НАРОДНИЯТ ПЕВЕЦ ОТ КОПРИВЩИЦА
ДОЙЧО ТОЛИНОВ
10 юли 1919 - 19 август 2012
г.
ВЕЧНА МУ ПАМЕТ!
ПЕДЯ ЧОВЕК, ДУША – БАЛКАН,
А ПЪК ГЛАС ДО БОГА…
Бехме
зáпас през 1942 година и ни пратиха в Ивайловград. Като сме спряли на мегдана в
една кръчма и мен нящо ми стана жално-милно за нашта си Коприщица, за Средната
гора, та запях. Песента на Райна Княгиня:
- Леле, провикна са
турската паша от Едирне:
“Море я идете и ми
доведете Райна Попгьоргьова!”
Чул
ма отсреща един офицер и праща да ма викат. А то мегдан колкото наш’та
Коприщица, ама и аз глас имах на младини, не като сега…
А
тоз офицер бил полковник Асен Дипчев, командир на полка, най-малкият син на
Райна Княгиня. Милно му станало като чул песента на майка си, викна ме при него
и ме пита искам ли да му стана свръзка (ординарец). Та смеа ли да река “Не!”,
отделно че това си беше добра служба, башка от строевата. Па и таа длъжност ми
беше да права това, що най-обичах – да пеа. Седне вечер полковника с офицерите
в казиното, (ние ординарците – отделно, разбира се) па
като му доде кефат ма викне: “Айде Дойчо, подфащай!” Ех, повече такава служба в
живота си не видях… Убав чивяк беше полковникат, после и генерал стана. А като
ни уволниха той какво ли не ма дарува, награди, де. Сума ти работи донесох в
Копривщица…
С адаша се знаем над
двадесет и кусур години и при всяко виждане все ме изумява тая негова безкрайна
жизненост, колоритното чувство за хумор и онзи специфичен копривщенски дух,
присъщ на старите, възрожденски българи. И обич – към белия свят, към людете по
него, към човека до него – баба Зинка (Захарина), вече повече от 65 години… И към песента.
Дребничък, пъргав, стегнат в бозавите си шаячни дрехи и накривил
каскета, бай Дойчо (кой знае защо винаги ми е напомнял моя дядо
Дойчо и по външност, по натюрел) всекиго ще огрее с
благата усмивка на сините си очи, попили баграта на копривщенското небе и
гиздавите възрожденски къщици. И пак ме среща, по-сърдечен от всякога, а баба
Зинка ме кори: “От кога не си дохаждал!” и слага джезвето на
печката. И потича оная сладка разговорка с “двата старца” (както
е писал техният съсед от тази Арнаут махала в Копривщица Любен Каравелов
за дядо Либен и хаджи Генчо).
Зимата ги е затворила вкъщи, рядко и някой ще се отбие, а и
точката (кабелното радио) е млъкнало от година. Неговият глас много им липсва, въпреки
телевизията. Пък ги интересува всичко и особено що става из Копривщица. “Като
стане надвечер и дядо ти Дойчо ще изпъшка: - И днеска никой не дойде!… - Това
за него е празен ден, като никой не е прекрачил прага ни – реди баба Зинка.”
И двамата се раждат в Копривщица – той през 1919 година (“…
по бране ягоди, юли месец (10-ти), през лятото, ама се ми е студено, кръвта са
разрежда с годините…”. Захарина (Зинка) – 6 години по-късно. И двамата са най-големите в многолюдни
смейства – след войните българите повече деца раждали, да се намножи племето
българско, оредяло и осиротяло в кървавите битки за целокупното Отечество. Да
се възроди и пребъде.
Бай Дойчо учи до ІІІ-ти (7) клас тука:
(“Учението и учените хора ги почитам открай и досега, ама на училище дип не
обичах да ходя, то овчарлъкат ми бил късметат…” – самоиронично оценява своето
ученолюбие той.) После подхваща овчарлъка, ама в ония години луди-млади
много-много на едно място не го свърта и се главява чирак в кръчма и бакалия на
гара Кричим (днес Стамболийски), държана от
комшии-копривщени. Там започва и “кариерата” му на певец. Клиенти го чули как си пее
и по-богатите започнали да идват в кръчмата заради него – качвали дребничкото момче на
тезгяха-естрада. (“Работа по цели дни и нощи, капнал си, ама като
ти дойдат подпийнали хора – ще пееш, не ами – и хоро ще да играеш…”
През 1939 година го
взимат войник в София – в 6-ти Търновски пехотен на Н.Ц.В. Цар Фердинад І полк.
