По историята на Димчовия музей

КЪЩАТА - БАЩИНА И РОДНА 

 ЗА ВСЕКИ БЪЛГАРИН

 

По историята на Димчовия музей

Дойчо ИВАНОВ – уредник на музея

“За българина – това е къщата на ангелите.

Тук  всичко е стародавно, изпълнено

с приказна красота, със спомена.

В нея сякаш е закодирано

невероятното вълшебство на детството,

по което тъгуваме цял живот.”

Георги Н. Киров

         На 5 октомври 1958 година се случва нещо необичайно за България – открива се един музей на поета, който още приживе си е спечелил любовта на ценителите на поезията по света и след кончината му става най-любимия поет на българите.

         Музеят на  Димчо Дебелянов е един от най-необикновените български музеи. Той е може би единственият, който възниква и се създава вследствие на всенародната, нестихваща през годините, всеотдайна и спонтанна любов на всички истински българи към поезията и личността на най-нежния, на най-изповедния и съкровен български лирик.

         Първият музей в Копривщица е уреден през 1930 година в читалището. Това е обща музейна сбирка с различни отдели: история, етнография, революционно движение, видни копривщенци и т. н. През 1935 г. музеят, значително обогатен вече, е разположен на първия етаж в Каблешковата къща, назначен е и първият "щатен" музеен работник.

         Копривщица е обявена с правителствени постановления за "Град-музей" през 1956 г., а за "Архитектурно-исторически резерват" през 1971 г. От 50-те години на ХХ век в града се разгръща едно наистина масово "музеестроене", като най-напред са открити къщите-музеи "Любен и Петко Каравелови" и "Тодор Каблешков" - 1954 г. След тях се отварят и битов музей "Ослекова къща" - 1956 г.; "Димчо Дебелянов" - 1958 г.; етнографски музей "Лютова къща" - 1965 г. и къща-музей "Георги Бенковски" - 1966 г.

         Около пренасянето на костите на поета в Копривщица, изработването и освещаването на надгробния паметник на Димчо, се отваря отново темата за възобновяване на бащината му къща и обръщането й в музей. Софийският вестник "Победа" в бр. 258 от 8 февруари 1936 г. пише: "Образуван е комитет за възобновяването на родната къща на поета Димчо Дебелянов в гр. Копривщица. За да се сдобие с необходимите средства, комитетът ще уреди в София и из провинцията сказки и четения, посветени на безсмъртния поет. За повече сведения и дарения може да се обръщате към секретаря на комитета Добромир Чилингиров. Комитетът е сложил под печат ново издание на стиховете на Д. Дебелянов и книгата на Владимир Русалиев "Животът, любовта и смъртта на Д. Дебелянов". Приходът от тях ще отиде за превръщането на родния дом на поета в музей”.

         Но работата явно не е подхваната с ентусиазма и вещината, характерни и толкова ефикасни за кръжеца "Живо слово" при пренасянето на костите на Димчо и създаването на надгробния му паметник. А и следващите военни години пречат на осъществяване на замисленото.

         И така, възстановяването на Дебеляновата къща започва двадесетина години по-късно, през 1957 г. Както е известно, тя е строена през 1830 г. от заможния абаджия и търговец Динчо Дебелян, дядото, на когото по-късно ще кръсятт бъдещи поет. От шестте му деца в бащината къща остават да живеят синовете му Иван и Вельо (бащата на Димчо). Те наследили занаята и търговията на баща си и били братски привързани един към друг. И макар и богати люде, никой от тях не иска да напусне бащината къща и да си построи друг дом. Затова, когато семействата стават многолюдни (Иван е имал 9 деца, а Вельо - 6, Димчо е най-малкият), братята хвърлят жребий и разделят бащината си къща - в западната половина живеят Димчови, а в източната част - семейството на чичо му Иван. Затова и двора има и днес две големи порти, а през средата е имало ниска каменна ограда с дъски отгоре и комшулук. Обособили се две отделни домакинства, но иначе братят продължили да работят и търгуват заедно до края на дните си (те така и починали в продължение на година - Иван през 1895, а Вельо през 1896 г.). А  семействата живеели в пословично,  дори и за патриархална Копривщица, разбирателство и обич.

