В деня, когато почитаме годишнината от гибелта на Апостола, нека си припомним с почит и признателност и за проф. Иван Стоянов - един от най-бележитите и видни негови изследователи
КОПРИВЩИЦА ЩЕ ПОМНИ БАЙ ГЕНЧО ОРАШЪКОВ
1925-2021 г.
"Хаджи Генчо е такъв един българин, какъвто са рядко ражда и на Еньовден. Такъв човек ти не можеш намери ни в
Ингилизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добар, много учен и разумен: той сичко знае и на сичко е готов да ти отговори, защото е жива душа и пъргаво сърце."
Любен Каравелов, „Българе от старо време“
Във малката, уютна кръчма
пламти огнището и пръска топлина,
а поприседнал като майката на Димчо,
във кротък унес, спомени, тъга
Бай Генчо чака драги гости вкъщи,
и стари приказки реди:
Как всеки в бащината къща се завръща,
където виното най-сладко е,
а пък горчи…
Бай Генчо Орашъков. Той не е бил на Божи гроб, не е хаджия. Времето е било такова... А и трябвало да строи къща, да отгледа и изучи двама сина, да се грижи дълги години и за болната на легло съпруга Делка... Той просто е един голям българин и виден копривщенин, почитан и обичан от всички, колоритен, сладкодумен и обаятелен, съхраняващ, помнещ и щедро разказващ безброй спомени и истории.
Запознахме се преди близо 20 години. Бях дежурен една събота-неделя в музея на Димчо Дебелянов, когато дойде френска група. И отнейде се появи интересна фигура, стегнат, чистичък и парфюмиран възрастен копривщенин. С интересен и характерен профил. Изправен и наперен. Заприказва се на френски с дамите, като междувременно ги и разцелува, по стар негов табиет, както научих по-късно. После им рецитира Дебелянов и ме поразпита - нали тогава бях нов и непознат за Копривщица човек. Разговорихме се и оттогава се почна нашето приятелство. Или както пише поетът-копривщенин Иван Пехливанов в едно от проникновените си стихотворения:
“Не бяха ли вчера, побратиме верни,
безкрайните наши софри повечерни...”
И се захванаха, преди доста години, безкрайните наши софри повечерни-раздумки-почерпки в кръчмичката на сина му Тошко /Механа “Бай Генчо” - често е похапвах там вечер/ и хотел зад училището, до къщата им. Често и в неговата стая, където ме затрупваше с документи, снимки, вестници и изрезки. Любим вестник му бе “Земя”, чийто дългогодишен абонат бе. Изчиташе го от кора до кора с подчертавания, бележки, изрязваше си впечатлилите го текстове. Познаваше и ценеше доста от журналистите там, някои му бяха и гостували в Копривщица. И естествено - омаяни от неговия колорит, жизненост и обаяние. А за 70-годишнината на вестника му изпратиха юбилейният сборник с автографи-посвещения.
През годините бе редовен посетител на Димчовия музей, на всички тържества и празненства в града. Имаше и похвалния навик да прави грамоти и поздравителни адреси до приятели и роднини по различни поводи. Лично аз съм носител на приза-грамота „Златното перо“, присъден ми от бай Генчо.
Животът не е бил прекалено ласкав с Бай Генчо. Живот в труд, много труд и даже недоимък. А в началото банков чиновник, после счетоводител в училището и кооперацията. И навсякъде безпределно честен и почтен, никога не прави дори и най-малкия компромис със съвестта си.
Родната му къща е била близо до Ченгене чешме, над моста на Първата пушка.
„Бяхме трима братя - Михал, аз съм средния и Борис. Страшна сиромашия беше... Като няма какво да сложи на паралията за обед, мама взимаше порязаница хляб и ни водеше под една едра джанка. Чупеше хляба, раздаваше ни къшеи и със сълзи в очите ни канеше да си хапнем и джанки, та по-лесно да преглъщаме...
