неделя, 3 август 2025 г.

ХIII НАЦИОНАЛЕН СЪБОР НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОТО ТВОРЧЕСТВО В КОПРИВЩИЦА 8-10 август 2025 г.

 В ПАМЕТ НА ДОЙЧО РАШКОВ ТОЛИНОВ 1919 -2012 г. 

Самобитен народен певец  от Копривщица 



ХIII НАЦИОНАЛЕН СЪБОР НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОТО ТВОРЧЕСТВО В КОПРИВЩИЦА

8-10 август 2025 г.


В ПАМЕТ НА ДОЙЧО РАШКОВ ТОЛИНОВ

1919 -2012 г.

Самобитен народен певец от Копривщица

Участник и лауреат на много от съборите в Копривщица

и други изяви на читалището

(възстановката на Априлското въстание в Копривщица).

Както и на други читалищни изяви в страната


ПЕДЯ ЧОВЕК, ДУША – БАЛКАН, А ПЪК ГЛАС – ДО БОГА…















Бехме зáпас през 1942 година и ни пратиха в Ивайловград. Като сме спряли на мегдана в една кръчма и мен нящо ми стана жално-милно за нашта си Коприщица, за Средната гора, та запях. Песента на Райна Княгиня:


- Леле, провикна са турската паша от Едирне:

Море я идете и ми доведете Райна Попгьоргьова!”


Чул ма отсреща един офицер и праща да ма викат. А то мегдан колкото наш’та Коприщица, ама и аз глас имах на младини, не като сега…

А тоз офицер бил полковник Асен Дипчев, командир на полка, най-малкият син на Райна Княгиня. Милно му станало като чул песента на майка си, викна ме при него и ме пита искам ли да му стана свръзка (ординарец). Та смеа ли да река “Не!”, отделно че това си беше добра служба, башка от строевата. Па и таа длъжност ми беше да права това, що най-обичах – да пеа. Седне вечер полковникат с офицерите в казиното, (ние ординарците – отделно, разбира се) па като му доде кефат ма викне: “Айде Дойчо, подфащай!” Ех, повече такава служба в живота си не видях… Убав чивяк беше полковникат, после и генерал стана. А като ни уволниха той какво ли не ма дарува, награди, де. Сума ти работи донесох в Копривщица…


С адаша се знаем над двадесет и кусур години и при всяко виждане все ме изумява тая негова безкрайна жизненост, колоритното чувство за хумор и онзи специфичен копривщенски дух, присъщ на старите, възрожденски българи. И обич – към белия свят, към людете по него, към човека до него – баба Зинка (Захарина), вече повече от 65 години… И към песента.

Дребничък, пъргав, стегнат в бозавите си шаячни дрехи и накривил каскета, бай Дойчо (кой знае защо винаги ми е напомнял моя дядо Дойчо и по външност, и по натюрел) всекиго ще огрее с благата усмивка на сините си очи, попили баграта на копривщенското небе и гиздавите възрожденски къщици. И пак ме среща, по-сърдечен от всякога, а баба Зинка ме кори: “От кога не си дохаждал!” и слага джезвето на печката. И потича оная сладка разговорка с “двата старца” (както е писал техният съсед от тази Арнаут махала в Копривщица Любен Каравелов за дядо Либен и хаджи Генчо).


Зимата ги е затворила вкъщи, рядко и някой ще се отбие, а и точката (кабелното радио) е млъкнало от година. Неговият глас много им липсва, въпреки телевизията. Пък ги интересува всичко и особено що става из Копривщица. “Като стане надвечер и дядо ти Дойчо ще изпъшка: - И днеска никой не дойде!… - Това за него е празен ден, като никой не е прекрачил прага ни – реди баба Зинка.”

И двамата се раждат в Копривщица – той през 1919 година (“… по бране ягоди, юли месец (10-ти), през лятото, ама се ми е студено, кръвта са разрежда с годините…”. Захарина (Зинка) – 6 години по-късно. И двамата са най-големите в многолюдни семейства – след войните българите повече деца раждали, да се намножи племето българско, оредяло и осиротяло в кървавите битки за целокупното Отечество. Да се възроди и пребъде.


