ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ. Спомени за СИМЕОН ДИМИТРОВ СЪБЕВ - ОКОЛИЙСКИ УПРАВИТЕЛ

 

СИМЕОН ДИМИТРОВ СЪБЕВ

(1909-1945 г.)

Околийски управител на Пирдопска околия. Арестуван от ОФ властта веднага след девети септември 1944 г. Осъден на смърт от т. н. "народен съд" в Пирдоп на 21 март 1945 г. Разстрелян още на другия ден (22 март) с още 8 (12?) души, по същия "процес", в старото гробище на Лъжене.                                                                         И заровени там (близо до днешната жп гара на село Антон).

Симеон Събев и съпругата му Златка

Димитър Събев, загинал при Чаталджа 1913 г.

Полицейски служители от Пирдоп в Околийското управление

40-те години

ИВАН СИМЕОНОВ СЪБЕВ

РАЗГОВОР С ИВАН СИМЕОНОВ СЪБЕВ

В дома му в Пирдоп на ул. "Захари Стоянов" No 3, 23 декември 2021г.

Роден съм на 23 ноември 1940 г., в Пирдоп. Второто дете в семейството на Симеон Димитров Събев, роден 1909 г., и майка ми Златка Ив. Паякова от Чирпан. Преди мен се ражда сестра ми Мария, след мене и Тинка. Ние сме стар пирдопски род. Баба ми Мария, по бащина линия, е от Душанци.

От ранното ми детство са ми останали много снимки, баща ми имаше фотоапарат. Спомените ми от него са малко и откъслечни. Помня го смътно и неясно. Мама ни заведе със сестра ми Мария да го видим през есента на 1944 г. в околийското в Пирдоп, където държаха арестуваните "врагове на народа, фашисти) след девети септември 1944 г. Бил съм на около четири години.

Дядо ми Димитър е бил офицер във войската, загива в Балканската война при Чаталджа през 1912 г. Баща ми е роден през 1909 г., те са били четири деца Богдан, Генка, Цветана, Симеон. Учи в столарското училище в Панагюрище. После, под влиянието на по-големия си брат Богдан, който е старши офицер и началник на гарнизона в Орхание /от 1934 г. Ботевград/, постъпва и завършва полицейското училище в Княжево, София. По разпределение е назначен в Чирпан. Там се запознават и женят с майка ми Златка. Историята им е интересна. Домът на мама Златка е бил срещу полицейския участък. По това време тя учи в София за учителка.

Баба била много милозлива и като гледала това младо момче ябанджийче, самичко ѝ ставало мило. Приказала му се и почнала да го кани в дома си, да го разговаря и гощава. Там баща ми видял на снимка за първи път бъдещата си съпруга. После се запознали през една ваканция и любов от пръв поглед... Семейството е било доста заможно - ниви, лозя. Докато бяха живи баба и дядо ни пращаха плодове, зеленчуци, сладка, вино.

Оттам е преместен в родния си град. А после става и околийски управител на Пирдопската околия.

След години, като поотраснах, съм разговарял с много хора от целия район, помнещи онова време. Никой, ама никой не каза лоша дума за баща ни. Изпълнявал е длъжността си разумно и според тогавашните закони, мъдро и толерантно, както казваме днес. Въпреки бурните военни години, острите политически борби и много сложната обстановка.

Преди години бяхме по работа в Буново от ДПУ-то. Като седнахме да обядваме в ресторанта се разговорихме с местни хора. И един от тях, като чу че съм Събев, ме прегърна и се разплака. "Ако не беше баща ти щяха да ме гръмнат през 1944 г. жандармеристите от поста на Гълъбец - решиха, че имам ош-беш с шумкарите... Та тогава баща ти се намеси и ме спаси..."

Сигурно е бил и много човечен и състрадателен баща ми, та е пращал свои хора да предупреждават Никола Ефтимов и други видни комунисти от района, да се поприкрият. Когато ще да идват жандармеристи, агенти, войска от София, които не можел да командва той, за блокада на района и арести. Така, след поредното предупреждаване от баща ни, Ефтимов, жена му Пенка и други комунисти на 12 април 1944 г. хващат гората. И над Пирдоп, на местността Дядо Данчовия агъл под хижа "Паскал", правят т.н. "пирдопска партизанска чета", присъединила се след това към бригадата "Чавдар". Пращал е на партизаните по овчари и говедари хляб, цигари, храна.

За "благодарност", след девети септември го арестуват, осъждат на смърт и разстрелват. А член на същия т. н. "народен съд" е именно Никола Ефтимов. Председател е Петър Петков Цанев /кой знае защо от с. Мечка, дн. Оборище/, още Димитър /Дидо/ Кривиралчев от Копривщица, Атанас Данкин и Мария Николова от Лъжене. Обвинители са Георги Лозанов и Никола Койнов.

По това дело № 413 от 1944/45 г. на този съд в Пирдоп подсъдими са били 54 човека - военни и жандармеристи 29; полицаи и служебни лица - 10; цивилни - 15. Но разполагаме само с копие от стр. 37 и 38 от протокола на съда, където са изброени всичко 36 имена на осъдени. На смърт - 18, още глоби и конфискации, десет от тях задочно, пишат ги "в неизвестност" - вероятно избити по-рано; на доживотен затвор, глоби и конфискации са осъдени 8 души.

