В памет на

ЦОНЬО ВАСИЛЕВ НЕДЕЛКИН

1930-2021 г.

                        Роден и починал в село Галиче, Врачанско

    Напусна ни един прекрасен човек и приятел, талантлив поет и публицист. На младини е активен член на опозиционното БЗНС. Заради което е репресиран и изключван от университета. И  след като го завършва е изпратен по наказание в Копривщица.

    Повече от 30 години е учител и активен общественик в Копривщица. След пенсионирането си се връща в родното село.

ПРИЯТЕЛЮ, ПОКЛОН И СВЕТЛА 

 ТИ ПАМЕТ!

ЕСЕННА ГОРА

 Цоньо НЕДЕЛКИН

И аз сам не мога да си обясня защо, но от юношески години най-обичам есента. Но не заради плодовете, натежали в градините, нито пък за меда, стаен в кехлибара на лозята. А заради есенната гора. И досега не мога да забравя многобагрието на лъките край река Скът, където отраснах. Любувах им се всяка есен и всяка есен те ме окриляха, даваха ми някакви невидими криле за полет и труд.

Истински богат и щастлив обаче се почувствах много по-късно, в Средна гора, където дърветата, сякаш заловени за ръце, навлизаха в Копривщица, та да я направят още по-прелестна. Ето, нагоре по Бяла река, над широкия пояс от иглолистни насаждения, вечно зелени – но лишени от чара на преображението, буковите гори пламтят в най-различни цветове. Преобладава златистият, но някъде той е леко порозовял, другаде е червен и гори като истински пламък, а на други места е кърваво-ален.

Освен буките, в златни дрехи светят тополите и брезите, бакърено червени са дивите круши, дрянът и тук-таме прокрадналите се ясени. Тези багри примамват очите ми, но не те, а нещо друго ме повежда натам. Какво е то? Дали тишината, в която се чуват дори моите стъпки и пропукването на случайно сгазени съчки, падането на листата, което не е така звънко, както го определя поетът. А е по-скоро безшумно. Не знам. Важното е това, че ми е приятно, че удивителна лекота ме обзема, че въздухът в този слънчев и спокоен ден е особено благ и здравотворен.

Птици като че ли няма в есенната гора, пък и ако ги има, те сякаш са забравили да пеят и прехвръкват безгласни насам-натам. Идва зима и те сигурно знаят това, но не изглеждат уплашени и разтревожени. Напротив, сякаш спокойствието на есенната гора е направило летежа им по-плавен.

И може би тъкмо това спокойствие, в което човек може с часове да другарува и в сърцето си да запали пламъчето на една нова песен, ме е карало да обичам есента и да откривам в нея красота, по-удивителна и прелестна от тази на сребърния зимен пейзаж, от пролетното обновление или летния зной. Не знам това, но вървя из гората, из нейния прозрачен въздух, из нейната с нищо несмущаваща тишина, сред великолепието на нейните багри. И славя Гората!... Есенната гора!...                                                                                 

НАДПЯВАНЕ В КОПРИВЩИЦА

 Под борове, като хайдути страшни,

се среща пак, като във храм зелен,

България – предишна и сегашна,

с България на утрешния ден.

 

Във песен, във просветнала шевица,

в хоро, което вечно се върти,

в Копривщица - като сърце на птица

сърцето на България тупти!…

 

                                          Цоньо НЕДЕЛКИН