четвъртък, 14 март 2013 г.

100 години от гибелта на Стамен Панчев. СТАМЕН ПАНЧЕВ – ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ





100 години от гибелта на Стамен Панчев (1879-1913)
126 години от рождението на Димчо Дебелянов (1887-1916)

СТАМЕН ПАНЧЕВ – ДИМЧО  ДЕБЕЛЯНОВ
Една епоха - двама поети. Едни и  същи съдби - две стихотворения


Паметникът на Стамен Панчев в Ботевград



















Стамен Панчев, роден  в Орхание (Ботевград от 1934 г.), виден учител и общественик,  музикант, литератор и краевед, заминава на фронта през септември 1912 г., в началото на Балканската война. По-късно частта му участва в сраженията на Одринския фронт, дислоцирана е в северната част на Галиполския полуостров, по фронтовата линия Ялос-Епиватос край Мраморно море. Запасният подпоручик, командир на взвод от 12-та рота, на 3-та дружина от 38-ми пехотен полк, оцелява подир две ранявания. Но третото на 17 март е фатално – две рани от шрапнел в корема, една в дясната ръка.
Умира в 8.10 ч. на 23 март 1913 г. във фронтовата болница в село Кадъкьой след 6-дневни страшни мъки. Бойните позиции на българските войски са обстрелвани от английски военен кораб. (Каква ирония: подпоручик Димчо Дебелянов загива също от английски куршум на южния фронт, край Струма…)
Погребан е същия ден на най-голямата височина между селата Кадъкьой и Елбасан, край гръцките гробища. Очевидци  разказват, че и днес гробовете и паметниците на българските войни са в добро състояние. Макар да са в Турция и нашите войни да са воювали срещу турски войски… Тук с горчивина и покруса спомняме българските военни гробища в Гърция, Македония, Сърбия – запустели или отдавна унищожени…

Художник Георги Белстойнев
Димчо на фронта, горе първия вляво


  















Преди пет години Цветан Северски публикува една чудесна статия за Стамен Панчев във вестник „Земя“. Там бяха поместени няколко негови стихотворения и за пореден път ми направи впечатление сюжетът: Войник заспива във фронтовия окоп; сънува завръщане у дома и среща с близките; а на сутринта загива в боя. Този сюжет е еднакъв в Стаменпанчевото “Войнишки сън“ и в Димчовото „Сънят на героя“. Първото е писано на фронта, другото – в казармата в Самоков. Професионалните литератори сигурно отдавна са забелязали близостта и даже еднаквостта на този (а и на други сюжети) в произведения на творци от нашата и световната литература, даже от различни епохи, може би има и изследвания на тази тема.
Разбира се,  в случая впечатлява не просто еднаквия сюжет. А и съдбите, характерите, ако щете,  тихия, романтичен патриотизъм и жертвоготовност, предаността на род и отечество, на семейство и синовен дълг…



Тук ми се ще да използвам и много точното определение на акад. Иван Радев за „творците от втория ред“.  Според него, еднаква е значимостта на всички участници в процесите на българската литература, всички са достойни за интерпретация и изследване. „Еднаквата значимост“ се изразява не като ценност на сътвореното, а като основание и творците от „втория ред“ да бъдат „тема“, да са проблем на историколитературната наука. Да, те не конструират канона, не ще влязат и в пантеона на българската литература… Но без тяхното присъствие и изследване картината на литературата ни няма да бъде пълна и истинна – казва акад. Радев.
Поетът Стамен Панчев достойно заема своето място във „втория ред“.  Където (цитирам произволно и по памет) поставяме и неговите съвременници Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Илия Иванов-Черен (също загинал в тази война), Дамян Калфов, Никола Ракитин, Змей Горянин, Сирак Скитник.

