В ПАМЕТ НА
ФИЛИП КРИВИРАЛЧЕВ
/1932 – 2019 г./
„ФИЛИП КРИВИРАЛЧЕВ КОВЕШЕ МЪЖЕ!“
(Заглавие на вестникарска
статия от 70-те години за треньора
на националния
отбор по класическа борба)
Разговор у дома им в Копривщица с участието и на съпругата Дора и братовчеда
Любен (по негова инициатива) на 29 декември 2012 г. и в други дни в
началото на 2013 г.
Това е
една много интересна, направо уникална личност, интелигентен, остроумен и с
изключително чувство за хумор,
с богата и много интересна биография.
Роден е през 1932 година в
Копривщица, спортист, завършва някогашния ВИФ, състезател по борба и треньор с
изключителни успехи и заслуги в развитието на най-успешния български спорт. Наставник
на националния ни отбор по класическа борба в най-успешния му период –
1967-1977 година. Под негово ръководство печелят олимпийски, световни,
европейски и други титли и различни медали плеяда от най-именитите ни борци –
Боян Радев, Петър Киров, Георги Мърков, Христо Трайков, Александър Томов, Стоян
Николов, Георги Райков и още много и много други. А през 1971 година
националният ни отбор стана и световен отборен шампион на надпреварата в София.
„Заслужил треньор“ , носител е на ред награди и отличия – „Герой на
социалистическия труд“, орден „Георги Димитров“ и „Народен орден на труда“ –
златен. Почетен граждани на Копривщица.
След пенсионирането си живее със
съпругата си Дора в родната им Копривщица.
Бодър, жизнен, енергичен и винаги
усмихнат, с едно невероятно слънчево излъчване бай Филчо и днес продължава да
более за любимия спорт и въпреки годините си и днес е един ентусиазиран треньор
на младежите от копривщенския клуб по борба.
Родил
съм се в Копривщица през 1932 г. Петият подред съм в семейството на Андрея и
Нешка – преди мен 4 деца, след мене още 4. Отчували сме се петима, всичките сме
живи и сега.
Баща ми се занимаваше със земеделие и животновъдство.
Тогава се сееше ръж, овес, картофи, захарно цвекло и тръстика, коноп, лен.
Нямахме много имот, та взимаше и доста ниви под наем. Овчарче е бил от малък,
още 6-7 годишен се научава да свири на гайда и беше един от най-добрите свирци
тук. Има и медали от първите два събора в Копривщица.
В
първо отделение учителка ни беше г-жа Ана Петрова – една изключителна учителка
и човек, невероятна!!! Нея още я помнят и ще я помнят дорде са живи поколения
копривщенци. Та оттогава е един от най-ранните ми и ярки спомени, голямо
приключение. Зимата, цялата Тополка замръзнала, ние се пързаляме по леда –
голям кеф, ама си бяхме измислили и една друга дивотия. Вървим по леда и гледа
ме къде е най-тънко, там дето се види течащата вода отдолу. И да видим кой е
най-смел да мине оттам… И аз нали съм си най-курназ прекрачих, ледът се пропука
и потънах до шия. Да съм бил тогава метър и 20-30 сантима, 20-25 кила… Хванати
един за друг, легнали по корем на леда, да не потънат и те, съучениците ме
извадиха. И не ще да е било много студено, че не замръзнах. Бързо изприпках до
училището отсреща и се сгуших на последния чин.
Ама
едно момиче не издържа и каза на г-жа Петрова, че Филип е мокър целия. Жената
много се разтревожи, изправи ме на стол до голямата печка-варел и ме съблече по
гащета да съхна. Като видя, че не съм измръзнал ми се скара защо не съм си
отишъл дома – нали живея срещу училището, през реката. Ама смея ли да си ида у
нас мокър – голям бой ще падне , знаех си… Изобщо, бях много палав и де що
станеше беля – без мене не биваше… Иначе – пълен отличник бях до завършването
на седми клас – прогимназията!