Адвокат на баща ми е бил пирдопчанинът Симеон Савов, много интелигентен и свестен човек. Баща ми е писал на парчета хартия от циментови чували показания за защитата. Но не можал да го спаси бай Симеон. Съдбата им е била решена отгоре, от Москва... По-късно леля Цона, съпругата му, бе пращана по Белене, уж разказвала вицове против народната власт... Повод да бъде лишен С. Савов от адвокатски права. Та бай Симеон взе едно магаре и къртеше камъни да храни и учи децата си. Едно от тях е голямата актриса Димитрина /Дина/ Савова...

Осем човека от осъдените на смърт (разполагаме само с една страница-копие от присъдите на „народния съд“ в Пирдоп и това е само част от осъдените) на 21 март 1945 г. Те са избити и заровени още на следващия ден, 22 март, на старите турски гробища южно от Антон. Сред тях и баща ни. Там, казваха стари хора, са били заровени и изтрепаните от партизаните десетина лъженчани, "врагове на народа и фашистки предатели", непосредствено след девети септември без съд и присъда...

Майка ми по-късно си докара от родния Чирпан една шевна машина -"зестра", почна да шие и така ни изхрани и изучи...

Как се разви моят живот? Завърших пирдопската гимназия. Ама като син на "враг на народа" не можех и да помисля за висше образование или военна кариера /сестрите ми все пак завършиха за медицински сестри.../. Наборите есента заминаха в казармата, аз започнах работа в новооткрития МДК "Георги Дамянов". През зимата ме взеха в трудови войски. Повечето циганета и турчета в ротата от стотина души, българите - десетина "неблагонадежни"... Не се оплаквам, попаднах на свестни офицери, даже ме направиха нещо като началник - ефрейтор и командир на отделение. Строили сме тогава рибарници на Боровец, пътя Говедарци-Мальовица.

След уволнението пак в МДК, имах мерак и умения за заварчик и шлосер, после в КИП-а. Доста години, дорде един много проклет началник на личен състав - Тодор Стаменов ми намери цаката, по партийна линия сигурно, и ме съкрати през 1973 г. После поддръжка в млекарското училище в Пирдоп седем години, научих се там и сирене, и кашкавал да правя... После в ДПУ-то /"Бекса"/. След години се върнах в МДК и там се пенсионирах...

Със съпругата ми Нора и тя като мене с душански корен, се събрахме през 1965 година. Имаме син и дъщеря, 3 внуци и вече 4 правнуци.

Иван Събев и съпругата му Нора

Иван Събев на лобното място на баща си

РАЗГОВОР С МАРИЯ СИМЕОНОВА СЪБЕВА

В дома ѝ в Пирдоп, 16 февруари 2022 г.

Родена съм на през 1937 г. в Пирдоп, първото дете в семейството на Симеон Димитров Събев и съпругата му Златка. Завърших в София за медицинска сестра и тридесет години работих по разпределение в санаториума в село Искрец. Там се и омъжих, там родих и двете си деца - син и дъщеря. След пенсионирането се прибрах в родния си град и работих още десет години в болницата тук - вътрешно отделение, бях старша сестра.

Може да не ви се вярва, но и днес, скоро ще станат 77 години от убийството на баща ни, нашето семейство е преследвано и ненавиждано от комунистите. Навремето не ни даваха да учим, сестра ми трябваше да работи една година като телчарка в ТКЗС-то, за да получи ОФ-бележка, че ѝ разрешават. А децата на активните борци ги приемаха и без изпити...

При разпределението, като завършихме, ми предложиха да отида в Пирдоп. Леля ми, в чието семейство живях, докато учех, живееха четири души в две стаи в една стара къща с още три семейства и обща кухня, баня нямаше. А това защото пирдопския кмет Иван Котов беше написал навсякъде да не ми дават стипендия, общежитие. Защото съм дъщеря на фашист, враг на народа, осъден от народния съд... Та леля ми беше категорична - в никакъв случай няма да се връщаш в Пирдоп, там ще продължат да те тормозат. И заминах за Искрец. Там много години не бяха постъпвали млади хора. Добре ни устроиха битово там с колежките, дадоха ни един месец отпуска да поседим вкъщи и да си видим домашните. И от октомври започнахме работа.

Месец-два след това ме извика партийния секретар. Извади едно писмо от Пирдоп и ми го прочете. Пак, от Иван Котов, научил от милицията сигурно, щото постоянно ни следеха и наблюдаваха нас, враговете на народа. И там пишеше да не ми се дава това и онова, да внимават с мене и т. н. Та партийния ми рече: "Момиче, за това писмо ще знаем само ти и аз. Работи си и не се притеснявай!" Скъса писмото и го хвърли кошчето. Човечен и добър човек излезе, също като баща ми. Макар и комунист... И навсякъде съм похвалявана и награждавана като кадърна, способна... Но и преследвана...

Като се върнах в Пирдоп постъпих в болницата. И един ден постъпва при нас Иван Котов. Като останахме двамата в стаята му рекох: "Досега аз бях в твоите ръце, сега ти си в моите - добре го запомни..." И до вечерта беше напуснал, уплаши се, знаеше какво ни е причинявал цял живот. Макар че нищо лошо нямаше да му сторя... После, докато беше жив не стъпи в болницата тук...

