ЗОЗИТЕ В КОПРИВЩИЦА. ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

              ЗОЗИТЕ В КОПРИВЩИЦА

Потърсим ли в речника за чужди думи в българския език, може да нау­чим, че "зоза" произлиза от френската дума "zazou" и означава: "момиче или млада жена, която не е заета с обществено-полезен труд, облича се ексцентрично и се грижи изключително за външността и удоволствията си".

След 10 ноември 1989 година много се изписа и изговори за т. н. „народен съд“, убийствата без съд и присъда, тормоза и преследванията на „враговете на народа“, лагерите, изселванията и т. н. Излязоха доста сериозни и задълбочени, обективни проучвания. Друг е въпросът, че някои писачи, а и сериозни изследователи, превърнаха тази тема в доста доходоносен бизнес...

А има много истории от летописа български, потулвани и неразказвани и до днес. С мотиви лични и различни. Най-често – „да не кепезим (срамим) селото, партията, човека и т. н.“. Макар, че никога не са забравяни и тихомълком са подшушвани на ушé и четири очи...

Една от тези случили се случки е и тази за „Зозите в Копривщица“. Потулвана, като историята с арестуването на водачите на Априлското въстание и затварянето им в „лудницата“ на църквата „Свети Николай“ и спицерията (аптека), (днес Дирекция на музеите). За този епизод от трагичния финал на въстанието можете да прочетете в блога ми.

През 90-те години на миналия век доста се изписа и изговори за женския лагер в село Скравена, Ботевградско. И на други места. Но се оказва, че такъв е имало и в Копривщица през 50-те години. Темата ми изскочи чак сега, като преравям някои от архивите си пак от 90-те години. И попаднах на любопитни бележки от това време в журналистическите ми бележници от време онó.

И по-рано съм чувал за този лагер, но с много недомлъвки, категорични отричания и увъртания: („Никога в Копривщица не е съществувал лагер!“ „Абе имаше такова нящо... „Най-добре е да се забрави...“, „Нищо такова не знам!“ И по-скоро с премълчавания, когато задавах този въпрос.

Докато случихме (бяхме с колежката Ренета Атанасова, Лека ѝ пръст!) (Пак някъде в началото на 90-те години), да се срещнем с леля Мария и бай Павел Боеви. (Светла им памет!) Сладкодумни, гостоприемни и природно интелигентни копривщенци. По-долу предавам в резюме разказаното и запаметеното от тях (за съжаление датата не съм отбелязал, па и снимки не им направихме...). Както  и запаметеното от споделено насаме от други.

    Ще да е било някъде през 50-те години. Кога точно – кой да помни... В Копривщица докараха под охрана вънкашни жени, интернирани, бая беха. Настаниха ги в бараки и стаички към оборите в тогавашното „депо“ държавна кравеферма за породисти говеда. (по-късно ДЗС – Държавно земеделско стопанство, и ПЖК – Промишлено-животновъдна бригада), „зози“ им викаха. Едни модерни, наконтени, начервени, личеше си, че не са наш джинс.

    Туриха ги на най-тежките работи – по нивята на барабоя (на картофа) по блоковете кооперативни вече), краварки в оборите, чистачки и каквото имаше черна работа. Имаха си надзирателки, началник им беше мъж. Иначе беха на на свободен режим. След работа и в неделя се разхождаха из града. Не ги спираха и да си пазаруват туй-онуй, то какво ли имаше в магазините по онова време... Не знаем как са ги хранили, ама шефовете им си затваряха очите, когато си купуваха на частно, мляко, сирене, яйца.

    Повечето от София ще да са били, сигурно е имало и от други краища. Може и новата власт да е искала да поочисти градовете от жени от „занаята“, да е имало защо да ги изселят, някои де. Но то си беше чисто интерниране. А още тогава се говореше, че на някои комунистите са им отнели апартаментите, ограбвали са де що има...

    Мисля, че дружно ще да са живяли тука. Ама като беха из града си личеха две групи. Едните горделиви такива, не надменни, ама някак си пó така се държаха, много-много не се конущисваха (общуваха) с нас, местните. Другите общителни, засмени, разговорливи, шареха им очите... Абе по-шавливата част да го речем, личеше си, че са от занаята. Оте..ха си тогава от тях бригадире, па и други мъже от града...

    През няколко месеца ги сменяха. Едни откарваха, други докарваха. Година ли, две ли продължи това – кой да помни...

------------------------------------------------------------------------------------------

Статия за зозите

Кастата на зозите

в. „Дума“ 1916 г.,автор:Славчо Кънчев

Понеже не искала да ходи гола, нулата се облякла със суетност.
Виктор Юго (1802-1885 г.) - френски писател

Потърсим ли в речника за чужди думи в българския език, може да нау­чим, че "зоза" произлиза от френската дума "zazou" и означава "момиче или млада жена, която не е заета с обществено-полезен труд, облича се ексцентрично и се грижи изключително за външността и удоволствията си".
Сладкарница "България", разположена в едноименния хотел на днеш­ния булевард "Царя" в столицата, по диагонала срещу Националната художествена галерия, останала непокътната по време на ожесточени­те бомбардировки на София от съюзническата авиация по време на Втората световна война, имала и невероятния късмет детонациите при взривяването на мавзолея на Георги Димитров да не изпочупят витрините й; става от началото на 20-те години на миналия век люби­мо място за рандевута на софийските зози. Тук те си разказват горе­щите клюки коя от тях се е сдобила с още по-галантен любовник, тук си разменят информация за предстоящи журове, пак тук се сдобиват с пресни новини за новопристигнали в българската столица шармантни чужденци, вакантни откъм партньорки и затова
подходящи за попадане в капана