Акад. Иван Радев – ръководител на Катедра „Нова българска литература“ и дългогодишен преподавател във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий,  издаде наскоро още една чудесна книга -  „Българският писател през войните 1912-1918 г.“
А точно преди месец взе че навърши и 70 години. От името на многобройните му възпитаници честитя юбилея с пожелания за здраве и към богатото си и многобхватно творчество да прибави още, и още  ценни страници и книги.



 Стамен Панчев                                                   
ВОЙНИШКИ СЪН

Тъмна нощ покри полето бойно
и прекъсна почнатия бой.
Мяркаше се в мрака безпокойно
сянката на някой часовой.

Бях уморен, но ме сън не хвана,
гледах как мъжди далеч огън.
Спящия до мен внезапно стана
и разказа, развълнуван, сън:

-Братко, на добро ли е, на зло ли –
дрямнал-незадрямал, в тоя час
аз забравих днешните неволи
и се в сънища отнесох аз.

Сън сънувам – връщам се дома си.
Спи градецът в слънчевия ден,
само птичка нейде се огласи;
в цвят овошки свеждат се над мен.

В тясна, прашна, уличка където
всеки камък зная, аз вървях,
трепна ми болезнено сърцето,
своя скътан дом кога видях.

Влязох в двора, кучето позна ме,
лайна и опашка завърте
и показа се тогаз жена ми
на ръцете с малкото дете.

Щом видя ме, тя уста отвори,
но задавена захълца с глас
и докато ми проговори,
трепнах и събудих се тогаз.

Млъкна той, съня си кат разказа.
Чух след време, че захърка пак.
Месец се  през облаци показа
кат видение в среднощний мрак.

Буден бях, доде изгря зорница,
и в зори започна страшний бой.
Клетий – в сън видял жена, дечица,
в утринния бой загина той… 

           Димчо Дебелянов
СЪНЯТ НА ГЕРОЯ

Врагът отстъпи, млъкнаха гърмежи,
димът вечерний ветрец разпиле,
очите морни сладък сън замрежи
и пак утихна бойното поле.

И той задряма в миг и засънува,
на свойта пушка наклонил глава,
и стори му се, майка си че чува,
че му нашепва сладостни слова:

- Не бой се, сине мой, от враговете,
макар и в боя ти да паднеш пръв -
за отмъщенье роден край зове те
пет века ръсен със невинна кръв.

Ако загинеш - загини достоен,
ако се върнеш, знай, че цял народ
ще слави вечно своя верен воин,
за него сложил своя млад живот!

Тя пак замлъкна. Той простря десница
да я прегърне - но за миг откри
очи - в небето грееше денница
и сипваха се румени зари.

Тръбите пак тревога затръбиха...
И стана бодър, и в ужасний бой
падна на устни със усмивка тиха,
тъй както пада всеки смел герой…

 
П. п. Преди няколко години чух за идеята костите 
на Стамен Панчев да бъдат пренесени и препогребани 
в Ботевград. Както това правят за Димчо негови приятели и почитатели през 1931 г., пренасяйки тленните му останки от Демир Хисар (днес Сидирокастро) - Гърция,
в родната Копривщица.
Какво става с това хубаво намерение?...


Гроба на Димчо в двора на старата копривщенска черква "Успение Богородично"

ДОЙЧО ИВАНОВ
Уредник  на къща музей „Димчо Дебелянов“ - Копривщица
Тел.: 088/635 35 19; 088/ 568 24 91; 07184/ 20-77
E-mail:  doicho54@abv.bg

събота, 2 март 2013 г.