Бай Дойчо учи до ІІІ-ти (7) клас тука: (“Учението и учените хора ги почитам открай и досега, ама на училище дип не обичах да ходя, то овчарлъкат ми бил късметат…” – самоиронично оценява своето ученолюбие той.) После подхваща овчарлъка, ама в ония години луди-млади много-много на едно място не го свърта и се главява чирак в кръчма и бакалия на гара Кричим (днес Стамболийски), държана от комшии-копривщени. Там започва и “кариерата” му на певец. Клиенти го чули как си пее и по-богатите започнали да идват в кръчмата заради него – качвали дребничкото момче на тезгяха-естрада. (“Работа по цели дни и нощи, капнал си, ама като ти дойдат подпийнали хора – ще пееш, не ами – и хоро ще да играеш…”


През 1939 година го взимат войник в София – в 6-ти Търновски пехотен на Н.Ц.В. Цар Фердинад І полк. Там охранява и царския дворец, помни и досега рапорта за приемане и сдаване на поста: “Приемам пост нумер едно на Негово Величество пред фронта на караулния дом при двореца на Негово Величество, състоящ се от будка, звънец и две медни оръдия!” Гръмовният му глас (в контраст на дребничката фигура) бил толкова стряскащ, че неведнъж фелдфебели и офицери се стряскали и му се карали (“Ама нали ни учеха да отговаряме високо и ясно… Така подплаших един път и царчето, та побегна чак на горната тераса… Той коджа пати идва вече в Копривщица и се ми е мерак да му израпортувам още веднаж, ама наште големци не са сящат да ма поканат…”)


Завършва и химическа школа за подофицери, това “фосген”, “иприт”, “люизит” и още сума ти бойни отровни газове помни и досега. А при един караул из двореца го развежда царският съветник, копривщенина Стефан Груев.

Уволнява се, за кратко си е в Копривщица и таман ергенчето се канело да се жени – взели го запас. С войнаклъка и войната (страшно нящо, да не дава Господ!!!) вижда свят (и жени – от мургави гъркини, до русите унгарки… С песента се прошетва из България. Инак – най-далече до връх Богдан и Стрелча да съм отишал…) При едно пътуване с полковник Дипчев към Гюмюрджина си спомня как спрели при една зеленясала чешма: “Я, да ги изчистим, земляк, това са български чешми – рекъл полковникът. И търкал заедно с ординареца си, докато се лъснал камъкът и се показали българските надписи.”


Следва кратък отдих родната Копривщица и запаснякът отново полита към Беломорието, остров Тасос. (“По цели нощи гонехме гръцки партизане из трънаците, на парцали ни ставаха формите…”) Следва Отечествената (защо ли?) война, участие и в двете фази, от Македония – до Австрия. (“В Македония, село Врана, потърсих гроба на брат ми Атанас, по-малък от мене. Там някъде беше убит като редовен войник-граничар. То в ония мътни времена не ни и съобщиха, нищо се не знаеше официално. Ама в селото се намери и един добар българин, та ми посочи къде е заровен..” “Мамка Нешка (свекървата) докрай живот го не прежали Танко, все си плачеше за него – допълва баба Зинка.”


На фронта е в състава на минохвъргачна рота – “…85-милиметрова минохвъргачка “Райметал”, образец 1935 г.!” Покрай немски пленници понаучава и доста думи от езика им. А по време на затишията между боевете в Унгария и контактите с момите – и бая унгарски. “В Унгария “Нем тудом, нем тудом…” момите и се носеха картофи, па ми викаха: Дойчо, носим кромпир, печи!… Смееха се, адаш, с нашто име, Дойчо – германец, демек. А като съм казвал на жената, тя все ще ме клъцне: Ти и там се си са врътял около момите…”


По време на завръщането, победоносните наши войски посреща на границата генерал Владимир Стойчев. Покачен на камион, той ги приема като на парад. А нашият герой, облян в кърви, лежи отгоре “като мешка” на една каруца. Малко преди това от носа му руква обилно кръв. Генералът го сметнал за кръшкач и му отпорва пагоните, разжалва го. После, разбрал истината, го намира в казармата в София и му се извинява, връчва му пак нашивките. (“Ама не ме повиши, макар да трябаше. Сигур го бе страх да не стана по-голям началник от него…”


