСИЧКИ
ЗА ПОЗДРАВЛЕНИЯТА И БЛАГОПОЖЕЛАНИЯТА!!!

Целувам ръка и на майка ни Парашкева /Паца/ с признателнст, благодарност и обич неизмерна!!!  84-та година кара вече,
 да ни е жива и здрава!
/Макар да ме е много рано родила…/


ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ!
И ЗА МНОГО ЗДРАВЕ: НАЗДРАВЕ!!!
СВЕТЛИ КОЛЕДНИ ПРАЗНИЦИ, ВЕСЕЛА НОВА ГОДИНА!
 ДОГОДИНА, ДО АМИНА!!!



Абе, много си го харесвам този текст...
 Написан на 25 ноември 2010 г., допълнено 2011… И последен вариант – 2015 г.



Дойчо ИВАНОВ

И МАЛКО ИСТОРИЧЕСКИ СНИМКИ ОТ НАШИЯ РОД

Братчедите-Ценовчета: Митко, Дойчо, малък Дойчо и Васко долу. Риболов и плаж по Тополка с чичко Васил.
1966 г.

 ДОЙЧОВЦИТЕ - малкия, Дядко ни и аз  -  1960 г.
Пред родната къща в Душанци 1954 г. Отпред дядко Дойчо и бабка Любка със сестра ми Любка.
Горе отляво - Татко Иван, майка Паца, чичко Никола, стринка Гергана, чичко Васил

петък, 2 октомври 2015 г.

"КОЙ МУ ТУРИ ЗНАКА"


"Кой му тури знака"

Д-р ТОНИ НИКОЛОВ

Препубликуваме текста от портал "Култура"


Историята се превръща в минно поле при всеки опит за политическа инструментализация. Едва ли в ДПС не осъзнават този факт, което пък поставя въпроса защо им трябваше точно сега, и то с песента за Райна Княгиня, да се набиват в едно от най-травматичните полета на българското Възраждане – травматично тъкмо от гледна точка на междуетническото съжителство.

Да започнеш по този начин кампанията си за местните избори, означава да сложиш пръст в трудно зарастващи исторически рани. Възможните обяснения са няколко:

а) случайност и политическо лекомислие;

б) историческо невежество;

в) целенасочен замисъл, който прераства в провокация;

г) комбинация от изброеното дотук, която все пак предполага водещ мотив;

И тези питания няма как да бъдат подминати, без у мен те да извират от някакви националистически попълзновения. Налага ги самата политическа логика, тоест здравият разум, който държи да е наясно "какво" се започва, "докъде" ще се стигне и "защо" някой е решил така "да му тури знака".

Сиреч, "кой" е политическият знакознател на цялото това начинание?

На преден план (не само заради видеото от Исперих) неизбежно излиза лидерът на ДПС Лютви Местан (явно "лингвистично и знаково" подпомаган зад (или в) кадър от проф. Мариана Георгиева).

Ала нека внимателно проследим аргументите в спора, защото той има две равнища, които болезнено се пресичат в една точка (след малко ще обясня каква).

1. Онова, което взриви ситуацията, изобщо не е "феноменът на балканската музика, еманация на заедността и толерантността…" (както се твърди в декларацията след събитието на ДПС), а е резултат от политическата употреба (и то за целите на една предизборна кампания) на трагичната съдба на една реална личност – Райна Попгеоргиева Футекова (1856-1917), чието място в българската история е съпоставимо с това на Жана д’Арк в историята на Франция.

Една национална героиня предполага свеждане на глава и почит. За да продължа паралела с Жана д’Арк, ще кажа, че поколения френски политици (от лявото през дясното, та до крайно дясното) са й оказвали такава почит, без никой да посмее да превърне Орлеанската Дева в хоругва на политическата си кампания (във Франция това би било национален скандал).

Дори без да е съпроводено с хилотенето и кръчмарското пляскане с ръце (феномен на "балканската еманация"), на които се нагледахме в Исперих…

Нещо повече, гражданите и на Франция, и на Великобритания отдавна са  част от обединена Европа, ала не съм чул в тази връзка британска група да прави кавър-версия на балада за Орлеанската Дева и отвеждането й от английски войници на кладата в град Руан на 30 май 1431 г. Всяко нещо си има граници.

Иначе напълно допускам, че турският изпълнител Фарук Йълмаз може да е попаднал случайно на песента за Райна Княгиня, без да знае текста (и съответно контекста), харесал я е, слял я е с песента за "хубавата Райме" и е решил да я изпълни пред публика. Пак повтарям, тук не спорим за музикалното изпълнение, нито за филма на Адела Пеева "Чия е тази песен", нито за историята на балкански песни в различен контекст. Публичният дебат се разрази за нещо съвсем друго: по това "защо" историческата драма на Райна Попгеоргиева трябва да бъде употребявана с предизборни цели от лидери на ДПС, които не се свенят да позират пред камерата като хлапаци, възнамеряващи да сторят голяма "политическа беля".

Толкоз по темата за случайността, лошия вкус и политическото лекомислие.

2. По-сериозен обаче е проблемът с историческото невежество, което ДПС демонстрира в Исперих, иначе, убеден съм,

щеше да бяга като "дявол от тамян" точно от тази песен


замествайки я с всевъзможните версии на "Зюмбюл ли си, лале ли си…".

И за да стане съвсем ясно на г-н Лютви Местан за какво иде реч, принуден съм да прибягна до историческото свидетелство – до онази истина, която дни наред свенливо всички премълчават (а мнозина може би и не подозират) и която се крие между редовете на песента. Все някой трябва да я изрече гласно.

Повтарям: проблемът не е нито в музиката на песента, нито в думите й.

А е в онова, което иде подир въпроса на турския паша в песента: "кой уши байрака, кой му тури знака", повторен като рефрен и от Райна Попгеоргиева.

В онова, което българските историци свенливо премълчават след Освобождението, което премълчава и самата тя в "Автобиографията" си, писана в Русия, и публикувана доста след смъртта й – през 1934 г.

В онова, което й туря мъчителния знак на национална героиня, но я канонизира като такава десетилетия след кончината й през 1917 г.

В онова, което описва в репортажите си Джануариъс Макгахан, безстрашният кореспондент на "Дейли нюз", комуто с право са кръстени улици в България.

И този "липсващ знак" изобщо не е "феномен на балканската музика", нито е равносилен на един избродиран и развят байрак.

Щом г-н Местан не знае за какво иде реч и иска да го чуе, ето (цитирам из Макгахан, "Турските зверства в България", преводът е на Стефан Стамболов, 1880 г.):

Чух, че  градската тъмница в Пловдив има личност, саркастично наричана от турците "българска царица". Според техните думи това била една твърде презряна жена, която застанала начело на бунтовниците, била коронясана за царица, препускала на кон по улиците на своето родно село с развято знаме, като втора Жана д’Арк, и въобще отличила се с много постъпки, които служеха като предмет за безкрайни шеги на турците. Естествено аз твърде силно желаех да се запозная с тази развенчана царица… Тя беше твърде суха и слаба, така щото едвам стоеше на краката си, а нейното младо лице се отличаваше с такова  печално, убито изражение, щото беше болно да се гледа на нея. На нейните бели, нежни крака нямаше нито чорапи, нито обуща и както после ми каза тя, всичките й дрехи не били нейни, дали й ги после, след като я изхвърлили гола.

Прескачам застъпничеството на американския консул Юджин Скайлър, с чиято помощ Макгахан се среща и разговаря със затворничката, записвайки нейната история. На този американски консул дължим огромния "Доклад на Скайлър", едно от най-педантичните описания на зверствата след Априлското въстание.