         След смъртта на бащата Вельо на 70-годишна възраст на 26 юли 1896 г. (Димчо е бил на 9 години, току-що завършил 3-то отделение) семейството се преселва в Пловдив при най-големия брат Иван, стажант-телеграфист в пощите, който поема първоначално издръжката на близките си. Димчовата половина от къщата е изоставена и се руши, а Димчо се завръща в родния дом само три пъти (през 1912, 1914 и 1915г.), за по ден-два, при роднините. /Според някои косвени сведения Димчо си е идвал и като ученик в Пловдив, а и по-късно, но това са документираните посещения/. Докато братовчедите му, които след няколко години също се изселват в София, идвали тук да летуват и поддържали своя имот. Сигурно затова и повечето от известните ни стари снимки, по повод препогребването на костите на Димчо, освещаването на паметника и други поводи, са направени именно пред чичовата му къща. За съжаление, тези снимки не са много, няма снимки и по-подробни описания за състоянието на къщата преди възстановяването, както и от самия процес на възобновяването. Разполагаме единствено с вестникарски публикации и със спомените на архитект Вельо Дебелянов, който възстановява къщата. Тук се опитваме да систематизираме тези оскъдни данни.

         Арх. В. Дебелянов е първи братовчед на Димчо - син на чичо му Иван, пет години по-малък, също роден и отрасъл в тази къща и кръстен на чичо си  Вельо. Участник във войната и тежко ранен на Добруджанския фронт, той след това завършва архитектура в Прага и има големи заслуги за проучването и описването на архитектурно-историческите ценности в Копривщица, за започването на мащабни дейности по опазване и реставриране на старините, и за обявяването й за град-музей, за изграждането на мемориални паметници и други крупни обекти в града и околностите. Бил е кмет и главен архитект на града. В спомените си, копие от които се съхранява и в Дирекцията на музеите - Копривщица, /по-късно издадени в книгата „С Копривщица в сърцето“ от внука му Борислав Виларов/ той пише:

         “Често работата ни намира, без да я търсим. Срещнах се случайно с арх. Борис Марков (навярно през 1957 г. - б. а.), директор на Института по опазване на старините, който ми каза: "Колега Дебелянов, отиди в Копривщица да възстановиш къщата на братовчед си Димчо Дебелянов. Само ти можеш да свършиш тази работа, защото я помниш. Нямаме никаква снимка. Ти си роден и живял в нея, заедно с братовчеда си сте играли в детинските си години, а след изселването на Димчовото семейство ти оставаш неин обитател и пазител. Най-добре ти я помниш и ще я възстановиш в истинския й вид." Не можех да откажа, а и когато се касае за Копривщица, а сега и за родната ни къща, бях готов на всичко. Заминах за Копривщица и започнах да възстановявам от основи разрушената Димчова къща."

         По-нататък в спомените си арх. Дебелянов описва своето разочарование и неприятностите, които му се създават от тогавашния кмет и управата на града. Затова и гледал да е повече на обекта, покрай майсторите, избягва контактите с местните велможи. От спомените му става ясно, че първоначално той е смятал, че трябва да възстанови Димчовата половина от къщата, която да стане музей, както и да възобнови оградата между двата имота. Като бащината половина на архитекта да си остане негова собственост, на братята и сестрите му. Докато местните управници са кроели планове как да вземат и неговата собственост и му забраняват да прави оградата:

         "Не можаха ли човешки и дружески да ми съобщят, че искат да вземат и нашата къща за разширение на музея на Димчо?… Нима щяхме да се противопоставим на една доброволна спогодба и една справедлива обмяна? Нужно ли беше това насилствено отчуждаване и тази грабителска оценка? Само оборът струва повече от това, което ни се даде, и от собственици ни направиха съсобственици (с наследниците на Димчовата къща стават съсобственици на друга къща, с която са "обезщетени"  за сметка на бащиния им дом - б. а.) на най-лошото владение, да сме в зависимост един от друг... 