ДИМЧОВА ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР В СКОПИЕ



      На гроба на Гоце Делчев в църквата "Свети Спас" 
На Скопския Камен мост

  ДИМЧОВА ВЕЧЕР В СКОПИЕ
Славимир Генчев, Дойчо Иванов

На 26 февруари 2013 г. в Българския културно-информационен център в Скопие, Република Македония, се състоя вълнуваща литературно-музикална вечер, посветена на Димчо Дебелянов във връзка и със 125-годишнината от неговото рождение, която бе тържествено чествана  в България през миналата 2012г.
 Част от активната и всеотдайна публика
 Славимир Генчев, Георги Н. Киров
                                                   Дойчо Иванов, Димитър Христов

Вечерта бе организирана по инициатива на Димитър Христов – директор на БКИЦ – Скопие, и с любезното съдействие на къща-музей „Димчо Дебелянов“ към Дирекция на музеите – Копривщица и активната подкрепа на ръководството на Дирекцията. В срещата с жадните за високо българско художествено слово македонски граждани, за българщина, за общуване и душевно съпричастие (сред които имаше и гости от Западните покрайнини – територия в Република Сърбия, населена с българи) участваха носителите на Националната награда „Димчо Дебелянов“ Георги Киров (2004 г.) и Славимир Генчев (2012 г.), както и уредникът на Дебеляновия музей в Копривщица Дойчо Иванов. В групата бе включен и дарителят от Копривщица Любен Стоичков, който направи заедно с останалите участници и голямо дарение от книги и материали за България и Копривщица на БКИЦ – Скопие, а също и здравец от Дебеляновия двор и много мартеници по повод наближаващия ден на Баба Марта.
Вечерта започна с прожекция на документален филм за Копривщица – уникалния възрожденски град, за който в България знае всяко дете, но чието име не говори нищо на по-голямата част от населението в съседна Македония.
Димитър Христов, който откри и води срещата, изтъкна значението и ролята на Копривщица като български възрожденски, стопански, търговски и духовен център и люлка на Априлското въстание от 1876 г. Дойчо Иванов представи в обобщен вид мястото и ролята на Копривщица и нейните жители за културното и духовно израстване на българския народ в светлината на 190-годишнината от рождението на Найден Геров (роден на 23 февруари 1823 г.), открил в Копривщица първото класно училище. След като посочи големите събития и личности, които е дала на България Копривщица – книжовници, писатели, духовници и революционери, Иванов се спря по-подробно на житейския и творчески път на най-съвършения български поет – Димчо Дебелянов. В магически създалата се още от самото начало невероятна духовна и сърдечна атмосфера, той въведе в атмосферата на „… Дома бащин и роден за всеки българин…“, разказа за Димчовите поетични празници през август, за културния живот на града-музей и съхранените културни и исторически паметници, за възможностите за отдих и туризъм. (Това така заинтригува присъствуващите, че след срещата веднага се заговори спонтанно за организиране на екскурзия до Копривщица със съдействието на БКИЦ и Дирекцията на музеите.
Емблематични за творчеството на Дебелянов и за цялата българска поезия стихотворения („Черна песен“, „Аз искам да те помня все така“, „Да се завърнеш в бащината къща“, „Помниш ли, помниш ли тихия двор“) прочете Георги Киров, разказвайки накратко и интересни моменти от историята на тяхното създаване; той рецитира и две свои стихотворения, посветени на „поета на жизнения подвиг“ (по определението на Димчовия приятел Людмил Стоянов), а Славимир Генчев изпълни няколко свои песни по стихотворения на Дебелянов и по свои стихове, пропити от дебеляновска атмосфера и звучене. Тук стана дума и за това, че Дебелянов е родоначалник на най-плодотворната линия в българската поезия след него и е повлиял най-много от всички български класически поети на развитието на българското художествено и поетично слово и на българската поезия като цяло. Без да бъдат негови епигони и подражатели, в творчеството на мнозина и от съвременните български поети се открояват елементи от дебеляновския поетичен свят и атмосфера, което още веднъж показва каква е истинската величина на неговата безсмъртна поезия.
Накрая Димитър Христов прочете свое ново стихотворение за Дебелянов, кръстено просто „Поетът“.
След това срещата продължи на чаша вино, а разговорите бяха посветени на българската поезия и култура и на нейното по-нататъшно успешно представяне в братска Македония.



