ДА СИ СПОМНИМ ЗА ПРИЯТЕЛЯ И ХУДОЖНИКА ЦВЕТКО БАЛЕВ - 7 ГОДИНИ ОТ КОНЧИНАТА МУ

ЦВЕТКО БАЛЕВ

Художник

СЕДЕМ ГОДИНИ ОТ КОНЧИНАТА МУ

Животът – влак забързан минава, отминава

и нишката, която безмилостно преде

Съдбата с пръсти тънки, коварно изтънява

и скъсва се внезапно, и няма накъде…

Напразно е да молим Смъртта неумолима

днес гробът е отрупан с венци и със цветя,

но ний не вярваме в отвъдното и знаем, че те има

в душите ни остави от своята душа…

И тръгнем ли отново в житейската тъмница,

де множество опасности в засада се таят,

напътствай ни тогава с невидима десница

да можем да намерим най-правилния път…

Спомен и обич за човека, приятеля и художника

ЦВЕТКО ИВАНОВ БАЛЕВ

23  август 1958 – 17 април 2013 г.

Роден е в село Мирково, където преминава животът му. Завършва Института за учители в Дупница със специалност „Рисуване“. Работи като учител и художник в рудник „Челопеч“

          Приятелството ни с Цветко продължи повече от 30 години. През 1986 година ни запозна големият художник и невероятен талант Георги Златанов. И ето, вече 5 години откакто коварна болест ни отне този скъп приятел, широка и щедра душа и с огромна дарба и любов към рисуването…

С Цветко и Гошо, по-голям от нас и  щедро раздаващ се учител, често обикаляхме из района, рисувахме сред природата и в живописни селища и местности. Рисувахме, обсъждахме, споделяхме и неусетно станахме много близки. Години наред участвахме в изложби в София, Пирдоп, Златица, Копривщица, Мирково и на още много места. Хората ни се радваха, поздравяваха ни, вестниците отразяваха нашироко, колеги ни хвалеха. Но трудна е съдбата на твореца. И ние бяхме доволни от интереса и похвалите, радвахме се несполуките. Но си знаехме, че няма да има откупки и въпреки несгодите намирахме сили да продължим, да рисуваме, въпреки всичко. А живописта изисква много средства – за бои, материали, рамки, платна – които все недостигат… За пътуванията, за посещения и организиране на изложби, за книги и албуми…

           Нашият приятел Цветко живееше, за да рисува – тих и скромен, но необикновено лъчезарен, сладкодумен и сърдечен. Въпреки трудния си и мизерен живот, въпреки болестите, огорченията, често пренебрегван, забравян и неразбиран. Мечтаеше и работеше за своя галерия у дома му в Мирково – но не доживя… А остави стотици картини в ателиетата си в апартамента в Челопеч и в родната къща в Мирково. И дано наследилите го роднини подарят на общината или поне дадат на отговорно пазене и за показване поне част от творчеството му. В общинската администрация има хубава зала, правена за тази цел, за него – а неговите картини заслужават и трябва да бъдат видени и оценени от още много хора.

          Истински празници за мене и много още приятели бяха срещите ни в ателието му. Цветко с часове показваше картините си, графики, рисунки – пейзажи натюрморти, портрети, пастели, акварели, маслени платна … цял един живот в творчество!... Той търсеше израз на мислите и чувствата си чрез колорита – ту нежно-лиричен, ту контрастно-тревожен, земен и космичен, вплел в себе си неимоверна жажда за живот и творчество, чрез вълшебното съзвучие на багрите, линиите, сюжета и композицията, за да предаде вълнението и богатството на душата си на своите зрители. Защото вълнението, което ражда една картина – това е душата на художника, личния му стил, който цял живот търси съвършенството.

          При Цветко се редят сезоните – пролетта, с контрастите между топло-зелено и розово бяло; лятото – със синьо-зеленото и оранжево-златистото на житата; есента – с контраста между жълто-огнените дървета и виолетовите тонове; зимата – със синьо-сивите и бледо лилавите отблясъци. Редят се хълмове, планини, огрени от светлина, разлюлени от вятъра жита, треви, дървета, клони, облаци, стари къщи, магически слънчеви залези, редици от стари дървета насочващи погледи към небето, момичета-музи – тръгнали да берат цветя, вглъбени в себе си и някак далечни, красиви и чаровни сякаш от някой друг цвят. Той никога не успя да отиде до морето, но го нарисува – отворен прозорец и в рамката на прозореца – море, гларуси, пред прозореца ваза с цветя, книги… Вече зрял художник, с овладян, оформен стил и свой почерк в класическата живопис, през последните години от живота си Цветко с успех талантливо рисуваше и в един по-модернистичен и абстрактен стил.

          Талантлив и плодовит, Цветко работеше много. Но като повечето си събратя не умееше да продава, да печели. Затова и при цялото си богатство живееше бедно, трудно, отиде си огорчен и с наранена душа. Но раздаде стотици творби на приятели, ва лекари, на близки, а и недотам близки нему хора. Тези късове-съкровища от душата му днес са една огромна галерия, пръсната из България и по света.

