петък, 27 ноември 2015 г.

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ


Щастлив дядо с най-скъпоценните си съкровища - 2014 г.

Братчедите - сестричките Сара и Лора; братята Стоян-Тоти и Лазар-Лари, мама Вени - 2015 г.

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ
25 ноември, 2015-та, сряда

Било е четвъртък през 1954-а, когато съм се появил, малко преди разсъмване, в тогавашното родилно, където сега е детската градина над Скалата в Пирдоп. По това време баща ми Иван бил по Добруджа - сменял с текезесарските молотовки /камиони/ прочутия душански бръбой (картоф) за зърно.

        Затова предишния ден дядо Цено разсилния, роднина и най-близък приятел на дядо ми Дойчо Налбантина, закарал майка ми Паца /Парашкева/ от Стрелча, с двуколката на кметството в родното Душанци до Пирдоп. С поръката: "Да е момче и да подновите името на дядо му!" Е, няколко месеца преди мене се била вече родила и кръстена на дядо ни братовчедка ми Антоанета /наш патрон е Свети Антоний/ , първата на средния ми чичо Васил. Ама, друго си е мъжкото име, нали... Така и станало – Дойчо. Аз съм бил първата унука- момче в родата.
След две години се появи още един Дойчо - първенеца на малкия ми чичо Никола. Така всеки един от братята Дойчеви – ИВАН, ВАСИЛ И НИКОЛА, „Лека им пръст!“, кръстили първото от децата си на своя баща, свекъра – Дойчо Налбантина, изкусен риболовец и ловджия. Желязна традиция за онова време!!!
 Сестра ми пък, първородната внучка, родена в началото на 1951 г. и дотогава принцесата в многолюдното, патриархално семейство, естествено взела името на бабка Любка. Която бе майстор на сноването /подготовка на основата за тъкането на домашните станове, забравен днес занаят…/
Та като се научили за раждането ми, чак от Стрелча, при тогавашните комуникации /!?/, дядко Иван и бабка Иванка – родителите на майка, пратили телеграма: „Да го кръстите на свата! Ние си имаме син /вуйчо ми Атанас/, той ще кръщава на нас, живот и здраве…“
И после често идваха да ни се порадват, пеша чак от Стрелча до Душанци, през Средна гора… /“За дяца са свиди, ама оти па за унуки е толкова мило!? …“ – викаше често дядко Иван/.
През лятото 1956 г., месец след като се роди и „малкото“ Доде -  първородния на малкия чичо Никола, родът се  намножил и с второто дете на средния чичко Васил и стринка Гергана – Митко /“Лека му пръст!...“/. Три години по-късно се пръкна и най-малкото Ценовче от рода – Васко, малкия на чичко Никола и стринка Мария. Които по традиция останаха да живеят в дядковата къща.
А как няколко години сме живели 3 семейства с по 2 деца в къщата на дядко Дойчо и бабка Люба в Душанци - (макар голяма за времето си, а и днес) ?!.... За всяко семейство по една стая – спалня и всичко друго. Кухнята, софрата и всичко друго /под командата на майката-свекърва-бабка - бабка Любка/ – общо…

         Едно време (като ученик и пионерче в Душанското основно училище) си мислех, че съм роден в неделя. Щото не ме влечеше дип работата. Физическата, а и селската – само това бе истинска работа, както мислеха българите тогавашни. Че и повечето от днешните. По тогавашните, па и по днешните, българо-селски критерии, минавах за мързеливичък - не ме интересуваха, абе - направо си бягах, доколкото можеше, от земеделско-животновъдните дела. Гледах повече книгите (и футбола, разбира се).  А старите хора викаха на родителите ми да не ми се карат, като не съм набрал коприва за прасето - това дете книгата ще го храни. Та така и не се научих да кося - не ти трябва, викаше татко, комунизмът иде и всичко ще да е с машини занапред!!! А като поостаря и ме гледаше и се ядосваше, как се мъча и нащърбвам косата му, за да поочистя тревата в градината на село, замислено се почесваше, като му напомнях тези му думи...
По-късно научих и благородната фраза "интелектуален мързел", с която оправдаваме и се заблуждаваме и днес за много си състояния.
Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни, с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който кóпа... За което никой не ни е виновен, нали...

Една от най-страшните клетви на руснаците била: "Дано така и да си умреш на една заплата!" И при една среща на копривщенските музейни работници преди няколко години с колеги от музеите в Банско, основно се обменяше информация кой колко бръбой е продал или колко пари е изкарал от хотелчето. При което аз си пийвах ракийката и се надявах да остана незабелязан в тази дискусия. Но една банскалийка, която гушнах на един блус с намерение да й задам други въпроси, ми заби безпощадно питането  с какво се занимавам - хотел ли, бръбой ли или нящо друго?... "Ами пописвам тук-там..." Признах си изчервен и заслужено засрамен. "Горкият!... - съчувствено ме притисна тя, - Ми,че ти така ще да  си умреш гладен..."


С БЛАГОДАРНОСТ И ОБИЧ НА ВСИЧКИ
ЗА ПОЗДРАВЛЕНИЯТА И БЛАГОПОЖЕЛАНИЯТА!!!

Целувам ръка и на майка ни Парашкева /Паца/ с признателнст, благодарност и обич неизмерна!!!  84-та година кара вече,
 да ни е жива и здрава!
/Макар да ме е много рано родила…/


ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ!
И ЗА МНОГО ЗДРАВЕ: НАЗДРАВЕ!!!
СВЕТЛИ КОЛЕДНИ ПРАЗНИЦИ, ВЕСЕЛА НОВА ГОДИНА!
 ДОГОДИНА, ДО АМИНА!!!



Абе, много си го харесвам този текст...
 Написан на 25 ноември 2010 г., допълнено 2011… И последен вариант – 2015 г.



Дойчо ИВАНОВ

И МАЛКО ИСТОРИЧЕСКИ СНИМКИ ОТ НАШИЯ РОД

Братчедите-Ценовчета: Митко, Дойчо, малък Дойчо и Васко долу. Риболов и плаж по Тополка с чичко Васил.
1966 г.

 ДОЙЧОВЦИТЕ - малкия, Дядко ни и аз  -  1960 г.
Пред родната къща в Душанци 1954 г. Отпред дядко Дойчо и бабка Любка със сестра ми Любка.
Горе отляво - Татко Иван, майка Паца, чичко Никола, стринка Гергана, чичко Васил

1 коментар:

  1. Поплаках си, Доде! Когато ти се обадих за рождения ден едва се сдържах... Гледам снимките и не мога да повярвам, че толкова време мина. Не мина неусетно, защото обичах най-специалния мъж на тази грешна земя... Когато станах част от вашето семейство бях и си останах най-малката :) и по-малкият ви братовчед Васил (на чичко Никола) трябваше да се обръща към мен с "како"... какъв кикот ме хващаше всеки път, когато той съвсем сериозно го изричаше. Иначе съм по-малка от него с 5 години... Сега се разпиляхте... мъжете наследили името на Налбантина... Митко ни напусна твърде, твърде рано, но остави с мен и с вас най-ценното - синът си. Саши толкова много прилича на вас... от мен е само името му... Отплеснах се... Искахме със Саши пак да ти кажем, че те обичаме :)

    ОтговорИзтриване