Отново там са неофициалните, но всекидневни дефилета на авангард­ните, но крещящи тоалети, прически, макиажи - с устни, които владе­ят изкуството на усмивките и обещанията, със загатнат пикантен вкус.
Зозите - неотменна част от българския хайлайф преди установяването на отечественофронтовската власт. Черните мамби, ухапали смърто­носно еснафското спокойствие на дузини благоверни, но - уви! - скуч­ни в своята баналност столични съпруги. Фаталните минни полета, взривили не един или два уж непоклатими брака, обаче оказали се не­застраховани срещу премрежените влажни погледи, по-дълбоки от Марианската падина, а и тези - ах, спиращи дъха съблазнителни из­вивки на зозините тела под атрактивните тоалети, загатващи, подсказ­ващи неземни наслади и копнеещи да бъдат свалени. О, не - разкъса­ни! В зози-летописа са и имената на получилите къса клечка от съдба­та и пострадали от витриоленото (бояджийска сярна киселина) отмъ­щение на измамени омъжени съпернички, също и кървави истории за безславна кончина не на бойното поле на изоставени любовници под пагон, с пронизани в преносния и прекия смисъл от собствените им пистолети сърца...
Както се оказва, след идването на отечественофронтовската власт зо­зите нито горят от желание да заминат заедно с българската армия ка­то доброволки-санитарки в Отечествената война, нито се омайват по новата мода на дочените куртки и панталони, за да запеят "Елате хи­ляди младежи, на родната страна надежда!" по бригадирските обекти с кирка или лопата в ръка. Постепенно обществено-политическата действителност в социалистическа България ги делегира по перифе­рията на всекидневието, но без да доведе до пълното и окончателно изчезване на този социален вид. Отдавна и най-младите зози бяха се превърнали в достопочтени побелели матрони, когато върху календа­ра дойде годината 1989-а. И "демокрацията" изсипа благодатта си върху земята българска. Престана да бъде в сила и категоризирането на доходите на "трудови" и "нетрудови". Както се оказа по-късно, именно това клонира новия, "постсоциалистически" или още "постто­талитарен" вид зози.
Да, безспорно съвременните зози са нов, напълно еволюирал вид спрямо своите предшественички отпреди 1944 г., като отразяват една нова философия към заобикалящата ги действителност. Те не са вече онези емоционални наследнички на Татяна от "Евгений Онегин" или на мадам Бовари. И в никакъв случай Ана Каренина ... За тях демоди­раният дух на романтизма е затворен в бутилката, а самата тя, запеча­тана заедно с лошия дух в себе си, е захвърлена на бунището на исто­рията. Вече не романтичното прекарване на времето с поредния про­боден от стрелите на Амура поклонник е смисълът на живота на зози­те. И не издекламираните тенцони (жанр на рицарската лирика във Франция, появил се през ХІ в. и просъществувал близо две столетия, представляващ обикновено спор в стихотворна форма или разговор с любима жена) са мерило за дълбочината на страстите, на които зозите са обект. В новопроизведената поведенческа конструкция реотанът на романтиката е изхвърлен като излишна, ненужна вехтория. Никоя зоза вече не копнее за любовни излияния от своя поклонник в стихотворна форма, не очаква среднощни серенади под прозорците си. Вместо да мечтае да потъне в обожаващите я очи, тя предпочита съвсем осезае­мо да потъне в пневматичната седалка на мощния звяр, наричан още и "джип", подарен й от... Не е от голямо значение кой е дарителят, по-важно е естеството на подаръка. Пък и ако за всички поколения от зо­зи в досоциалистическа България подаръците от обожателите им са били важни заради своето предимно символно значение на привърза­ност, любов, обожание, то за новопоявилите се зози подаръците се оценяват единствено по скалата на тяхната материална страна.
Появата на новата генерация зози е и обусловена, и сама способства за окончателното затвърждаване на онази промяна след победата на консумативната революция, която окончателно приключва с измене­нието в социалната роля на жената: някога тя е била роб и принадле­жала на мъжа теоретично и практически, и дори се явявала произво­дител на стоките, които той консумирал, а постепенно после се прев­ръща в церемониален потребител на стоките,произвеждани от него.
В своята книга "Теория на ленивата класа", издадена през 1899 г., аме­риканският икономист Торстен Веблен (1857-1929 г.) въвежда понятия­та "очебиеща леност" и "очебиещо потребление", когато из­вършва своя анализ на класата на богатите в Съединените щати. Ос­вобождаването от тежък труд и показното харчене според Т. Веблен били най-често развяваните символи на превъзходството на богатите: "Единственото практично средство за изразяване на паричните въз­можности е непрестанното демонстриране на възможността да се хар­чи". Е, финансовите донори на настоящите зози, както и те самите, несъмнено са твърде далеко от възгледите на Веблен за "очебийното потребление": нещо безсъдържателно, в услуга на детинско големее­не.
Зозите на България през ХХІ век, както и техните предшественички от началото на миналия век, отново не се занимават с обществено-по­лезен труд. Не биха могли да бъдат срещнати в някой научен институт или висше учебно заведение като техен кадър, в производствено предп­риятие, в редакция на средство за масова информация или зад някое служебно бюро в държавно учреждение. Понеже нито една от тези професии, както и която и да е друга, не е жизненото поприще на зозата. С изключение на една. Нейната специалност изисква наличие на специфична психологическа нагласа - за неутолимо консуматорст­во. Колкото повече - толкова по-добре.
Всъщност в тази атмосфера на конкуренция между нивата на потреб­ление като мерило на социалната значимост на индивида, върху зози­те е джиросано задължението да бъдат съавтори в доказателствената му част. Марковата бижутерия, марковите облекла, марковата парфю­мерия, марковите аксесоари, марковите коли, марковите биохрани, марковите питиета и тютюневи изделия; реномираните дестинации на воаяжите, реномираните хотели за отсядане, реномираните породи домашни любимци, реномираните спа центрове, реномираните маса­жисти, реномираните коафьори и - на ухо! - реномираните наркоти­ци... Все още само не е записано в аналите на зози хронологията име­то на първата зоза, осъществила частен - но реномиран! - космически полет. Сигурно за това са виновни дарителите... Зозите - нагледните лекторки на новокласическото социално уравнение "реализация=кон­сумация".