Там охранява и царския дворец, помни и досега рапорта за приемане и сдаване на
поста: “Приемам пост нумер едно на Негово Величество пред фронта
на караулния дом при двореца на Негово Величество, състоящ се от будка, звънец
и две медни оръдия!” Гръмовният му глас (в контраст на дребничката фигура) бил толкова
стряскащ, че неведнъж фелдфебели и офицери се стряскали и му се карали (“Ама
нали ни учеха да отговаряме високо и ясно… Така подплаших един път и царчето,
та побегна чак на горната тераса… Той коджа пати идва вече в Копривщица и се ми
е мерак да му израпортувам още веднаж, ама наште големци не са сящат да ма
поканат…”)
На гара Кричим, вдясно
Като млад войник
Завършва и химическа школа за подофицери, това “фосген”, “иприт”,
“люизит” и още сума ти бойни отровни газове помни и досега. А при един караул
из двореца го развежда царският съветник, копривщенина Стефан Груев.
Уволнява се, за
кратко си е в Копривщица и таман ергенчето се канело да се жени – взели го
запас. С войнаклъка и войната (страшно нящо, да не дава Господ!!!) вижда свят (и жени – от мургави гъркини, до русите
унгарки… С песента се прошетва из България. Инак – най-далече до връх Богдан и
Стрелча да съм отишал…) При едно
пътуване с полковник Дипчев към Гюмюрджина си спомня как спрели при една
зеленясала чешма: “Я, да ги изчистим, земляк, това са български чешми" – рекъл
полковникът. И търкал заедно с ординареца си, докато се лъснал камъкът и се
показали българските надписи.
Следва кратък
отдих родната Копривщица и запаснякът
отново полита към Беломорието, остров Тасос. (“По цели нощи
гонехме гръцки партизане из трънаците, на парцали ни ставаха формите…”) Следва Отечествената
(защо ли?) война, участие и в двете фази, от Македония – до Австрия. (“В
Македония, село Врана, потърсих гроба на брат ми Атанас, по-малък от мене. Там
някъде беше убит като редовен войник-граничар. То в ония мътни времена не ни и
съобщиха, нищо се не знаеше официално. Ама в селото се намери и един добар
българин, та ми посочи къде е заровен..” “Мамка Нешка (свекървата) докрай живот
го не прежали Танко, все си плачеше за него – допълва баба Зинка.”
На фронта е в
състава на минохвъргачна рота – “…85-милиметрова минохвъргачка “Райметал”,
образец 1935 г.!” Покрай немски пленници понаучава и доста думи от езика им. А по
време на затишията между боевете в Унгария и контактите с момите – и бая унгарски.
“В Унгария “Нем тудом, нем тудом…” момите и се носеха
картофи, па ми викаха: Дойчо, носим кромпир, печи!… Смееха се, адаш, с нашто
име, Дойчо – германец, демек. А като съм казвал на жената, тя все ще ме клъцне:
Ти и там се си са врътял около момите…”
По време на завръщането,
победоносните наши войски посреща на границата генерал Владимир Стойчев.
Покачен на камион, той ги приема като на парад. А нашият герой, облян в кърви,
лежи отгоре “като мешка” на една каруца. Малко преди това от носа му руква
обилно кръв. Генералът го сметнал за кръшкач и му отпорва пагоните, разжалва
го. После, разбрал истината, го намира в казармата в София и му се извинява,
връчва му пак нашивките. (“Ама не ме повиши, макар да трябаше. Сигур го
бе страх да не стана по-голям началник от него…”
Вече 26-годишен се задомява и пуска окончателно котва в
Копривщица. (“Гаджето тука, де ще ода тепръва – ами ожених
се…”
Захваща се да прави тухли при един дол на Крива река (“Бая
къщи в Копривщица са правени с наште тухли…”) После – 23 години овчарлък (“Сичките
баире околовръст съм обиколил с овцете. А зиме слизахме по пловдивските села
със стадата, топло и по-лесно се иззимваше, с по-малко фураж.”) По това време вече е
най-гласовитият и даровит певец, артист-самодеец, без когото не минава
тържество, събор и възпроизвеждането на въстанието. Чак по Тракията пращали
човек да го смени при овцете, не може без главния изпълнител. Много работа,
труд черен, убийствен, ама и много веселба, хора и песни е имало. Като слизал в
града обичал и да се почерпи по кръчмите с приятели.