Прескачам и доста важни подробности от сърцераздирателния разказ на Макгахан и давам само фрагмента около сюжета на песента – срещата й с панагюрския мюдюрин:

Баща й бил убит в нейния дом и Райна с майка си му изкопали гроб в градината и го погребали. Но, види се, чашата на нейните бедствия още не се била препълнила. Като узнали, че тя е шила знамето на въстаниците, турските власти две недели подир потъпкването на въстанието я затворили. Мюдюринът я уловил по 10 часа вечерта и я завел в дома си. Горката Райна сама ни разказа как са постъпили с нея в дома на мюдюрина. Без да гледат на нейните молби и сълзи, които биха омилостивили и тигър, съблекли я гола, били я, плюли я и я обезчестили. На присмех я нарекли българска царица, а на другия ден я изпратили в Татар-Пазарджик, дето турското население я замеряло с кал, плюло я и най-долно я псувало…

Спирам дотук, защото всяко свидетелство си има мярата, а останалото – за тъмницата с хляб и вода, за съсипаното от скръб сърце и здраве и за освобождението от чуждите консули – самата Райна Попгеоргиева разказва в автобиографията си. Който иска, да го прочете.

Документалният разказ на Макгахан и Скайлър безмилостно раздира завесата на срама, с който обикновено обвиваме историята за Райна Княгиня и в резултат на който е дошла песента.

Ако някой не е знаел досега цялата история, свенливо премълчавана от историци и потомци, нека я научи.

Това е истинската история на Райна Попгеоргиева Футекова, която я вкарва в националния ни пантеон.

Историята на жена, надигнала глава в епохата на едно общо пробуждане, за да се превърне в обект на гаври, които още никой не е посмял да опише изцяло.

Жена, намерила сили след всичко това да оцелее, да стане първата българска акушерка и да помага до края на дните си на други жени в бежанските махали на столицата между "Пиротска" и "Опълченска".

Жена, съумяла да роди и отгледа петима синове, всичките офицери – двама от които затрити от комунистите (единият – Иван – в лагера в Ловеч, другият – Владимир – изчезва безследно след 9 септември 1944 г.).

Свеждане на глава в знак на почит или хилене и кръчмарско пляскане предполага историята на Райна Попгеоргиева, съдържаща се между редовете на песента?

Това е въпросът.

И той няма нищо общо нито с балканския фолклор, нито с правото на който и да е да пее песни с друг текст, нито с желанието на някои да водят предизборната си кампания на турски език.

Потомците на Райка Княгиня предложиха на лидерите на ДПС "символно помирение" – да целунат заедно с тях едно от запазените копия на знамето, извезано от нейните ръце.

Знамето "Свобода или смърт", на което лъвът носи корона с кръст.

Не знам дали ДПС ще се реши на тази стъпка.

Както не си представям и точно каква ще е обещаната от тях следваща "възрожденско-патриотична стъпка".

Може би ще си поръчват всеки ден в парламента "яйца по панагюрски", облечени като "донски казаци"?

Който му тури знака, сега да му мисли.

99 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - 2 ОКТОМВРИ 1916 ГОДИНА." ОТНОВО ЗА ЛОБНОТО МЯСТО И ПЪРВИЯ ГРОБ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ". " „ДОБРОВОЛЧЕСТВОТО“ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. ФРОНТОВИТЕ МУ СТИХОТВОРЕНИЯ". "ПОДПОРУЧИК ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ – ОЩЕ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ПОСМЪРТНОТО МУ БИТИЕ - Акад. Иван Радев

99 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - 2 ОКТОМВРИ 1916 ГОДИНА

Освещаването на надгробния паметник на Димчо - Копривщица, 19 август 1934 г.
Пред фронтовата землянка, Подпоручик Дебелянов е правият, най-вляво горе
Първия гроб на Димчо - черния кръст с белия надпис

Карта на Австроунгарския генерален щаб от 1907 г.

Вярно ориентираната скица - от "История на 22-ри пехотен Тракийски полк", Самоков - 1927 г.

Скицата скицата от книгата на Тихомир Геров, погрешно обърната на 90 градуса

Съвременна карта на района в днешна Гърция,
 където е загинал Димчо Дебелянов
1. Село Моноклисия (1) е резултат  от сливането на някогашните села Горно и Долно Караджово, източно от които е преминавала фронтовата линия,
 и където на 2 октомври 1916 г. загива подпоручик Димчо Дебелянов.
2. Сидирокастрó (2), някогaшният Демир Хисар. Там, в черквата “Благовещение на Света Богородица” на 3 октомври 1916 г. е погребан Димчо, а също и други загинали през тези войни в района български офицери. (Общо 24, а по някои такстове  -  26-28…) Костите му са пренесени и препогребани в Копривщица на 23 август 1931 година.

Църквата "Богородица", днес "Благовещение на Света Богородица" в Сидирокастро - 2008 г.
Снимките са от архива на Дирекцията на музеите и на автора


ОТНОВО ЗА ЛОБНОТО МЯСТО И ПЪРВИЯ ГРОБ
НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
 Това е при Демир Хисар на Струма, в Гърция (днес - Сидирокастрó).
А не Демир Хисар на завоя на река Черна в Македония

Запасният подпоручик  (а не поручик!) Динчо (рожденото му име) Дебелянов загива в сражение на 2 октомври 1916 година в Първата световна война, като временно командващ 5-та рота от 2-ра дружина на 22-ри пехотен Тракийски полк от 7-ма Рилска дивизия.  Изпратен е на първа бойна линия само два дни по-рано. Той е бил дотогава адютант на майор Тома Томов, командир на 2-ра дружина, който добре е знаел кой е подпоручик Дебелянов и многократно го е спасявал от изпращане в окопите. /Година по-късно майор Томов ще предаде на Димчовия приятел Георги Райчев, скътаните в маншета на шинела му стихове на Дебелянов/. Но „…частите останаха без хора, а хората без началници…“ – пише по-късно за тези ожесточени сражения колега-офицер на поета. И от щаба на полка се получава категорична заповед подпоручик Дебелянов да поеме командването на 5-та рота.
Фронтовата линия (виж скицата) е преминавала  по левия (източния) бряг на река Струма, пред/североизточно от селата Горно и Долно Караджово (по-късно слели се в едно село сега с името Моноклиста). Селото е на двадесетина километра западно от Серес и около 40 южно от Демир Хисар (днес Сидирокастрó, на двадесетина километра от българо-гръцката граница при Кулата), в пределите на Гърция (виж картата).
Куршумът пронизва Димчо около 10.30 часа в сражение със съглашенски френско-английски войски (по-точно - срещу ротата, командвана от Дебелянов е била 10-та ирландска пехотна бригада) и той издъхва почти веднага на бойното поле. Погребан е на следващия ден заедно с другите загинали в тези сражения офицери, в църквата „Света Богородица“, днес - “Благовещение на Света Богородица” в Демир Хисар (около 30 километра северно от Серес). А през 1931 г. костите му са пренесени в Родината и на 23 август тържествено и с военни почести са положени в двора на старата копривщенска черква "Успение Богородично".

По повод на лобното му място все още се тиражира нашироко една неистина, включително и по националните медии на големите български празници. На тържествени зари и по други поводи често чуваме, че  Д. Дебелянов е загинал "… край Демир Хисар, при завоя на река Черна…". Селище с това име (ДЕМИР ХИСАР) има и днес, но то се намира в Република Македония, на двадесетина километра северно от град Битоля и южно от Прилеп. И край него се водят крупни сражения през Първата световна война, но през 1917-18 г. и не тук загива Димчо.

