РЕДОВЕ ОТ БИОГРАФИЯТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

РЕДОВЕ ОТ БИОГРАФИЯТА НА  ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Дойчо ИВАНОВ

Димчо се ражда в Копривщица на 28 март 1887 г. Било е Цветница-Връбница, неделя. Той е шестото, последно дете в семейството на абаджията Вельо Динчов Дебелянов (1826-1896г.) и жена му Цана (Стайка) Илиова Ибришимкойчова (1849-1913г.). Двамата се венчават през 1866 г. Цана – мома на 17 години, а Вельо е вдовец без деца на 40 г. Преди Димчо се раждат: Найда – 1870-?; Иван – 1873-1949; Гунка – 1876-1894; Мария 1881-1968; Илия – 1884-1943.

Родната му къща е строена около 1830 г. от неговия дядо, заможния абаджия и търговец Динчо Дебелян, на когото Димчо е кръстен (рожденото му име е ДиНчо). Братята Вельо и Иван (той пък имал 9 деца) наследили занаята на баща си и живеели заедно в бащиния си дом, в пословична братска любов и съгласие.

Димчо расте тук в едно задружно и заможно семейство, има своето весело и щастливо детство, обграден с грижи и внимание в една автентична християнска, патриархалната, мила и родна копривщенска обстановка, сред прекрасната природа и романтиката на прелестния, възрожденски градец, чиято одухотвореност и красота, дълбока нравственост и виталност попиват в душата му завинаги.

Но това щастливо детство за Димчо продължава само девет години. На 26 юли 1896 година бащата Вельо умира на 70-годишна възраст. Наесен семейството се преселва в Пловдив при най-големия брат Иван, стажант-телеграфист в пощите, който поема издръжката на близките си.

По-късно Димчо ще си дойде само 3 пъти в Копривщица (през 1912, 1914 и 1915 г.) – това е документирано, но вероятно си е идвал повече пъти, и като ученик в Пловдив, и при други случаи), за по ден-два. След посещението на родния град през 1912 г. той написва шедьовър си „Да се завърнеш в бащината къща…“ Интересното е, че той, който изпява едни от най-нежните и прочувствени стихове за бащината къща и родното огнище, за майката и родната стряха не написва и стих конкретно за Копривщица, не споменава името на родния си град и в останалите от него писмени документи!?…

Но още от раждането му, родният градец и бащиният дом са най-важната и неотменима частица от неговото същество. А в детството му вече така попиват в неговата душа и сърце, в сетивата на бъдещия поет, че Копривщица просто блика с цялата си романтика, изключителна духовност и вълшебна прелест в неговите бисерни строфи.

Димчо продължава образованието си в Пловдив и тук, в прогимназията, пише първите си стихове. После учи в Ихтиман (където се мести семейството след назначаването на брата Иван за началник на пощата там) втори и трети прогимназиален клас, връща се пак в Пловдив, за да продължи в гимназия. При тези странствания и липса на контрол, с буйната си натура занемарява училището и повтаря една година, една и пропуска.  А от 1904 г. се местят в София с майка му и брат му Илия. Подпомагат с братска любов и солидарност от братята и сестрите си, Димчо завършва през 1906 г. Първа софийска мъжка гимназия с пълно отличие. По това време публикува и първите си стихове. Най-напред в сп.“Съвременност”, после често печата в други периодични издания (приживе той няма издадена книга).

През 1907 г. се записва за студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Води се за студент до 1915 г., почти до войната, но посещава рядко лекциите, най-често литературните при д-р Кръсьо Кръстев и проф. Иван Шишманов. От една страна е трябвало да работи, за да се издържа. От друга пък е бил и твърде “несретен”, непрактичен в битово-житейски смисъл. Не бил така „талантлив“ като днешните студенти – да учи ида работи… И поради тези “комплексни” причини заверява семестри колкото да отлага  казармата.

Започва работа в Централната метеорологична станция, после е стенограф, репортер, коректор. Превежда от руски и френски, научени в гимназията, които усъвършенства с много, много четене. Издадени са книги с негови преводи на “Притчи и параболи” и “Любовни писма” от Мултатули; ”Афродита” на Пиер Луис; разкази на Анатол Франс под заглавието “Изворът на Света Клара”; “Ричард ІІІ” на Шекспир (от руски), “Скъперникът” от Молиер. В периодичния печат излизат преводите му на стихове и проза от Жан Мореас, Сергей Позняков, Йохансон Йенсен, Петер Алтенберг, Пол Тамиз. От българските поети Димчо се прекланя пред Пенчо Славейков и Яворов.