При една такава сбирка толкова пяли и такава гюрултия дигнали, че
дошъл кметът – Динчо Будаков: “Дойчо, кво сте са разпищолиле тука, бре?!” А той като
най-отракан му отговаря: “Положението е настръхнало, бае Брайко!” В оная параноична
идеологизация през 50-те години, “настръхналото положение” ги отвежда в ареста
в мазето на общината. Все пак се мивало без бой.
Край на овчарлъка му
слага една гръмотевица. “Върнах се от мандрата на кошарата и стоварвах
празните гюмове от млякото. Па като тресна – та ма фърли в една локва.
Поосеферих се, гледам – конят утрепан. Припна другарят ми до ТКЗС-то, доде
джипката, и в болницата, тогава и болница си имахме тука. После вече за овчарин
не ставах, работих туй-онуй из стопанството и казанджия бех на ракидижийницата
осем години…”
Националният събор на народното творчество - Копривщица 1971 г.
Песента. “Откак
са помна – се пеа. Мамка беше голяма певица, и една леля имах – много пееше и
тя. Та колко да са песните?! Кой да ги е броил, ама сега дъщерята ми е дала
тетрадки и моливе, та пиша барем заглавията да са знаат… Баща Рашко не беше
певец. Инак с търговия на добитък се занимаваше. Чак из през Балкана докарваха
стада свине за Коледа, голям празник, голям джумбуш беше в Копривщица, като
додеха. Търгуваше и надоле по Тракията.”
По онова време в читалището имало голям
фолклорен ансамбъл с оркестър, гайди. Със силният си и мелодичен глас, с
колоритните си изпълнения дядо Дойчо на всички фолклорни събори в Копривщица е
участвал и все с медали, сребърен на първия, после и златни, грамоти всякакви и
най-първи отличия. И по много други събори и фестивали из България е пял, на
всички тържества в Копривщица. Пръв самодеец е в различни мероприятия и пиеси “… магаре на сцената сме качвале…”.
А най-вече във възпроизвеждането на избухването на Априлското
въстание всяка пролет на копривщенския мегдан. Изпълнява неизменно ролята на
Танчо Шабанов, който убива мюдюрина. С напредването на годинките вече седи
кротко в кафенето. (“Случвало са е и да не гръмне пушката, ама
човекът пак си умираше – бива ли инак, така е по сценарий… В първите години
въстаниците са фръгаа през реката до земат конакат. Сега припкат по мостат...”)
Бай Дойчо е и сред
ритуалните посрещачи на официални гости в Копривщиц. Снимки, много снимки с
президенти, министри, космонавти. (“А, за космонавта да кажа. Ще срящаме Георги
Иванов и ми заръчаа да напълна една бъклица вино. Обличам аз носията и припкам
с дървената бъклицата към мегдана. А тя като протече… Разсаанала са била, такъв
съм пияч, че празна сам я оставил. Е, нищо, напълних друга, глинена. Изстапих са
аз пред космонавта и го приветствам: Добре дошал, другарю Иванов и заповядайте
това вино от чудните коприщенски лозя!” А кметът го сръгал: “Отде ги изкопа при нас тия лозя,бе диване?!…”
Животът. Баба Зинка
шета напред-назад и все притурва по нещо на масата. Па се поскарва на другаря
си, че “… много бабреш и не сипваш в чешите…” (“Слушам и
изпълнявам! – отрапортува той и прибавя: Ще да слушам я! Шеесе годин тя ма е
слушала, сега па ми е ред шеесе да слушам и аз…”
И сигурно този искрящ хумор и самоирония ще да е една от тайните
за дълголетното им и плодовито, пълноценно живеене заедно. Двамата. От доста
годин – сами. Двете щерки изхвръкват от гнездото. Едната в София, другата в
Селановци. И двама внука, големи мъже вече, всеки по своя път.“Не
са ни оставиле, често ни спохождат и много нящо ни донасят. По два-три пати на
ден ще са обадат и по телефона, как сте, що сте… ама сме си двамата… Едно време
и добитък се гледаше , по две-три крави сме имале, овце, тука в маалата
архитектите и курортистите се от нас зимаха мляко. Ама са остаря вече и не
можем веке…”
Антоновден 2007 г.