Дълго време мястото на гибелта на Дебелянов се фиксираше единствено и само по една скица, нарисувана от неговия приятел Тихомир Геров в книгата му "С Димчо Дебелянов в казармата и на фронта." Тя беше и част от предишната експозиция в къщата-музей на поета в Копривщица. Безспорно, това са едни от най-автентичните и силно написани спомени за Димчо. Но в книгата (дали от автора или от редакторите?...) скицата е завъртяна на 90° отдясно наляво, променени са съответно посоките. И бойната линия е преместена от източния на западния бряг на река Струма (…ех, де да беше така...“  - буйно възклицаваше полковник Петко Йотов, лека му пръст!/).
И дълги години сме се задоволявали с тази заблуждаваща информация, без да се потърсят съпоставящи източници. Търсенето още повече се  затрудняваше и от това, че в южната ни съседка всички български наименования отдавна са сменени с гръцки.
По повод на 120 години от рождението на Димчо потърсихме и друга информация за лобното му място. Тук голяма помощ и любезно колегиално съдействие ни оказаха от НВИМ - директора полк. Петко Йотов и колегата Добрин Добринов. Както и от Военната академия в лицето на ст. н. с. д-р Тодор Петров. Те ни предоставиха историята на 22-ри Тракийски пехотен полк, военни албуми, стари военни и съвременни карти. Особено ценна бе картата на австро-унгарския генерален щаб за Балканите в мащаб 1:200 000, печатана в периода 1904-1907 г., на която селища, планини, реки и местности са с автентичните си български имена. Тя бе издирена от Т. Петров, както и съвременна, едромащабна карта на Гърция.
Така установихме, че някогашните села Долно и Горно Караджово днес са се слели в едно, което сега се нарича МОНОКЛИСИЯ. Селището е южно от пътя и железопътната линия от България през Сидерокастрó за Солун и Атина. И при днешните възможности за свободно пътуване всеки българин би могъл, преминавайки оттам, да си спомни за събитията и се поклони през подвига и саможертвата на Димчо и хилядите още български юнаци загинали за Отечеството по тези места.


ПЪРВОТО ПОГРЕБЕНИЕ НА ДИМЧО

За гроба на Димчо в Демир Хисар

От книгата на Тихомир Геров:
“В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”

         “... Останките на Димчо и някои други офицери изминаха тридесет километра равен полски път на север от караджовските ниви (лобното място) до демирхисарската черква “Благовещение”.  (Там преди Димчо, а и след това, са били погребани и други български офицери – общо 24-ма, а според някои текстове 26-28... – б. р.).
         На 3 октомври 1916 г., деня на погребението на Димчо и на другарите му, запасните подпоручици Костов Илия Тодоров от 14 п. полк и Стоянов Григор Атанасов от 13 п. полк и на фелдфебела Георгиев Христо Ст., също от 13 полк, труповете им били пренесени в долномахленската черква и оставени там до часа на погребението следобед.
         Към два часа след пладне в черквата се събрали свободните от наряд седем-осем наши офицери и двама германски. Един взвод с намален състав бил определен да отдаде последни военни почести на загиналите. Имало и двадесетина войници от различни нестроеви части, няколко мъже – македонци от черковната махала, и пет-шест жени с тисови клонки и тъмни домашни вощеници. Четирите ковчега били сложени на плочите пред олтаря. Дивизионният свещеник и енорийският, едноок грък, извършили обреда. Офицер от щаба на дивизията казал обичайната за случая реч. Нищо повече. Димчо бил погребан само като войник.
         В двора на черквата, откъм южната й страна, непосредствено до гробовете на майор Иванов и поручик Българенски били изкопани три успоредни ями, едната по-широка (това е била втората редица гробове, първата е до черковната стена). В първата (посока запад- изток) заровили подпоручик Стоянов Григор, във втората – подпоручик Костов Илия, а в третата – подпоручик Дебелянов и фелдфебел Георгиев Христо. (В спомените си за изравянето и пренасянето на костите Невена Буюклиева казва, че гробът на Димчо е бил вторият от южната страна, посочен с голяма категоричност от брат му Илия – което и той пише в своите спомени и писма. И никъде в познатата ни литератра не се споменава нищо за общ гроб (това го има само в спомените на Тих. Геров), нещо твърде неприемливо, като се вижда, че на снимките гробът (с белия кръст) е само с един кръст и надпис с едно име.)
         Погребаха Димчо на долния край на града, заселен с пришълци –македонци от околните села, в малката черква “Богородица”.  Тук дълго време още се мяркаше едноокият свещеник, четеше молитви, продаваше свещи и никак не можеше да скрие ненавистта си към чужденците...”
                                                                          

НА ПЪРВИЯ ГРОБ  НА ДИМЧО ДНЕС

Китното, блеснало от белота и чистота, градче Сидирокастрó (около 4 000 жители) е на двадесетина километра от българо-гръцката граница при Кулата, на юг, токỳ до магистралата за Солун и Атина..
В края на март 2008 г. колективът на Дирекцията на музеите в Копривщица бе на екскурзия в Гърция. През последния ден от своето пътешествие, 26 март, музейните работници минаха покрай Моноклиста и мълком почетоха паметта на българските войни, проляли кръвта си за Отечеството по тези места. В Сидирокастрó, оградено от красиви бели скали, по които околовръст са накацали множество параклиси и манастирчета, има три църкви. По спомени на Димчови съвременници и стари снимки бе намерен храмът “Благовещение на Света Богородица” в южния край на града. Тук на 3 октомври 1916 година е погребан Димчо. Сякаш някаква невидима ръка водеше копривщенци да стигнат това свято място точно в часа, когато той и неговите другари са били положени в земята.
Църквата, основно обновена и коренно променена, (а може би и наново построена), малко напомняше тази отпреди деветдесет години. Но по някои външни белези, стари снимки и чрез безмълвния свидетел на тогавашните събития – огромното дърво в двора, бе установено /приблизително/ мястото на гроба на Димчо – днес то е вътре в олтара на новопостроената църква. Там неговите потомци с голямо вълнение и трепет на почитание в душите се поклониха пред паметта на поета и неговите другари, запалиха свещички, носени от България (в следобедния час църквата бе затворена), промълвиха “Бог да прости!” и “Вечна им памет!”. (Е, приготвените още от родната Копривщица китка и портретче на поета от много вълнения бяха забравени в автобуса, (пропуск непростим!), но сигурно душата на Димчо е усетила искрения трепет и почитта дълбока, и  е простила неволната погрешка...)
Светите чувства бяха примесени с потрес и горчилка, защото в гладко циментирания черковен двор, нищо не напомня, че тук са били погребани 24 български войни. Като в района общо са загинали и погребани 595 български войни. А тук нашите войски са имали не само военно присъствие. Но и трайно, плодотворно (стопанска, културна, строителна, социална и други дейности) и запомнящо се присъствие през близо тригодишния си престой в района от 1916 до 1918 г. Както и при управлението на тези земи от българска администрация през периода 1941-44 години. Впрочем, само няколко години след края на Първата световна война, грижливо оформените войнишки гробове с паметни плочи са били заравнени и унищожени. Както и масивният паметник на българските бойци на хълмче  южно от града. Това констатират и Димчовите другари и брат му Илия, още през 1931 година, когато  идват да вземат и пренесат костите му в родната Копривщица.( А в противовес из Гърция видяхме идеално поддържани сръбски военни гробища...)
По време на честванията на 120 години от рождението на поета миналата година (2007) бе оповестена идеята на музея на Димчо за поставяне на паметни плочи на лобното място и в двора на църквата в Сидирокастрó. Сега, след това посещение, с помощта на Съюза на офицерите от запаса, Министерство на културата и Министерство на външните работи се предприемат конкретни стъпки за осъществяването на патритичното и хуманно намерение.
А в навечерието на 100 години от гибелта на Димчо към идеята се присъединиха и много Димчови приятели и почитатели. Вярваме, че с общи усилия и ентусиазъм ще подготвим достойно почитане на поета с широмащабни и всебхватни мероприятия.