Майка ми е завършила за учителка, а най-големият ѝ брат - икономика. Преди девети септември той учеше във Виена, готвеше докторантура. И преди преврата на девети получихме от него писмо. Съветваше баща ни да вземе мерки, че идва болшевизация и ще настанат страшни времена. Да се укрие или да заминем зад граница. Майка чете писмото, а татко се смее - тоя, па Ангел какви ги бъбре... Нали на никой нищо лошо не бе направил като околийски началник в Пирдоп. Нямаше запалена партизанска къща, нямаше убийства и тормоз под негова команда. Терорът и зверствата са ги вършили агенти и жандармерия от София. Даже са и отстранявали и арестували баща ни... А за идването им татко е пращал хора да предупреждават комунистите да се укрият. Включително и Ефтимови, които бягат при шумкарите. Даже на един овчар, дядо Цако, е пълнел дисагите на магарето с хляб, продукти и цигари и ги е пращал на партизаните.

А после Никола Ефтимов е член на народния съд в Пирдоп. Секретар на околийския комитет на БКП и депутат. И дерибействаше в района с Иван Котов и други комунисти...

Смътно си спомням, че през есента-зимата на 1944-45 г. майка ни е водила с Иван на свиждане с татко в околийското в Пирдоп, където бяха затворени. Тя не ни разказвала много за татко. То и у дома беше опасно да се говори, властите навсякъде имаха уши... Като затвориха татко сестра ми Тинка е била на месец. От притеснение на майка и спира кърмата. Бабка връзвала хляб в една тензухена кърпа и давала на бебето да смуче, така оцеляло детето... А имахме невероятна бабка, много сме научили от нея, много ни е разказвала. Водеше ни редовно на църква и са я викали в училище да престане, щото иначе ще ни изключат...

Татко е бил много природно интелигентен и предприемчив, голям домошар, влюбен в семейството си. С един ортак почват да внасят шевни машини и радиоапарати. Закупуват и монтират ярмомелка в двора ни. Нямаше такса, плащаше се в натура, уем се викаше. И голям обор с много добитък... А когато построява новата ни, сегашната къща в Пирдоп, още неизмазана, но вътре е имало баня със 120 литра бойлер на дърва и медна вана... И докато ни национализираха ярмомелката, майка по цяла нощ работеше, мелеше. А никъде не ѝ даваха работа. Иван Котов ѝ е викал, че само може да я прати в болницата да пере насраните, кървави гащи... После от Чирпан докарахме една шевна машина и майка работеше към промкомбината. Бял ден не видя жената...

Почнаха напоследък да публикуват по вестници, да показват по телевизията разкази за трагедии като нашия баща. Било е из цяла България... Трагедии и тегло са теглили хората навсякъде... Добре, че президента Радев, макар и за първи път, отиде на поклонението на погубените след девети...

                                          Мария и Иван Събеви

 

+

В Ъ З П О М И Н А Н И Е

80 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА

СИМЕОН ДИМИТРОВ СЪБЕВ

1909-1945 г.

Околийски началник на Пирдопска околия

И другите 8 (12?) осъдени на смърт на 21 март 1945 г. от т. н. „народен съд“ в Пирдоп.

Още на другия ден, 22 март 1945 г. са избити и заровени в старите турски гробища южно от Лъжене, близо до днешната жп гара Антон, северно над линията, (по всяка вероятност) 8 (12?) души от осъдените от т.н. „народен съд“ в Пирдоп.

В тяхна памет на 22 март 2025 г., събота, от 10.30 часа, скърбящи потомци и будни граждани ще се поклонят на лобното им място.

БАЛОВИЯТ РОД В ДУШАНЦИ (част)

 

РОД БАЛОВИ

(Част от рода)

Страхил Димитров

Балов

Роден 28. 01. 1945г.

    Нашият род са преселници в Душанци от село Петрич. Това става около 1900-та година. Дядо ми Панчо идва със семейството си през 1900 г. Брат му Тодор се преселва в Душанци през 1902 г. Той бил много чепат и сприхав човек. И, както пише в историята брат ми Панчо Балов - Майски, партизанин и полковник, когато Тодор и челядта му си тръгват от Петрич за Душанци, душманите му ударили черковната камбана, че селото се избавя от едно зло. А пък дядо ми Панчо е бил много кротък и богобоязлив човек...

Те тогава в Душанци са били два клана Балови –

на Панчо и на Тодор.

В днешно време в селото повече се знаят като стари

и най-многолюдни родове Ценовци и Баловци.

Братът на дядо ми Панчо - Тодор – той пък е имал 7 синове. На тази снимка го няма, защото загива в Балканската война. Той е имал чифт брези биволи – много големи и яки, дълго време са били символ в селото за сила. И като негови любимци, когато почва войната, той отива обозлия с биволите си, да не ги похабят аджамии войници. Умира от холера в Неврокоп ( Гоце Делчев).

В средата на снимката (от Цецо Балов) със седемте синове е Петра, била е лечителка и гадателка. Ама много проклета и заядлива жена е била... Когато мъжът ѝ тръгва на война, тя до края на селото кълне, реве и го вика да се повърне. Но той се обръща, удря ѝ един як шамар и продължава...

На снимката (родова и семейна, правена през 1929 г.) на нашето семейство са: Петър – най-големият, баща ми, брат му чичо Тодор – на Нонка и на Пако баща им. Майка ми с четири деца. Мене ме няма на снимката, щото не съм се родил още. Панчо – долу вляво – брат ми, партизанина и полковника, дето е писал първата книга за историята на Душанци. Христина - в скута на майка ми, още бебе, Кунка – после очна докторка, Пенка Андреева.