Вече 26-годишен се задомява и пуска окончателно котва в Копривщица. (“Гаджето тука, де ще ода тепръва – ами ожених се…” Захваща се да прави тухли при един дол на Крива река (“Бая къщи в Копривщица са правени с наште тухли…”) После – 23 години овчарлък (“Сичките баире околовръст съм обиколил с овцете. А зиме слизахме по пловдивските села със стадата, топло и по-лесно се иззимваше, с по-малко фураж.”) По това време вече е най-гласовитият и даровит певец, артист-самодеец, без когото не минава тържество, събор и възпроизвеждането на въстанието. Чак по Тракията пращали човек да го смени при овцете, не може без главния изпълнител. Много работа, труд черен, убийствен, ама и много веселба, хора и песни е имало. Като слизал в града обичал и да се почерпи по кръчмите с приятели.


При една такава сбирка толкова пяли и такава гюрултия дигнали, че дошъл кметът – Динчо Будаков: “Дойчо, кво сте са разпищолиле тука, бре?!” А той като най-отракан му отговаря: “Положението е настръхнало, бае Брайко!” В оная параноична идеологизация през 50-те години, “настръхналото положение” ги отвежда в ареста в мазето на общината. Все пак се мивало без бой.


Край на овчарлъка му слага една гръмотевица. “Върнах се от мандрата на кошарата и стоварвах празните гюмове от млякото. Па като тресна – та ма фърли в една локва. Поосеферих се, гледам – конят утрепан. Припна другарят ми до ТКЗС-то, доде джипката, и в болницата, тогава и болница си имахме тука. После вече за овчарин не ставах, работих туй-онуй из стопанството и казанджия бех на ракидижийницата осем години… А там като попийнеха от първака, ме фащаха двама от по-едрите маже под мишниците (нали съм си дребничък) и ме качаваха на капака на казана да им пеа и играа... А един-двама гайдаре свират... Тогава имаше в селóто над дваесе гайдаре. Сега дали са остале двама-трима...


Песента. “Откак са помна – се пеа. Мамка беше голяма певица, и една леля имах – много пееше и тя. Та колко да са песните?! Кой да ги е броил, ама сега дъщерята ми е дала тетрадки и моливе, та пиша барем заглавията да са знаат… Баща Рашко не беше певец. Инак с търговия на добитък се занимаваше. Чак из през Балкана докарваха стада свине за Коледа, голям празник, голям джумбуш беше в Копривщица, като додеха. Търгуваше и надоле по Тракията.”


По онова време в читалището имало голям фолклорен ансамбъл с оркестър, гайди. Със силният си и мелодичен глас, с колоритните си изпълнения дядо Дойчо на всички фолклорни събори в Копривщица е участвал и все с медали, сребърен на първия, после и златни, грамоти всякакви и най-първи отличия. И по много други събори и фестивали из България е пял, на всички тържества в Копривщица. Пръв самодеец е в различни мероприятия и пиеси “… магаре на сцената сме качвале…”.


А най-вече във възпроизвеждането на избухването на Априлското въстание всяка пролет на копривщенския мегдан. Изпълнява неизменно ролята на Танчо Шабанов, който убива мюдюрина. С напредването на годинките вече седи кротко в импровизираното за спектакъла кафене. (“Случвало са е и да не гръмне пушката, ама човекът пак си умираше – бива ли инак, така е по сценарий… В първите години въстаниците са фръгаа през реката до земат конакат. Сега припкат по мостат...”)