„ДОБРОВОЛЧЕСТВОТО“ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ.
ФРОНТОВИТЕ МУ СТИХОТВОРЕНИЯ

(По акад. Иван Радев“ - ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТИ ЗА СЪДБАТА МУ НА ФРОНТА
(По материали от Държавен военноисторически архив - В. Търново)

Един от евтино тиражираните  доскоро митове е, че Димчо Дебелянов е могъл да остане на мирновременната си служба, а заминава като доброволец на фронта. Никой не тръгва с лековата стъпка към смъртта, та и той... Пък и да не забравяме - това не е есента на 1912 година, когато българинът знае, че се бие и се среща със смъртта в името на бъдеща целокупна България. Че отива да гине за свободата на поробените съотечественици. След Междусъюзническата война и последвалата я национална катастрофа и покрусата от орязването поредно на България – друг е духът, настроенията, няма го вече този порив за саможертва. Малък е отрязъкът от време между еуфорията и победите от 1912-13 г. и ситуацията през 1916-та. Но той е от съдбоносно значение за определяне поведението на интелектуалец от ранга на Димчо Дебелянов - кардинално разминал се и с кроежите на политическата върхушка, и с наивния патриотичен порив на обикновения българин.

За последната година от живота на Димчо Дебелянов, трагично пресякла се с Войната, е писано немалко. Много от преките свидетелства за поведението и реакциите му, за общуванията му през това съдбовно време са намерили израз в спомени, публикувани във вестници и юбилейни листове, включвани в няколко от книгите, които са му посветили негови близки и познати - Владимир Русалиев (вж. „Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов”, С., 1939; „Бездомник в нощта”, С., 1946), Тихомир Геров (”В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”, С., 1957) и др.

Нещо ново и непознато в този дух прозвуча само на едно от паметните тържества в копривщенския дом на поета (август 2011 г.) чрез вдъхновеното слово на един англичанин - писателят Кристофър Бъкстон, който поднесе изненадващ паралел между Дебеляновите строфи от дните на войната и  стиховете на чужденец, оказал се по същото време от другата страна на фронтовата линия.


ЗАПОВЕД ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ МОБИЛИЗАЦИЯ

ПЪРВО ПОСТАНОВЛЕНИЕ
НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
От заседание на 9.9.1915 г., протокол № 125.
Освобождават се в случай на мобилизация от явяване в частите на войската запасни офицери и войници, които заемат следните държавни длъжности:
От ВЪРХОВНА СМЕТНА ПАЛАТА: председателя, съветниците, секретаря и един помощник (най-стария); докладчиците (по касовата служба на държавата); регистратор-счетоводителя и архиваря; три негови помощници (най-старите), 4 книговодители (най-старите).




ЗАПОВЕД ЗА МОБИЛИЗАЦИЯ


З А П О В Е Д
№ 223
Гр. Кюстендил, 26-и февруарий 1916 г.
на Главнокомандващия Действащата армия
ген. майор Жеков
Обявявам списъка на запасните офицери и офицерски кандидати, които са били освободени с постановления на Министерския Съвет, като чиновници в разните министерства и сега се назначават в строя с обозначение кой къде се е числил по запаса и в коя част се назначава.

СПИСЪК
...
№ 14. Подпоручик Дебелянов Димчо В. - 22 пехотен Тракийски полк - Младши офицер в същия полк.
...
Списъкът включва 28 души. Ако се съобразим с датите на тази, издадена на 26 февруари, заповед, и датата на следващата по-долу заповед, се натъкваме на видимо противоречие - втората за местоназначението изпреварва първата за мобилизацията на тези лица. Това може да се обясни единствено с факта, че мобилизацията частично е започнала, преди да излезе официалната обща заповед. А е допустимо причината за разминаването да произтича от съобразяване с външно-политическата ситуация.

Опровергава се легендата, че Дебелянов отива доброволец на фронта, като наистина преди това е бил сред освободените от мобилизация служители във важни държавни учреждения като Сметната палата, където работел. Вече са наяве документите и за едното, и за другото. И така - Димчо Дебелянов не е доброволец, а е официално и със съответната обща заповед мобилизиран в определен момент от развоя на събитията.

И най-после, ако се опитаме да надникнем в самото устройство, самата нагласа на душевния механизъм на поета – ще открием  устройство и нагласа на вярващата душа,
душа, повече склонна към вяра, отколкото към скепсис, повече към възторг, отколкото към изучаване,
душа, жадна за Бог, за преклонение, за съгласие, открита за покаяние, чувствителна за грях, способна да чувства вина, дори там, където никой и за нищо няма право да я обвинява.
Изобщо вътрешният живот на Дебелянов е страшният живот на поета с пробудена отрано и болезнено развита съвест, “невероятна съвест” по думите на Гео Милев.
                                                                                              Тончо ЖЕЧЕВ
Именно тази негова „невероятна развита съвест“ е причината да плаче пийнал пред приятели в отпуск: „Не се крия! Скоро и мене ще ме повикат! И ще замина на фронта!“ И заминава. Тихо и скромно отива да изпълни дълга си. Колкото и шаблонно да звучи. Защото доста българи се скриват в тила, бягат от дълга си. Такива негови „приятели“ имат наглостта да му пишат: „Абе, Димчо, прати ни някой гологан, че тука в София е голяма зазъбица за пари. Пък ти там и без това няма къде да ги харчиш…“


ФРОНТОВИТЕ МУ СТИХОТВОРЕНИЯ

Владимир Русалиев, който написва чудесната книга „Бездомник в нощта – живота, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов“, разказва: „Когато разгръщах малкото старо евангелие (личното евангелие на Д.Д. – б.а.) между страниците 16 и 17 при глава десета от евангелието на Матея намерих едно малко пожълтяло парче хартия. На едната страна имаше някаква сметка, а над нея началото на стихотворение:

Там дето Пирин се разлива в хълмове пустини
и лъкатушна струма шуми…

Под тези два стиха по-долу е написано:
„Пред едно кристално утро?“
А на другата страна на този малък лист е написано:

7. Нощ към Солун.
10. Отчуждение.
8. Старият бивак.
4. Рупел
1. Войници.
6. Срещи и разлъки.
5. Сантиментализъм.
6. Проклятие.
2. Походът.
9. Малкото дете.
11. Тиха(та) победа.
12. Сиротна песен.
13. Пол не ни е вече враг
(Един убит)

От тези стихотворения, писани на фронта са запазени 6. Димчо публикува „Нощ към Солун“, „Старият бивак“ и „Тиха победа“ в списание „Отечество“ 1916 г. „Войници“ вече под заглавието „Прииждат, връщат се…“ е публикувано от приятеля му Гео Милев в сп. „Везни“ през 1919 г. „Един убит“ и „Сиротна песен“ са печатани в първата книга на Дебелянов от 1920 г., запазени в маншета на шинела му от дружинния командир на Димчо майор Томов, който ги предава на Димчовия приятел Георги Райчев през 1917 г.