Този най-големият Петър, е бил много разхайтен и мързелив.Все по лов е ходил, ма то само за пая, та Пешо Паяджията му викали... И като чистел пушката си утрепва първата си жена, тази на снимката е втората му. Другият на снимката е сина му Панчо Петров Балов, къщата срещу, училището.

Чичо Тодор е с жена си Цветана, Цанка ѝ викаха (сестра на баба ми Люба, майка на баща ми – Д. И.) другият е Иван Григоров – Арабаджията ме викаха, кмет на селото е бил през 30-те години от Демократическата партия и жена му.

Част от рода Балови в Душанци. Снимката е от 1929 г.

   Описание на снимката от Страхил Димитров Балов, най-малкият от семейството на Димитър Панчов Балов, роден на 28 януари 1945 г.

Долу, най-вляво Панчо Балов, брат ми, най-големият син на баща ми Димитър, момче на десетина години; до него – сестра ми Кунка Хантова; до нея Пенка Андреева другата ми сестра; и едно бебе не го зная. На втория ред е майка ми - прегърнала сестра ми Христина; до нея баща ми Димитър Панчов Балов; до нея баба Петра; до нея е чичо Петър със жена си и бебето им; на най-горния ред, отляво надясно – чичо Тодор Панчов Балов с жена си Цветана - Цанка ѝ викаха; до нея Иван Григоров - Арабаджията със жена си, неговата майка е от нашия род; Иван е син на моя леля Иванка – сестра на баща ми; до него е Панчо Петров, син на чичо Петър.

И една смешка, която съм запомнил от баща ми. Имахме един комшия-майтапчия, дядо Нейчо, с големи мустаки. За баба ми Петра вече казах, че е била много способна лечителка и баятелка, ама и много устата и проклета. И една сутрин като излязла на улицата, дядо Нейчо рекъл да я подиграе и заяде, та ѝ рекъл:

- Петро, ма, нощес съм та сънувал. Ти в една каца с мед, аз – в друга с лайна. Па като излязохме от каците започнахме да са ближем...

БабаПетра не му останала длъжна и започнала да го кълне и пустосва с най-люти клетви и наричания...

(Записано в Душанци, декември 2024 г.) от Дойчо Иванов)

СРЕЩА НА НАБОР 1954 г. ОТ ДУШАНЦИ

 

СРЕЩА НА НАБОР 1954 г. ОТ ДУШАНЦИ

На 5 октомври съучениците от набор 1954 г. , завършилите ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ в Душанци, се събраха на празнична среща по случай 70-годишнината им. В училище бяхме 12 деца – 6 момичета и 6 момчета. По обективни и субективни причини сега присъстваха три от девойките и четирима от младежите.

С прочувствено слово на прогимназиалната ни учителка Иванка Станчева започна тържеството. Присъства и началната ни учителка в четвърти клас Снежана Виденова-Петкова. Мъжете поднесоха букети и цветя на учителките и съученичките си .

НАБОР 1954 г.

Село Душанци

Основно училище

„Св. Св. Кирил и Методий“

С П И С Ъ К

( по рождена дата)

1. Име: ДИНКА ЛУКОВА НИКОЛОВА

Адрес:

Телефон: 0897885715

НАБОР 1954 г.

Село Душанци

Основно училище

„Св. Св. Кирил и Методий“

С П И С Ъ К

( по рождена дата)

1. Име: ДИНКА ЛУКОВА НИКОЛОВА

Адрес:

Телефон: 0897885715

Роден: 10. 01. 1954

2. Име: ИЛИЯ НИКОЛОВ ИЛИЕВ

Адрес: Душанци, ул. „Душанска комуна“ 11

Телефон: 088 543 0323

Роден: 5 март 1954 г.

3. Име: ВИОЛЕТА КРЪСТЕВА - ДЖОГОЛАНОВА

Адрес: Копривщица, ул. „Любен Каравелов“,

хотел „ВИЛИ“

Телефон: 088 568 2490

Роден: 10 март 1954 г.

4. Име: ЕЛИНА МИНКОВА

Адрес: Благоевград

Телефон: 088 860 0502

Роден: 17 март 1954 г.

5. Име: МАНЬО ТОДОРОВ МАНЕВ

Адрес: Душанци, ул. „Георги Стойчев“ 12

Телефон: 0888 229 396

Роден: 7 юни 1954 г.

6. Име: ЦВЯТКО НИКОЛОВ НИКОЛОВ

Адрес: Душанци, ул. „Найден Кирилов“ 7

Телефон: 087 779 7768

Роден: 17 юли 1954 г.

7. Име: ВАНЯ ИВАНОВА КОСТАДИНОВА - ТЕОХАРОВА

Адрес: София 1229, ж. к. „Надежда“, блок 307, вх.“Г“, ап. 98

Телефон: 088 24 31 250

Роден: 6 август 1954 г.

8. Име: ИРИНА ПАНЧЕВА ЦОКОВА

Адрес: Ботевград, ул. „Христо Ботев“ 31

Телефон: 088 282 94 19

Роден: 7 август 1954 г.

9. Име: Цветана Панчева Радомирова - Андреева

Адрес: София, ул. „Деница“ 1, бл. 1ет. 3, ап. 8

Телефон: 089 416 6631

Роден:6 август 1954 г.