… А най-вече те (управниците - б. а.) не обърнаха внимание на това, че се нарушава историческата истина. Димчо не е излязъл от тази вече голяма къща и просторен двор, а от половината къща и половин двор…

… Напуснах с болка на сърцето родния си град. Винаги идвах тук с голямо желание, за да работя за него, но го напущах разочарован и за всичко, което бях направил ми се отплащаше с голяма неблагодарност…"

И на друго място (спомените се предават избрано, а не според подредбата от автора им - б. а.): "Това (неприятностите - б.а.) не ме спираше да оглеждам да бъде всичко завършено както трябва, както си го спомням и както беше, за което напъвах мисълта си и цялата си памет. Разбрах, че не съм работил напразно. Когато дойде братовчедката ми Мария, сестрата на  Димчо, с вдигнати нагоре ръце се втурна към къщата, като викаше и стенеше: "Ох, къщичката ми, къщичката ми!… Къде си Динчо, къде си братко да я видиш!…" Плачех и аз, но се радвах, че съм успял да възстановя Димчовата къща в истинския й вид. Нали през всичкото това време неговият образ беше пред мен, мислех за нашите детски години и игри, и неведнъж и аз съм повтарял: "Къде си Димчо, къде си, братко,  да видиш твойта свидна бащина къща, за която тъй много копнееше душата ти, и  за която се откъсна от сърцето ти прекрасната ти творба "Да се завърнеш в бащината къща". Не веднъж в захлас съм си мислил и въображавал: колко ли би се зарадвал Димчо, ако можеше да се завърне и види това, за което цял живот копнееше!…"

         Възстановяването на къщата става по решение на Министерския съвет. Ръководител е арх. Вельо Дебелянов с помощник арх. Д. Василева, технически ръководител е Янчо Стоичков. Помага със съвети, спомени и дарява лични вещи на  поета сестра му Мария Дебелянова-Григорова.

         Заедно със строежа върви и подготовката на музейната експозиция. Неин автор е художникът-реставратор от Самоков Георги Белстойнев. Той я изработва цялостно и завършва заедно с други свои колеги. Рисува и така популярният портрет на Димчо, на майката, прави маслени картини на къщата, на лобното място, тези произведения днес са в експозицията на музея. Активно е и участието на копривщенския художник и журналист, дългогодишния  отговорник и говорител на местното кабелно радио Сашо Божинов ("Лека му пръст!"…) по това време абсолвент в журналистическия факултет на Софийския университет.

         Официалното откриване на музея става на 5 октомври, неделя, 1958 г. Информацията от печата можем да обобщим така:

         Пред многолюдно множество от града, района и цялата страна тържествата са открити в двора на къщата-музей със слово на директора на музеите в Копривщица Петко Теофилов. Официално слово изнася Павел Матев - секретар на Съюза на българските писатели. Председателят на Околийския народен съвет-Пирдоп (по това време град Копривщица е в състава на Пирдопска околия - б. а.)  Димитър Самодивкин прерязва трикольорната лента и обявява музея за открит. След разглеждането на експозицията се състояло поклонение на гроба на поета, където слово произнася писателят Веселин Андреев. Както и при освещаването на паметника през 1934 г., са хвърлени венци от самолет. Единият от тях пада точно на паметника. Вечерта в читалището е изнесен рецитал по творби на Димчо.

         И един спомен от откриването на музея от Сашо Божинов (Това бе една уникална и колоритна личност – художник и водещ на местното кабелно радио, наречен с право "последният копривщенски бохем") , който съм слушал няколко пъти от него: "След свършването на официалното тържество народът се разотиде, а големците с директора отидоха да се черпят в неговия кабинет. Е, и за нас се бяха погрижили: с Гошо Белстойнев и колегите си имахме дамаджана вино (това ни стигаше), а и добро мезе. Наляхме чашите, чукнахме се за Димчо, после за нас си и т.н., а по едно време гледаме, че в къщата още се разхожда една жена. Направила ми бе впечатление още на откриването, сред множеството -  висока, стройна и с благородна осанка, макар и вече на години - с трайни и впечатляващи следи от някогашна голяма хубост. Тя излезе на двора, а аз като по-млад отидох да нагледам музея преди да затворим. Като минавах покрай първата книга за впечатления от музея, като че нещо ме жегна да погледна, и прочетох последните редове, изписани с красив, бисерен почирк: "След сетнята среща аз жадно те търсих… На истинския човек и поет Димчо Дебелянов!" - Иванка Дерменджийска-Горинова. Изтръпнах от вълнение - та това бе легендарната любов на Димчо, за която толкова бях чел!…" Изтичах на двора и целунах ръката й: "Моите почитания госпожо!!! Но вие трябва да бъдете сред най-първите гости!" И въпреки съпротивата й я заведох в кабинета на директора. Петко Теофилов се зачуди като ме видя, но като му казах кого водя, и той светна целия. Оставих гостенката при него, а аз се върнах да си допием винцето с Гошо Белстойнев".