Останалите седем заглавия на написаните (предполагаемо) на фронта Димчови стихотворения – „Отчуждение“, „Рупел“, „Срещи и разлъки“, Сантиментализъм“, „Проклятие“, „Походът“, и „Малкото дете“, досега не са открити.
                                                                                              
                  
              ПОДПОРУЧИК ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
              – ОЩЕ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ПОСМЪРТНОТО МУ БИТИЕ
                                                         Акад. Иван Радев

         Безвъзвратно са отминали дните на сраженията, в  които Димчо Дебелянов намира своята смърт. Широко известни са  спомените на тогавашни негови  близки за ситуацията, в която се оказва той като командир на 8-ма /5-та/ рота  от /2-ра/ дружината на майор Тома Томов към /22-ри пехотен тракийски полк/ от Седма  пехотна Рилска дивизия  в боевете  край с. Горно Караджово в района на гр. Демир Хисар.  Разполагаме  с известни данни и за начина на неговото погребение в двора на  храма „Св. Богородица”  на 4 октомври 1916 г., които при нужда се възпроизвеждат. Обикновено  и за едното, и за другото прибягваме до описанието,  което ни е оставил Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”/1957/. Самият автор не е присъствал на погребението, но е разговарял с очевидци, предполага се, че е посетил след време  църквата.  Ето според неговия  разказ как се подреждат фактите, а те  са важни, за да се съпоставят с документираното състояние на картината през 1942 г. -  за пръв път сега оповестявана,  която ще ни занимава:
„Изглежда, първото нареждане е било убитите офицери да бъдат погребани в село Христос, дето беше нашата нестроева рота, обаче вестта за смъртта на  капитан Стоянов, който имаше близък човек в щаба на дивизията, е предизвикала да се отмени това нареждане. От с. Христос трупът на капитана бил  пренесен в Демир Хисар... Капитан  Стоянов бил погребан отделно, а   подпоручиците  Соколов  и Арнаудов – в общ гроб.
Същия ден, 2 октомври, в комендантството били докарани труповете на двама други офицери: майор Иванов Христо и поручик Българенски Михаил от 22 пех. полк. Следния ден те били погребани.
На 3 октомври, късно след обед, в моргата на военното комендатство върху дървени нарове лежали четири нови трупа. Между тях бил и трупът на  подпоручик Дебелянов. Погребението на Димчо и другарите му, запасни подпоручици, Костов Илия Тодоров от 14 пех. полк и Стоянов Григор Атанасов от 13 пех. полк и на фелдфебела  Георгиев Христо Ст., също от 13 пех. полк, станало на другия ден…
… В двора на черквата, откъм южната й страна, непосредно до гробовете на майор Иванов и поручик Българенски били изкопани три успоредни ями, едната по-широка. В първата заровили поручик Стоянов Григор, във втората – подпоручик Костов Илия, а в третата – подпоручик Дебелянов и фелдфебел Георгиев Христо”/Вж. Тих. Геров, цит. книга, с. 206-207/.

