КЪМ ГЮЛДЖУКА. МАРТЕНСКИЯ ЗИМЕН ПОХОД
НАГОРЕ КЪМ ВЪРХА. И СРЕЩУ СЕБЕ СИ...
Крачка, две, подхлъзваш се, а вятърът, това и чакал, те блъска с ужасна сила в гърба. Политаш, опираш се на ръце, изправяш се и приведен – пак напред! А ураганът коварно те връхлита отстрани. Мъчиш се да вървиш ниско, като вкопан в склона и снега, колкото да виждаш краката на този пред тебе. Усетиш ли умора и болки в краката, подпираш ръце на коленете в кратка „конска“ почивка, колкото за глътка въздух и тръгваш пак. Другите от групата също вървят нагоре. Не се задъхваш, защото вятърът щедро набива въздух, стига да отвориш уста, заедно със снежен прах чак в дробовете...
На тръгване, оставяме, както винаги, жигулката на Цвятко пред къщата на сестра ми в Антон. Влизаме да се посгреем и потегнем, а свекърът ѝ дядо Иван, по прякор „Баницата“, щото ядял баница с всякаква манджа, стар и опитен овчар, животът му минал по планината, ни кандърдисва: „Де сте тръгнале, бре дяца?! Я, чуйте Балкана как бучи! Ами останете дома, ще огреем ракийка, баба Петка ще извади туршийка, па ще напечем мъденици (свински наденици)... Но ние, НЕ!, ще да вървим с тежките раници на „Гюлджука!..
И в този снежен ад потегляме. Нагоре. Пак сами сме се самонаказали. И в трите почивни дни сме тръгнали срещу леснините на цивилизацията. И срещу себе си. Към „Гюлджука“. Любимата ни хижа „Планиниски извори“. Където сме били през всички сезони и по всяко време... Но сега е марта, а то март сезон ли е, време ли е?!... Иначе малката група се знаем – четирима от „старите“ и един новобранец – доктор Митко. Забили глави ниско долу, просто следваме Ицо прихванали въженцето (въже за пране, тогава нямахме прусеци и други алпийски екстри). А той намира маркировъчните стълбове, сякаш там ги е оставил...
Вървим, неуморно, па поспирваме за глътка течност и парченце шоколад, поизтощени след 4-5 часово ходене. Постепенно стръмнината поляга, ураганът ни връхлита още по-свирепо, а това значи – вече сме на билото на Балкана. Остава ни още съвсем малко до хижата. В добро време – половин час, ама сега, дявол знае... И по едно време, тези пред мене изчезнаха. Тласкан от ужаса да не остана сам, въпреки въженцето, качвам някакво хълмче и с тъпо недоумение гледам отвисоко под краката си тунела под мене. А замръзналият ми нос долавя мирис на дим и отведнъж ме озари просветление – ние сме на покрива на хижата. Тунелът пък – просто проход към входната врата...
С мъка открехваме заснежените клепачи и с някаква смесица от плаха радост и облекчение, констатираме, че снегът е затрупал да комините едноетажното крило на хижата. После провиждаме и по-високото, което е паралелно на първото. И сега е затрупано до втория етаж, и „плува“ като кораб сред бушуващото снежно море...
Дотук добре, близо 6 часа преход. Хлътваме през двуметровия тунел, който хижарят Пешо разрива всеки час, влизаме в неговата стая да се размразим и се опитваме да се позасмеем на „подвига“ си с вледенени устни. Та ние сме цял екипаж космонавти с най-невероятни скафандри. Плетени шлемове, шалове, шапки и ръкавици са замръзнали като брони. Хижарското куче Елза протестира с бурен лай за нарушеното ѝ спокойствие. И захапва Иван за клина, който се опитва да се размрази в ритъма на ръченицата, бликаща от радиото. Дължината на синджира ѝ бързо определя територията, в която можем да се движим. По радио телефона върви сеансът: „На връх Ботев минус 20 градуса, вятър 15 м/с, неподходящо за туризъм време, от хижите да не се пускат нагоре туристи...“ Нашият хижар повтаря последното, но не чули забраната, след малко по нашия маршрут пристигат от Антон четирима приятели от Панагюрище.