 Паметникът на Цар СамОил

Благодарение на изключителното гостоприемство и всеотдайно участие и на на сътрудничките в БКИЦ – Скопие – Анастасия Златилова и Валентина Захариева гостите имаха възможност да посетят музеи, галерии и други исторически и културни забележителности в Скопие, да се насладят в чудесното пролетно време на красотата, колорита, многообразието и да почувстват истинската атмосфера на този уникален град.

 БКИЦ - Скопие
 Църквата "Свети Климент Охридски"
 "Дипломираните" гости в кабинета на г-н директора Димитър Христов


 На тръгване


Димитър Христов връчи на скъпите гости и почетни дипломи за представяне и популяризиране на българската литература и култура, на творчеството и житейската съдба на Димчо Дебелянов.

В навечерието на 1 март в залата на БКИЦ бе е подредена богата изложба с мартеници, повечето от тях изработени от деца и възрастни, редовни посетители на Българския културно-информационен център.
Снимки: Анастасия Златилова, Славимир Генчев, Дойчо Иванов





четвъртък, 4 октомври 2012 г.

НАРОДНИЯТ ПЕВЕЦ ОТ КОПРИВЩИЦА ДОЙЧО ТОЛИНОВ





 НАРОДНИЯТ ПЕВЕЦ ОТ КОПРИВЩИЦА 
ДОЙЧО ТОЛИНОВ
10 юли 1919  - 19 август 2012 г.

ВЕЧНА МУ ПАМЕТ!

ПЕДЯ ЧОВЕК, ДУША – БАЛКАН,   А ПЪК ГЛАС ДО БОГА…

Бехме зáпас през 1942 година и ни пратиха в Ивайловград. Като сме спряли на мегдана в една кръчма и мен нящо ми стана жално-милно за нашта си Коприщица, за Средната гора, та запях. Песента на Райна Княгиня:

- Леле, провикна са турската паша от Едирне:
“Море я идете и ми доведете Райна Попгьоргьова!”

         Чул ма отсреща един офицер и праща да ма викат. А то мегдан колкото наш’та Коприщица, ама и аз глас имах на младини, не като сега…
         А тоз офицер бил полковник Асен Дипчев, командир на полка, най-малкият син на Райна Княгиня. Милно му станало като чул песента на майка си, викна ме при него и ме пита искам ли да му стана свръзка (ординарец). Та смеа ли да река “Не!”, отделно че това си беше добра служба, башка от строевата. Па и таа длъжност ми беше да права това, що най-обичах – да пеа. Седне вечер полковника с офицерите в казиното, (ние ординарците – отделно, разбира се) па като му доде кефат ма викне: “Айде Дойчо, подфащай!” Ех, повече такава служба в живота си не видях… Убав чивяк беше полковникат, после и генерал стана. А като ни уволниха той какво ли не ма дарува, награди, де. Сума ти работи донесох в Копривщица…