     И така – съдбата превръща градчето Демир Хисар в крайна точка на зловещо прекъснатия живот на поета Димчо Дебелянов. Вярна на дотогава отрежданата  му несретническа орисия,  тук тя  го прави частица от онази „безбройна рат” по фронтовете на войната, за която се отнася неговия стих:
                       Кои са те? – Безименни – и ти безимен между тях
                       Потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби –
                       И чакаш примирено празника на кървавия смях,
                       Когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.
       По това време Демир Хисар вече има в биографията си вписано, че е последна станция за няколко стотин  български офицери и войници, участвали в боевете през 1912-1913 г. Стигнали до нас фотографии ни разказват, че тяхното „място злачно и  упокойно” е респектираща с простотата и величието си картина от губещи се в далечината „колони”   надгробни кръстове, която тогава не бърза да стане минало. Може би единственият благосклонен  знак на  провидението е, че гробът на поета Димчо Дебелянов не се е оказал там, за да остане и днес необозначен,  а в  двора на църковен храм, по своему в някаква степен защитен от лесна забрава и обезличаване.
      Налага се изрично да подчертая, че при цялата си  отдаденост на жаждата за победи, на преследваните мегаломански цели и предначертания – може би не толкова в институциите на централната държавна власт, колкото в практиките на самата българска армия – своевременно сработва осъзнатата потребност да се увековечи по подобаващ начин паметта на жертвите. И докато българските войски са по  тези места – от есента на 1912-та до 1918  година – според ритуалите на християнския канон, но и в името на дължима почит към  падналите в боевете, за техните гробове се полагат необходимите грижи. В случая имам предвид голямото военно гробище край гр. Демир Хисар, където още тогава, наред с единичните гробове е изграден общ паметник с вписаните на  паметна плоча имена на 595-те жертви. По същия начин е постъпено и  с  погребаните в двора на храма „Св. Богородица”, намиращ се в покрайнините на града.
     По обясними политически причини в междудържавните отношения, в периодичния печат и в спомените през  годините след 1918-та почти нищо не се говори за лобното  място на Димчо Дебелянов и за състоянието на неговия гроб. Не се срещат  автентични свидетелства на поддържан интерес към него, липсват каквито и да е позовавания за състоянието му.  Диктатът на Ньойския заробващ договор, наложил своя похлупак над цялостния живот на покрусена България, през следващите петнайсетина години  не отваря никаква пролука за култово завръщане към паметта на жертвите, чийто гробове остават зад  граничните телени ограждения.
Едва в началото на 30-те години, като единичен  акт се  подема идеята костите на големия български поет, загинал в боевете край с. Горно Караджово  и погребан в Демир Хисар, да бъдат пренесени от станалата чужда територия в родната Копривщица. Инициативата за  този акт принадлежи на видни представители на художествено-творческата  интелигенция и артистичния ни елит, но тя бива подкрепена и от определени държавни институции. Самото й осъществяване е  широко отразено в периодичния печат и спомените, ангажира обществеността главно в София и Копривщица, по своему активизира интереса към  личността и поезията на  Димчо Дебелянов.
  Доколкото мога да съдя от библиографската справка, след 1931 г.   заради липсата на политически договорености и практически възможности, не се правят опити за поддържане на военните гробища, не се полагат никакви  грижи от страна на  близките и на държавните институции към съдбата на онези паметни знаци, които до 1918 г., са поставени в селища и  по места, оказали се отвъд границите на Отечеството. Точно обратното – през седващите две десетилетия те са подложени на тотално заличаване.
Това състояние се променя едва в  новосъздадената  ситуация през 1941 г., когато тук отново се настаняват  българската администрация и наши военни части. Съществуващият към Министерство на  войната отдел „Военни музеи, паметници и гробове” веднага активизира  своята дейност в тази посока. Впечатлението е за утвърждаването на  една мащабна програма във връзка с тяхното възстановяване, която е своевременно задвижена, като  включва и  органите на  местната власт. Не е в задачата ми да проследявам цялостната й реализация, да обобщавам пълната картина на свършеното. Новоиздирените архивни материали, които ще привлека и коментирам, ме  убеждават със сигурност, че поне във връзка с военните гробища край гр. Демир Хисар, са били налице и резултатите от нея.
Насочвам се именно към това селище по две причини. Първата е, че тук е лобното място на подпоручик Димчо Дебелянов, един от големите ни поети, с чието творчество и съдба се занимавам/Вж. Иван Радев, „Димчо Дебелянов. Обреченият на ранна смърт и вечен живот”, В. Търново, изд. „Абагар”, 2013/. Втората – че след издаването на книгата, имам възможност да се възползвам от  свитък публично неоповестени архивни свидетелства с надслова  „Преписка по възстановяването на военното гробище и българския паметник на загиналите през Войните и погребани в гр. Демир Хисар”, съхранявани в Държавен военно-исторически архив – Велико Търново. Именно те ми предоставят  възможност да  допълня и доуплътня картината, свързана с посмъртното битие на поета. 
За какво свидетелстват  съхранените документи, специално отразяващи занимаващата ни тема по повод на  жертвите край Демир Хисар, сред които е и поета Димчо Дебелянов?  Говоря не за издадените общи заповеди и предписания, каквито непременно е имало, а за конкретно насочените, за онези, които документират реални практически усилия и последици. Вече отбелязах, че тях ни ги предлага специално обособен свитък  - „Преписка по възстановяването на  военното гробище и българския паметник на загиналите през Войните и погребани в гр. Демир Хисар”/Вж. Държавен военно-исторически архив, фонд 39,  опис 2, дело 571/. За да се  схване отговорността и значението, което отдел „Военни музеи, паметници и гробове”  към Министерство на войната възлага на  необходимостта от възстановката, ще  привлека официално изготвен и изпратен под № 12515 документ  и изпратен с дата 25. 12. 1941 г. до административната управа в Демир Хисар:
                                                                      „Гр. Демир Хисар
                                                                          Кмета на града
В отделението има сведение, че в землището на общината Ви през време на Войните 1912-1913 и 1915-1918 г. са загинали и погребани  595 български офицери, подофицери и войници, на които Ви се изпраща списъка за сведение.
Разпоредете да се издирят, възстановят и украсят гробовете на тия герои, като необходимата сума за това ще трябва да гласувате  в редовния или допълнителен бюджет на общината за 1942 година.
На всички отделни и разпръснати гробове в землището на общината ще трябва да се направят и подходящи огради, за да се предпазят гробовете от повреда на злосторници и добитъка. На братските могили и груповите военни гробища ще  трябва да поставите след възстановяването и украсяването им и по едно кандило, което да се пали срещу и на всеки празник от специално назначеното лице за това.
Много са  градските и селски общини в новоосвободените земи, които взеха инициативата за построяването в центъра на площада и специални паметници на тия герои-освободители, което може да направи и поверената Ви община, за което Отделението е готово винаги да Ви дава необходимите упътвания и разяснения по строежа на паметника, за да не изпаднете в някоя грешка.
Когато през идната пролет  гробовете на тия 595 герои бъдат възстановени, оградени, украсени и добият първоначалния си вид, налага се общината да изпълни следното:
1. да се направят от братските могили и груповите военни гробища скици с точно разпределение на груповите гробове, братски могили и отделни гробове, както и по една снимка от военно гробище и ни се изпратят, за да бъде докладвана преписката на Началник Щаба на войската. От отделните разпръснати гробове да ни се изпрати само по една фотографическа снимка.
2. общината да възложи на свое служебно лице, което след така подреждането на военните гробове да има в бъдеще винаги грижата да поддържа в добър ред гробовете, градинките  около тях и техните огради, а скандилата на общите гробища да пали редовно срещу и на празник…
     За направеното ще трябва да ни съобщите до към края на  май 1942 година.
Приложение: 1 списък на 595 души загинали…”.
/цит. фонд, л. 106/.
      Съхранен, приложеният „Списък на погребаните български  военни чинове  през Войните 1912-1913, 1915-1918 г. в гр. Демир Хисар” е под формата ръкопис, изготвен в София с дата 23 декември 1941 г. В него имената на жертвите се подвеждат в няколко раздела, първият от които е „През войната 1912-1913 г. в гробището на гр. Демир Хисар”, а графите са: военен чин, трите имена, войскова част, месторождение, дата на смъртта.