Обути
бяхме тогава с едни цървулки – панагюрски им викахме – от кожа, с остри
връхчета, и отгоре се завързваха с кожено ремъче. А после и гумени
цървули. Панталончета и палте – от
домашен шаяк, вълнени плетени фанели, книгите си носехме в торбички. А-а-а,
калпаци, гугли не сме носили – ние сме граждани, европейци. Каскети и други
шапки имаше. Понеже и пътища нямаше полски едно време, гюбрето се караше на
нивите на самар, с два коша на коня отстрани. Тези кошове бяха с подвижно дъно,
като стигнеш – дръпнеш дръжката, дъното се отвори и на връщане ни качваха да ни
повозят нас децата в кошовете. Та ние имахме една бяла кобила – Куца Гана и
викахме, като заклискаше…
След
училище излизахме на поляната отсреща до реката и започваха игрите и борбите.
Тогава на мода беше нашия национален герой Дан Колов. И който надвиеше всички
за деня до другия ден, до другите борби го наричахме Дан Колов. Това ни беше
примера. Борбите ни завършваха, когато падналия кажеше „Евала!“ Игрите ни в
прогимназията беше народната топка, в гимназията по-късно – волейбола. Тогава
започнахме да си правим и саморъчни ски, много примитивни бяха, и се пързаляхме
по околните баири. Правехме си и дървени кънки, а един железар ни правеше и
железни върхове от винкел. Той беше направил за децата си железни кънки. Голям
кеф беше пързалянето по реката, по-късно се появиха изцяло железни кънки,
купешки. От курортистите започнаха да идват и с хубави ски, купешки, колко сме
въздишали по тях… В гимназията вече, след девети септември, докараха от Пловдив
и 20 чифта истински ски. От Поп и Попадия надолу си направихме писта, но то е
било повече ходене, отколкото спускане, докато се отъпче трасето.
Друг
спорт беше язденето. Не помня кога съм се качил пръв път на кон. Вуйчо ми, на
мама брат й беше голям мераклия на конете, чак от Плевен от конезавода докара
расови коне. С един от тези коне няколко пъти печелех кушията на Тодоровден.
Маршрута беше от водениците под града на пътя за Пирдоп, на 4-5 км, финалът на
мегдана пред кръчмата „България“ сега.
И по гората много работеше баща ми, изкусен
майстор беше на дялането – греди, талпи, шинди, калчоци (заготовки за
сапове и други изделия), дърва за огрев
доставяше. Работил съм и аз като ученик товарач на камионите, а материалът се
караше на стрелчанската гара. Работех и като студент в гората. Работеше се непрекъснато
и зиме, а и много надалече, та си правехме землянки за нощуване. Храна се
взимаше поне за 10 дни и си готвехме. В местността Лескова под Барикадите е
първият ми спомен за гората. Още не ходех на училище помня, като натоварихме
конете с брадви, чукове, триони, храна, черги и тръгнахме. Там разтоварихме,
мене ме вързаха на коня да не заспя и да падна, удариха му една тояга – и той
си знае пътя за дома. После съм си мислил – толкова ли им е бил акълът, ми ако
вълци подгонят коня, тогава имаше много звяр в гората. Пристигам дома
премръзнал – ни мога да сляза вързан съм, ни коня може да отвори портата, ни
глас ми останал да викам – докато ми отворят…
Много
деца, много нещо имаше едно време. У нас все сме били по 5-6, у чичо ми – 11,
абе във всяка къща най-малко 4-5. В училище всякога сме били по 2-4 паралелки
над 30 ученика. През 1950 г. 11 клас завършихме 70 души, а сега лани – 9…
След
гимназията – накъде? Имахме двама копривщенци – единият моряк, другият – летец.
Като се появеха в града с униформите, особено морякът – то да ти е драго да ги
гледаш! И подадох документи за
военно-морското училище, ама въобще не ме извикаха за изпити. И работих с баща
ми цяла година в гората, сечахме дърва за огрев.