         С адаша се знаем над двадесет и кусур години и при всяко виждане все ме изумява тая негова безкрайна жизненост, колоритното чувство за хумор и онзи специфичен копривщенски дух, присъщ на старите, възрожденски българи. И обич – към белия свят, към людете по него, към човека до него – баба Зинка (Захарина), вече повече от 65 години… И към песента.
Дребничък, пъргав, стегнат в бозавите си шаячни дрехи и накривил каскета, бай Дойчо (кой знае защо винаги ми е напомнял моя дядо Дойчо и по външност,  по натюрел) всекиго ще огрее с благата усмивка на сините си очи, попили баграта на копривщенското небе и гиздавите възрожденски къщици. И пак ме среща, по-сърдечен от всякога, а баба Зинка ме кори: “От кога не си дохаждал!” и слага джезвето на печката. И потича оная сладка разговорка с “двата старца” (както е писал техният съсед от тази Арнаут махала в Копривщица Любен Каравелов за дядо Либен и хаджи Генчо).
Зимата ги е затворила вкъщи, рядко и някой ще се отбие, а и точката (кабелното радио) е млъкнало от година. Неговият глас много им липсва, въпреки телевизията. Пък ги интересува всичко и особено що става из Копривщица. “Като стане надвечер и дядо ти Дойчо ще изпъшка: - И днеска никой не дойде!… - Това за него е празен ден, като никой не е прекрачил прага ни – реди баба Зинка.”
И двамата се раждат в Копривщица – той през 1919 година (“… по бране ягоди, юли месец (10-ти),  през  лятото, ама се ми е студено, кръвта са разрежда с годините…”. Захарина (Зинка) – 6 години по-късно. И двамата са най-големите в многолюдни смейства – след войните българите повече деца раждали, да се намножи племето българско, оредяло и осиротяло в кървавите битки за целокупното Отечество. Да се възроди и пребъде.
Бай Дойчо учи до ІІІ-ти (7) клас тука: (“Учението и учените хора ги почитам открай и досега, ама на училище дип не обичах да ходя, то овчарлъкат ми бил късметат…” – самоиронично оценява своето ученолюбие той.) После подхваща овчарлъка, ама в ония години луди-млади много-много на едно място не го свърта и се главява чирак в кръчма и бакалия на гара Кричим (днес Стамболийски), държана от комшии-копривщени. Там започва и “кариерата” му на певец. Клиенти го чули как си пее и по-богатите започнали да идват в кръчмата заради  него – качвали дребничкото момче на тезгяха-естрада. (“Работа по цели дни и нощи, капнал си, ама като ти дойдат подпийнали хора – ще пееш, не ами – и хоро ще да играеш…”
         През 1939 година го взимат войник в София – в 6-ти Търновски пехотен на Н.Ц.В. Цар Фердинад І полк. Там охранява и царския дворец, помни и досега рапорта за приемане и сдаване на поста: “Приемам пост нумер едно на Негово Величество пред фронта на караулния дом при двореца на Негово Величество, състоящ се от будка, звънец и две медни оръдия!” Гръмовният му глас (в контраст на дребничката фигура) бил толкова стряскащ, че неведнъж фелдфебели и офицери се стряскали и му се карали (“Ама нали ни учеха да отговаряме високо и ясно… Така подплаших един път и царчето, та побегна чак на горната тераса… Той коджа пати идва вече в Копривщица и се ми е мерак да му израпортувам още веднаж, ама наште големци не са сящат да ма поканат…”)