На фона на големия брой българи, живеещи сега в мизерия този стереотип на поведение е директно поставен върху теорията на Хърбърт Спенсър за социалдарвинизма. Бедните и обречените според него са слабаците. Именно Хърбърт Спенсър, а не Чарлз Дарвин, е то­зи, който дава на света безсмъртната фраза "естествен подбор". В този смисъл той по-нататък настоява, че нищо не бива да спира или да зат­руднява този процес: "Отчасти чрез отстраняването на тези с най-нис­ко развитие и отчасти, поставяйки останалите под непрекъснатата дисциплина на опита, природата осигурява растежа на расата, която трябва едновременно и да разбира условията за съществуването, и да бъде способна да реагира в съответствие с тях. Не е възможно в как­вато и да е степен да бъде избегната тази дисциплина". Като краен публичен израз на социалдарвинизма е изказването на члена на Ико­номическия мозъчен тръст на Републиканската партия, учения Томас Никсън Карвър от Харвард, през 1936 г., че е необходимо да бъдат стерилизирани всички бедняци в САЩ, така че да не могат да се раз­множават и да продължават рода си. За "бедняк" Т. Карвър определял всеки с годишни доходи под 1800 щ. долара, а тази категория тогава обхващала около половината от семействата в страната.
Когато се разглежда "очебиещото потребление", е очевидно, че то произлиза и психологически - а и в строго икономически аспект - обикновено от "рационализирани" технологии за натрупване на богатс­тва. Технологии, чийто неотменен компонент в българските ус­ловия - и не единствено в тях, - са корупционните практики.
Липсата на организирана съпротива у българския суверен, както и от­съствието на активни негови действия за противопоставяне на влия­нието на "сребърните аргументи", тоест подкупите, както древните римляни са ги наричали, чрез съответен натиск спрямо трите власто­ви сфери, е всъщност необходимата зелена светлина за наличие на яв­ление, за което една холандска депутатка, посетила България, даде оценка, изразена само в две изречения: "Тук видях неприлично голям брой млади хора, които карат скъпи коли", и второто, несъмнено пред­хождащо, в качеството си на генерираща причина: "Оставам с впечат­лението, че българските управници нямат капацитет да ръководят държавата".

ВАСИЛ ДИМИТРОВ МИТОВ - "КУЛАКЪТ" ОТ ДУШАНЦИ. СПОМЕНИ

 ВАСИЛ ДИМИТРОВ МИТОВ - "КУЛАКЪТ" ОТ ДУШАНЦИ                                         СПОМЕНИ

                                     

                                                                                        1922-2002 г.

Преди Девети селото ни Душанци беше много сговорно, хората много си помагаха. На някой добиче да се разболее - цялото село ще научи и всеки ще иде да помага с нещо. Нямаше тогава мюзиверлък, нямаше да се клопат (клеветят) едни други, нямаше да се открадне нещо, па­кост по имот да стане.

       Но после се обърка свят, обърка се и Душанци. Като се почна ТКЗС-то някои от по-имотните, които не щяхме да влизаме, ни набе­диха, че сме кулаци - Луко Иванов, Стефан Иванов, Мито Василов, Найден Цаков, Стойчо Николов и него го писаха, па после го изтриха. На нашия ду­вар пишеше: „Тук живее кулак - народен враг!". Други си имаха ош-беш с партийците и не ги закачаха, като бае Васил Заров, той си ос­тана цял живот частник, мъчеше се с овцете, но не влезе в текезесето. Като остаря и краката не го държаха вече, на колене косеше, ама не се предаваше, тегловник... Той беше братовчед на Илия Никифора (председател на ТКЗС-то), който остана малък сирак без майка и ба­ща, и Заровците го отгледаха, та бае Васил помина, без да го гонят комунистите като нас.

              Бае Стефан Иванов Костадинов най-много го тормозиха, преди петдесета го­дина веднъж го интернираха и после още един път, той беше голям българин, 150 кила мъж. Най-напред го взеха, щото защити Динчо Будаков от Копривщица, кмет беше тогава на селото, партизанин и комунист, ама което си е правото уварди селото да нема трепанета, като на други места - Лъжене, и затова някои комунисти го мразеха. Та двама от най-мръсните го бяха налегнале, Динчо де, да го трепат и бае Сте­фан го отървал, затова после, през 1949 г. го изпратиха в Ножарево, мисля, повече от година седя там, после в Белене. Колкото си беше голям - наполови­на се върна, 67 кила съм запомнил, че беше останал.

    Той много ми е разправял, работа, бой и глад, който не си изпълни нормата го дигали нощно време да сече дърва. За една Коледа на 500 човека им дали една свинска глава. Там били все хора учени - минис­три, политици и той като селски човек го видяли че умее, дали му да учи и впряга коне, да оре. Завели го веднъж да оре една нива, дето били изкоренили гората и милиционерът му рекъл да я изоре. Бае Сте­фан знаел какво го чака, ако не изоре цялата нива и вечерта, като дошли милиционерите бил към края, ама единият кон паднал в браз­дата и той се уплашил да не пострада за това. Като видял, че са до­волни, че е свършил оранта, попитал колко декара е нивата, казали му, че е дванайсет!... И аз съм се чудил как е можал, защото аз съм орал по шест декара, ама като стана среднощ, на месечина подка­рам воловете, и цял ден, ама дванайсет...

Втория път го пратиха в строителната в София, мъкнал е тухли и вар на самар по строежите и то за какво? Занесъл той по Коледа да точи ножо­ве при Иван Ковача, комшии бяха, и един партиец го питал защо точи тия ножове, „Да кола комунистите, че много се навъдиха!" - рекъл бае Стефан и айде пак, и там изкара близо година... Той имаше много хубави волове, така си седеха, нямаше кой да работи с тях. Ние бехме много приятели и пре­ди една Нова година ходих три-четири пъти с тия волове да прекарам трупи, та да вземат някой лев къщата му, да прекарат някак. Дириха децата му нещо документи за тия интернирания, ама знам, че нищо не намериха.