На
следващата година реших да постъпя във военно-въздушното училище и подадох
документи, много беше модерно тогава през 50-те години, да си летец. И ме
извикаха в София във военното училище на канала - там ме разпределят за пиротехник-химик. А аз
искам летец… Поседях има-нема месец и един ден си събирам багажа, рекох на
съквартирантите на вечерната проверка да казват вместо мене „тук“, додето
разберат началниците, че ме няма и през
оградата избягах си додох в Копривщица – и пак в гората… Не ме подириха,
размина ми се „дезертьорството“, ама пак трябва да ходя войник…
И се
срещаме един ден с моя съученичка, пита ме какво правя, а аз и казвам, че чакам
да ме вземат войник. А тя ми вика знаеш ли, че в Пловдивския институт има
профил с физкултура и пеене, а ти беше добър по физическо, що не опиташ. Казвам
на баща ми, а той – след тебе са още четирима, не разчитай на мене за пари, ако
можеш да се издържаш, добре… Подадох си документите и ми казаха кога да се явя
на изпит. Проверявам предния ден списъците – няма ме. В канцеларията ми казаха,
че Копривщица е Софийски окръг, а от тази година и в София се открил такъв
институт, та да вървя на другия ден там на изпити. А то и по пеене трябвало, та
там се поизпотих, ама ме пуснаха, приеха ме де...
После – зор, добре че живеех у леля ми, тя ме
хранеше с нейните деца, най-големия лукс беше да си позволя от време на време
една шкембе-чорба заран в закусвалнята на „Христо Ботев“ наблизо за 20
стотинки… Гладни и студени години, пеша на бегом го взимах до института, който
бе при сегашното спортно министерство. И след една година излязох с диплома № 1
от тогавашния учителски институт-София.
С
мен института завършиха и неуспели през първата година да влязат във ВИФ (Висш
институт за физкултура и спорт) и ме навиват
и там да опитаме. Във ВИФ давали
дрехи, храна и общежитие - евтино, признавала се и военната служба. И от над
1500 кандидати се класирах 36-ти по успех – цедката беше голяма. Приеха ме,
облякоха ни с носени дрехи, ама добри…
Дотук
добре, ама пари?!... Хванах се вечер да чистим стола и яденето без пари.
Направиха ме и административен отговорник на курса, тогава имаше и такава
длъжност. Този „шеф“ водеше присъствията и отсъствията на студентите, участваше
в заседанията на Академичния съвет с равноправен глас с останалите членове на
съвета, преподавателите. А преподавателите ни бяха изключителни специалисти –
повечето бяха завършили в Съюза, Чехия, Унгария. Много от тях бяха професори с
авторитет и признание по целия свят. Страшно се държеше на дисциплината,
присъствието и заниманията се провеждаха на изключително високо ниво.
Живеехме
14 души в една стая в общежитието – 7 двуетажни легла, като казарма. А един
полуден в седмицата си карахме и войнишкото обучение, службата. Първите две
години учехме всички спортни дисциплини. А в 3 и 4 курс специализирахме, аз
избрах борбата. Всяка година се провеждаха
вътрешни първенства на института, а след това и на дружество „Академик“.
Участвал съм и в борбата – двата стила, в щангите, бокс, атлетика – абе, всички
почти спортове на практика. В класическата борба станах втори, Светослав
Стоицев ме надви, той беше завършил школа по борба още като ученик. Първи
станах на вътрешното и общостудентското първенства. Имам призови места и от
републикански първенства.
Много
от състудентите ми по-късно станаха големи спортисти и треньори, като Иван
Абаджиев, с него от тогава сме големи приятели. Той ми е набор, но вървеше една
година напред. След завършването заедно ни произведоха и офицери в Горна
Малина.
При
дипломирането ме разпределиха за преподавател в спортната школа в Пловдив. И
тук специално искам да подчертая ролята на проф. Матеев за по-нататъшната ми
кариера и биография. Отивам аз при професора, казах му, че съм от Копривщица, там бе обявено свободно място за
учител по физкултура, и искам да си се върна. А той ми каза: „Слушай, моето
момче, никой в родното си място не е станал пророк! Като си идеш в Копривщица
какво? Ще ти рекат там: „Ха, дошъл да ни дава акъл на Андрея сина!?...“ И ще се
загубиш като обикновен учител… А ти имаш качества за нещо много повече – върви
в Пловдив! Там ще те оценят по знанията, по амбициите и труда ти!“ След години
оцених мъдростта му и колко е бил прав го потвърди животът ми!