И все в тоя дух е разговорката -
за някогашния и днешния живот; за кипящия от хора и деятелност градец;
за сиромашията и пълните с народ къщи; за гладорията и веселбите; за
човещината, трудолюбието и ведрите, засмяни хора. Но и за все намаляващите хора
в града и все повече пустеещи къщи днес; за имането и малкото деца; за трудните
времена и озлобените хора: “Лош свят, отчужди са свят… Секи са е
затворил дома и нема кой да дойде да си побабреш… А едно време кво беше!… В таа
тесна соба по десет и повече жени сбираше мама. Плетеха, предеха, шиеха
зарафлъци (кенета). Побабрат, побабрат, па като запеат.
А накраа
скокнат, та са наиграат… Тука пред фурната сяка неделя имаше голямо хоро.
Па само тука ли – из сичките махали,
биля, имаше хора. Нема да забрава Динчо Будакат, дядо на кметат, който ни
затваря за “настръхналото положение”. Той дялаше дъски по гората и ги продаваше.
Една неделя нарамил на гръб дъските горе по Билото, на час път оттука, и чул
гайдата че свири. Фърлил дъските на поляната, припнал до хорото, наиграл са и
са върнал да си земе дъските. Па Коледите, Заговяване, Петровден – какви
празници са биле и не само в Коприщица. Като са зафанеа “месниците”, местните
дни след Коледа, сяка вечер се одеше на госте – кръстници, сватове, роднини
сякакви, комшие. Сяка вечер трапези, веселби и песни… Сега, кво… Секи
критикува, се другите му виновни, се лоши думи си думаме, мръсотия насякъде,
боклуци де ли не фърляме и сред града. Е, и точката от лани не пее…” Дядо Дойчо: “В един полк за сичко командират отговаря! В
града – кметат! Ама нали ти е рода…” “Не е до родата, бе Дойчо, такава ни е
управията, ама и ние сме си виновни, не само кметат, лоши станааме ората…” “Е,
стига само сме бабрале! А, наздраве!”
И пак “двата старца” ме канят с благите си усмивки да си
зимам повечко и от това, и от това. И все ме питат как поминувам, с какво ще се
похваля. И “… какво ново в градат, пълнат ли са с туристи
музеите, кво прави тоя и оня, какво ще да бъде занапред…”
С верните приятели Катя и Стоян Ослекови - песните им дълго ще ги помним и гледаме на видеоклипчетата...
Мощният някога глас на дядо Дойчо сега е нежно-трепетлив, особено
благ и колоритен с оная характерна негова напевност и копришкия чист говор. С
майчинска кротост и загриженост му припява баба Зинка. А незабравими са техните
диалози с оня пиперлив на моменти, искрящ хумор, скрит в нежни инак слова. В
уютната соба, със старинните снимки по стените, от които те гледат мустаклии
българе от старо време и напети невести, с напевня говор и тези истински хора
до тебе, наистина се пренасяш в ония славни времена – годините на тяхната
младост и живот, нявгашния…
А навън ранния следобед неусетно е преминал в късна нощ.
Кишавицата е заледила калдаръма, та да съм внимавал към дома. Остая ни за тази
вечер да изпеем за сбогом нашата песен, Дойчовата:
“Заканил
се Дойчо, мамин-милин Дойчо,
едничък
на майка, годен, па неженен.
Заканил
са Дойчо нагоре да иде,
през
Стара планина, край тихи-бели Дунав.
Да
сбира Дойчо, бре стока всякаква,
овни
витороги, свине клепоухи,
крави
белоглави, юнци белороги,
печал да печели, за булка и сватба…”
печал да печели, за булка и сватба…”
Автор - Дойчо ИВАНОВ
Копривщица, 2006 г.
 |
| АДАШИТЕ - 2007 г. |
Няма коментари:
Публикуване на коментар