Бай Дойчо е и сред ритуалните посрещачи на официални гости в Копривщица. Снимки, много снимки с президенти, министри, космонавти. (“А, за космонавта да кажа. Ще срящаме Георги Иванов и ми заръчаа да напълна една бъклица вино. Обличам аз носията и припкам с дървената бъклицата към мегдана. А тя като протече… Разсаанала са била, такъв съм пияч, че празна сам я оставил. Е, нищо, напълних друга, глинена. Изстапих са аз пред космонавта и го приветствам: Добре дошал, другарю Иванов и заповядайте това вино от чудните коприщенски лозя!” А кметът го сръгал: “Отде ги изкопа при нас тия лозя,бе диване?!…”


Животът. Баба Зинка шета напред-назад и все притурва по нещо на масата. Па се поскарва на другаря си, че “… много бабреш и не сипваш в чешите…” (“Слушам и изпълнявам! – отрапортува той и прибавя: Ще да слушам я! Шеесе годин тя ма е слушала, сега па ми е ред шеесе да слушам и аз…”

И сигурно този искрящ хумор и самоирония ще да е една от тайните за дълголетното им и плодовито, пълноценно живеене заедно. Двамата. От доста годин – сами. Двете щерки изхвръкват от гнездото. Едната в София, другата в Селановци. И двама внука, големи мъже вече, всеки по своя път.“Не са ни оставиле, често ни спохождат и много нящо ни донасят. По два-три пати на ден ще са обадат и по телефонат, как сте, що сте… ама сме си двамата… Едно време и добитък се гледаше , по две-три крави сме имале, овце, тука в маалата архитектите и курортистите се от нас зимаха мляко. Ама са остаря вече и не можем веке…”


И все в тоя дух е разговорката - за някогашния и днешния живот; за кипящия от хора и деятелност градец; за сиромашията и пълните с народ къщи; за гладорията и веселбите; за човещината, трудолюбието и ведрите, засмяни хора. Но и за все намаляващите хора в града и все повече пустеещи къщи днес; за имането и малкото деца; за трудните времена и озлобените хора:

Лош свят, отчужди са свят… Секи са е затворил дома и нема кой да дойде да си побабреш… А едно време кво беше!… В таа тесна соба по десет и повече жени сбираше мамка. Плетеха, предеха, шиеха зарафлъци (кенета). Побабрат, побабрат, па като запеат.

А накраа скокнат, та са наиграат… Тука пред фурната сяка неделя имаше голямо хоро. Па само тука ли – из сичките махали, биля, имаше хора. Нема да забрава Динчо Будакат, дядо на кметат, който ни затваря за “настръхналото положение”. Той дялаше дъски по гората и ги продаваше. Една неделя нарамил на гръб дъските горе по Билото, на час път оттука, и чул гайдата че свири. Фърлил дъските на поляната, припнал до хорото, наиграл са и са върнал да си земе дъските. Па Коледите, Заговяване, Петровден – какви празници са биле и не само в Коприщица. Като са зафанеа “месниците”, местните дни след Коледа, сяка вечер се одеше на госте – кръстници, сватове, роднини сякакви, комшие. Сяка вечер трапези, веселби и песни… Сега, кво… Секи критикува, се другите му виновни, се лоши думи си думаме, мръсотия насякъде, боклуци, де ли не фърляме и сред града. Е, и точката от лани не пее…”


Дядо Дойчо: “В един полк за сичко командират отговаря! В града – кметат! Ама нали ти е рода…” “Не е до родата, бе Дойчо, такава ни е управията, ама и ние сме си виновни, не само кметат, лоши станааме ората…” “Е, стига само сме бабрале! А, наздраве!”


А на всеки Свети Антон, 17 януари, тук се събирахме сума ти народ, щерките Лучка и Нешка. И неизменните, верни приятели д-р Катя Антова-Ослекова и съпругат и Стоян Ослеков с които пееха неповторимо стари песни с дядо Дойчо


И пак “двата старца” ме канят с благите си усмивки да си зимам повечко и от това, и от това. И все ме питат как поминувам, с какво ще се похваля. И “… какво ново в градат, пълнат ли са с туристи музеите, кво прави тоя и оня, какво ще да бъде занапред…”


Мощният някога глас на дядо Дойчо сега е нежно-трепетлив, особено благ и колоритен с оная характерна негова напевност и копришкия чист говор. С майчинска кротост и загриженост му припява баба Зинка. А незабравими са техните диалози с оня пиперлив на моменти, искрящ хумор, скрит в нежни инак слова. В уютната соба, със старинните снимки по стените, от които те гледат мустаклии българе от старо време и напети невести, с напевня говор и тези истински хора до тебе, наистина се пренасяш в ония славни времена – годините на тяхната младост и живот, нявгашния…

А навън ранния следобед неусетно е преминал в късна нощ. Кишавицата е заледила калдаръма, та да съм внимавал към дома. Остая ни за тази вечер да изпеем за сбогом нашата песен, Дойчовата:


Заканил се Дойчо, мамин-милин Дойчо,

едничък на майка, годен, па неженен.