       Специално интересуващият ни раздел  в случая е  с надслова „През войната 1916-1918 г. В гр. Демир Хисар, в дворът на  църквата „Св. Богородица”/цит. фонд, л. 109/.  Според него тук са погребани 28 души   офицери и войници от различни бойни части. Поради вече споменатата причина, сред тях липсва името на подпоручик Димчо Дебелянов. От неговия 22 пехотен полк срещаме отбелязани следните офицери:
    * подпоручик Михаил Българенски/№ 17/, родом от София,   загинал в същото сражение на 2 октомври 1916 г.;
* капитан Методи Иванов Стоянов /№ 19, сгрешено името /, родом от Търново, загинал на 1 октомври; 
     * майор Христо Иванов Кантарджиев/№ 24/ от Котел, загинал също в боевете на 1 октомври…
        Имайки предвид поименния списък на 28-те загинали и погребани в  двора на храма „Св. Богородица”, ще напомня разликата спрямо броя на случаите, за които знаехме  досега от свидетелствата единствено на Тихомир Геров и книгата му „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”. Там са упоменати само 9 имена: капитан Методи Стоянов,  подпоручик Соколов, подпоручик Арнаудов, майор Христо Иванов, поручик Михаил Българенски, подпоручик Дебелянов,  подпоручик Илия Тодоров Костов, подпоручик Григор Стоянов и фелдфебел Христо Ст. Георгиев… Но въпросът с разминаването няма да ни занимава.
     И в  разглежданата тук документация от 1941-1943 г.  не срещнах  никъде – въпрос вече поставен! -  посочени мотивите защо за загиналите през 1915-1918 г. не е отредено място във вече оформеното военно гробище от 1912-1913 г., а се използва двора на храма „Св. Богородица”. Причината, изтъкната в спомените на Тих. Геров едва ли е била определящата. По-важното е, че благодарение на това решение през есента на 1916 г., през 1942-ра тук много  скоро започва реализацията на мащабното начинание за възстановка на гробищния парк. Командирът на 11 трудова дружина, на която е възложена задачата, с дата 5 януари 1942 г. уведомява началника си за следното:
„Изпратената на работа в Демир Хисар 1/2  работна рота, намерила в околностите на града няколко парчета от възпоменателната плоча, на която били написани имената на загиналите през войните в Демир Хисар и около него български войници. Останалите парчета били намерени в жилището на гръцкия учител в махала „Варуша”. Пиедестала на паметника бил запазен и до сега невредим”. 
            Въз основа на това сведение, получено от Демир Хисар идва следното нареждане на началник отдел „Военни музеи, паметници и гробове” с дата 12 януари 1942 г.:
           „С молба да се нареди по прибраните парчета и намерените такива в учителя в махалата „Варуша” да се възстанови старата плоча и постави на паметника, като средствата се вземат от виновниците, които са повредили паметника, или пък кмета да предвиди необходимите средства в бюджета за 1942 г.”.
         Изненадва оперативността, както на чиновниците в Министерство на войната, така и на конкретно ангажираните в Демир Хисар лица във връзка с очертаната мащабна идея. В този дух говори и отправенната молба към  Министерство на земеделието, която ни убеждава, че на  задачата  не се гледа формално, а се отчита и нейния естетически аспект:
„Известявам Ви г-н Началник, че е дадено нареждане от г. Министъра на Войната да се издирят и украсят всичките военни гробове в новоосвободените земи от Македония, Тракия и Моравско.
В гр. Демир Хисар имаме военно гробище, като на геодезиста от Географския институт при Министерството на Войната, г. Българенски е възложено да възстанови и украси същото гробище. За да може това лице да украси добре военните ни гробоове в този град, моля наредете да се отпуснат безплатно от разсадника в Борисовата градина 20 броя кипариси, бръшлян и чемшир, които ще допринесат доста за украсата  и разхубавяването на гробището.
     За направената служебна услуга предварително ви благодаря.
                                 НАЧАЛНИК НА ОТДЕЛЕНИЕТО:
                                                                                          /не се чете/”.
     Не е необходимо в случая да възпроизвеждам цялата съхранена документация за осъщественото в района на  гр. Демир Хисар през 1941-1942 г. във връзка с увековечаване пометта на загиналите и погребани тук български войни. Официално декларираната позиция и предприетите практически мерки несъмнено се вписват в мащабната и  не кампанийно разбирана готовност на държавните институции в ситуацията на 1941-1942 г. да се възроди и поддържа жива паметта и почитта към жертвите от 1912-1918 г.  Обобщят ли се фактите от  картината в нейната цялост, ще разполагаме с необходимия доказателствен материал за онази далновидна национална политика, която наистина е била в основата на начинанието.
Пълноценната професионална  характеристика на заявената тогава държавна позиция към паметта на жертвите от Войните, чийто кости остават отвъд граничната бразда след Ньойския договор от 1918 г.,  е редно да  е дълг на  българската историческа наука. Моята задача е съвсем скромна и произтича от надлова – доколко актуализираният интерес през 1941-1942 г.  към съдбата на загиналите в сраженията  край Демир Хисар, макар и не пряко, но в някакаква степен, дообогатява представите ни за посмъртното  битие на поета Димчо Дебелянов. А той е една от дадените скъпи жертви тогава, чийто гроб  - от смъртта му в началото на октомври 1916-та до 1931 г.,  -  е бил  на тази исконно българска, но  превърнала се в чужда територия,  земя.
Друг показателен  момент както в  съхранената документация, така и в практическите усилия да се възстановят знаците на поддържана памет към загиналите в този район, е лицето на което в случая е възложена основната роля. Той се оказва син на воювалия заедно с  подпоручик Димчо Дебелянов и погребан на същото място   поручик Михаил Българенски, родом от София. И двамата  служат в една и съща дружина на 22 пехотен полк, стават  жертва на едни и същи сражения.
Със сигурност трябва да приемем, че поручик Българенски е сред офицерите, с които  Димчо Дебелянов успява да се  сближи на фронта, да поддържа тесни дружески връзки. Запознаем ли се със стиховоренията му, създадени през тези месеци, ще се убедим, че единственото конкретно лице, с което директно се свързва едно от публикуваните/”На фронта”/, е поручик Михаил Българенски. Творбата  не е христоматийна за присъствието на поета в развоя на българската лирика, тя има хумористично-епикурейски характер. Но е от определено значение, когато портретуваме  създалия се около Дебелянов  приятелски кръг на фронта и  атмосферата, от която така жестоко го е  изтръгнала смъртта….:
„О-хо-хо! Ще има край
на края – стари хора викат…
Стоиле, матарата дай,
че ми засъхна пак езикът.
А после тичай и речи
на подпоручик Българанов
да дойде тук да излечи
и той сърцето си продрано.
Със тоя балсам от Петрич,
т.е. черничева ракия,
че и без тоя „тифирич”
нас няма да ни има хич
в таз кървава  неуправия…”.
     Стихотворението „От фронта” е публикувано във в. „Българан”  - брой 7 от 10 юни 1916 г. Споменавам тази подробност, защото тя документира  степента на реалната установила се  близост между Дебелянов и Българенски на фронта - близост,  по своему продължила и във вечния им живот в църковния двор на „Св. Богородица” в  Демир Хисар.
         Именно  Константин Българенски – геодезист по професия и на служба към Министерство на войната, син на същия този поручик Михаил Българенски, е официално натоварен да се заеме с възстановка на гробищния парк при  храма „Св. Богородица”. Повече от сигурно е, че този избор не е случаен, че е последица от готовност, съдбовно преплела  патриотичната повеля с дълбоко заседнало лично желание на незаглъхнала скръб по убития му и погребан тук баща.  За характера на задачата му свидетелства и следното, официално изпратено писмо до Началника на гарнизона в Демир Хисар:
„Съобщава Ви се, че съгласно Министерска заповед № 31 от 1942 г. на геодезиста от Географския институт при Министерството на Войната, г. Константин Българенски, е възложено да възстанови и украси военното гробище в града Ви.
Съгласно издадените до сега нареждания от Вътрешното министерство, община Демир Хисар е задължена да даде необходимите работници и материали за възстановяване на гробището.
Съгласно окръжното под № II – 340 от 9.7. 1942 г. от Командующия I-ва Отделна армия, гарнизона също е задължен да даде при нужда всичкото необходимо съдействие, за да можеме по този начин по-скоро да украси гробището.
Моля направете необходимото, за да се даде всичката възможност и подкрепа на това техническо лице и изпълни във възможния най-кратък срок възлоожената му работа”/Вж. цит. фонд, л. 133/.

