 |
| Самоков, април 1916 г. В отпуск, пред Димчо е сестра му Мария |
 |
| Гимназист 1904 г. В средата отзад, вляво е брат му Илия |
 |
| Гимназиалните оценки на Димчо |
 |
| Гробът му в Демир Хисар 1918 г. |
 |
| Жълтото училище в Пловдив |
 |
| Художник Димитър Ризов |
 |
| С Гьончо Белев, съпругата му Пенка- учителка и колежката ѝ Минерва |
 |
| На фронта, първия вляво горе |
 |
| Снимка с приятеля му и съученик художника Георги Машев |
 |
| Художник Георги Белстойнев |
 |
| Художник Илия Бешков |
НЯКОИ БЕЛЕЖКИ И
УТОЧНЕНИЯ ПО БИОГРАФИЯТА
НА
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
І. РЕДОВЕ ОТ УЧЕНИЧЕСКАТА БИОГРАФИЯ НА ДИМЧО
Димчо Дебелянов
тръгва шестгодишен на училище
До завършването на
гимназия му се губят (повтаря?) 2 учебни години
Димчо постъпва в
първо отделение на Копривщенското училище през есента на 1893 г. , на шест
години и половина. Учител му е един от най-добрите даскали – поборникът и
заточеник Петър Жилков. Сестра му Мария Дебелянова-Григорова пише в спомените
си, че Димчо бил отличен ученик. Вечер байко им Иван, който „замествал“ баща
им Вельо в семейството, когато бил по гурбет, привиквал край огнището учениците
„на изпит“. Димчо винаги отговарял
уверено и вярно, докато Илия се гушел зад него и рядко бил с научени уроци.
Бащата Вельо умира седемдесетгодишен, на
26 юли 1896 г., когато Динчо е завършил 3-то отделение. Есента цялото семейство се
преселват в Пловдив, при най-големия син Иван – 23-годишен, телеграфист в
пощата, който поема грижите за осиротялото семейство. Но с малката си заплата
не може да осигури „стандарта на живот“
от родния град. След щастливото детство в заможното занаятчийско и търговско
семейство в Копривщица, тук настъпват сирашки, сиромашки, гладни, трудни години
за Дебеляновци.
След напускането
на родния градец, според прецизните изследвания на Здравко Дафинов - книгата“ЧАРОДЕЕЦЪТ БОХЕМ“, документална
хроника за живота и творчеството на Димчо Дебелянов, Димчовите завръщания в
дома „бащин и роден“ са три:
-
През
1912 г. с Гьончо Белев, след което публикува шедьовъра си „Да се завърнеш в бащината къща..“;
-
През
1914 г., когато се срещат с първия му братовчед Вельо Дебелянов, син на чичо му
Иван, също роден и отрасъл в тази къща, един от видните български архитекти, с
големи заслуги за опазването на старините в Копривщица и превръщането му в
град-музей. Който през 1957-58 година ще възстанови бащината им къща и ще я
превърне в музей;
-
През
1915 г. идва за последен път със сестра си Мария.
-
Според данни от
негови близки Димчо си е идвал в Копривщица и като ученик в Пловдив, когато
чичовото му семейство още е живяло в родния дом. А и по-късно, когато
братовчедите му летували в родния дом, но за това няма категорични данни.
Димчо и 3 години
по-големият Илия (не много
ученолюбив) вече са се „застигнали“ и са записани в 4-то отделение през
учебната 1896-97 година при учителя Брашнаров в „Жълтото училище“ на Небет тепе
в Пловдив. Според наличните досега сведения Димчо започва тук и прогимназията -
1-ви (пети сега, учебна 1997-98 г.) клас,
който завършва и започва и 2-ри (6-ти, учебна 1898-99 г.) клас. През
есента на 1898 г. Иван го взимат войник и семейството остава без всякаква издръжка.
Липсват документи, но има основания да предполагаме,
че вероятно Димчо е „пропуснал“ именно тази учебна година.
И завършва този 2-ри клас през учебната 1899-1900 г. Но къде?