В
Пловдив почнах след завършването през 1956 г., обикалях всички училища, събрах
над 100 деца, бях с тях в залата от сутрин до вечер. В края на първата ми
година там се проведе областно
първенство, а това беше един много голям район, с традиции в борбата и
големи имена –Пловдив, Пазарджик, Смолян, военните поделения и те със силни
отбори. Предложиха ми да стана главен
съдия на турнира, но аз отрязах: „Искам да се боря!“ Шашнаха се колегите и ми
викат, че тука ще ме направят на пестил, ама аз – инат: „Ще се боря, та каквото
ще да стане!“
И
първата седмица в класическия стил 6 срещи имах в един ден – 4 победи с туш и
една по точки – станах първи! Другата седмица – свободен стил. Колегите пак ме
разубеждават – тия турчета са страшни пехливани, ще се изложиш. А категорията
ми бе до 67 килограма – най-многолюдната, по 15-20 участника. Пак ми се случиха
6 срещи на втория ден – всичките ги бих с туш! И това фактически ме направи
треньор. Думата ми след доказаното на тепиха
вече много тежеше и борците много ме слушаха, а преди оспорваха, че
еди-кой си казал така, друг иначе – от предишните им треньори, де. Сега вече ме
гледаха в очите. И така години… В Пловдив се намерихме и с жената Дора, абе
копривщенин и копривщенка… Тя бе студентка там по педагогика, на втората
година, значи през 1958-ма ме намери. И оттогава – няма пущане…
Преди
да ме повикат за национален треньор аз вече имах над 10 години стаж. Повече от
60 републикански шампиони имах във всички възрасти и категории.
Най-впечатляващият успех за мене бе на откритото градско първенство на София за
пионери. А аз вече
от години правех такива преборвания във всяко пловдивско училище. Обадих се, че
искаме да участваме, допуснаха ни, отидохме с 2 състава. Там като ни видяха –
момчетата с оформени вече фигури на атлети, казаха, че може само един отбор…
Чоглаво ми стана за децата, па ги събрах и им казах: „Това е положението,
уплашихме софиянци още преди да сме се сборили, ама… Вие се знаете и решете кой
да се бори, аз не мога да ви деля…“ Разбраха се момчетата, па като подхванахме
столичаните – Дай! Дай! Дай! – 8 шампиони и двама втори!!! И четем на другия
ден във вестниците, че градски шампион на София е станал „Спартак“-София, ние
бяхме извън официалното класиране, но гостите от Пловдив спечелиха 8 златни и 2
сребърни медала…
В
България ние вече бяхме фаворитите, с много първи места и от състезания в
чужбина. По същото време имаше и международен турнир за юноши до 18 години в
Пловдив. Участвахме с два състава и станахме първи и втори. Трети бяха ГДР
(германците). От 1956,след като завърших ВИФ, до 1966 г. вече се бях наложил
като треньор. И есента на 1966 г. от федерацията по борба ме пратиха на
специализация в СССР - Москва, във висшата спортна академия на Съюза – тогава
там бяха най-големите специалисти и борци в света. По това време българите
нямахме дори и една победа над руски борец…
А
пък аз не стоях мирен и само да уча, всеки ден бях в залите и си хващах да се
боря. Силни бяха, но и за ги тръшках и така разбрах, че нито имат четири ръце,
нито пък две сърца… А просто много повече тренират и се готвят, още тогава
правеха по 2-3 тренировки на ден. Намерих им аз цаката, разузнах ги отвътре…
Като се върнах в
България ме викат във федерацията. Това беше 1967 година. И понеже предстояха
европейски първенства за юноши и младежи и с тях имах големи успехи дотогава,
помислих, че ще ме правят треньор на младежките национали. А ми наредиха да
заминавам за Варна – ставаш помощник-треньор на националния отбор мъже – класически
стил.
Само
след няколко дни бях разочарован от стила и методите на работа – аз още в
Пловдив с децата правех по 5-6 тренировки седмично. А нашите национали
тренираха само 3 пъти, дисциплина слаба – разпусната работа. А и старши
треньорът си имаше семейни проблеми, заниманията неефективни, резултатите
никакви… И есента – айде, Филипе – старши треньор!... Аз първоначално отказах,
защото за няколко години се смениха доста треньори и много им се бъркаха отгоре
– най-вече при определянето на отбора. Съставът се правеше от бюрото на
федерацията по борба, а отговорностите се носеха от треньорите!?... „Защо така,
бе другарю Меранзов?!“ – питах Христо Меранзов – отговорник за високото спортно
майсторство в ЦС на БСФС. А той свива рамене – така било прието… След много
увещания се съгласих, но поставих категорично условието никой да не ми се бърка
при определянето на състава, титулярите, методиката на работа и провеждането на
тренировките. Ако се издъня – да си знам, че аз съм си виновен… А не за
грешките и мераците на други аз да нося отговорността. Приеха и ме оставиха да
работя. И докато бях треньор не позволих, а и никой не се опита да ми се меси в
работата.