На гара Кричим, вдясно


                 Като млад войник                                              

 
Завършва и химическа школа за подофицери, това “фосген”, “иприт”, “люизит” и още сума ти бойни отровни газове помни и досега. А при един караул из двореца го развежда царският съветник, копривщенина Стефан Груев.
         Уволнява се, за кратко си е в Копривщица и таман ергенчето се канело да се жени – взели го запас. С войнаклъка и войната (страшно нящо, да не дава Господ!!!) вижда свят  (и жени – от мургави гъркини, до русите унгарки… С песента се прошетва из България. Инак – най-далече до връх Богдан и Стрелча да съм отишал…)  При едно пътуване с полковник Дипчев към Гюмюрджина си спомня как спрели при една зеленясала чешма: “Я, да ги изчистим, земляк, това са български чешми" – рекъл полковникът. И търкал заедно с ординареца си, докато се лъснал камъкът и се показали българските надписи.
         Следва кратък отдих  родната Копривщица и запаснякът отново полита към Беломорието, остров Тасос. (“По цели нощи гонехме гръцки партизане из трънаците, на парцали ни ставаха формите…”) Следва Отечествената (защо ли?) война, участие и в двете фази, от Македония – до Австрия. (“В Македония, село Врана, потърсих гроба на брат ми Атанас, по-малък от мене. Там някъде беше убит като редовен войник-граничар. То в ония мътни времена не ни и съобщиха, нищо се не знаеше официално. Ама в селото се намери и един добар българин, та ми посочи къде е заровен..” “Мамка Нешка (свекървата) докрай живот го не прежали Танко, все си плачеше за него – допълва баба Зинка.”
         На фронта е в състава на минохвъргачна рота – “…85-милиметрова минохвъргачка “Райметал”, образец 1935 г.!” Покрай немски пленници понаучава и доста думи от езика им. А по време на затишията между боевете в Унгария и контактите с момите – и бая унгарски. “В Унгария “Нем тудом, нем тудом…” момите и се носеха картофи, па ми викаха: Дойчо, носим кромпир, печи!… Смееха се, адаш, с нашто име, Дойчо – германец, демек. А като съм казвал на жената, тя все ще ме клъцне: Ти и там се си са врътял около момите…”
         По време на завръщането, победоносните наши войски посреща на границата генерал Владимир Стойчев. Покачен на камион, той ги приема като на парад. А нашият герой, облян в кърви, лежи отгоре “като мешка” на една каруца. Малко преди това от носа му руква обилно кръв. Генералът го сметнал за кръшкач и му отпорва пагоните, разжалва го. После, разбрал истината, го намира в казармата в София и му се извинява, връчва му пак нашивките. (“Ама не ме повиши, макар да трябаше. Сигур го бе страх да не стана по-голям началник от него…”
         Вече 26-годишен  се задомява и пуска окончателно котва в Копривщица. (“Гаджето тука, де ще ода тепръва – ами ожених се…” Захваща се да прави тухли при един дол на Крива река (“Бая къщи в Копривщица са правени с наште тухли…”) После – 23 години овчарлък (“Сичките баире околовръст съм обиколил с овцете. А зиме слизахме по пловдивските села със стадата, топло и по-лесно се иззимваше, с по-малко фураж.”) По това време вече е най-гласовитият и даровит певец, артист-самодеец, без когото не минава тържество, събор и възпроизвеждането на въстанието. Чак по Тракията пращали човек да го смени при овцете, не може без главния изпълнител. Много работа, труд черен, убийствен, ама и много веселба, хора и песни е имало. Като слизал в града обичал и да се почерпи по кръчмите с приятели.
При една такава сбирка толкова пяли и такава гюрултия дигнали, че дошъл кметът – Динчо Будаков: “Дойчо, кво сте са разпищолиле тука, бре?!” А той като най-отракан му отговаря: “Положението е настръхнало, бае Брайко!” В оная параноична идеологизация през 50-те години, “настръхналото положение” ги отвежда в ареста в мазето на общината. Все пак се мивало без бой.
         Край на овчарлъка му слага една гръмотевица. “Върнах се от мандрата на кошарата и стоварвах празните гюмове от млякото. Па като тресна – та ма фърли в една локва. Поосеферих се, гледам – конят утрепан. Припна другарят ми до ТКЗС-то, доде джипката, и в болницата, тогава и болница си имахме тука. После вече за овчарин не ставах, работих туй-онуй из стопанството и казанджия бех на ракидижийницата осем години…”

 Националният събор на народното творчество - Копривщица 1971 г.