    А бае Найден Цаков го караха по лагерите, защото продаде на едни сиромаси говедари кукуруз, по 150 лв. тогава, че нямали какво да ядат. А те го изказали и го изкараха черноборсаджия, та патѝ и той много, пратиха го в Сливен, после в Белене. Там е бил много бо­лен и добре, че се случил Ночо Палето, душанчанин дето много побарваше, крадеше де, та тогава бе откраднал някакви пари, и него в Белене. И там се срещнали с бае Найден, та Ночо го гледал, прислугвал му и като видяли вече, че ще мре го пуснали и той стигнал до Антон някак си с влака, и прати хабер, та с една каруца го докараха.

        Преди Девети Душанци си беше мирно и тихо село, полиция рядко е идвала, имаше си селска стража, обход, по двоица обикаляха ноще селото. Ама към 1950 г. и нам пратиха милиционер - Иван Камберов от Пирдоп, много проклет човек беше, биеше и тормозеше наред, той и в Антон често ходеше, и там правеше золуми, знам, че утрепа един от жепейците, скарали се и го пребил в кръчмата, по гърдите му ска­чал. Той тука малко седя и сме патили, и сме го запомнили, ама копривщене хубаво го помнят, там седя много време.

    (Б. а. - От други стари душанчани съм слушал, че на ухо си думали: "Е-еее,  ние чакахме  Дядо Иван да ни освободи, а то ни пратиха Иван Камбера, та ни потрепа... "

        Една година Дебелска придоде и ни завлече картоф, към 1955-56 година е било, об­рахме го и жените го измиха, доста беше и какво да го правим, ще го карам да го продавам в Копривщица. То така беше навремето, в Коп­ривщица и лайно да закараш - ще го продадеш, лешници и дренки даже продаваха нашите хора там, като че ли около Копривщица нямаше, та да си набèрат , ама... Та влизам аз в Копривщица откъм Войводенец и там срещам една жена позната. Като разбра каква ми е работата ми вика: „Не­дей, че Камбера ще та утрепе!..." Викам аз, че са много приятели с тате, няма приятели, ще та бие, та ще та утрепе. Ами какво да правим сега?... 

        Измислихме да се качи тя на колата, като да е нейна, подкара от лявата страна на Тополка нагоре, а аз вървя от другата страна. Минахме покрай милицията, над пазара и там продадох картофа, пос­ле пуснах воловете от другата страна, сами, на края си ги хванах и така.

    Разтури са селото в тия времена, много доносчици, много лош на­род се навъди, следеха всяка къща и клеветеха, та и по кошарите хо­деха да подслушват, много пакости направиха на народа. На стари години един от тях ми е казвал много работи, косеше се човекът, разкайваше се горчиво, викаше: „Аз ли какво заслужавам, какви съм ги вършил!?!?!? - да ма утрепе сега човек ми е малко..."    

    Много ни тормозеха, дотам беше стигнало, че трябваше да пита­ме партийния дали може на първи май да стрижем овцете, да не речат, че се подиграваме с празника им, терор беше, ама терор... И за какво, то си беше ясно, че ще стане стопанството, никой не беше против, но не трябваше да насилват хората. По-заможните и оправ­ните си работеха добре, уредно им беше всичко изкарваха много не­що, плащаха си данъците и нарядите, що трябваше да ги съсипват, текезесето тогава още беше слабичко, трябваше да оставят тези хо­ра да си работят, па като се замогне и текезесето, тогава да влизат. А те съешиха богатия и сиромаха, келявите овце и запустялите ниви,  с хубавата стока и уредената земя, та съсипаха всичко...

    Боли ме сега като гледам как много неща се съсипаха, ама то не е от вчера, та да не викат, че за всичко е виновно СДС-то! Зянлъците почнаха отпреди, то като човек си не е сайбия и работар, като не гле­да своето - как ще чува общото... Падна и хубавата мандра на Кли­маш, колко овце се гледаха там, какъв празник ставаше на Петровден, цялото село излизаше, агнета се печеха, музика, хора... Мандра­та там я строи кооперацията, помня, че 1941 г. за първи път излязох­ме на Климаш с овцете - 5100 бяха и три парчета по 1000 шилета - 3000, отделно кочовете, над 340 ялови крави и юници пасеха на Бялата вода, пове­че от 2000 беше едрият рогат добитък. Това беше официалното, защо­то след Девети много криехме добитъка, да намалим данъците и на­рядите, почти без пари ни караха да предаваме зърно, картоф, мля­ко, вълна. За една кола сяно ми плащаха толкова, че не стигаха за превоза до Пирдоп, затова чак на Сербезовата сая в Антонско съм карал да скрия овце, като ги броят.

    Моят баща се побърка от всичко това, две години ходи като метиляв. Та не беше и само това, постоянно ни сменяха нивите и ливадите, наториш го, изореш го и после ти дадат други ниви по чукарите и из папратите, та да правят блокове... През март 1957 г. и аз влязох в текезесето, един от последните, вече нямаше накъде.

        Като дойде новото време и почнахме вече свободно да приказва­ме за тия неща, една душанска комунистка рече: „Абе, как са го държали тоя, та не са го отребиле навремето!?..." А навремето ако не ни бяха зака­чали, аз сега да съм, ехе!... Ламтях за работа, не спирах се, ама и есапа (ползата, сметката) си виждах. И после не се предадох, макар да мислеха, че като ми вземат имота и стоката съм загинал, ще дой­де сиромашията и ще се гътна. Крави пак гледахме, мляко, телета, кон всякога съм имал, овчарлъка не го оставих, не кръстех ръце, тух­ли сам съм си правил, работех. А и празниците си поддържахме, та­чехме се, няколко пъти съм водил хора на Троянския манастир за Голяма Богородица. Пазарим рейс, натоварим се с торбите и тръг­ваме. То по това време се постеше и помня единия път, че на Беклемето много ми се прияде мръвка, като гледах едни други пътници как лапаха на ханчето. Взех та поръчах и аз едни овнешки мръвки и с двама-трима от мъжете се скрихме от другите в гората, та се наядохме...