10. Име: ДОЙЧО ИВАНОВ ИВАНОВ

Адрес: Душанци, ул. Димитър Пенев“ 6

Телефон: 088 635 3519

Роден: 25 ноември 1954 г.

ПОЧИНАЛИ:

РАШКО ДИМОВ РАШКОВ - 1954 – 2006 г.

НИКОЛАЙ ГЕОРГИЕВ КУРТЕВ – 1954 – 2024 г.

УЧИТЕЛИ

ИВАНКА СТАНЧЕВА – прогимназиална:

Адрес: Село Душанци

Телефон: 07183 2290

СНЕЖАНА АНДРЕЕВА ВИДЕНОВА – ПЕТКОВА – 4 клас:

Адрес: София; Душанци

Телефон: 088 843 1669

ИВАН ЧЕРНЕВ – 1-3 клас,

КУНЧО СМОЛЕНСКИ – директор;

Прогимназиални: ТЕОДОР СТОЯНОВ – класен ръководител;

САФЕТ КЯЗИМОВ – 5 клас;

ЦВЕТАНА БЛАГОЕВА – 6 клас;

СЛАВИ СТОЯНОВ – 7 класРоден: 10. 01. 1954

2. Име: ИЛИЯ НИКОЛОВ ИЛИЕВ

Адрес: Душанци, ул. „Душанска комуна“ 11

Телефон: 088 543 0323

Роден: 5 март 1954 г.

3. Име: ВИОЛЕТА КРЪСТЕВА - ДЖОГОЛАНОВА

Адрес: Копривщица, ул. „Любен Каравелов“,

хотел „ВИЛИ“

Телефон: 088 568 2490

Роден: 10 март 1954 г.

4. Име: ЕЛИНА МИНКОВА

Адрес: Благоевград

Телефон: 088 860 0502

Роден: 17 март 1954 г.

5. Име: МАНЬО ТОДОРОВ МАНЕВ

Адрес: Душанци, ул. „Георги Стойчев“ 12

Телефон: 0888 229 396

Роден: 7 юни 1954 г.

6. Име: ЦВЯТКО НИКОЛОВ НИКОЛОВ

Адрес: Душанци, ул. „Найден Кирилов“ 7

Телефон: 087 779 7768

Роден: 17 юли 1954 г.

7. Име: ВАНЯ ИВАНОВА КОСТАДИНОВА - ТЕОХАРОВА

Адрес: София 1229, ж. к. „Надежда“, блок 307, вх.“Г“, ап. 98

Телефон: 088 24 31 250

Роден: 6 август 1954 г.

8. Име: ИРИНА ПАНЧЕВА ЦОКОВА

Адрес: Ботевград, ул. „Христо Ботев“ 31

Телефон: 088 282 94 19

Роден: 7 август 1954 г.

9. Име: Цветана Панчева Радомирова - Андреева

Адрес: София, ул. „Деница“ 1, бл. 1ет. 3, ап. 8

Телефон: 089 416 6631

Роден:6 август 1954 г.

10. Име: ДОЙЧО ИВАНОВ ИВАНОВ

Адрес: Душанци, ул. Димитър Пенев“ 6

Телефон: 088 635 3519

Роден: 25 ноември 1954 г.

ПОЧИНАЛИ:

РАШКО ДИМОВ РАШКОВ - 1954 – 2006 г.

НИКОЛАЙ ГЕОРГИЕВ КУРТЕВ – 1954 – 2024 г.

УЧИТЕЛИ

ИВАНКА СТАНЧЕВА – прогимназиална:

Адрес: Село Душанци

Телефон: 07183 2290

СНЕЖАНА АНДРЕЕВА ВИДЕНОВА – ПЕТКОВА – 4 клас:

Адрес: София; Душанци

Телефон: 088 843 1669

ИВАН ЧЕРНЕВ – 1-3 клас,

КУНЧО СМОЛЕНСКИ – директор;

Прогимназиални: ТЕОДОР СТОЯНОВ – класен ръководител;

САФЕТ КЯЗИМОВ – 5 клас;

ЦВЕТАНА БЛАГОЕВА – 6 клас;

СЛАВИ СТОЯНОВ – 7 клас

Чудесно свое есе прочете съученичката Ваня Костадинова-Теохарова. Великолепен разказ за хубавите ни детски години. (Ще го публикуваме в следващите броеве). В него тя спомена почитта и благодарността ни към нашите учители – директора Кунчо Смоленски, Иван Чернев (1-3 клас), Снежана Виденова – 4-ти клас, прогимназиалните – Сафет Кязимов, класния ни ръководител Теодор Стоянов, Цветана Благоева, Слави Стоянов. Приветствие поднесе и нейният съпруг проф. Методи Теохаров.

Споделени бяха много мили и прочувствени спомени. Весело и с малко тъга се разделихме с пожелания за по-чести срещи. Празникът се състоя в уютния ресторант“Поли“ на Тошко Радомиров - гостоприемен и любезен домакин, приготвил богата трапеза.

                                                      Проф. Теохаров

Учителките ни

Скъпи мои пораснали съученици,

Уважаеми наши учители,

Позволявам си да Ви поздравя официално и понеже много се вълнувам, защото не се виждаме често, реших да напиша това слово.

Радвам се, че сме заедно в този есенен ден, да отбележим нашата 70-годишнина и да си спомним за ученическите години в родното Душанци.