 
   Песента. “Откак са помна – се пеа. Мамка беше голяма певица, и една леля имах – много пееше и тя. Та колко да са песните?! Кой да ги е броил, ама сега дъщерята ми е дала тетрадки и моливе, та пиша барем заглавията да са знаат… Баща Рашко не беше певец. Инак с търговия на добитък се занимаваше. Чак из през Балкана докарваха стада свине за Коледа, голям празник, голям джумбуш беше в Копривщица, като додеха. Търгуваше и надоле по Тракията.”
          По онова време в читалището имало голям фолклорен ансамбъл с оркестър, гайди. Със силният си и мелодичен глас, с колоритните си изпълнения дядо Дойчо на всички фолклорни събори в Копривщица е участвал и все с медали, сребърен на първия, после и златни, грамоти всякакви и най-първи отличия. И по много други събори и фестивали из България е пял, на всички тържества в Копривщица. Пръв самодеец е в различни мероприятия  и пиеси “… магаре на сцената сме качвале…”.
        А най-вече във възпроизвеждането на избухването на Априлското въстание всяка пролет на копривщенския мегдан. Изпълнява неизменно ролята на Танчо Шабанов, който убива мюдюрина. С напредването на годинките вече седи кротко в кафенето. (“Случвало са е и да не гръмне пушката, ама човекът пак си умираше – бива ли инак, така е по сценарий… В първите години въстаниците са фръгаа през реката до земат конакат. Сега припкат по мостат...”) 
         Бай Дойчо е и сред ритуалните посрещачи на официални гости в Копривщиц. Снимки, много снимки с президенти, министри, космонавти. (“А, за космонавта да кажа. Ще срящаме Георги Иванов и ми заръчаа да напълна една бъклица вино. Обличам аз носията и припкам с дървената бъклицата към мегдана. А тя като протече… Разсаанала са била, такъв съм пияч, че празна сам я оставил. Е, нищо, напълних друга, глинена. Изстапих са аз пред космонавта и го приветствам: Добре дошал, другарю Иванов и заповядайте това вино от чудните коприщенски лозя!” А кметът го сръгал: “Отде ги изкопа при нас тия лозя,бе диване?!…”

         Животът. Баба Зинка шета напред-назад и все притурва по нещо на масата. Па се поскарва на другаря си, че “… много бабреш и не сипваш в чешите…” (“Слушам и изпълнявам! – отрапортува той и прибавя: Ще да слушам я! Шеесе годин тя ма е слушала, сега па ми е ред шеесе да слушам и аз…”
И сигурно този искрящ хумор и самоирония ще да е една от тайните за дълголетното им и плодовито, пълноценно живеене заедно. Двамата. От доста годин – сами. Двете щерки изхвръкват от гнездото. Едната в София, другата в Селановци. И двама внука, големи мъже вече, всеки по своя път.“Не са ни оставиле, често ни спохождат и много нящо ни донасят. По два-три пати на ден ще са обадат и по телефона, как сте, що сте… ама сме си двамата… Едно време и добитък се гледаше , по две-три крави сме имале, овце, тука в маалата архитектите и курортистите се от нас зимаха мляко. Ама са остаря вече и не можем веке…”
Антоновден 2007 г.

И все в тоя дух е разговорката -  за някогашния и днешния живот; за кипящия от хора и деятелност градец; за сиромашията и пълните с народ къщи; за гладорията и веселбите; за човещината, трудолюбието и ведрите, засмяни хора. Но и за все намаляващите хора в града и все повече пустеещи къщи днес; за имането и малкото деца; за трудните времена и озлобените хора: “Лош свят, отчужди са свят… Секи са е затворил дома и нема кой да дойде да си побабреш… А едно време кво беше!… В таа тесна соба по десет и повече жени сбираше мама. Плетеха, предеха, шиеха зарафлъци (кенета). Побабрат, побабрат, па като запеат. 
 А накраа скокнат, та са наиграат… Тука пред фурната сяка неделя имаше голямо хоро. Па  само тука ли – из сичките махали, биля, имаше хора. Нема да забрава Динчо Будакат, дядо на кметат, който ни затваря за “настръхналото положение”. Той дялаше дъски по гората и ги продаваше. Една неделя нарамил на гръб дъските горе по Билото, на час път оттука, и чул гайдата че свири. Фърлил дъските на поляната, припнал до хорото, наиграл са и са върнал да си земе дъските. Па Коледите, Заговяване, Петровден – какви празници са биле и не само в Коприщица. Като са зафанеа “месниците”, местните дни след Коледа, сяка вечер се одеше на госте – кръстници, сватове, роднини сякакви, комшие. Сяка вечер трапези, веселби и песни… Сега, кво… Секи критикува, се другите му виновни, се лоши думи си думаме, мръсотия насякъде, боклуци де ли не фърляме и сред града. Е, и точката от лани не пее…”  Дядо Дойчо: “В един полк за сичко командират отговаря! В града – кметат! Ама нали ти е рода…” “Не е до родата, бе Дойчо, такава ни е управията, ама и ние сме си виновни, не само кметат, лоши станааме ората…” “Е, стига само сме бабрале! А, наздраве!”
И пак “двата старца” ме канят с благите си усмивки да си зимам повечко и от това, и от това. И все ме питат как поминувам, с какво ще се похваля. И “… какво ново в градат, пълнат ли са с туристи музеите, кво прави тоя и оня, какво ще да бъде занапред…”
 С верните приятели Катя и Стоян Ослекови - песните им дълго ще ги помним и гледаме на видеоклипчетата...