И така си вървеше животът, годините си минаваха. Трудно, ама с много работа две къщи направих, децата си изучих, справих се с по­ложението, остарях, но не съм спрял да се трудя - пак съм си Васил Митов!

Май 1998 г.

                                                                    На ДИП-а

УБИТИ ОТ с. ЛЪЖЕНЕ (днес Антон). ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

 

УБИТИ ОТ с. ЛЪЖЕНЕ

(днес Антон)

1925 г.

Гостьо Иванов Гостев – 1887-1925 г.

Никола Иванов Гостев – 1889-1925 г.

Братя, ятаци на анархистичната чета на Нешо Тумангелов от Копривщица, действала в Средна гора. Разстреляни на 27 юни 1925 г. от полицията в местността Гламе, близо до днешната жп гара Коприв­щица. Заедно с копривщенците Салчо П. Василев, Нешо Ша­банов и Георги Мандулов. Членове на БЗНС.

Иван Стойчев Лозанов

1906 - 1926 г.

Комсомолец, осъден на една година затвор. След побоищата и мъченията в полицията и затвора е оставен да умре в дома си.

                                                         Паметникът при жп гара Копривщица

                        Схеми на местностите при сегашната жп гара Копривщица    

                                          от книгата на Никола Плъков "Род Плъкови "                

1944 г.

Стефан Николов Минев – Антон

1917 – 1944 г.

 Активен деец на БКП и РМС в Пирдопския район. Нелегален от 1942 г. Партизанин от отряд „Г. Бенковски“ от есента на 1943 г. След сражение с жандармерия и полиция в местността Гламе на 24 май 1944 г. е тежко ранен и заловен. Инквизиран жестоко и полужив заровен до река Дълбочица в един гроб с Нешо Узунов на 2 юни 1944 г.   

Нешо Узунов

1899 – 1944 г.

От с. Радославово (дн. Чавдар). Ятак на партизаните от бригада „Чавдар“. Разстрелян до река Дълбочица на 2 юни 1944 г. И заровен в общ гроб със Стефан Минев-Антон.

Стефан Плъков

1897 – 1944 г.

Христо Плъков

1901 - 1944 г.

Братя, ятаци на партизаните, разстреляни на 28 май 1944 г. И заровени до река Дълбочица в общ гроб с Никола Цончев и Иван Метанов.

Никола Цончев Николов

1912– 1944 г.

Иван Ганчев Метанов

1924 -1944 г.

Активни дейци на БКП и РМС. Ятаци на партизаните . Разстреляни на 28 май 1944 г- и заровени до река Дълбочица в общ гроб с братя Плъкови.

Димитър Николов Бочуков

1910 – 1944 г.

Партизанин от Трънския отряд. Загива в сражение с полиция и жандармерия близо до с. Столник.

1945 г.

Осъдени от т. н. „народен съд“ в Пирдоп. Разстреляни на 22 март 1945 г. И заровени с други от осъдените от този „съд“ и Симеон Събев – околийски началник в Пирдоп, в старите турски гробища под селото:

- Васил Димитров Вутов - кмет на селото;

- Ангел Димитров Ангелов;

- Георги Христов Липчев;

- Георги Христов Марков;

- Иван Петров Менгов;

- Дело Николов Лебоков.

РАЗКАЗ НА ГЕОРГИ МИНЕВ - ЧАПАЙ

Лични мои спомени

Дойчо Иванов

 През 1985 г., сигурно във връзка с 40 години от “День победы”, партизанинът някога, сега генерал-лейтенант Георги Минев-Чапай, дългогодишен директор на СГУ на МВР, доведе в Антон един руснак. Който се спасил през 1944 г., бягайки в България , от немски военен ешалон с пленници от Червената армия . И се присъединил към партизаните от бригада "Чавдар". 

Като журналист от вестник «Средногорски зов» присъствах на тази среща.

След обиколката по паметни и лобни места, седнахме на трапезата в родния дом на Чапай в Антон, вече и музей, с макет на землянката на Въртопа, на брат му Стефан Минев - Антон. Като дрънна няколко ракии руснакът се умили и просълзи. Прегръщаше спасителя си все повтаряше: "Ты товорищ - генерал, а я - простой колхозник, тракторист..." 

Разговорът се завъртя около събитията подир девети и тогава генералът сподели: "Ние още със слизането си от Балкана на девети септември 1944 г. прибрахме фашистите-предатели от Лъжене и веднага ликвидирахме 10 или 12 души от селото./А другарите от Душанци се изложиха - нито един!.../Заровихме ги на някогашните турски гробища под селото. Жената на един от ятаците с желязна вила им избождаше очите. Там после заровиха и осъдените от народния съд от селото и от пирдопската околия, и околийския началник Събев..."

/Б.а.: Тук генералът може и да се е поизсилил и попрехвалил, да си е поизмислил - 40 години по-късно... Но аз лично го чух това.../

Разбира се, тези неща не бяха за публикуване в онова време. И в "Средногорски зов" излезе само казионна информация и снимки...

"НАРОДНИЯТ СЪД" В ПИРДОП. ВСТЪПЛЕНИЕ. ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

 

"ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКАТА ОКОЛИЯ

ПРЕДИ И СЛЕД 9.IX."

                ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ

Преди време със Златишкия змей ни дойде идея за един проект:

"ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКАТА ОКОЛИЯ

ПРЕДИ И СЛЕД 9.IX."

По причини различни и прозаични до отпечатване и публикуване на книжка не се стигна. За съжаление и доста малко от замисленото бе осъществе­но - напи­сано, документирано в лични разговори с потомци, с писмени свидетелства, факти, документи, снимки... Но колкото – толкова... И се реших да почна публикуването на документираното дотук. Ще направя и една брошура. За трагичните съдби на българи, достойни личности. Погинали, без всякаква вина, в повечето случаи. Вярвам, че ще се намерят потомци, които да продължи това скромно дело.

Изключение в текстовете за трагично загиналите, тук прави личната изповед за живота и съдбата на преживелия, оживял и избягнал лагерите и репресиите, преживял събитията "кулак" от Душанци - Васил Митов.

ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

 

 ДУШАНСКИТЕ ЯТАЦИ

В Душанци организация на социалистите се формира през 1914 г. Бързо добиват популяр­ност и влияние в селото, налагат се авторитетно и в обществения живот. А през 1921 г. идват на власт в Душанци и учредяват Душанската комуна - първата селска комуна в Софийски окръг, просъществувала обаче само малко повече от година.

В годините на съпротивата 1941-44 г. комунистическата организация, вече в нелегалност, укрепва и се разраства, заедно расте и младежката организация на РМС. Изграждат и надеждна яташка мрежа, която много активно подпомага с храни, оръжие, информация и други, партизаните от средногорската бригада „Георги Бенковски“. Които на два пъти - на 4 ноември 1943 и 16 юли 1944 г., превземат селото, устройват митинг и се снабдяват с провизии.

През пролетта на 1944 г. става провал в конспиративната мрежа в Средногорието. Освен внедрените агенти на полицията в конспирациите, явно е имало и вътрешни предателства. Властите правят множество арести и през май са арестувани и редица комунисти от Душанци. Сред задържаните в Пирдопското околийско управление са и най-активните ятаци Пейчо Станчев - /р. 1899 г./; Найден Кирилов - /р. 1908 г./; Искро Нейчев - /р. 1912 г./; Георги Стойчев - /р. 1900 г./. Подложени са на изтезания, но не разкриват нищо. Преместени са в полицията в Новоселци /днес Елин Пелин/ и на 22 юни 1944 г. са разстреляни над с. Елешница, Новоселско. След 9.9.1944 г. тленните им останки са пренесени в родното Душанци и са положени в братска могила в началото на селото. Издигнат им е и достоен паметник.

Арестувани от комунистическата конспирация от Душанци, май 1944г.

Прави: Пейчо Станчев, Георги Балов, Найден Кирилов. Седнали: Иван Камберов от Пирдоп, Искро Нейчев, Георги Стойчев

УБИТИ ОТ КОПРИВЩИЦА. ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

     ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

УБИТИ ОТ КОПРИВЩИЦА

1925 г.

Георги Мандулов, Нешо Шабанов, Салчо П. Василев

Разстреляни от полицията на 27 юни 1925 г. в местността Гламе, Лъженско, при днешната жп гара Копривщица, заедно с братята Никола и Гостю Гостеви от Лъжене. Защото са били ятаци на четата на анархиста Нешо Тумангелов от Копривщица, действала в Средна гора.

    Паметника при гара Копривщица

Скици от книгата "Род Плъкови" на Никола Плъков                        

1944 г.

Цанчо Дебелянов – кмет на града

            Иван Енчев Рашков – председател на Съюза на                   запасните офицери в града, дългогодишен                                            кмет на Копривщица

След превземането на Копривщица от партизаните на отряд „Георги Бенковски“ на 24 март 1944 г. (между другото – първия такъв град в България), са убити от шумкарите при оттеглянето им същия ден. Някъде извън града, по Крива река, в същия ден на акцията.

Христо Тороманов - член на БЗНС

                  Иван Кривиралчев, 16-годишен – член на РМС

Ятаци на партизанския отряд „Г. Бенковски“. Няколко дни след превземането на Копривщица от партизаните на 24 март 1944 г., са разстреляни от  нахлулата жандармерия

ИВАН ЕНЧЕВ РАШКОВ. УБИТИ ОТ КОПРИВЩИЦА. ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ.

 

ИВАН ЕНЧЕВ РАШКОВ

16.1.1888 г. - 24.3.1944 г.

Лична карта издадена на 16 март 1913  г., издадена от Пирдопското околийско управление

Удостоверение за кмет на Копривщица

                                       Удостоверение за кавалер на ордена за храброст

Роден в Копривщица в будно и предприемчиво семейство. Постъпва във войската и прави кариера от фелдфебел, до поручик и капитан. Артилерист. Участник във войните 1912-1913 и 1915-1918 г. Кавалер на два ордена за храброст.

След разформироването на българската армия, съгласно Ньойския договор, е командир в т. н. “трудова повинност”, строи шосето Стрелча - Копривщица. Кмет на Копривщица 1920-1925 г., вероятно и по-късно. Активен общественик, председател на Съюза на запасните офицери в града. Председател е и на комитета за възстановяване на изгорелия пансион към гимназията.

При партизанската акция в Копривщица на 24 март 1944 г. е отвлечен заедно с тогавашния кмет Цанчо Дебелянов и са убити някъде из деретата към връх Богдан. Погребан е в старите копривщенски гробища.

                                 Картичка от Хаджи Ненчо Палавеев за Коледа от Кайро

ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ. Спомени за СИМЕОН ДИМИТРОВ СЪБЕВ - ОКОЛИЙСКИ УПРАВИТЕЛ

 

СИМЕОН ДИМИТРОВ СЪБЕВ

(1909-1945 г.)

Околийски управител на Пирдопска околия. Арестуван от ОФ властта веднага след девети септември 1944 г. Осъден на смърт от т. н. "народен съд" в Пирдоп на 21 март 1945 г. Разстрелян още на другия ден (22 март) с още 8 (12?) души, по същия "процес", в старото гробище на Лъжене.                                                                         И заровени там (близо до днешната жп гара на село Антон).

Симеон Събев и съпругата му Златка

Димитър Събев, загинал при Чаталджа 1913 г.

Полицейски служители от Пирдоп в Околийското управление

40-те години

ИВАН СИМЕОНОВ СЪБЕВ

РАЗГОВОР С ИВАН СИМЕОНОВ СЪБЕВ

В дома му в Пирдоп на ул. "Захари Стоянов" No 3, 23 декември 2021г.

Роден съм на 23 ноември 1940 г., в Пирдоп. Второто дете в семейството на Симеон Димитров Събев, роден 1909 г., и майка ми Златка Ив. Паякова от Чирпан. Преди мен се ражда сестра ми Мария, след мене и Тинка. Ние сме стар пирдопски род. Баба ми Мария, по бащина линия, е от Душанци.