Заканил са Дойчо нагоре да иде,

през Стара планина, край тихи-бели Дунав.

Да сбира Дойчо, бре стока всякаква,

овни витороги, свине клепоухи,

крави белоглави, юнци белороги,

            печал да печели, за булка и сватба…”


Дойчо ИВАНОВ

Копривщица, 2006 г.



Двата Старца – баба Зинка и дядо Дойчо

                                                                  С дъщерите Лучка и Нешка
                                                                                  Събора 1971 г.
                                                                    Като млад войник
                                                                                АДАШИТЕ
                                                Със сърдечните приятели Катя и Стоян Ослекови
                                        С народната певица от Копривщица Мария Мухова


С художника Йордан Шентов


Със съгражданина и приятел 
Със съгражданина и  приятел Гаврил Брайков











С дъщерите Лучка и Нешка




Млад войник









Събора 1971 г..










АДАШИИТЕ




















С верните приятели Катя и Стоян
































































С певицата Мария Мухова




С Гаврил Брайков









































неделя, 6 юли 2025 г.

                     КЪМ ГЮЛДЖУКА. МАРТЕНСКИЯ ЗИМЕН ПОХОД


НАГОРЕ КЪМ ВЪРХА. И СРЕЩУ СЕБЕ СИ...


Крачка, две, подхлъзваш се, а вятърът, това и чакал, те блъска с ужасна сила в гърба. Политаш, опираш се на ръце, изправяш се и приведен – пак напред! А ураганът коварно те връхлита отстрани. Мъчиш се да вървиш ниско, като вкопан в склона и снега, колкото да виждаш краката на този пред тебе. Усетиш ли умора и болки в краката, подпираш ръце на коленете в кратка „конска“ почивка, колкото за глътка въздух и тръгваш пак. Другите от групата също вървят нагоре. Не се задъхваш, защото вятърът щедро набива въздух, стига да отвориш уста, заедно със снежен прах чак в дробовете...


На тръгване, оставяме, както винаги, жигулката на Цвятко пред къщата на сестра ми в Антон. Влизаме да се посгреем и потегнем, а свекърът ѝ дядо Иван, по прякор „Баницата“, щото ядял баница с всякаква манджа, стар и опитен овчар, животът му минал по планината, ни кандърдисва: „Де сте тръгнале, бре дяца?! Я, чуйте Балкана как бучи! Ами останете дома, ще огреем ракийка, баба Петка ще извади туршийка, па ще напечем мъденици (свински наденици)... Но ние, НЕ!, ще да вървим с тежките раници на „Гюлджука!..


И в този снежен ад потегляме. Нагоре. Пак сами сме се самонаказали. И в трите почивни дни сме тръгнали срещу леснините на цивилизацията. И срещу себе си. Към „Гюлджука“. Любимата ни хижа „Планиниски извори“. Където сме били през всички сезони и по всяко време... Но сега е марта, а то март сезон ли е, време ли е?!... Иначе малката група се знаем – четирима от „старите“ и един новобранец – доктор Митко. Забили глави ниско долу, просто следваме Ицо прихванали въженцето (въже за пране, тогава нямахме прусеци и други алпийски екстри). А той намира маркировъчните стълбове, сякаш там ги е оставил...