Съученикът му от
Софийската 1-ва мъжка гимназия Георги Герински, родом от Ихтиман, пише, че с
Димчо се запознават през лятото на 1900 г., когато той гостува на брат си Иван пощата
в Ихтиман – „… когато беше
изкарал 2-ри (6-ти) клас“. Това подсказва, че този 2-ри клас Димчо е
завършил другаде (в Пловдив?) От есента на 1899 г. Иван е назначен за
началник на пощата в Ихтиман и в спомени пише, че цялото семейство го е
последвало, а Димчо завършва там втори и трети (6-ти и 7-ми) прогимназиални
класове. Димка Дебелянова-Каролева, дъщеря на Илия и племенница на Иван и
Димчо, категорично отхвърля версията
чичо й Димчо да е учил в Ихтиман. Липсват и всякакви документи и спомени за
това, и по всяка вероятност тя е права. За учебната 1901-1902 г. вече е гимназист -
ученик в 4-ти (8-ми днес, за
което вече има и документи) в
пловдивската гимназия „Александър I“ – едно от най-престижните средни училища за времето
си в България. Там е учил и друг велик български поет – Пейо Яворов, с когото
по-късно в София ще се запознаят.
И така: до
постъпването му в гимназия на Димчо вече се „губи“
една учебна година – по всяка
вероятност 1898-99 – когато трябва да е учил във 2-ри ( 6-ти клас), но сигурно
не го завършва и повтаря този 2-ри (6-ти)
клас, който завършва през 1899-1990
учебна година, както пише Г. Герински.
В гимназията Димчо
изживява тежки и мизерни години, издържан със скромните и нередовни надници на
най-голямата сестра Найда, с която живее в Пловдив заедно с майка им Цана,
подкрепяни и от Иван с малки суми от неголямата му чиновническа заплата, делена
с неговото семейство в Ихтиман.Трудно върви и училището, успехът му е около „среден“. От четвърти за пети клас (8-ми за 9-ти, учебна 1901-02 г.) преминава условно с двойка по химия. А за
шести (10-ти клас) минава
пак условно, вече с 2 двойки – по алгебра и рисуване. От есента на 1903 година
е в 6-ти (10-ти) клас, когато
остава сам в Пловдив, сестра му Найда се омъжва за железничаря Кръстьо Хр.
Раковски и заминава с него по гарите. Останал сам, без средства и надзор,
попаднал и в първата си бохемска компания, оглавявана от по-големия ученик, вече
с мустаци и револвер на кръста, буйния и чаровен хубавец Нейко Нейков
(Баето), Димчо „приключва“ учебната година с 3 двойки – по алгебра,
геометрия и дескриптивна геометрия и остава да повтаря класа. Пращат печалното
му свидетелство на Иван в Ихтиман и скоро той им пише да му проводят Димчо –
намерил му място за чирак при един фурнаджия… Сестра му Мария пише, че когато
прочела писмото пред Димчо, той се разплакал смутен и разтревожен и рекъл:
„Не ща да ставам фурнаджия!... Ще ида да
се удавя в Марица!...“
Всички
са много разтревожени да не изпълни заканата си, особено майката Цана. „Семейният съвет“ скоро се събира в Ихтиман и на него надделява твърдото становище на
майката, че Димчо трябва да учи. Решават той да продължи образованието си в
София, където живеят вече сестра му Найда и мъжът й Кръстьо – железничар на
гара Подуяне. Те също се ангажират, заедно с Иван, за издръжката на Димчо и
заедно с баба Цана и Илия заживяват на квартира на улица „Оборище“ 46. „Така,
благодарение на братската и сестринската преданост и солидарност е осигурено
продължаването на Димчовото образование в София. Той показва отличен успех в
последните два класа на гимназията и се дипломира с отличие“ – пише
Здравко Дафинов.
Ако подредим
учебните години на Димчо, според наличните документи,
те дават следната
хронология:
Копривщенското училище
1-во
отделение (клас) - 1893-94 учебна година
2-ро
отделение - 1894-95 г.
3-то отделение -
1895-96 г.
Пловдив, „Жълтото училище“
4-то отделение -
1896-97 г.
1-ви (5-ти) клас -
1897-98 г.
2-ри
(6-ти) клас
- 1898-99 г. - Не
завършва (повтаря) годината???
Ихтиман??? или Пловдив???
2-ри
(6-ти) клас
- 1899-1900 г.
3-ри
(7-ти) клас
- 1900-1901 г.
Пловдив, Мъжката гимназия „Александър I“
4-ти
(8-ти) клас
- 1901-1902 г.
5-ти
(9-ти) клас
- 1902-1903 г.