От ранното ми детство са ми останали много снимки, баща ми имаше фотоапарат. Спомените ми от него са малко и откъслечни. Помня го смътно и неясно. Мама ни заведе със сестра ми Мария да го видим през есента на 1944 г. в околийското в Пирдоп, където държаха арестуваните "врагове на народа, фашисти) след девети септември 1944 г. Бил съм на около четири години.

Дядо ми Димитър е бил офицер във войската, загива в Балканската война при Чаталджа през 1912 г. Баща ми е роден през 1909 г., те са били четири деца Богдан, Генка, Цветана, Симеон. Учи в столарското училище в Панагюрище. После, под влиянието на по-големия си брат Богдан, който е старши офицер и началник на гарнизона в Орхание /от 1934 г. Ботевград/, постъпва и завършва полицейското училище в Княжево, София. По разпределение е назначен в Чирпан. Там се запознават и женят с майка ми Златка. Историята им е интересна. Домът на мама Златка е бил срещу полицейския участък. По това време тя учи в София за учителка.

Баба била много милозлива и като гледала това младо момче ябанджийче, самичко ѝ ставало мило. Приказала му се и почнала да го кани в дома си, да го разговаря и гощава. Там баща ми видял на снимка за първи път бъдещата си съпруга. После се запознали през една ваканция и любов от пръв поглед... Семейството е било доста заможно - ниви, лозя. Докато бяха живи баба и дядо ни пращаха плодове, зеленчуци, сладка, вино.

Оттам е преместен в родния си град. А после става и околийски управител на Пирдопската околия.

След години, като поотраснах, съм разговарял с много хора от целия район, помнещи онова време. Никой, ама никой не каза лоша дума за баща ни. Изпълнявал е длъжността си разумно и според тогавашните закони, мъдро и толерантно, както казваме днес. Въпреки бурните военни години, острите политически борби и много сложната обстановка.

Преди години бяхме по работа в Буново от ДПУ-то. Като седнахме да обядваме в ресторанта се разговорихме с местни хора. И един от тях, като чу че съм Събев, ме прегърна и се разплака. "Ако не беше баща ти щяха да ме гръмнат през 1944 г. жандармеристите от поста на Гълъбец - решиха, че имам ош-беш с шумкарите... Та тогава баща ти се намеси и ме спаси..."

Сигурно е бил и много човечен и състрадателен баща ми, та е пращал свои хора да предупреждават Никола Ефтимов и други видни комунисти от района, да се поприкрият. Когато ще да идват жандармеристи, агенти, войска от София, които не можел да командва той, за блокада на района и арести. Така, след поредното предупреждаване от баща ни, Ефтимов, жена му Пенка и други комунисти на 12 април 1944 г. хващат гората. И над Пирдоп, на местността Дядо Данчовия агъл под хижа "Паскал", правят т.н. "пирдопска партизанска чета", присъединила се след това към бригадата "Чавдар". Пращал е на партизаните по овчари и говедари хляб, цигари, храна.

За "благодарност", след девети септември го арестуват, осъждат на смърт и разстрелват. А член на същия т. н. "народен съд" е именно Никола Ефтимов. Председател е Петър Петков Цанев /кой знае защо от с. Мечка, дн. Оборище/, още Димитър /Дидо/ Кривиралчев от Копривщица, Атанас Данкин и Мария Николова от Лъжене. Обвинители са Георги Лозанов и Никола Койнов.

По това дело № 413 от 1944/45 г. на този съд в Пирдоп подсъдими са били 54 човека - военни и жандармеристи 29; полицаи и служебни лица - 10; цивилни - 15. Но разполагаме само с копие от стр. 37 и 38 от протокола на съда, където са изброени всичко 36 имена на осъдени. На смърт - 18, още глоби и конфискации, десет от тях задочно, пишат ги "в неизвестност" - вероятно избити по-рано; на доживотен затвор, глоби и конфискации са осъдени 8 души.

Адвокат на баща ми е бил пирдопчанинът Симеон Савов, много интелигентен и свестен човек. Баща ми е писал на парчета хартия от циментови чували показания за защитата. Но не можал да го спаси бай Симеон. Съдбата им е била решена отгоре, от Москва... По-късно леля Цона, съпругата му, бе пращана по Белене, уж разказвала вицове против народната власт... Повод да бъде лишен С. Савов от адвокатски права. Та бай Симеон взе едно магаре и къртеше камъни да храни и учи децата си. Едно от тях е голямата актриса Димитрина /Дина/ Савова...

Осем човека от осъдените на смърт (разполагаме само с една страница-копие от присъдите на „народния съд“ в Пирдоп и това е само част от осъдените) на 21 март 1945 г. Те са избити и заровени още на следващия ден, 22 март, на старите турски гробища южно от Антон. Сред тях и баща ни. Там, казваха стари хора, са били заровени и изтрепаните от партизаните десетина лъженчани, "врагове на народа и фашистки предатели", непосредствено след девети септември без съд и присъда...

Майка ми по-късно си докара от родния Чирпан една шевна машина -"зестра", почна да шие и така ни изхрани и изучи...

Как се разви моят живот? Завърших пирдопската гимназия. Ама като син на "враг на народа" не можех и да помисля за висше образование или военна кариера /сестрите ми все пак завършиха за медицински сестри.../. Наборите есента заминаха в казармата, аз започнах работа в новооткрития МДК "Георги Дамянов". През зимата ме взеха в трудови войски. Повечето циганета и турчета в ротата от стотина души, българите - десетина "неблагонадежни"... Не се оплаквам, попаднах на свестни офицери, даже ме направиха нещо като началник - ефрейтор и командир на отделение. Строили сме тогава рибарници на Боровец, пътя Говедарци-Мальовица.

След уволнението пак в МДК, имах мерак и умения за заварчик и шлосер, после в КИП-а. Доста години, дорде един много проклет началник на личен състав - Тодор Стаменов ми намери цаката, по партийна линия сигурно, и ме съкрати през 1973 г. После поддръжка в млекарското училище в Пирдоп седем години, научих се там и сирене, и кашкавал да правя... После в ДПУ-то /"Бекса"/. След години се върнах в МДК и там се пенсионирах...