Е,
имаше там една случка с Боян Радев в началото, но за нея после. До моето идване
за старши треньор България бе участвала на 3 олимпиади в класическия стил. През
1956 г. в Мелбърн Никола Станчев Става шампион, а Крали Бимбалов (той бе на 36
г., само 4 години по-малък от мене…) и Димитър Добрев печелят сребърни медали.
На олимпиадата в Рим през 1960 г. Д. Добрев стана първи.
И
тръгнаха нещата. Борците ме приеха и
слушаха безпрекословно, макар да бях само с няколко години по-голям от някои от
тях. Разбраха бързо, че нещата в отбора са се променили и сега само аз командвам
тука. Имаше ред и дисциплина, работеше се усилено и резултатите не закъсняха.
Голямата звезда тогава беше Боян Радев – олимпийски шампион от Токио 1964
година в категория до 97 кг. Надеждни състезатели с голяма перспектива бяха
също Ангел Керезов, Петър Киров и доста други момчета, които открих по клубове
и казарми. Лагер-сборовете тогава бяха няколко в годината, по месеци, виках над
40 момчета. Абе, аз бях щастлив треньор – можех да избирам от над 50 000
борци в България! А сега…
Та
на един лагер в Дианабад през 1967 г. беше и случката с Боян. Строяваме се за
сутрешна ведрина, а това си беше не разгрявка за сериозните тренировки, а 1 час
тичане, гимнастика, занимания по двойки, физически упражнения и т. н. Гледам, че Боян го няма в строя, а дежурният
докладва, че го е събудил. Нищо, чакаме – 5, 10,20 минути, почват да ръмжат. Аз
– нищо, какво толкова, правя се на луд, ще го изчакаме и пратих да го викат. И
след малко Боян тича и си подсвирква – извинявай, бате! „Бояне – викам му – ти
като си олимпийски шампион, трябва ли 40 човека да те чакат и да мръзнат?!“ А той
се изрепчи: „Ти като станеш като мен – тогава ще ми говориш така!“ Казах му, че като него аз няма да стана. Но
докато съм треньор в отбора ще има ред и дисциплина, и то задължителни за
всички. И му наредих да си събере багажа и да напусне лагера. Той се шашардиса,
явно бе свикнал да се съобразяват с него и да си прави каквото си иска. Но нищо
повече не рече, посумтя, повъртя се и си замина.
Па
като почнаха едни привиквания и увещания – от клуба му „Левски“, от
федерацията, от БСФС - как така без Боян Радев!?... Но разбраха, че съм
непреклонен и на следващия лагер го приех с извинение – повече нямаше никакво
кръшкане и звездомания от негова страна. А ако беше продължил така, едва ли
щеше да стане шампион и в Мексико – първият българин двукратен олимпийски
шампион.
Първите
успехи дойдоха на европейското първенство по класическа борба в Ленинград през 1968 г. Петър Киров стана
европейски шампион за първи път имахме и други медали. През 1968 г. преди
олимпиадата бяхме на лагер на морето, после в Копривщица – 1 000 м. н.в., а оттам
на Белмекен – 2 000 м. Понеже в Мексико е пък 2 300 м., та стъпка по
стъпка се аклиматизирахме. А на Белмекен повечето от тренировките ги правехме
на самия връх – 2 600 м.! И на олимпиадата ние бяхме от малкото отбори, на
които не слагаха кислородни маски и мокри кърпи…
В
Копривщица? Днешната ритуална зала в общината ни бе борцовия салон. А повечето
занимания ги водехме по гората – тичане, борене, упражнения, походи до Богдан,
Барикадите, Бунтовна и обратно…
В
Мексико шампион стана и Петък Киров, взехме и още медали. Но голямото
удовлетворение за мене беше изповедта на Боян след награждаването. Сам дойде в
стаята ми късно вечерта и ми разказа цялото си трудно и нерадостно детство. Той
е отгледан от дядо си, а не от баща си и майка си, сподели ми и още много
интимни и съкровени неща. Тогава всъщност стана голямото пречупване и сърдечна
близост помежду ни.