Днес трябваше да съм на друг празник, 90-годишен юбилей на моя леля, но избрах да бъда с вас, защото сме преживяли заедно едни незабравими ученически години от 1 до 7 клас, ден след ден, година след година

Казват, че детето се възпитава в първите 7 години от живота, а аз мисля, че първите 7 години в училище дават основните, най-ценни знания и оформят човека за цял живот.

Ние имаме привилегията да живеем в два века и в два обществено-политически строя, миналият век беше по-вълнуващ с детството, младостта и любовта, изпълнен с много емоции и сигурност, а настоящия е може би по-разнообразен, изпълнен с много събития, но по-малко удовлетворяващ.

Ние живяхме в чудно време – къщите пълни с хора, а дворовете пълни с животни. По улиците до късна вечер играят деца, от училището се чуват песни и весела глъч, училищния звънец бие за междучасие. По полето е шумно, чуват се машини и хора. А нощем подрънкват десетки звънци с най-различни мелодии…

В далечната 1961 г. станахме първокласници – малки, поуплашени, но и горди, вече ученици. В старото училище, кето биши на площада в Душанци, ни посрещна другаря Иван Чернев. Поклон пред първия ни учител, той ни научи да четем, да пишем и да смятаме, беше строг и справедлив, възпитаваше ни според традициите на българското училище. Помните ли как пишехме с молив тънко и дебело, лулички, ченгелчета, буквата У и цифрата 5 ми бяха най-трудни. А как ни свиреше др. Чернев с цигулката „Когато бях овчарче“, беше ми любимо, а как със струните имитираше звънците на овцете… Това е бил първият ни досег с музиката и изкуството… Първите две години учихме с набор 1952 г., те бяха само 7-8 човека, но това не се отрази ни най-малко на нашата подготовка, даже слушахме и техните уроци и ни беше интересно. Гледам снимката от 1 клас в училищния двор – момичетата с черни престилки и бели якички, някои с панделки, а момчетата наклякали отпред, готови да скочат да играят.

Зимата на 1962 г., вече второкласници, се прехвърлихме в новото училище – каква радост – ново, красиво, голямо, издигнало се на високо, с просторни стаи с паркет, в коридорите с лъскава мозайка, с кабинет по химия и биология, с физкултурен салон, а отпред игрище. Когато се прехвърлихме, в мазето водата беше замръзнала и в нея имаше дъски и строителни остатъци. Всичко постепенно се променяше, с труда на учители и ученици, с много ентусиазъм, под ръководството на директора на училището другаря Кунчо Смоленски – човек, живеещ със съдбата на училището и на своите ученици. Поклон за делата му! Постепенно нашето училище се дострояваше и украсяваше, ние садяхме рози и липи, оформяхме алеите с чимове, а на високото пред самото училище засадихме борчета, ели и иглолистни храсти. Помня трудовите дни, почти всяка събота след часовете, когато работехме и никой не мрънкаше, защото създавахме красота. Така построихме красива чешма с шадравани пред училището, малко опитно поле и даже метеорологичен пункт с ветропоказател. Ами помните ли дърводелската работилница в мазето, оборудвана с различни машини, която ползвахме по трудово обучение, най-вече момчетата, ами просторната столова и кухнята, оборудвана с огромна печка и пещ и всякакви удобства, в която леля Минка ни приготвяше вкусна храна и организирахме празнични обяди. В мазето се оборудва и баня, а голямото корито с чешмите се пълнеше с пролетни цветя за венците на 24 май и цялото училище ухаеше на празник. Докато създавахме и благоустроявахме, ние се научихме и да пазим и чистим нашето училище, да го чувстваме свой дом. Паркета лъскахме всяка година по два пъти, а за украса носехме саксии с цветя.

Нашето ново училище „Кирил и Методий“ остана един паметник на онова време, време на съзидание, на ентусиазъм и вяра, че съграденото остава за хората и е щастие да създаваш. Да, цялото село участваше в построяването с безвъзмезден труд, със самооблагане, с подкрепа от ТКЗС, ДИП-а и всички организации, но селото не можа да защити и да запази своето училище. То остана една голяма болка за нас, които му се радвахме още от откриването, че опустя без време, неоценено от новите властимащи, от млади родители, които хукнаха да карат децата си в други училища, неразбиращи какво значи родно училище, а в училищния двор построиха и къща, да се чуди човек. Винаги, когато минавам до училището изпитвам тъга, но все си мисля, че там някъде, по алеите, около борчетата, още ехтят гласовете на весели ученици в междучасията, защото това лично място е избрано за училище и е било такова десетки години.

В 4 клас ни дойде нова учителка – другарката Снежана Виденова от с. Волуяк– млада, хубава, весела. Сега си давам сметка, че е била само 10 г. по-голяма от нас, а се грижеше за нас като майка. Ние вече бяхме порасли, пишехме съчинения, решавахме сложни задачи с думи. В 5 клас стана по-сложно – повече предмети, повече учители. Имахме си нов класен ръководител – другаря Теодор Стоянов, преподаваше ни по български език и литература и по рисуване. Пишеше красиво, говореше ни вълуващо по литература, изискваше да му разказваме уроците по граматика и така запомнихме много важни неща, водеше ни на хижи, играеше с момчетата волейбол. Да го споменем с благодарност! Нека си спомним нашите учители: по математика – Кунчо Смоленски и Иванка Станчева, по руски език, история и география и по физическо – Сафет Кязимов, Цветана Благоева, Слави Стоянов, по химия и биология и по пеене – Иванка Станчева, по трудово обучение момичетата с др. Лалка Станчева ръкоделствахме, а момчетата работеха с др. Смоленски. Още си ползвам закачалките, които правихме с др. Смоленски, даже украсени с пирограф. Благодарност и поклон пред нашите учители в родното училище!