Мощният някога глас на дядо Дойчо сега е нежно-трепетлив, особено благ и колоритен с оная характерна негова напевност и копришкия чист говор. С майчинска кротост и загриженост му припява баба Зинка. А незабравими са техните диалози с оня пиперлив на моменти, искрящ хумор, скрит в нежни инак слова. В уютната соба, със старинните снимки по стените, от които те гледат мустаклии българе от старо време и напети невести, с напевня говор и тези истински хора до тебе, наистина се пренасяш в ония славни времена – годините на тяхната младост и живот, нявгашния…
А навън ранния следобед неусетно е преминал в късна нощ. Кишавицата е заледила калдаръма, та да съм внимавал към дома. Остая ни за тази вечер да изпеем за сбогом нашата песен, Дойчовата:

                                     “Заканил се Дойчо, мамин-милин Дойчо,
                                     едничък на майка, годен, па неженен.
                                     Заканил са Дойчо нагоре да иде,
                                     през Стара планина, край тихи-бели Дунав.
                                     Да сбира Дойчо, бре стока всякаква,
                                     овни витороги, свине клепоухи,
                                     крави белоглави, юнци белороги,
                                     печал да печели, за булка и сватба…”


С баба Зинка и дъщерите Нешка и Лучка
Антоновден 2012 г. Последният заедно

Автор - Дойчо ИВАНОВ
Копривщица, 2006 г.


АДАШИТЕ - 2007 г.


петък, 28 септември 2012 г.

Нов бюст-паметник на Димчо Дебелянов

Нов бюст-паметник на поета за СОУ "Димчо Дебелянов" - Белене, изработен в ""Стоунс Румо" - Тервел. Проект по рисунката на Борис Ангелушев







сряда, 29 август 2012 г.

ПО ПОВОД НА ДИМЧОВИТЕ ПРАЗНИЦИ (И ДРУГИ СЪБИТИЯ)


125 години от рождението на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
ДИМЧОВИ ПОЕТИЧНИ ПРАЗНИЦИ „КОПРИВЩИЦА 2012“

ПО ПОВОД НА ДИМЧОВИТЕ  ПРАЗНИЦИ
 (И ДРУГИ СЪБИТИЯ)

В течение на годините разбрахме някои важни и поучителни неща. В момента, в който започнеш да правиш нещо достатъчно видимо (и качествено, случващо се), срещу това НЕЩО, СРЕЩУ ТЕБЕ И ХОРАТА С КОИТО ГО ПРАВИШ, започва да се организира съпротива, да те саботират. Съпротивляват се онези, които не искат да се случва нищо, просто да си кютят и живуркат - клюкаствайки. Защото такова случване ще покаже, че е възможно да се правят неща. И тогава те, бойкотиращите, плямпащите и нищонеправещите няма да имат отговор на въпроса: "След като е възможно да стане НЕЩО, да се измисли, да се направи и случи, да привлече всяка година още и още нови хора, защо ти самият никога на правиш нищо. Или само симулираш, че нещо правиш?... Защо просто не работиш, а висиш по кафенетата (или на "работното" си място - все едно), по цял ден и попържаш и даваш акъл за всичко и всички?..."
 
(По Евгений Дайнов и публикацията му във в. "Преса" от 21 август за рокфеста "Миндя 2012")