          Умееше задълбочено и компетентно да анализира живописта, че и литературата, сладкодумно, задълбочено и разбираемо да обяснява, достъпно да тълкува. Четеше много поезия и имаше богата библиотека. И днес неговите творби ни водят в световете на духа и красотата. С обич и тъга, с дълбоките си смислени послания с чар и богат колорит.

Година след смъртта му е обявен за почетен гражданин на Мирково, а на родната му къща е поставена възпоменателна плоча.

Маруся ФИЛЧЕВА – художник

Поклонението ще се състои на 17 април 2018 г., вторник,

 от 15 часа на гроба му в Мирково

С майка си Елена в ателието му в родния дом. Ноември 2011 г.

С приятеля и почитателя Любен Стоичков

Портрет на приятеля и ценителя д-р Николай Велчев

ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ ПОСЛЕДНОТО МУ ИНТЕРВЮ 100 години от рождението му 27 години от смъртта му

ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ

ПОСЛЕДНОТО МУ ИНТЕРВЮ

100 години от рождението му

27 години от смъртта му

ОСТРИ РАЗГОВОРИ

Непубликувани редове от последното интервю с Веселин Андреев

Хисаря, декември 1990 г.

Веселин Андреев бе един изключително етичен, коректен и щадящ човек. Тези редове от неговото интервю той сам бе зачеркнал. А и доста неща омекотил и прецизирал от първоначалния вариант на интервюто.

Вярваме вече да ни е простил волността да ги публикуваме,

година  след саможертвата му…

Художнк Цветко Балев

            -Изглежда съм му бил като трън в очите на Живков. Не веднъж, но на една среща на първи секретари се бе изказал особено остро докъде може да изпадне един партизанин и политкомисар. Григор Стоичков, тогава първи секретар на окръжния комитет на партията, не обичаше нашия Коста Кинов от Пирдоп– той пък секретар на този комитет, му се сопнал: „Виждаш ли твоят политкомисар какви ги приказва!“ Та Коста доста смутен, да не кажа и уплашен,  дойде чак в Пирдоп: „Виж та оправи положението! Казвал ли си му тези неща /не можеше да повярва/, защото някои смятат, че Живков си ги измисля…“ Разбира се, че му бях казвал  много нелицеприятни за него неща. Поради което пък тоя неведнъж на публични места е заявявал, че съм загубил качествата си на комунист…

          - Четеше ли Живков вашите книги за борбата или някой му ги е разказвал?

          - Нали сме от един отряд, редно е, дадох му „Умираха безсмъртни“, но не съм го питал чел ли я е… Мине време, стане дума, а той: „Не ме питай за мнение за твойта книга! Нищо, което се пише за мене не чета!“  А аз, както и той към мене – иронично: „Виж, ти си историческа личност, историците може ида сбъркат, ако е написано невярно ти трябва да го коригираш“ А той: „Да пишат каквото си щат! Историята – тя си знае работата… А един път ми казва, че в книгата си „Под Мургаш“ Добри Джуров до девето коляно е описал всичките си роднини – та жена си, та баба си, та шурея, та снахата - всички… Едва се сдържах да му кажа: Нали не четеш...

          Та не съм добил впечатление за художествена литература нeщо да е прочел, не е ставало дума. Иначе, информация имаше за книги, за пиеси от своите съветници. Може да е чел само класиците…

          Някъде докъм 70-те години нещата вървяха добре. ТКЗС-тата се развиваха добре, икономиката също. Мои приятели икономисти са ми казвали в какво финансово положение сме, а не само да гледаш какво има по магазините. После съсипаха ТКЗС-тата с АПК-тата /Аграрно-промишлени комплекси, обединяващи дотогавашните ТКЗК-та в селищните системи/, някъде към средата на 70-те години започна упадъкът. И от хората започнах да разбирам, че тия разни виждания и концепции, всъщност му ги съчиняват такива като Гриша Филипов, Милко Балев, Огнян Дойнов и прочие „капацитети“… То си и личеше, че когато той чете – не ги разбира нещата, да не говорим за последните 4-5 години… 

          Преди 3-4 години ходихме на партийни събрания да разясняваме концепцията му за селското стопанство. Аз бях в Мирково, Челопеч и АПК-то в Пирдоп. Материалите аз ги четох няколко пъти, подчертавах, мислех и пак нищо не разбрах. А на събранието на АПК в Пирдоп питам хората дали всичко им е ясно. Председателят Андрей Филипов като скочи: „Да, разбира се, другарю Андреев! Всичко е много правилно и много ясно!“ Рекох му: „Завиждам ви др. Филипов…“ В Мирково си записах всичко от събранието, подготвих го като изказване за пленума / на ЦК на БКП – б. р./ Но Пенчо Кубадински не ми даде думата – какво ще говори един интелигент за селското стопанство…

          Последният личен разговор пак започнах за истината. Казвам му, че той не знае какво говори народът – народът не само ругае, народът псува най-вулгарно партията, псува държавата. И му казвам, че народът пита: „Докога другарят Живков е управлява?... Не е ли вече ва възраст?... Не е ли уморен вече?...“  Това стана след пленума през 1988 г., когато бе свален Чудомир Александров. Там се изказа председателят на Централната ревизионна комисия Караджов и той постави същия въпрос, много меко, много спокойно и загрижено. Каза още, че животът е биология, ние сме в напреднала възраст, партията се тревожи кой ще замести др. Живков, нужно е да се подготви човек… А той много се ядоса, та и погрешно разбра, та се отплесна за репресирани и т. н….

