ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ ПОСЛЕДНОТО МУ ИНТЕРВЮ 100 години от рождението му 27 години от смъртта му

ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ

ПОСЛЕДНОТО МУ ИНТЕРВЮ

100 години от рождението му

27 години от смъртта му

ОСТРИ РАЗГОВОРИ

Последното интервю с Веселин Андреев

/Втора част/

/Преди това: „Предсмъртното писмо на Веселин Андреев“; „Предисловие към интервюто“;

Първа част от интервюто

          -А за брат ви? /Андрей Андреев, секретар на ЦК на РМС, член на Политбюро на БРП/к/. Емигрирал в СССР през 1934г. и по-късно разстрелян в сталинските лагери/.

           - Живков често ми е казвал, казвал го е и пред различни компании: „Той не можа да прежали брат си!“ А защо, питам аз, трябва да го прежаля и как да го прежаля?! Брат, най-големият ми брат – разстрелян! От наши! Не може да простя смъртта му…“ Как да я простя!?...Защо да я простя?!... Искал съм да бъде обявен за национален герой!? Как съм искал да бъде обявен – хич не ми е ясно… А Живков продължаваше да твърди: „Заради брат си той се отдръпна, противопоставя се…“  и т.н.  През 1956 г. се получи писмо до майка ми и до жена му, че посмъртно Андрей Андреев е реабилитиран напълно. И тогава говорихме с Живков:

          - Поискайте досиетата на всички репресирани там българи. Близките да научат какво е било, защо е било, да знаят живота им, смъртта им…

          - Щем, щем!... Щем, щем

          Живков много се нервираше на моите настоявания.   А аз не настоявах само за брат си, не – настоявах за всички. Тогава се говореше за 100-200 души репресирани българи. Сега се оказаха над 1000. Това са били борци, бойци, революционери, трябва да ги познаваме. А той все повече и повече се дразнеше… И като се съберат още много неща накуп, може да се разбере това негово отношение към мене.

70-годишнината на Веселин Андреев. 1 март 1887 г. гр. Средногорие, кв. Пирдоп. Веселин Андреев, Тодор Живков, зад него - Никола Мутфчиев - първи секретар на ОбК на БКП, Лазар Причкапов - първи секретар на Софияския областен комитет на БКП. /А отзад - Дойчо Иванов, журналист нещо.../

          -Знаем какво внимание е отдавал Живков на писателите, на хората на изкуството, как ги е ухажвал, за да ги държи близо до себе си. Искаше ли той да ви спечели? Бяхте ли му нужен?

          - Вижте какво, той нямаше нужда да ме „печели“ – та аз съм политкомисаря на бригадата, на която той е ръководител. ТОЙ НЕ ИСКАШЕ ДА МЕ ГУБИ. И между другото – една от причините за нервностите, които проявяваше беше, че именно на политкомисаря трябваше да прощава неща, които на други не би простил…

          Той явно и бързо се променяше към лошо,  след като взе властта на Априлския пленум. Тих и кротък човек беше при Вълко Червенков. А когато след това се надигнаха  високо честни гласове  в партията, той започна да ги задушава. Все по-рядко можеш да се чуе по-открито, по-смело и честно слово. Казвах му, че така няма да чуе истината. А той пак се нервираше – „Е, добре! Само ти я знаеш истината!...“

          А аз ходех много по България, много срещи имах с хората, с читатели. И много често срещах такива откровения – първи секретари на градски, на окръжни комитети признаваха, че не смеят по даден въпрос да му кажат истината. Затова имах право да му кажа: Не си го измислям, хората така говорят!...

На някаква среща на първи секретари той бе говорил докъде може да стигне, да изпадне един партизанин и политкомисар.  И изобщо да се внимава, че хората не са еднакви, че се променят и че трябва идеологически да бъдат държани яко. Казал още, че: „… вие, първите секретари не ми казвате истината! А В. Андреев ми казва това и това…“ Някои протестирали, други си замълчали.

-Това ли беше най-дръзкото, което си позволявахте да му кажете – че задушава истината?

          - Не зная. Може би за Чехословакия… Може би и други неща…

          - Каква е истината за отшелничеството на политкомисаря? Били ли сте в немилост, както пише Г. Марков?

          - В немилост – в смисъл на интерниран, не. Но „отшелничество“ – да. Ние имахме дълги периоди на разрив между нас. Стигнем до някъде, стане кавга и дълго време нито той ме търси, нито аз него. Но се срещахме неизбежно на чествания – на Жерково на 2 юни, над Буново на хижа „Чавдар“ на 10 септември. Празнувахме годишнини, сватби на синове, на дъщери на съпартизани.

          След 10 ноември си мислех дали не е било по-правилно рязко да скъсам… Но си мисля, че нему това може би нямаше да направи особено впечатление. А от друга страна аз щях да изпусна възможността да помагам на хората. А чрез него, позволете ми да кажа това, помагах на доста хора. За какво ли не са идвали да молят – обидени, наклеветени, наказани неправилно, болни… Спомням си, едно момиченце от левкемия страдаше – изпратиха го с негова помощ на лечение в чужбина, остана живо…

Автори: Ренета АТАНАСОВА и Дойчо ИВАНОВ.

Публикувано в бр. 6 и 7, от 8 и 15 февруари 1991 г.

на седмичния вестник „СЛОВО“ – Средногорие

/В този си вид текстът е оформен от Дойчо Иванов, 2018 г./

/Следва/