Вървим, неуморно, па поспирваме за глътка течност и парченце шоколад, поизтощени след 4-5 часово ходене. Постепенно стръмнината поляга, ураганът ни връхлита още по-свирепо, а това значи – вече сме на билото на Балкана. Остава ни още съвсем малко до хижата. В добро време – половин час, ама сега, дявол знае... И по едно време, тези пред мене изчезнаха. Тласкан от ужаса да не остана сам, въпреки въженцето, качвам някакво хълмче и с тъпо недоумение гледам отвисоко под краката си тунела под мене. А замръзналият ми нос долавя мирис на дим и отведнъж ме озари просветление – ние сме на покрива на хижата. Тунелът пък – просто проход към входната врата...


С мъка открехваме заснежените клепачи и с някаква смесица от плаха радост и облекчение, констатираме, че снегът е затрупал да комините едноетажното крило на хижата. После провиждаме и по-високото, което е паралелно на първото. И сега е затрупано до втория етаж, и „плува“ като кораб сред бушуващото снежно море...


Дотук добре, близо 6 часа преход. Хлътваме през двуметровия тунел, който хижарят Пешо разрива всеки час, влизаме в неговата стая да се размразим и се опитваме да се позасмеем на „подвига“ си с вледенени устни. Та ние сме цял екипаж космонавти с най-невероятни скафандри. Плетени шлемове, шалове, шапки и ръкавици са замръзнали като брони. Хижарското куче Елза протестира с бурен лай за нарушеното ѝ спокойствие. И захапва Иван за клина, който се опитва да се размрази в ритъма на ръченицата, бликаща от радиото. Дължината на синджира ѝ бързо определя територията, в която можем да се движим. По радио телефона върви сеансът: „На връх Ботев минус 20 градуса, вятър 15 м/с, неподходящо за туризъм време, от хижите да не се пускат нагоре туристи...“ Нашият хижар повтаря последното, но не чули забраната, след малко по нашия маршрут пристигат от Антон четирима приятели от Панагюрище.


И без уред за нас вятърът на Гюлджука е над 50 м/с, а температурата под 20 градуса. Но вече сме под покрив и трябва да се заемем с устройването. Дотук, наистина, добре и се опитваме С Ицо и Цвятко да запалим печката в столовата. Предусещайки бумтящия огън, за който сме мечтали през целия път. За да залегнем след секунда на пода, притиснати от лютивия дим, връщан от бурния вятър обратно. Но майсторът си е майстор и Цвятко изобретява спасението от два кюнеца. Пробива с брадвето си пикел, в средата на единия дупка. После вмъква другия и се получава нещо като кръст. Поставяме го в комина на покрива и печката забумтява.


Време е за чая, който Пешко донася горещ в чайника от неговата стая. Глътка коняк към него няма да ни навреди. Валя се възмущава, че „Плиска“ е грехота да се пие така варварски. Но в планината няма място за изисканост и капризи. Другите стъкмяват трапезата. Ицо пък се сърди на Валя, че още не го е нахранила, „Защо ли се ожених...“ Но и без мрънкането му уважението към нея е заслужено след този ужасен преход. Личи си че е горд и новакът доктор Митко, макар да не го показва. За първи път с нас във високата планина, а какво кръщение!... Изтощените ни тела жадно поемат вкусотиите на преобилната маса. И напалили печките и в спалните, рано-рано се заравяме в леглата, затрупвайки се и с по четири-пет одеяла.


А на заранта стаята е поизстинала, но блясъкът в замръзналите прозорци мами. Опитвам се да отворя прозореца. Цвятко, който спи под него панически скача, но замръзналите черчевета не поддават. Духам и правя дупка колкото за очите. Навън природата си връща заема от вчера. Снежният ад е заменен от блеснал приказен рай. Обличаме се дебело и се показваме навън. Необгледно е чудото слънчево бяло от Картал кая на запад, Тетевенска баба на изток. А на юг – Средна гора, Рила, Витоша, Родопите...


Бърза закуска, кафе и бързаме да сложим ските. То зима и сняг не видяхме тази година. Трудно и без влек и писта. Щяло да има като докарат мощен агрегат за ток. Но и сега да си понаправим кефа. Макар трудно да пъхтим нагоре по баира към Карталя със ските на рамо, а неравностите често да ни приземяват на заледения сняг. Но не се отказваме и правим по няколко спускания. И още следобед ще усетим загара по бузите.