         Сред разглеждания свитък документи „Преписка  по възстановяването на военното гробище и българския паметник на загиналите през Войните и погребани в гр. Демир Хисар” от особено значение е писмено  направения отчет на официално упълномощения геодезист Костнатин Българенски да възстанови автентичната картина на по-скромния вариант на общо военно гробище, в което се е превърнал двора на енорийския храм „Св. Богородица” в самия  гр. Демир Хисар. Като син на един от тук погребаните  в началото на октомври 1916-та български офицери  – пратеникът от София не само влага професионалната си готовност, но и синовните си изстрадани поплаци на сирака, на личност от  поколението, което именно заради Войните расте без бащини ласки и подкрепа.
Може би точно заради това, г-н Константин Българенски оставя   изложение не за цялостната си дейност в района на Демир Хисар, а само и единствено във връзка с реконструираната картина в двора на  църквата „Св. Богородица”, приютил навремето костите на ония жертви, които в първите дни на октомври дава  22 пехотен полк от Седма пехотна Рилска дивизия. Сред тях са: баща му подпоручик Михаил Българенски, поета подпоручик  Димчо Дебелянов,  котленеца майор Иванов, търновеца капитан Методи Стоянов…
      Дори и само тези текст да беше оцелял от начинанието през 1941-1942 г. з района на Демир Хисар, макар и да е с характера на „служебно донесение”, заговорим ли за Димчо Дебелянов и  неговата гибел, изложението на  геодезиста Константин Българенски заслужава да бъде извадено на показ. То добавя, макар и скромните си, но редица интересни  подробности, вписващи се в посмъртното  битие на поета-ненадминат лирик. Ето защо ще си позволя да го възпроизведа в неговата цялост. Онова, което Конст.  Българенски е счел  за необходимо да сподели   за завареното в двора на   храма „Св. Богородица” през 1942 г. и за извършеното под негово ръководство тогава, реконструира последната по време автентична картина на  така очерталия се гробищен парк там. Защото, само след някоя и друга година, дворът на тази църква за пореден път ще добие  коренно нов, вече на безлична циментова площадка  облик, за да бъдат  изцяло и окончателно  заличени гробовете на  погребаните тук български офицери и войници, а и гробът на изключителния поет-лирик Димчо Дебелянов. По същата причина, за да е още по-сигурен „печатът” на забравата, не само градчето Демир Хисар е вече с новото си име  Сидерокастро, но и   църквата  вече се нарича „Св. Преображение”, а не  „Св. Богородица”…
       От казионен документ-отчет пред Министерството на войната за извършената в двора на храма „Св. Богородица” дейност, текстът на  геодезиста Константин Българенски  от 1942 г.  се превръща  в последна по време  предоставена ни автентична картина на лобното място за достойни наши предходници,  загинали в боевете край Демир Хисар през есента на 1916 г., сред които е и  копривщенеца-поет Димчо Дебелянов.  В нашите очи цената на    засвидетелстваното от Константин Българенски тогава, през 1942-ра, добива особена стойност. Защото е известно, че след това, та до скоро, във връзка със съдбата и паметта на дадените жертви във войните през 1912-1918-та у нас властва официално наложената  немара, мълчание и  незаинтересованост. Ето пълния текст на въпросното „донесение”:
„ТУК – Началника на Отделението за военни музеи, паметници и  гробове
    Донасям, че по възложената ми работа по намиране и възстановяване гробовете на убитите през войната офицери и войници, погребани в гр. Демир Хисар извърших следното:
       На  19. IV. т. г. пристигнах в гр. Демир Хисар и веднага потърсих черквата „Св. Богородица”, сега преименована на „Св. Преображение”. От гробовете нямаше никаква следа. Самата черква не е в същото положение, в което е била през време на войната, а е пристроено преди 3-4 години  крило от южната й страна /защриховано със синьо на приложената скица/.
 След измерванията, които направих, се оказа, че в олтара попадат гробовете на капитан Михаил Българенски и подпоручик Илия Тодоров, а в черквата гробовете на майор  Христо Иванов, редник Алекси Пенев и Димчо Дебелянов/костите на последния са били извадени преди седем години и донесени в България преди да е направена пристройката/.
         След като говорих с Н. В. Преосвещенство Митрополит Борис и кмета на града, решихме да се извадят костите, за да не се ходи върху тях и да се погребат в двора при другите загинали офицери и войници, гробовете на които се оказаха при измерванията, че са извън черквата.
     На 20. IV. пристъпихме към разбиване на бетоновия под и изваждане на костите. При разкопаването костите се оказаха на определените места, като на капитан Българенски и подпоручик Тодоров не можахме да намерим костите на краката, които са били извадени при правене основата на пристройката и според сведенията на клисаря били заровени вън до олтара на мястото, където се намира гроба на  капитан Стоянов. В гроба на майор Иванов намерихме запазени пагоните и ботушите му. В гроба на капитан Българенски – пагоните, кокардата и каишка от шапката му. В гроба на редника Алекси Пенев – ботушите му съвършенно запазени.
                Костите на всеки отделно се прибраха, измиха добре и поставени в специални торбички, бидоха положени в малки дървени сандъчета.  Останалите гробове: на капитан Стоянов, подпоручиците Соколов, Арнаудов и Стоянов бидоха възстановени без да се разкопават.
               Гробовете на останалите по списъка убити офицери и войници бидоха възстановени в един  общ дълъг 20 метра гроб, поради това, че не се знае точното място на всеки един от погребаните. Гробовете бяха украсени с кипариси и много добре подредени.
         На 23.IV.  биде извършена тържествена панихида от архиерейския наместник Отец Дудин в присъствието на всички офицери от гарнизона и граждански власти. След панихидата костите на майор Иванов, подпоручик Тодоров и редника Алекси Пенев бяха положени в гробовете на техните бойни другари/както е показано в приложената скица  - с червени букви А, Б и В/. Костите на баща ми по изричното желание на майка си пренесох в София. За поддържането на гробовете общината назначи специално лице.
При изпълнението на възложената ми работа много голяма помощ в работници и материали и неоценимо съдействие и участие в изваждането на костите и панихидата оказаха кмета на града Александър Антонов, секретаря на обшината Иван Черняев и околийския лекар Хаджи Попов. Моля, от името на Отделението да им бъде изказана благодарност.
Приложение: 1 протокол и 1 скица.
                                                                           К. Българенски”.
        Преди да отредя място на  споменатата скица и на „Протокола”, ще отбележа, че  в папката с материалите има копия на изпратените от Министерството на войната благодарствени писма до предложените от геодезиста Константин Българенски местни лица.
      Колкото до съставената тогава скица на църковния двор като цяло, с точното положение на  общата могила и единичните гробове  - тя  остава единственият последен визуален документ за автентичната картина на това свято място. Защото за пореден път,  през следващите години всичкото това е заличено  и снимките, направени на храма и на църковния двор  от музейната общност на Копривщица при посещение сега в Демир Хисар, с нищо не говорят за загиналите и погребани там.
                Ето какво представлява и самата скица, съставена вещо от К. Българенски, с маркираните гробове, с отбелязаните засети кипариси/цит. фонд, л. 127/:
                   …………..
…           …
…           …
…           …
……………
      Като окончателен документ за свършеното през 1941-1942 г. в знак на почит към загиналите в сръженията край  с. Горно Караджово и погребани в двора на Демир-Хисарския храм „Св. Борогорида”, ще привлека и съставения официален протокол:   
                                                        „ПРОТОКОЛ
             Днес 23 април 1942 год. комисията под председателството на кмета Демир Хисар -  Александър Антонов, и членове: околийския медицински лекар д-р  Христо Хаджипопов и Константин Българенски – геодезист от географския институт, на основание писмото под № 2323 от 11 април 1942 г. на Министерството на войната, отделение „Военни музеи, паметници и гробове”, пристъпи към изваждане костите на убитите през войната 1915-1918 год. български офицери и войници, погребани в дворът на църквата „Св. Богородица”, сега преименована „Св. Преображение” в гр. Демир Хисар.
       Костите бяха  намерени и изкопани в новопостроената част на олтаря и църквата, откъдето бяха извадени костите на майор Христо Иванов Кантарджиев, капитан Михаил Българенски и подпоручик Илия Тодоров и редника Алекси Пенев Марков и поставени в дървени сандъчета, и след заупокойна панихида поставени вън от църквата във възстановените гробове в дворът на църквата, пред олтаря.
     Костите на капитан Михаил Българенски не бяха погребани в  гробищата при другите паднали, а се предадоха на синът  на покойника, за да ги пренесе в София, за да бъдат положени във военната гробница.
Настоящият протокол се състави в два еднообразни екземпляра, единият от които остава в архивата на Демир-Хисарската градска община, а другият да се изпрати на Министерството на войната, отделение „Военни музеи, паметници и гробове” -  София.
                                               Председател Кмет: /подпис/….
                                               Окол. мед. лекар: /подпис/….
                                               Геодезист:    /подпис/……”./л. 126/.

         След приключване на Втората световна война/1941-1945/, през следващите  години,  състоянието, в което е оставен дворът на Демир-Хисарския храм „Св. Богородица” отново се променя до неузнаваемост. Селищата, където Седма пехотна Рилска дивизия води жестоки  боеве,  както и самото градче Демир Хисар, са с нови имена. Всичко отново, за пореден път, е подложено на тотално заличаване. Този красноречив акт като че ли налага отпечатъка си върху интереса  и у нас. През следващите десетилетия до такава степен заглъхва реалната представа за лобното място на Димчо Дебелянов, че в паметните тържества и в медиите то започва погрешно да се  обозначава с  топоса „Демир Хисар край завоя на Черна”…
И тук трябва да изтъкнем похвалното начинание на музейния екип  в Копривщица, който през 2008 г. предприема специално посещение на местата, където са се водили боевете с участник  техния  съгражданин поет. Благодарение на тяхното пътуване  и  публикации,  бе отхвърлена погрешната, установила се практика след 40-те години на XX в. и се даде път на истината/Вж. Дойчо Иванов, Лобното място и първият гроб на Димчо  Дебелянов, Юбилеен сборник „120 години  от рождението на Димчо Дебелянов”,  2009, с. 79 и сл./.