МУЗЕЯТ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ И ДНЕС

С годините първоначалната експозиция многократно е преустройвана, обновявана и допълвана. Най-значимата промяна е през 1987, за стогодишнината на Димчо. Тогава е осъществена изцяло нова експозиция с автор на идейно-тематичната част Надежда Александрова и изпълнител на пространственото оформление арх. Йордан Иванов. Дело на арх. Й. Иванов е и цялостното обновяване на експозицията за 120-годишнината на Димчо през 2007 г. И частично през 2012 г. за 125-годишнината на поета.

Днес в музея от по-старите експозиции в същия вид са запазени типичната копривщенска кухня ("вкъщи") на първия етаж и родната стая на поета на втория. В предните стаи (собите) на първия етаж сега са експонирани картини от фонда на Дирекцията, вдъхновени от Димчови произведения. В лявата - "модернизъм", а в дясната "реализъм“. Изработени са и финансираните от Дирекцията филми за живота и творчеството на Димчо, които ще бъдат прожектирани пред посетителите. Основна част в експозицията заемат книгите: с Димчови произведения и преводи от него; с преведени негови стихове на други езици и многобройните томове със спомени, литературни анализи, документалистика. В залите на музея по един съвременен начин са възпроизведени и експонирани факсимилета от Димчови ръкописи, родословното дърво на рода Дебелянови, много снимки, картини, документи, копия от публикации в пресата, животопис на поета, карти на лобното му място и други еспонати. Особен интерес представляват малкото запазени лични вещи на Димчо - джобен бележник с автопортретна скица, личното му евангелие, което той винаги носи със себе си, както и походните войнишки куфарче и манерка, с които си е служил на фронта. (Преди десетилетия в ексозицията е било и джобното фенерче на подпоручик Дебелянов от фронта, за съжаление откраднато  и безвъзврато изгубено… - б. а.)

С обновяването си Дебеляновият музей стана първият в Копривщица, където надписите в експозицията са на два езика - български и английски. На тези езици е и документалният филм за поета. А Димчовите стихове вече звучат в музея на пет езика - български, руски, английски, немски и френски. Имаме и няколко варианти на аудио записи на неговите произведения, изпълнени от видни артисти и от архива на БНР.

Десетки хиляди са посетителите, които годишно идват на поклонение в "тихия двор" и "бащината къща". В музея се организират литературни вечери, премиери на книги, чествания, открити уроци и различни други прояви.

Магията на Димчовата поезия, нейната чаровност и романтика, драматичният му, бурен и пълен с емоции и повратности живот, отдавна са се слели в една легенда, която намира своето естествено въплъщение и продължение в родния му дом, след като къщата става музей. Една магическа реалност, мястото е опоетизирано и романтизирано от вечните му стихове, придобило сякаш с годините едно вълшебство - единство на поезия, живот и дух, една осезателна енергийност, благодарение на всичко това. И днес - всеки одарен  да може да почувства това вълшебство, вълнуващо да усети и да преживее тук "магията Димчо", наистина да се почувства в "бащината къща" – домът бащин, свят и роден за всеки българин. Извечен е стремежът всечовешки все да се завръщаме и да се завръщаме в него, в Бащиния дом. Където и по Майката-Земя да се намираме...

-------------------------------------------------------------------------------------------

Дирекция на музеите – Копривщица

Къща-музей “Димчо Дебелянов”

        1. Предоставяме:

        -  пълна био-  библиография за Димчо Дебелянов;
        -  консултантска помощ.

        2. Организираме:
        -  литературни вечери;
        -  литературни четения;
        -  литературни чествания;
        -  премиери на книги;

        3. Изнасяне на уроци.

        4. Провеждане на беседи, семинари и диспути.
   
        5. Осигуряваме:
        - лятна читалня и работа с богат архив от документи;
        -  условия за научно-изследователска работа;
        -  отмора и наслада в "тихия двор".

Музеят работи от 9.30 до 17.30 ч. През зимния сезон – 9-17 ч.

 Почивен ден - понеделник

ЗА КОНТАКТИ:

Къща-музей “Димчо Дебелянов” - Копривщица

Тел. 088/ 574 36 61

www: store2.data.bg/dimcho/index.htm

E-mail: debelyanov_museum@abv.bg

ДОЙЧО ИВАНОВ -уредник

Тел. 088/635 35 19; 088/ 568 24 91; 087/ 741 01 33

E-mail:   doicho54@abv.bg