6-ти
(10-ти) клас
- 1903-1904 г. Повтаря годината
София, Първа софийска мъжка гимназия
6-ти
(10-ти) клас
- 1904-1905 г.
7-ми
(11-ти) клас
- 1905-1906 г. Дипломира се с отличен успех
Таблица с гимназиалните му оценки, която показваме тук
е по Г. Цанев. „Из училищния живот На Д. Дебелянов“; сп. „Изкуство и критика“, IV, 1941 г., №8, стр. 355
ІІ. НА БЕГЛИКА
„Пожарникаря“ Димчо
„Скитник нерад“ по
душа, Димчо много е обичал да пътува и да броди сред природата, и винаги при
случай е напускал „… тази малка и зла София…“. Обожавал е природата и често е
гостувал на братята и сестрите си, пръснати из България, на приятели и колеги.
Известни са нощните „походи“ на бохемската компания до Горублянското ханче,
Кремиковския манастир, а веднъж, поведени пак от Димчо, тръгват от бирария
„Батенберг“ по среднощ и осъмват на … Черни връх…
А сред многото
служби и занятия на Димчо е била и тази на пожаронаблюдател. За това пише проф.
Янко Янев, един от видните краеведи на Батак. От май до август 1914 г. Димчо е „пожаронаблюдател“ в горското стопанство на Беглика
край Батак близо три месеца. Настанен е там заедно с приятеля си Гьончо Белев
от Тома Томов, техен приятел от университета, син на заможен поборник от
Априлското въстание, юрист, учил и в Швейцария
и Белгия. Томата, също запасен офицер, загива 2 месеца след Димчо на
Южния фронт. За него са думите „Той
вспомни нявгашна любов в Женева…“ в
Димчовото стихотворение „Нощ към Солун“.
Има данни, че Димчо и преди е гостувал тука. Омагьосан от вълшебната природа на
Орфеевата планина, където неуморно броди запленен, той тук сигурно получава
много вдъхновение, настроение и мотиви
за прекрасни стихове.
Там колегите от
музея в Батак и служителите от Резерват „Беглика“ поставиха на сградата паметна
плоча.
ІІ. НА ФРОНТА
Акад.
Иван Радев вече „развенча“ мита за Димчовото „доброволчество“. Димчо е бил мобилизиран. Но аз не
съжалявам, че съм разказвал десетина години това в беседите си в музея. Красиво
и поетично звучи. Както и легендата за протестната нота на Съглашенското
командване до нашия генерален щаб по повод гибелта на Димчо. Логически и
художествено убедително, но … няма документи…
Друг
е въпросът, че като мнозина други и той е можел да „изклинчи“ от
фронта в някоя тилова служба. Но не и
Димчо, при неговата „… невероятна, до болезненост развита съвест“, както ще пише по-късно приятелят му Гео
Милев. Той е страдал до сълзи и е убеждавал ранени или в отпуск в София негови
приятели, че не бяга от дълга си, че и той скоро ще замине… Това е и повод за
едно сериозно скарване при последното им виждане с близкия му приятел Георги
Райчев (подпийнали доста) малко
преди да отиде на фронта.
Жълти
клюки и издания говорят пък, че Димчо е мобилизиран по лично разпореждане на
Цар Фердинанд, запомнил го още от гневната рецитация на гимназиста в лицето на
монарха на „Елате ни вижте“. Някои отиват и по-далече – Димчо преспал с една
фаворитка на царя и … Други измишльотват, как подпоручик Дебелянов дезертирал
от бойното поле, в София продал и пропил сабята си, бил арестуван и изпратен на
първа линия…
1.
Фатално несъстоялата се отпуска
На фронта Димчо
сменя няколко длъжности от взводен и ротен командир, до адютант на 2-ра дружина
от 22-ри пехотен Тракийски полк на Седма рилска дивизия. Командир на дружината
е майор Тома Томов и при всичката си нервозност и променлив, избухлив характер,
той е знаел и разбирал добре кой е адютанта му (запазва и някои от фронтовите стихове на поета) и ревностно го е пазил от изпращането на
предна линия.