Всяка учебна година по традиция започваше с есенните бригади за събиране на картофи, по 2 седмици всички се трудехме. Спомените ми от тях – сутрин като отивам, жиците са натежали от лястовички, а вечер като се прибирам, въздухът ухае прекрасно – някак на есен – на полски треви, прегорели от лятото, на прах, на гора и на нещо необяснимо, този аромат изчезна завинаги… Бригадите бяха голямо изпитание, но бяхме свикнали – отпред малък ученик събира по браздата, по-големите копаят, отзад малък събирач се труди, в 4 клас вече копаеш с мотиката. Представете си днешните 8-10-12 годишни деца как биха се чувствали? Е, оживяхме, оцеляхме, пораснахме, научихме се на труд и на колективизъм…

Учебните години завършваха с големи тържества в читалището, имаше музикална програма, празник за цялото село. А помните ли голямото тържество в хоремага, когато завършихме 7 клас, бяхме щастливи, големи вече, пременени, даже играхме сиртаки.

Нашето време беше интересно, имаше много празници, в които училището участваше, а други ние сами си организирахме. На всеки празник участваше училищния хор с ръководител др. Ив. Станчева. Да ходиш на хор не беше задължение, а едно постоянно музикално възпитание, общуване с музиката и с красивото, получавахме наслада и вдъхновение, изпяхме много училищни песни, руски революционни песни, песни за Нова година, 1 май, 24 май, 9 септември.

Спомените са много, все скъпи – рожденни и именни дни, разходки по полето и гората за глогов цвят и шипки (правилото беше – 1 клас по 1 кг, 2 клас – 2 кг и т.н., представете си в 7 клас 7 кг глогов цвят и 7 кг шипки, помагаха и бабите). А летните бригади за сено бяха голямо приключение – от м. юли, та чак до зелената отава през м. септември, не само се трудехме, но и се забавлявахме по ливадите, знаехме кладенчетата, правехме колиби като вали дъжд (сами се пазехме от бури и гръмотевици) и какво ли още не. Ами футболните мачове между класовете… В 7 клас сами си организирахме сурвакане, тръгнахме посред нощ през снега, беше вълнуващо, момичетата пееха, момчетата сурвакаха по къщите, хората ни посрещаха радостно, а магаре ни караше даровете. После се събрахме да се почерпим и постоплим и така посрещнахме Новата година. Като бяхме ученици, зимите бяха истински, имаше много сняг, по цели седмици беше заледено, всяка махала си имаше пързалка, а по физическо ходехме целия клас да се пързаляме на Света Петка и Кору баир – шейните летяха, а момчетата си имаха шейни с кормилачки… Нямаше толкова вируси и простуди, живеехме здравословно и се закалявахме по естествен начин. По наше време се строеше и язовира, помня, че в 6 клас организирахме екскурзия по пътя до язовира с др. Благоева, гледахме с интерес от високо, за нас беше събитие.

Скъпи съученици, радвам се, че сме заедно, че сме тук, на 70 години, порасли и помъдрели. Сигурна съм, че нашият колектив, създаден през ученическите години, е оцелял и е още жив. Всеки от нас е постигнал много, създал е семейство, отгледал е деца, реализирал се е професионално и се е трудил достойно. Винаги казвам, че от моя набор всички са добри, честни и достойни хора и вярвам в това. Сега ни остава да се радваме на деца и внуци и да предаваме историята на своя род и своето време такава, каквато е!

Отново да благодарим на нашите учители – на тези, които са тук, и на тези, които ги няма! Вие ни отворихте очите за знания, възпитахте ни в труд и дисциплина, в честност и доброта, показахте ни красивото в живота, в музиката и изкуството. Поклон пред всички вас!

Скъпи мои съученици, бъдете живи и здрави, радвайте се на създаденото, пазете спомените и своите идеали!

ВАНЯ ИВАНОВА КОСТАДИНОВА - ТЕОХАРОВА

ВЕЛИКДЕНСКО

 

       НА РОДИНАТА

На великденската дата

всеки чукна си яйцата.

Този чука, онзи чука -

де го чукаш, де се пука.

 

Аз обаче поумнях -

Да се чукам не-пощях.

Здраво стискам във ръцете 

aз яйцата си и двете.

Пазя ги за теб, Родино,

да се чукнем вдъхновено

кеф ти с дясното ми - синьо

кеф ти с лявото - червено.