Бързо намира своята среда и приятели сред т.н. “бохеми” – млади интелектуалци, за които служенето на “чистото изкуство”, на поезията и музите е смисъл и съдържание на живота им, тяхна свещена мисия. Димчови другари са Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Николай Лилиев, Константин Константинов, Людмил Стоянов, Йордан Мечкаров, Георги Машев, Тихомир Геров, Георги Михайлов, Коста Кнауер, Йордан Йовков, Николай Райнов, Гьончо Белев, Теодор Траянов, Гео Милев и други още видни интелектуалци – поети, журналисти, преводачи, художници, артисти.

Негови кумири са т. н. “прокълнати поети” – Верлен, Бодлер, Франсис Жам, Балмонт, Белий, Брюсов, Надсон и други, които чете в оригинал, с преклонение, “до главозамайване”.  И това е много важно за него като поет – познавайки в оригинал великите „първомайстори“ - неговият талант твърде бързо достига тяхното ниво, за да сътвори, без да го осъзнава, и доста по-изящна и стойностна поезия, както ще констатират по-сетне литературните историци. Дебелянов е един от най-образованите български поети, признат авторитет и познавач на българската, европейската и световна литература.

Както повечето гении и хора на духа Димчо е непрактичен житейски. Препитава се с различни занимания – най-често непостоянни и лошо платени. Въобще - битово животът на “…скитника нерад… ” е несретен и неподреден, подобно на много още подобни нему “братя во Аполоне”. Той все живее в недоимък, не свърта къща, не създава и семейство.

Но материалните несгоди не сломяват гордия му дух, не поразяват изящния му талант. Напротив – трудният живот сякаш го стимулира и провокира, за да работи все повече и по-упорито, да пише, преписва и преработва до съвършенство стиховете си. И да сътвори една невероятна по своята изящност и музикалност поезия, със звънки рими и обаятелна чувственост, с изключителна дълбочина и сила на въздействие. Магнетично и вълшебно е въздействието на Димчовата лирика с нейната човечност, копнеж, изповедност, искреност и истинност, топлота.

Неговата светла, нежна и романтична поезия от век насам вълнува, възторгва и разплаква, ражда копнения, пориви и трепети, докосвайки най-съкровените струни на човешката душа. Тя отдавна вече е част от духовната съкровищница на България – обичана и търсена, чете се жадно и томително, и е сред най-драгоценните бисери и на свеовната поезия. Магия и опиянение струят от Димчовите пленителни строфи, звънките му рими отекват в сърцено на всеки. При това стиховете му се отличават с една изключителна и същевременно изящна простота та езика, написани са с “най-обикновени и ежедневни думи”. Те са толкова “прости и естествени”, че сякаш не четем написаното от някой друг, а това са наши, собствени мисли и чувства, които ни вълнуват в момента. Толкова силни и въздействащи са с тази изящна простота. Разбира се, това е само на пръв поглед и е резултат от непосредственото емоционално въздействие на гениалните му строфи. Всъщност, сигурно и това е част от свещената тайна и магия на таланта, която се дарява от Създателя на малцина Избрани – с прости и обикновени думи да предаде най-съкровените човешки чувства. И то така, че да ни пленяват и вълнуват, да ни обсебват изцяло.

По-малко известно е, че Димчо е и блестящ сатирик – наред с веселите, шеговити стихове, създава и стихотворения с една остра самоирония и жесток сарказъм. Има и сполучливи опити в проза, литературни статии и анализи. Бил е изключително информиран по всички сфери, имена и явления в българската и европейската литература. Запазените писма на Димчо пък са един превъзходен образец на епистоларната литература. Те са толкова нежни и съкровени, че е трудно да се каже дали лириката прелива в проза или обратното – така органично близки и единни са тези жанрове от творчеството му.

Буен и жизнерадостен младеж, среден ръст, плещест, с буйна кестенява брада,  Димчо е типичен балканджия, копривщенин – трудолюбив и сърдечен, той е обичал и да се повесели с приятели, често са се събирали да попеят и попият, да поспорят, че да се и поскарат понякога. Даже и да се посбият и да направят скандал в някоя кръчма или на улицата – „Като се понапием – идва време и да се псбием…“. А после да преспят в полицейския участък.

Гениалния поет е и блестящ рецитатор, един от малцината български лирици и до днес, който великолепно е рецитирал свои и чужди стихове, на руски и френски. С буйният си характер и горещ темперамент (зодия „Овен”) Димчо все се е стремял да бъде начело на бохемската им компания, да наложи своите схващания за най-правилни и водещи. Особено вечер, след няколко чаши вино, когато е ставал и сприхав, и заядлив, и язвителен, много по-различен от “ежедневния” Димчо. А през деня е всякога засмян и при най-тежките несгоди, благ и отзивчив, с романтична и състрадателна душа, той всякога е бил готов да услужи, да помогне и с последните си стотинки, често давани на непознати хора, но според него – по-гладни и нуждаещи се.