Запомнил съм като малък и още: Събуждах се сутрин, слънчев лъч грее през прозореца, а в собата се носи неземния дъх на прясно сварено мляко...
В училище начална учителка ми беше Анка Петрова - неповторима даскалица и прекрасен човек! С нейната дъщеря Кунка бяхме съученици 12 години. Тя ми е набор, ама Кунка е много по-млада, цели 6 месеца - аз съм роден май, а тя септември... Учех се добре и копришката гимназия ми даде и хляба по-късно. След завършването станах стажант-счетоводител в популярната банка. Тогава още нямаше ток в Копривщица, работели сме и по тъмно на свещи и газени лампи, дорде изравним баланса за деня до стотинка...
После казармата в София, като се уволних станах счетоводител в училището. Не им аресваше хич на повечето даскали, че ги подгоних за изрядна документация и имущество. За лекторски часове и командировки разписвах само при перфектна документация, а това ич не им допадаше. А при една ревизия на хранилищата, като открих голямо несъответствие в наличното и по документи, не щях да правя актове и да се орезилявам и си дадох оставката... Помня, при едно награждаване на учители за 24 май един родител-кръчмар контрира: „А мене кой ще награди?! Аз колко дяца съм научил да пушат и пият...“
Лятото ставах в 4 часа, косях ливади до 7 и отивах на работа. На обед другите почиват, а аз пак на ливадата - да обърна сяното. Вечер го събирах и се прибирах по тъмно, капнал и останал без душа...
А гледа и добитък, градини, синовете трябва да се изучат...
После в ДПУ-то главен счетоводител, по това време и фурната беше към нас. Една нощ, тъкмо замесили хляба и станал пожар там. Извикаха ме веднага, вече го бяха угасили, и тръгнаха да викат и директора. Чакайте, рекох им, няма да го дигате посряд нощ. Организирах разчистването, замесихме наново тесто и на сутринта Копривщица си имаше хляб. Като станал и се научил, директорът дотърча и се шашна - що не сте ме дигнали... Що да те викаме, другарю директор, думам му, нали градът има хляб...
Често имахме работа по София. С нашия домакин като ходехме той ще седне на обед в някоя закусвалня, па 2-3 ракии, па шкембе, мешана скара... Подканям го, че имаме работа, а той: „Бе, другарю счетоводител, и утре е ден, пак ше додем...“
А един път като отидох на преглед в окръжна болница, изписаха ми лекарства, купих ги и като си преброих стотинките на спирката, разбрах, че няколко не ми стигат за трамвая. Емнах се тогава и пеша до гара Подуене - два часа и половина... Ама не се изложих на резила да ме хванат като гратисчия...
По едно време ни пратиха за директор един овчер, ама партиец, със заслуги. Гледах го как се мъчи 2-3 месеца, па му викам: Що се тормозиш, бе човече, не видиш ли, че тая работа не е за тебе... А той, иначе прост, ама разумен човек излезе, прав си бае Генчо рече ми и си се върна при овцете...
В казармата като бях в София ЗКПЧ-то /зам. командир по политическата част/ като разбра, че мога да пиша на машина, ме взе за нещо като адютант и добре, спокойно прекарах службата. После поддържахме връзка, идвал е тука, ходех му и аз на гости. Един път като отидох в апартамента му ми се видя нящо притеснен и рекох да го поразведря, да излезем. Отидохме в една кръчма наблизо, той поръча нещо на бара и тихо си продума нещо с келнера. Усетих го, че има проблем нящо, като се поразговорихме и пихме по ракия-две, викнах сервитьора настрана и платих...“
Задомява се с Делка /1931-1991 г./ от Банчорския род. Тя го дарява с двамина синове - Иван - роден 1953 г. и Тодор 1957 г. По-късно роднини му приписват стара къща зад училището. Преустроява я, а по-късно Тошко строи и достроява до днешния ѝ вид. След години съпругата му се разболява и до кончината си през е на легло дълго време. Д-р Катя Антова е споделяла, че не е виждала през дългогодишната си практика така обгрижвана и поддържана болна, и то от мъж. А при това той ходи и на работа... За д-р Антова бай Генчо не пести суперлативи: „Една нощ жената се влоши, отивам до докторката, а у тях няма никой. Оставих на портата бележка - докторке чакам те, бай Генчо, и след час тя долетя...