Отменената в края
на септември 1916 г. отпуска на подпоручик Димчо Дебелянов, смятана за
съдбоносна от него, близки и роднини, и мнозина изследователи, също е обект на
много тълкувания и спекулации. Той загива на 2 октомври 1916 г. като временен
командир на 5-та рота, назначен по заповед от щаба на полка предишния ден. А в
края на септември заминават поредните отпускари, сред които първоначално е бил
в списъка и той. В последния момент името му е зачертано в списъка и е записан
друг офицер. Близък приятел на полковия адютант, който следял за реда на
отпуските…
Обстоятелствата
около тези събития така и не са изяснени категорично. Но според мен
най-убедителен и точен е неговият приятел Тихомир Геров - автор на една чудесна книга „С Димчо
Дебелянов в казармата и на фронта“. Тук
се позовавам главно на него.
Отменената отпуска
е повод иначе дисциплинираният офицер Дебелянов да си размени остри думи с
началниците, нарушавайки военните порядки, стига и до щаба на полка да се
разправя. “… вреждат се все свои…“ – гневно викал той пред щаба. Това не помогнало, разбира се. Трябвало
да се примири и да понесе реалността. За разлика от друг път и майор Томов не
се застъпва енергично за адютанта си (“…
майор Томов не е искал да се лиши от адютанта си и от един добър и съвестен
строеви офицер в едно време твърде сериозно..“ - Т. Геров). Но
дружинният командир едва ли е предполагал, че ще му се наложи да се лиши от
адютанта си, който след 2-3 дни ще бъде изпратен на бойната линия. Заповедта от
щаба на полка на 1 октомври 1916 г. този път
била категорична и Томов вече не можал нищо да направи. Но и тук Димчо
подозрял намесата на полковия адютант…
А в разгорелите се
ожесточени сражения тези дни, загубите били значителни. Има и много болни от
малария и други болести. „Ротите бяха
останали почти без началници, а началниците – без хора.“ – пише Т. Геров. Той подкрепя доводите си и с това, че Димчо започва
службата си на фронта цели пет месеца след своите другари от полка, които вече
са се сражавали в много битки. Рядко някой от тях е бивал повече от един път в
домашен отпуск. „Изглежда щабът е имал причини за това „пренареждане“ на отпускарите. Полковник Сапунов, командирът на
полка, не беше тоя, който щеше да
изпадне под влиянието на своя адютант и да се съгласи с неоснователни доводи за
промяна в отпускарския списък“. Може би именно „по-малкия стаж“ на Димчо на фронта да е била причината да
бъде изпратен вместо него в отпуск по-дълго воювал офицер?... Това и приемаме
ние за обяснение. А Т. Геров недоумява защо по-късно нито полковия командир,
нито адютанта му или заминалия в отпуск офицер вместо Димчо опровергават
мълвата, след като неистината за „вреждането на все свои“ е тиражирана в печата.
Т.Геров пише още,
че: „ До края на
живота си Илия (брата на Димчо)
остана с твърдото убеждение, че Димчо е жертва на една несправедливост. Това
засилваше неговата мъка по убития брат. Под влияние на своите прогресивни (леви) идеи Илия отричаше героизма му, понеже Димчо
бе загинал в една империалистическа война. Разбира
се, Илия не беше прав“. –(к.м.).
(Б.
а. - Освен чрез Димчо, майор Томов има и друга „връзка“ с Копривщица – този път фатална за самия него. През 1925
г. той е уволнен като шеф на централната баня в София за констатирани „злоупотреби“
/от негови зломишленици/ от кмета Георги М. Маджаров, 33-годишен, копривщенин,
герой от войните, блестящ юрист с бляскави перспективи. Той е син на видния
публицист и дипломат Михаил, Ив. Маджаров. Майорът го застрелва пред кметството
и се самоубива).
2.
И посмъртно - Димчо Дебелянов в полицейския участък
При пренасяне на
костите на Димчо, на 21 август 1931 г. групата замръква в Княжево. Решават да
оставят ковчежето в църквата там. А на другия ден да продължат към София и
Копривщица. Подирили свещеника, но той не благоволил да отвори храма (неизвестно дали не са го намерили, дали той е отказал
или като се подмятало тогава „не бил в
състояние“). Единственото, което
могли да сторят било да помолят стражарите да приютят тленните останки на поета
в участъка… Което и станало.
Няколко дни
по-късно това е описано в пикантно-жълто писание в опозиционния вестник
„Пладне“. А по-късно се споменава като факт и в други текстове. Но сигурно
първоначално от етични съображение да не се скверни паметта на поета е
премълчавано официално. А и доста време след това. А това си е просто част от
съдбата на Поета.