Когато пък тръгваме да почерпи тетевенска и бате Румен, Ручката, на хижа „Момина поляна“.


Сред вековната елова гора снегът е над пояс. Ските на рамо и ето я хижата и Ручката. Истински приятел и гостоприемен, много ама много и сладкодумен хижар. Още неседнали до бумтящата печка и димящият чай вече е на масата. А и други тетевенски вкусотии, естествено и тетевенска сливова. Малинка засмяна както винаги, шета като за стари приятели. Още туристи идват през това време. Но след час-два, колкото и да ни е хубаво, трябва да тръгваме обратно. Разделяме се трудно и с носталгия. И с мерак си пожелаваме да подойдем скоро пак. Е, един от нас остана да нощува тук, срещнал хубавка колежа, ама нека, дай Боже всекиму...


Дните за нас са почивни, но Ваня и Митко ги чакат изпити. А щом учебникът е с тебе, все ще е от полза. Независимо дали е в ръка или под възглавницата. Третият ден е и е време да поемаме. Вече обратно, надолу. Пешо отново остава сам. Времето е студено, но тихо и слънчево. И с отработено плъзгане стигаме в Антон за няма и три часа. Е, на слизане се опитваме да удължим удоволствието. Често поспирваме, похапваме, снимки и обзор-преклонение на чудесната панорама. Съвсем не ни се слиза в отровната мъгла в долината, но няма накъде...


Пикелът на Цвятко чуква бодро по асфалта. Пооправяме „амуницията“ си като за цивилизацията. Е, свърши и този поход. Поредният. А при мене настроението всякога се скършва в този момент. Нещо свърши. Но и още нещо много предстои. Дано! И начевам да мечтая за сладката възбуда пред следващото катерене. По склоновете на планините. Към върховете...


                                             На Гюлджука

Аз, д-р Митко, приятел от Панагюрище, най-вдясно Цвятко



                                                Ски разходка







На покрива на хижата със ски


Март 1988 г. Публикувано във в. „Средногорски зов“ и „Ехо“





вторник, 1 юли 2025 г.

ГЮЛДЖУКА. ХИЖА "ПЛАНИНИСКИ ИЗВОРИ"

                        

       ХИЖА „ПЛАНИНСКИ ИЗВОРИ „ - ЛЮБОВ И БОЛКА

(Носталгична приказка)

„... Имало едно време една приказна хижа на самѝ билото на Балкана. Една планинска перла, чудна бяла птица, кацнала в прелестната равнина между исполините Картал кая и Тетевенска баба. На близо 2000 м.н.в., най-високата в Стара планина. Такава чудна долина навръх планината нямало никъде другаде. Безбрежна, разлата, просторна поляна, закътана между двата върха. С тучна трева, изпръстена летем с безброй цветенца, билки и горски плодове. Бликали неизброими ледени изворчета и в най-силния пек. А зимата я покривал дебел сняг, бушували и страховити виелици. Властно царствал тук господарят на Балкана – мечката, волно тичали сърни и елени, глигани и всякаква жива твар, гордо се реел в безбрежните висини орелът...


Хората от юг и север идвали в този Божи рай, дето цяло лято стадата им от всякакъв добитък намирали обилна паша, прохлада и вода. Легенда разправя, че тук се срещнали и залюбили двамина млади. Но бащата на момата, чорбаджия от Тетювене, не кандисвал да даде щерката си на сиромаха от Лъжене. Много мъки изтърпели, много сълзи пролели двамата млади. И когато двамината млади навеки си взели сбогом, от сълзите им тук бликнало изворче. И тръгнали две поточета. Едното – на север, другото на юг... Това езерце и мястото и днес хората назовават Гьолджука...


През годините много хора бродели с раници и песни из този чуден край. Но величествената и дивна планина често ставала сурова и страшна. Гръмотевици и бури връхлитали с ледени дъждове. Гъсти мъгли покривали всичко, а зиме снегът надминавал два човешки боя. Високо, под сами небето било тука, та ни дръвче, ни гора имало за подслон....