От ноември 1912 г. до август 1913 е войник в Самоков. А от септември 1913 до март 1914 г. се обучава в Школата за запасни офицери в Княжево и я завършва със звание офицерски кандидат. През септември 1915 г. е произведен в чин подпоручик.

На 8 октомври 1913 г. във Враца умира майка му Цана, където е живеела при най-голямата си дъщеря Найда.

Димчо много е обичал да пътешества, винаги при случай е напускал „“… тази малка и зла София…“), гостувал е на братята и сестрите си, на приятели, с преклонение се е потапял в лоното на природата, за да създаде едни от най-прекрасните си стихове след приказни преживявания. Увличал е в пътешествията си „скитника нерад“ и свои приятели, които по-късно ще разказват за среднощните туристически „походи“ до Горублянското ханче и Кремиковския манастир. А след едно юнашко разпиване в бирария „Батенберг“ посред нощ тръгват за Витоша и водени от Димчо осъмват на Черни връх. През лятото на 1914 г. Димчо преживява едни от най-щастливите си дни в дебрите на Родопа планина – „работи“  като пожаронаблюдател в резервата „Беглика“ край Батак.

От 1 октомври 1914 г. е докладчик във Върховната сметна палата. България се включва във войната през септември 1915 г. На тази длъжност подпоручик Дебелянов първоначално е граждански мобилизиран, освободен от армията, и не заминава на фронта веднага със своите съвипускници от школата. В края на годината обаче мобилизират и освободените дотогава, и през януари Димчо получава своето назначение и заминава на фронта. Той изпълнява най-съвестно дълга си (.. той имаше една невероятна, до болезненост развита съвест…“ – Гео Милев) и не прави като някои свои другари, „скътали се“ на някоя тилова службица. Поетът прави това не от някакви патриотарски или военолюбиви чувства. Като хуманист и просветен човек той мрази това кърваво и страшно явление войната. Но заминава на фронта по същата логика, по която Ботев се качва на “Радецки”, а Яворов тръгва за Македония - дългът на поетите е да бъдат при народа си. Или още – съдбата на великата личност е “под индиго” съдбата на неговия народ.

Подпоручик Дебелянов пристига в своя 22-ри пехотен тракийски полк от Седма рилска дивизия, който е по бойните полета в Югозападна България, на 29 януари 1916 година. Частта му е на позиции в района на гара Удово, Македония, южно от Скопие по течението на Вардар, близо до Гевгели. По Великден, в края на април и началото на май, Димчо е в отпуск. Гостува на сестра си Мария в Самоков, за няколко дни е и в София.

С развитието на бойните действия полкът се придвижва на юг, за да заеме позиции през лятото между градовете Серес и  Демир Хисар. Фронтовата линия е преминавала по левия, източния бряг на река Струма. Днес градчето Демир Хисар се нарича Сидерокастрó, и е в пределите на Гърция, на 20-на километра на юг от българо-гръцката граница при Кулата, до магистралата за Солун, вляво от  река Струма. Тук подпоручик Дебелянов е адютант на командира на 2-ра дружина майор Тома Томов – интелигентен човек, който внимателно е държал Димчо близо до себе си, за да го опази, докато е могъл, от изпращането му на бойната линия.

През нощта на 30 септември започват ожесточени сражения със съглашенските англо-френски войски. Срещу Димчовия полк е воювала 10-та ирландска пехотна бригада. Загубите са огромни, частите остават почти без офицери и подпоручик Дебелянов, по категорична заповед от щаба на полка, е изпратен да замести убитият командир на пета рота и загива на 2 октомври 1916 г., около 10.30 часа преди пладне, водейки войниците си в атака. На 29 години, 5 месеца и 23 дни.

Погребан е в двора на черквата “Благовещение на Света Богородица” в южния край на Демир Хисар на другия ден, 3 октомври. А през 1931 г. по инициатива и със средства на Кръжеца “Живо Слово”, чиито членове с рецитации и сказки популяризират българската литература и така събират пари за осъществяване на идеята си, костите му са пренесени и положени в гробищата на старата копривщенска църква “Успение Богородично”, близо до родния му дом, на 23 август 1934 г.