Стоян
Николов от Златица, лека му пръст, за мене беше най-силният характер и личност
от борците, с които съм работил. Може и да звучи малко пристрастно, защото сме
земляци, но работеше здраво и с голяма амбиция, мотивиран дисциплиниран, да ти
е драго да работиш с него. Жалко, че съдиите години наред не му позволяваха да
пребори съветския борец Анатолий Рязанцев, него фаворитизираха като лидер в
категорията и Стоян така и не успя да стане олимпийски шампион… На последната
олимпиада, когато аз бях треньор, през
1976 г. в Монреал Стоян категорично го надигра, но съдиите пак не му присъдиха
заслужената победа… А беше най-добрият и напълно заслужаваше! Дори колегите
треньори, даже и руснаци открито си признаваха, че Стоян е най-силният, казваха
ми, че ти знаеш - той е шампионът на практика, но… После, като Рязанцев се
отказа. Стоян стана и световен шампион.
И за
да не съм субективен, което си е неизбежно, ето какво пише в историята на
българската класическа борба: „Филип Кривиралчев води националния отбор 10
години. За това време създава 4-ма олимпийски – Боян Радев, Петър Киров – по 2
пъти и още медалисти. (А по-късно и още двама като личен треньор – Георги
Райков и Атанас Комшев), 11 световни шампиони, 17 – европейски. А отборът на
България е световен първенец през 1971 г. в София и европейски през 1973 г. в
Хелзинки. За мене най-голямото постижение като треньор бе именно на тези
първенства. От 10 категории – 9 финалисти, от тях 3-ма световни, 3-ма
европейски шампиони, 6-ма сребърни медалисти и един – шести.
На
една среща с проектоолимпийските отбори в Бояна през 1972 г. година ме викна да
седна при него Тодор Живков и ме пита: „Абе, Кривиралчев, верно ли е, че твои
колеги (включително и съветски другари) са ти предлагали да продадеш някои
срещи – иначе няма медали за България?“ Вярно си беше, ама аз с никого не бях
споделял това, то си се знаеше, но явно са имали добра информация от
разузнаването…
„Герой
на социалистическия труд“ ме направиха през 1972 г. заедно с Нешка Робева,
Петър Киров и Мария Гигова. В Народното събрание Пеко Таков ни връчи златните
звезди и ордените „Георги Димитров“.
Вече не помня каква беше паричната премия, ама помня как ми пилеше
жената - над 1500 лв. после похарчих за черпене, федерацията, отбора, БСФС,
събрах и роднините. То какви ли пари получавахме тогава…
На
олимпиадата в Мексико през 1968 г. класиците имахме двама шампиони – Боян Радев
и Петър Киров. Райко Петров бе треньор на свободния стил, те нямаха шампион. И
още в Мексико ми носят една ведомост, гледам – Райко Петров – 300 долара, Филип
Кривиралчев – 100!?... Рекох на финансиста на БСФС, че ги не ща тези пари, не е
справедливо. И ме викат в ръководството на олимпийската ни делегация и почват
да ми се карат, какъв съм аз, та ще давам мнение как са разпределени премиите.
А те ми говорят глупости, че това е наказанието ми, дето Христо Трайков не
стана шампион… А аз не мирясвам и питам с какво наказаха свободняците, дето
нямат шампион, ами гимнастиците, атлетите…
На другия ден ми носят още пари…
Динко
Петров и Димитър Малинчев, Кирил Петков като методист бяха от помощниците ми, с
които съм работил най-добре и успешно. Работехме много сговорно и колективно, в
екип, както казват днес. Заедно решавахме състава, заедно взимахме всички
решения и ги отстоявахме докрай. Аз от самото начало наложих принципа, че на
даденото състезание ще участва този борец, който е най-добър за момента, никой
няма да ти „легне“, защото си световен или олимпийски шампион. Всеки месец
правехме преборвания, разигравахме предварително бъдещото първенство. А когато
някой състезател нямаше достатъчно добър противник, във всяка част от схватката
му пращахме различни борци – да са свежи, да го затруднят, а и той да си
провери обективно силите. Така момчетата бяха готови и за най-трудните си
противници на големи първенства.
Записал: Дойчо Иванов