Големият син Иван завършва в Пловдив хранително-вкусовия институт и се заселва в Силистра. Там по-късно прави и своя фирма, опитвал съм и аз вкусните му суджуци при завръщанията му в родния град. Но през 2011 година трагедия го връхлита, а и семейството на бай Генчо, Иван загива в апартамента заедно със съпругата си при битов инцидент - пробив на тока в банята им...
Тошко пък завършва института по съобщенията в София и дълги години е телефонен специалист в Средногорския регион. Там се намират и събират със съпругата му Ани. Започва да гради, сам-самичък, с двете си ръце, хотелче и механа към него. Ръкат и страхотен майстор създава днешната механа и къща за гости „Бай Генчо“. Сам го управлява и обслужва. И приготовлява страхотни скари и манджи, спечелили му много гости, а и много посещения и от града. След промените и съкращенията се посвещава на тази дейност. Майтапех го: „Приятелю, само не ми казвай, че и телевизорите си си направил сам...“ А бай Генчо става неотменна част от механата. Помага в обслужването на гостите, а който вече е идвал, ще дойде пак и ще пита непременно за колоритния сладкодумец... А най-голямата му похвала за сготвеното е - чиниите да са олизани до дъно...
Бай Генчо ни остави светлия си пример на безпределно честен човек. Виден копривщенин, оставил ярка следа в историята на града ни. Бай Генчо дочаква и спокойни старини обгрижван с любов от най-близките си - сина Тошко и снахата Ани, обичан и почитан от съграждани, много още българи и приятели. С благия си характер, общителност и сърдечност, естествено има и много приятели - ще отбележа само колоритния тетевенец Петко Грапата, дългогодишен кмет на село Дивчовото. Както и копривщенинът Весо, от Пловдив сега.
БАЕ ГЕНЧО!
Във малката, уютна кръчма
пламти огнището и пръска топлина,
а поприседнал като майката на Димчо,
във кротък унес, спомени, тъга
Бай Генчо чака драги гости вкъщи,
и стари приказки реди:
Как всеки в бащината къща се завръща,
където виното най-сладко е,
а пък горчи…
С отколешния приятел Петко Грапата от Тетевен
Шарж за 90-годишнината
Художник Стайо Гарноев
В тихия бащин дом с грижовния син Тошко
Акад. ИВАН РАДЕВ
Една година откакто ни напусна...
26 февруари 1943 - 18 декември 2020 г.
Преклонение и памет за един от най-големите български литератори в новото ни литературознание...
Професор по възрожденска литература във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий". Написал стотици книги и публикации. Изключително ерудиран, задълбочен, аналитичен и прецизен изследовател. С обширни познания и интереси по историята, издаде и множество книги и в тази област.
Акад. Радев имаше интереси и познания за автори, книги и явления и от съвременната българска литература, които чудесно познаваше, написа и множество книги и публикации. Издаде Димчовите стихове в нов прочит и подредба. Написа и най-добрата монография днес за Дебелянов. Незабравим и непрежалим приятел на музея на поета и Копривщица.
Жадуваше и ни напътстваше да издадем събраните съчинения на Димчо, последното издание 1987 г. - несбъднато...
За съжаление, не успя да осъществи и мечтата си да напише голяма монография за великия възрожденец и копривщенин Найден Геров, за което и Копривщица е длъжна...
ПОКЛОН ПРЕД ТВОЕТО
ИЗКЛЮЧИТЕЛНО
И НЕВЕРОЯТНО
ДЕЛО!
СВЕТЛА ДА Е ПАМЕТТА ТИ,
ПРОФЕСОРЕ НАШ!
ЕСЕННА СРЕДНА ГОРА