Бат НЕДЯЛКО

Потулван и днес "печален и срамен" епизод от Априлското въстание. АРЕСТУВАНЕТО НА ВОДАЧИТЕ НА КОПРИВЩЕНСКИТЕ ВЪСТАНИЦИ

 

АРЕСТУВАНЕТО НА ВОДАЧИТЕ НА КОПРИВЩЕНСКИТЕ ВЪСТАНИЦИ                   ЗАПРЕНИ СА В „ЛУДНИЦАТА“

                      Църквата „Св. Николай Мириклийски“                                     (Вляво, най-долу, е врата за "лудницата")

Потулван и днес "печален и срамен" епизод от Априлското въстание

Църквата „Св. Николай Мириклийски“ (новата) в Копривщица е осветена  през 1846 г.  В подземието ѝ намира и днес едно помещение-затвор - „лудницата“. Така го нарича и бунтовникът Никола Беловеждов в своите спомени: „Когато ни откараха в черковата, затвориха ни в лудницата…“

Явно там са затваряли не само истински луди, пияни и буйстващи, но изобщо хора, на които трябва „да им уври главата“. Там има и железни тръби, вкопани в стената за закопчаване на по-буйните…

         Случката, за която пише Беловеждов е, че на 29 април 1876 година копривщенските чорбаджии, обезпокоени от неблагоприятното развитие на Априлското въстание, арестуват част от водачите на бунта в града, начело с Тодор Каблешков, и ги затварят – едни  в „лудницата“. Други в спицерията, щаба на въстанието (днешната дирекция на музеите в Копривщица). Намерението и надеждата на чорбаджиите били да спасят града от опустошение и грабежи,  и да предотвратят избиването на жителите на Копривщица. Като предадат арестуваните бунтовници на турците. („Едни луди глави-бунтовници от Влашко, сториха всичко, пашалар… Те подигнаха бунта… Ние сме покорни чада на падишаха…Ние и коприщене нищо  не сме виновни…“). И досега на една от стените в „лудницата“, южната, вляво от входа, има надпис:
       

       Надписът гласи: „"Кои види това писмо да го прочете и на сандуче има написано и него да прочете и да не му е прос живота ако да не каже на лубезната ми сопруга Мария що пиша на сандучето и Бог милостив давно Бог ни даде избавление и дорде сме живи ще ви пращам писмо и секи христианин за Христовото име да умре".

„Писмото“ е написано и подписано от Георги Н. Тосунов, а датата е 30 април 1876 година. Издълбан е надписът в хоросановата мазилка с нож или нещо остро, метално (пирон), буквите са с дълбочина около 1.5 см. Явно е имало и някакво сандъче.

(Датите са по стар стил)

На 1 май 1876 г. откъм Стрелча в Копривщица влизат Павел Бобеков, Манчо Манев и Орчо войвода с чета. И като разбират за „запирането“ на бунтовници отиват при чорбаджиите, които се били събрали и умували по предаването на града на турците, и Орчо им ревнал: „Какво сте сторили вие, бре чорбаджилар!? Бенковски войвода иде от Панагюрище с 500 души юнаци! Русия и Сърбия са обявили война  на Турция!“

Чорбаджиите гузно се измъкнали и покрили, а Орчо грабва една брадва, строшава кофарите на затворите и освобождава арестуваните. Дръпнал Тодор Каблешков настрана и му прошепнал: „Тодоре, братко! Страшно стана! Панагюрище е бастисано и разграбено, много хора са избити… Стрелча гори… Да хващаме Балкана!“

Нататък историята е известна. Пред надвисналия разгром пътят им бил само един – в горите.

А копривщенските първенци откупили града от башибозука и войската, предотвратявайки разорението… Захванали се грабежи и насилия… По някои устни спомени в града и около него близо 200 души били убити… „А накрая минаха циганите и отмъкнахаха и веригите от огнищата…“

Но Копривщица се разминала с позора, Каблешков и водачите на въстанието да бъдат обесени на мегдана. Благодарение на Орчо войвода от Панагюрище… Комуто в родния му град издигнаха достоен паметник на централната улица. А Орчо заслужава такъв и в Копривщица…

ДНЕС:

         Ако и да е посещавал Копривщица, човек не е ли попрочел повечко за града и историята му, може и да не знае, че тук има две църкви – „старата“ – Успение на Пресветая Богородица“, осветена през 1817 г. И „новата“ – „Св. Николай Мириклийски“, осветена в 1846 г.  А за запирането на бунтовниците няма как и да узнае. Защото никой няма и да му разкаже.  Ако не се зарови по-издълбоко в спомени и документи…

         А тази случка, потулвана и днес, може би от „печал и срам“,  е реална, и част от паметната история на славния Априлий 1876 лето… И за да бъдем обективни и правдиви, не трябва да я премълчаваме. А да я разказваме като неразделна от тогавашните събития. Просто – имало е и подобни неща…

         „Новата“ църква е забележителна по своята архитектура, иконография, олтар, вътрешен облик, построяването. А и по внушителния си обем за онова време. И е много близка до тази в Банско. За историята ѝ заслужава да се прочете копие от църковния вестник, издаден за 100-годишнината на храма, в предверието. И не само това… А „лудницата“ е само още един повод да бъде посетено това паметно място… Да бъде пространно популяризирано и превърнато в още една от забележителностите на Копривщица…

         Тук няма да преразказвам фактологията за храма. Само ще спомена, че през годините не са били една и две идеите и напъните за реставриране и популяризиране на този паметник на културата. Че и цял форум се проведе навремето във Военния клуб-София. С представяне на видео филм, проекти, че и дарения се събираха (де ли са днес…).

            А днес всичко е в ръцете, на общината, Дирекцията на музеите и обществеността в Копривщица.

         П.П. Наивно и направо безсмислено е да се разчита на някаква инициатива и работа от страна на Българската православна църква. Та дори без постоянен свещеник е църквата днес…