И много мъки и неволи претърпели туристи тука. Затова хората решили да съградят на Гьолджука хижа, покрив, огън и постеля да да има за всекиго. И захванали се здраво, пъргави планиниски кончета качвали потребното, железни птици с грохот сваляли цимент, желязо, ламарини-керемиди, дограми, обзавеждане. Майстори зидали и въздигали, туристи бригади организирали с много ентусиазъм помагали. Лято, две, три, че и повече, работили безспирно всред жеги, студове и дъждове...

И блеснала перлата на Гюлджука, обживяна с топлинка и и живо човешко присъствие, спретнат и уютен дом, гостоприемен за всекиго, изкачил се на билото на Балкана. Нарекли го „Планиински извори“. Откриването станало на 4 ноември 1984 година. На три етажа. Оборудвана била с всички удобства за близо 50 души,– легла, постели, мебели, печки, кухня и столова, посуда, вода, бани, телевизорче, агрегат за ток. Пръв стопанин станал дядо Стойчо от Антон. Благ и задушевен, приемал всекиго с добра дума и усмивка. Но строг и взискателен домакин, та да има ред и да се опазва създаденото. Такъв ред въвел, че даже антонските коняри си връзвали конете отвън оградата. Но това било, докато той бил там...

Все повече туристи идвали тук и зиме и лете. И всякога намирали блага дума, горещ чай, топлинка и и чудна отмора. Приказно пушели комините под снега, когато бурите затрупвали хижата чак до покрива. А вътре било и горещо е весело. Много били буйните вечери, туристически и емоционални срещи, запознанства и романтични срещи под сами звездите. Много вино се изпило, много били песните и танците.Тук групата на ДЖОНА първа посрещна и новата 1985 г. (За драматичното изкачване на 30 декември, натоварени с припаси за 3-4 дни, и жидки течности, че и бензин за агрегата ще разкажем отделно).

И така -цели десет лета...


А после?... После настъпили бурни времена, животът се объркал, хората зарязали туризма и хижата. (Честно да си кажем, и ние от ТД „Паскал“-Пирдоп като стопани, не се погрижихме, сериозно, да опазим хижата..) Тогава нахлули варварите – говедари, коняри, бракониери, че и туристи – грабели и рушели... А вкарвали и коне вътре, ползвали и няколко стаи на втория етаж, през лятото, докато било възможно говедари и коняри. Живеели там в невероятна мръсотия и мизерия. И потънала перлата в тор и мръсотия, озлочестена и омърсена. Заобикаляли я туристите отдалече... И рядко някой с носталгични спомени, надниквал вътре. За да си тръгне с помръкнала душа по светлите спомени, с горчилка в душата и сърцето...“

Тъжна приказка, приятели, нали... При това и без обичайния щастлив край. Но пък поуки – колкото щеш... Затова аз вярвам, че ще сторим чудо и ще възкресим „Гьолджука“ от руините и разрухата. И ще напишем някой ден щастлива приказка:


Имало едно време една порутена, занемарена и ограбена хижа на връх Балкана. Но хората се запретнали на работа, дружно и ентусиазирано се трудели и много трудности изтърпели и преодолели. За да блесне отново перлата на Гьолджука, желан и любим дом на връх планината...“


Б. а.: Научаваме, че сегашният собственик, Община Антон, е предала собствеността на хижата на управата на БТС за възстановяване и последващо стопанисване и ползване. Ще чакаме новини за реални действия.


Александър Петров, първи зам. председател на ЦС на БТС, открива хижата. 4 ноември 1984 г.


Дядо Стойчо от Антон, първият хижар.

1915 - 2013 г.

Репортерът  на в. "Седногорски зов" на чешмата, откриването



Строежа на хижата

                                                      На покрива на хижата със ски, март 1988 г.



1994 г. - 10 години на хижата. Павката, Бенка, Емилия Бонева

                           Михо Ангелов - планиниски спасител със семейството си на откриването


                                                 В. "Средногорски зов", ноември 1984 г.



                                                                2005 г., декември

РАЗРУХАТА
2005 г.








                                        "Гюлджука" - на път за х. "Момина поляна", 2005 г.