Със съпругата ми Нора и тя като мене с душански корен, се събрахме през 1965 година. Имаме син и дъщеря, 3 внуци и вече 4 правнуци.

Иван Събев и съпругата му Нора

Иван Събев на лобното място на баща си

РАЗГОВОР С МАРИЯ СИМЕОНОВА СЪБЕВА

В дома ѝ в Пирдоп, 16 февруари 2022 г.

Родена съм на през 1937 г. в Пирдоп, първото дете в семейството на Симеон Димитров Събев и съпругата му Златка. Завърших в София за медицинска сестра и тридесет години работих по разпределение в санаториума в село Искрец. Там се и омъжих, там родих и двете си деца - син и дъщеря. След пенсионирането се прибрах в родния си град и работих още десет години в болницата тук - вътрешно отделение, бях старша сестра.

Може да не ви се вярва, но и днес, скоро ще станат 77 години от убийството на баща ни, нашето семейство е преследвано и ненавиждано от комунистите. Навремето не ни даваха да учим, сестра ми трябваше да работи една година като телчарка в ТКЗС-то, за да получи ОФ-бележка, че ѝ разрешават. А децата на активните борци ги приемаха и без изпити...

При разпределението, като завършихме, ми предложиха да отида в Пирдоп. Леля ми, в чието семейство живях, докато учех, живееха четири души в две стаи в една стара къща с още три семейства и обща кухня, баня нямаше. А това защото пирдопския кмет Иван Котов беше написал навсякъде да не ми дават стипендия, общежитие. Защото съм дъщеря на фашист, враг на народа, осъден от народния съд... Та леля ми беше категорична - в никакъв случай няма да се връщаш в Пирдоп, там ще продължат да те тормозат. И заминах за Искрец. Там много години не бяха постъпвали млади хора. Добре ни устроиха битово там с колежките, дадоха ни един месец отпуска да поседим вкъщи и да си видим домашните. И от октомври започнахме работа.

Месец-два след това ме извика партийния секретар. Извади едно писмо от Пирдоп и ми го прочете. Пак, от Иван Котов, научил от милицията сигурно, щото постоянно ни следеха и наблюдаваха нас, враговете на народа. И там пишеше да не ми се дава това и онова, да внимават с мене и т. н. Та партийния ми рече: "Момиче, за това писмо ще знаем само ти и аз. Работи си и не се притеснявай!" Скъса писмото и го хвърли кошчето. Човечен и добър човек излезе, също като баща ми. Макар и комунист... И навсякъде съм похвалявана и награждавана като кадърна, способна... Но и преследвана...

Като се върнах в Пирдоп постъпих в болницата. И един ден постъпва при нас Иван Котов. Като останахме двамата в стаята му рекох: "Досега аз бях в твоите ръце, сега ти си в моите - добре го запомни..." И до вечерта беше напуснал, уплаши се, знаеше какво ни е причинявал цял живот. Макар че нищо лошо нямаше да му сторя... После, докато беше жив не стъпи в болницата тук...

Майка ми е завършила за учителка, а най-големият ѝ брат - икономика. Преди девети септември той учеше във Виена, готвеше докторантура. И преди преврата на девети получихме от него писмо. Съветваше баща ни да вземе мерки, че идва болшевизация и ще настанат страшни времена. Да се укрие или да заминем зад граница. Майка чете писмото, а татко се смее - тоя, па Ангел какви ги бъбре... Нали на никой нищо лошо не бе направил като околийски началник в Пирдоп. Нямаше запалена партизанска къща, нямаше убийства и тормоз под негова команда. Терорът и зверствата са ги вършили агенти и жандармерия от София. Даже са и отстранявали и арестували баща ни... А за идването им татко е пращал хора да предупреждават комунистите да се укрият. Включително и Ефтимови, които бягат при шумкарите. Даже на един овчар, дядо Цако, е пълнел дисагите на магарето с хляб, продукти и цигари и ги е пращал на партизаните.

А после Никола Ефтимов е член на народния съд в Пирдоп. Секретар на околийския комитет на БКП и депутат. И дерибействаше в района с Иван Котов и други комунисти...

Смътно си спомням, че през есента-зимата на 1944-45 г. майка ни е водила с Иван на свиждане с татко в околийското в Пирдоп, където бяха затворени. Тя не ни разказвала много за татко. То и у дома беше опасно да се говори, властите навсякъде имаха уши... Като затвориха татко сестра ми Тинка е била на месец. От притеснение на майка и спира кърмата. Бабка връзвала хляб в една тензухена кърпа и давала на бебето да смуче, така оцеляло детето... А имахме невероятна бабка, много сме научили от нея, много ни е разказвала. Водеше ни редовно на църква и са я викали в училище да престане, щото иначе ще ни изключат...

Татко е бил много природно интелигентен и предприемчив, голям домошар, влюбен в семейството си. С един ортак почват да внасят шевни машини и радиоапарати. Закупуват и монтират ярмомелка в двора ни. Нямаше такса, плащаше се в натура, уем се викаше. И голям обор с много добитък... А когато построява новата ни, сегашната къща в Пирдоп, още неизмазана, но вътре е имало баня със 120 литра бойлер на дърва и медна вана... И докато ни национализираха ярмомелката, майка по цяла нощ работеше, мелеше. А никъде не ѝ даваха работа. Иван Котов ѝ е викал, че само може да я прати в болницата да пере насраните, кървави гащи... После от Чирпан докарахме една шевна машина и майка работеше към промкомбината. Бял ден не видя жената...

Почнаха напоследък да публикуват по вестници, да показват по телевизията разкази за трагедии като нашия баща. Било е из цяла България... Трагедии и тегло са теглили хората навсякъде... Добре, че президента Радев, макар и за първи път, отиде на поклонението на погубените след девети...

                                          Мария и Иван Събеви