Пак по инициатива и с пари (а и множество дарения) на това уникално сдружение, съставено от най-видните за времето си български артисти и интелектуалци, е създаден надгробният паметник на Димчо, който проф. Иван Лазаров даром извайва. Скулптурата символизира вкаменената от скръб Майка, вечно чакаща своя син да се завърне. А още и признателната Родина, Отечеството, което скърби за загиналите си синове. На 19 август 1934 г. тя е тържествено осветена на гроба на поета. През 1968 г. статуята е преместена в двора на музея, а на гроба е поставено точно копие, дело на ученика на Ив. Лазаров – скулптора Борис Кадийски.

Родната къща на Димчо Дебелянов е възстановена през 1957-1958 г. и е открита за музей на 5 октомври 1958 г. Днес тя е вече така романтизирана и опоетизирана от съкровените стихове на нейния “светъл син”, че сега тя е наистина “бащина и родна” за всеки прекрачил нейния праг и пристъпил  в “ ... тихия двор с белоцветните вишни...”, омагьосан и очарован от стиховете му.

Всяка година в средата на август Димчовите приятели и почитатели се събират в тихия двор за Дебеляновите поетични вечери, на които се връчва и Национална литературна награда “Димчо Дебелянов”. Тук се провеждат и открити уроци, изнасят се концерти и премиери на книги, срещи на поети и литератори, семинари и други литературни и културни мероприятия.

Експозицията запознава с живота и творчеството на поета. Изложени са неговите книги, първата му книга е издадена през 1920 година от неговите приятели Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов, която написва и един великолепен предговор. Подредени са също някои от многобройните издания и преводи на неговите стихове, негови преводи, копия от публикации, писма, ръкописи, снимки и документи. Сред най-ценните експонати са личното му евангелие, джобен бележник с автопортретна скица, войнишките му куфарче и манерка от фронта. Последната експозиция е от 2007 г.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

ЖИВОТОПИС

28 март 1887 г. – Роден в Копривщица

26 юли 1896 г. – Умира бащата Вельо и семейството се преселва в Пловдив

1896-1899 г.  -  ученик в Пловдив

1899-1901 г. – ученик в Ихтиман ?

1901-1904 г. - ученик в Пловдив

                                  1906 г.

1904-1906 г. - ученик в Първа софийска мъжка гимназия

Април – Печата първите си стихове в сп. “Съвременност”

Посещава Търново с ученическа екскурзия

Юни - Завършва с пълно отличие Първа софийска мъжка гимназия

Юли  - Започва работа в Централната метеорологична станция

1907 г.

През лятото в Долна баня се запознава с Николай Лилиев

Есента се записва студент в Софийския университет

1908 г.

Запознава се с Димитър Подвързачов, Георги Райчев и други интелектуалци. Навлиза в литературните среди.

Публикува все по-често в печата

1909г.

През лятото  на почивка във Варна

1910 г.

С Димитър Подвързачов издават първата “Антология на българската поезия от Вазова насам”, в която Димчо участва със свои стихове.

Пише и публикува култовото си стихотворение „Черна песен”

1911 г.

През април посещава Атина обществена екскурзия

В тези години израства и узрява като поет

1912 г.

През лятото посещава Копривщица, а след това написва “Да се завърнеш в бащината къща”;  започва “Легенда за разблудната царкиня”

31 октомври 1912 – август 1913 г.

Войник в Самоков. През март-април пътуват на фронта до Одрин с подаръци за победителите

Септември 1913 – март 1914 г.

Обучава се в Школата за запасни офицери в Княжево

8 октомври 1913 г. – Във Враца, където живеела при дъщеря си Найда, умира  майка му Цана

Януари 1914 г.

Излиза бр.1 на сп. “Звено”, издавано от Д. Д. и негови приятели

Май – август 1914 г.

 Пожаронаблюдател в резервата „Беглика“ край Батак

1 октомври 1914 – януари 1916 г.

Докладчик във Върховната сметна палата

29 януари 1916 г.

Пристига на фронта в своя 22-ри Тракийски пехотен полк, който е по бойните полета в Югозападна България

Март - април 1916 г.

 По Великден е в отпуск в Самоков и София

+ 2 октомври 1916 г. 

Загива в ожесточено сражение между селата Горно и Долно Караджово, днес в Гърция. Погребан е на 3 октомври в двора на черквата “Благовещение на Света Богородица” в Демир Хисар (днес Сидирокастро) в Гърция

Януари 1920 г.  – излиза първата му книга

Август 1931 г.

Костите му са пренесени в Копривщица и на 23 август са положени в родна земя

19 август 1934 г.

Тържествено е осветен надгробният му паметник

5 октомври 1958 г.

В родната му къща е открит музей