          На тази среща го попитах защо създава такова напрежение на пленума. А той: „Виж какво, Живковото племе е много държеливо!... /Това той го е разправял много пъти това/. Първо – аз съм избран на XIII  конгрес, трябва XIV конгрес да дойде и тогава вече ще ме избере за първи мандат, защото досегашните мандати не се смятат… Два мандата още имам да изкарам, ако е проявя добре – може и трети да изкарам, казано е в устава. И – има време! Какво сте се разбързали толкова!?... Смее се, уж на майтап го изкарва, но сериозно се разбираше…

          Казах му още и това, че хората говорят, че всеки който се издигне, Живков го премахва от пътя си, че не търпи около себе си друг човек. Митко Григоров беше втори човек, който можеше да го замести – като мокър парцал го изпляскаха… После и Борис Велчев по реда си, след него тримата – Коцев, Гяуров и Абаджиев – и те изхвърчаха… Но вече и Ал. Лилов бе отстранен на този пленум. И Чудомир Александров… Уж не бил знаел за произхода на жена му!?...

          -А последният ви личен разговор?

          - Беше в кабинета му, той беше в особено приповдигнато настроение. Цял час приказвахме, бяха го изглежда много дрогирали с биостимулатори. Весел, слуша, стане, кафе поръча, чаша вино… Ангелина, секретарката му, докато чаках вика: „Днеска е добре… Щом като поръча чаша вино на съветския посланик Ако поръча и на тебе чаша вино – ще знаеш, че е много добре настроен…“ А друг път спре, поспори – това не е така, другото е иначе, а сега: „Карай, карай…“ Като че му говориш някакви много весели работи… Все му беше хубаво, все му беше весело, да се чудиш за какво… Говоря му за културата, как сме загазили, в икономиката, всичко това иска пари, страшно много пари, които ние нямаме, а той: „Колко? Два милиарда, а ние имаме толкова резерв! Ще ги оправим!...“ Пробутва ми го това, а аз откъде да му знам сметките…

          Подхващам го за демокрацията, тя пари не иска. Демокрацията в партията, демокрацията извън партията и демокрацията за целия народ – тя пари не иска, тя иска отношение на партията вътре в нея. „Защо сега преследвате този комитет за гласност?...“ Той пак извърташе и отричаше да има такива преследвания. Въпреки че в бюлетина на ЦК, който вече бях чел, се казваше вътрешния министър Димитър Стоянов да вземе мерки срещу неформалните организации…

-        Омаловажаваше ли Живков нещата или така са му ги представяли?

           -Разбира се, че няма да му представят поотделно всеки случай на обиск и арест. Но той е знаел за тези репресивни мерки. Имаше решение на Политбюро с негово участие… А когато стана дума за Клуба той просъска за Христо Радевски, хич не го обичаше, че Радевски говорел навсякъде за Живков, че е глупак и че Живков ще го тикне в затвора… Но не можеше да рискува с такъв известен човек, а Христо си говореше, не беше го страх… Та на тази последна наш среща, той дойде много близо до мене, и както си беше весел просъска: „Виж какво, ако вървим по твоята рецепта – най-напред демокрацията оправяме… Но ние сега сме хванали едни икономически лостове /той все икономически лостове и механизми държеше…/ Но ако започнем с демокрацията утре народът ще излезе на улицата… И ще трябва да изкараме войска и да стреляме... Ще стреляме и по тебе, за Ха-ха-ха-ха!“

          Това беше краят на разговора ни.

          -Как оценявате ситуацията в България днес?

          -Не съм и предполагал, че е такъв батак…А за тези концлагери всеки е чувал по нещичко, но никой не е имал пълна представа какво е било. Ако аз знаех преди 10 ноември за тези лагери – веднага щях да изляза от партията. Сега да я напуснеш е лесно. Тогава е трябвало да го сторим. А днес – не ги виждам нещата. Мнозина  говорят – оптимизъм, оптимизъм А е малко трудно на какво да стъпиш сега, за да си оптимист… Не е въпроса до това кой ще управлява – БСП, СДС или коалиция…Просто няма откъде да се вземат някои неща…

Автори: Ренета АТАНАСОВА и Дойчо ИВАНОВ.

Публикувано в бр. 8, от 15 февруари 1992 г.

на седмичния вестник „КАМБАНА“ – ПИРДОП

/В този си вид текстът е оформен от Дойчо Иванов, 2018 г./

                                                                                                                /Край на интервюто/