И без уред за нас вятърът на Гюлджука е над 50 м/с, а температурата под 20 градуса. Но вече сме под покрив и трябва да се заемем с устройването. Дотук, наистина, добре и се опитваме С Ицо и Цвятко да запалим печката в столовата. Предусещайки бумтящия огън, за който сме мечтали през целия път. За да залегнем след секунда на пода, притиснати от лютивия дим, връщан от бурния вятър обратно. Но майсторът си е майстор и Цвятко изобретява спасението от два кюнеца. Пробива с брадвето си пикел, в средата на единия дупка. После вмъква другия и се получава нещо като кръст. Поставяме го в комина на покрива и печката забумтява.
Време е за чая, който Пешко донася горещ в чайника от неговата стая. Глътка коняк към него няма да ни навреди. Валя се възмущава, че „Плиска“ е грехота да се пие така варварски. Но в планината няма място за изисканост и капризи. Другите стъкмяват трапезата. Ицо пък се сърди на Валя, че още не го е нахранила, „Защо ли се ожених...“ Но и без мрънкането му уважението към нея е заслужено след този ужасен преход. Личи си че е горд и новакът доктор Митко, макар да не го показва. За първи път с нас във високата планина, а какво кръщение!... Изтощените ни тела жадно поемат вкусотиите на преобилната маса. И напалили печките и в спалните, рано-рано се заравяме в леглата, затрупвайки се и с по четири-пет одеяла.
А на заранта стаята е поизстинала, но блясъкът в замръзналите прозорци мами. Опитвам се да отворя прозореца. Цвятко, който спи под него панически скача, но замръзналите черчевета не поддават. Духам и правя дупка колкото за очите. Навън природата си връща заема от вчера. Снежният ад е заменен от блеснал приказен рай. Обличаме се дебело и се показваме навън. Необгледно е чудото слънчево бяло от Картал кая на запад, Тетевенска баба на изток. А на юг – Средна гора, Рила, Витоша, Родопите...
Бърза закуска, кафе и бързаме да сложим ските. То зима и сняг не видяхме тази година. Трудно и без влек и писта. Щяло да има като докарат мощен агрегат за ток. Но и сега да си понаправим кефа. Макар трудно да пъхтим нагоре по баира към Карталя със ските на рамо, а неравностите често да ни приземяват на заледения сняг. Но не се отказваме и правим по няколко спускания. И още следобед ще усетим загара по бузите.
Когато пък тръгваме да почерпи тетевенска и бате Румен, Ручката, на хижа „Момина поляна“.
Сред вековната елова гора снегът е над пояс. Ските на рамо и ето я хижата и Ручката. Истински приятел и гостоприемен, много ама много и сладкодумен хижар. Още неседнали до бумтящата печка и димящият чай вече е на масата. А и други тетевенски вкусотии, естествено и тетевенска сливова. Малинка засмяна както винаги, шета като за стари приятели. Още туристи идват през това време. Но след час-два, колкото и да ни е хубаво, трябва да тръгваме обратно. Разделяме се трудно и с носталгия. И с мерак си пожелаваме да подойдем скоро пак. Е, един от нас остана да нощува тук, срещнал хубавка колежа, ама нека, дай Боже всекиму...
Дните за нас са почивни, но Ваня и Митко ги чакат изпити. А щом учебникът е с тебе, все ще е от полза. Независимо дали е в ръка или под възглавницата. Третият ден е и е време да поемаме. Вече обратно, надолу. Пешо отново остава сам. Времето е студено, но тихо и слънчево. И с отработено плъзгане стигаме в Антон за няма и три часа. Е, на слизане се опитваме да удължим удоволствието. Често поспирваме, похапваме, снимки и обзор-преклонение на чудесната панорама. Съвсем не ни се слиза в отровната мъгла в долината, но няма накъде...
Пикелът на Цвятко чуква бодро по асфалта. Пооправяме „амуницията“ си като за цивилизацията. Е, свърши и този поход. Поредният. А при мене настроението всякога се скършва в този момент. Нещо свърши. Но и още нещо много предстои. Дано! И начевам да мечтая за сладката възбуда пред следващото катерене. По склоновете на планините. Към върховете...
На Гюлджука
Аз, д-р Митко, приятел от Панагюрище, най-вдясно Цвятко
Ски разходка
На покрива на хижата със ски
Март 1988 г. Публикувано във в. „Средногорски зов“ и „Ехо“
.JPG)
.JPG)
.JPG)
