ВЕСЕЛИН
АНДРЕЕВ
ПОСЛЕДНОТО
МУ ИНТЕРВЮ
100 години от рождението
му
27 години от смъртта му
ОСТРИ РАЗГОВОРИ
Последното интервю с Веселин
Андреев
/Трета част от интервюто/
/Преди това: „Предсмъртното писмо на Веселин Андреев“; „Предисловие към интервюто“;
Първа и втора част
 |
| Художнк: Цветко Балев |
Та за
„отшелничеството“: Понеже сравнително рано се пенсионирах и никъде не постъпих
на работа – въпреки многото натиски, то както го е написал Г. Марков: „В.
Андреев се уединяваше в родния Пирдоп…“
-Кога вие
самият започнахте да прозрявате, че Живков закопава България?
- Чак
за „закопаването“ си дадох сметка сравнително късно. А някои днес казват, че
много рано са го знаели. Не знам, може би…
Г.
Марков вярно описва противоположностите на неговия характер. Живков можеше да
приласкава, да ухажва хората на изкуството и в същото време да бъде груб и
жесток – за нищо… Като селянин човек успяваше в практиката да налучка някои
хубави неща. Но впусне ли се в по-високи, неразбираеми за него материи… Когато
написа първата си статия за селското стопанство – хванах се за главата… Тогава
още не знаех, че им ги пишат статиите на първите хора. Беше съвсем в ранния му
период на Първи, мисля, още при Червенков. И неволно щях да се изпусна да кажа:
„Кога прописа и ти?...“ Но не му го рекох. Ами всичките тези трийсет тома /Събраните съчинения на Т. Живков – б. р./
да не ги е написал той…
- А за Пирдоп говорили сте му? Искали ли
сте нещо за нашия край?
- Не
веднъж и не два пъти. Та нали и затова дойде на 70-годишнината ми /Тържеството е на 1 март 1988 г., а 10
години по-рано, на 17 февруари 1978 г. -60-годишнината на В. Андреев, в
присъствието на Т. Живкови и висшето
партийно и държавно ръководство на страната е обявено създаването на гр.
Средногорие - Пирдоп, Златица и с. Църквище стават квартали на новия град б.
р./. Тогава стана съвещание, после той говори с министър-председателя
Георги Атанасов. Министерският съвет излезе със специално решение – да се обърне
специално внимание на Средногорие. Решението бе хубаво, но започна да потъва
някъде надолу. Някой трябваше да го конкретизира, някой трябваше да го
изпълнява… А все или пари нямаше, или нещо друго… И все се отлагаше, потъваше
по министерства и управления. Тогава все пак се решиха въпросите за хлебозавода
и някои други социални проблеми.
А и на
60-годишнината ми през 1978 г., когато идва – почти нищо… Аз му разправях да
дойде, да чуе хората за пушека от завода, за други поразии. Тогава той обеща
пред народа: „… че пчелички ще жужат, че цветенца ще цъфтят..“ И като му казвам
после че пчелички не жужат, че цветенца не цъфтят, той: „ Ще се оправи …. Ще се
оправи…“ Казвам му: Да, но само Правец,
Ботевград, Горна Малина се оправиха… А аз кога отида в Пирдоп все ме питат защо
там е така, а при нас иначе… А той /уж на шега/: „Е, не може твоят роден град
да е като родния град на генералния секретар…“ Викам му: Добре, нека да не е
чак толкова, ама пък нищо…
След
априлския пленум 1956 г. той вече вирна нос и скритото у него властничество се
разви. А преди това беше дори скромен… Ето един интересен случай: Бай Иван
Винаров, който бе директор на Пътно управление, вдига един ден камион с асфалт
и работници и отиват в Правец да асфалтират двора на Живковата къща и да
оправят оградата. А бай Христо, баща му,
като грабне остена и ги подгони… Та бай Иван в чудо се видял – с остен да гонят генерал… А Живков се
хвалеше: „Правилно е постъпил баща ми! Ашколсун, баща ми! Та какво като е
къщата на Тодор Живков!“ А вижте сега какво е къщата на Живков и около нея, какво
е Правец… Вярно е, че окръжни и държавни ръководства се надпреварваха кой да
направи повече за Правец… Но той къде беше, къде гледаше?...
-Разкажете
нещо за последните си срещи с Живков.
-Последната ни среща, заедно с доста другари бе на рождения ден на
Недка Колева в един ресторант. Той стоя малко[D1] [D2] [D3] [D4] . Всеки му подвикваше нещо – за нередности и грешки,
за прибързани реорганизации… Опитах се тогава да му припомня един разговор през
1964 г. Когато държа реч пред творческата интелигенция. Хрушчов бе държал
такава реч в Москва. И Живков веднага – в България. Беше грозна реч, още повече
– не беше написана…. Като се втурна Живков да говор за художественост, за
живопис, за литература, за певческо
изкуство… Такива ги омеша, такива ги насмота… И зъл: „Тука е пълно с дисиденти! Аз мога веднага пет-десет имена
да изброя!“ След това, като го питах: „Защо трябваше да бъде обругана
българската интелигенция?“ - ми рече: „Ето какво ще ти кажа: Може след 30
години може българската интелигенция още да ни се сърди, че сме се отнесли зле
с нея, но ще ни разбере и прости! Защото сме гледали икономиката, икономиката е
всичко! А след 30 години икономиката ни ще цъфти!“ Та на рождения ден на Недка
му подхвърлих: „Трийсет години минаха… Как е икономиката?... Интелигенцията е
все така…“ „Стига, де!“ – сопна се той. Не зная дали въобще чу и разбра за
какво му говоря…
-Обективен
ли сте във вашите книги за ролята на Живков или е притурена нужната хвалба за
един днес пръв партиен и държавен ръководител?
-Мога честно да кажа, че съм го описал такъв, какъвто
съм го виждал – и не само аз – за тогава прибавяне няма. И всичко става в Балкана, в хайдушкия
Балкан – не в България след Девети…
Балканът, който прави такива чудесни неща с хората, прави ги по-добри. Аз не го давам като
някакъв голям политически и военен стратег, а ръководител от местно значение.
Все пак, негова бе идеята батальоните да се разбият на по-малки чети и така да
се промъкнат през блокадите. / А после историците префърцуниха, че тази тактика
била възприета в цяла България!?.../
Някои то грешките в книгите ми съм преписал от
историците. Например, в един очерк за 70-годишнината му пиша, че е ръководител
на оперативното бюро на въстанието – а това е бюро за охрана на
митингите при Окръжния комитет. Такива са фактическите грешки.
Художествена измислица няма. Може сега да се почувства неподходяща топлина за
Христо Ганев, за Тодор Дачев и други. Основната ми мисъл, а това е и самата
истина, че Живков бе един добър командир и партиен ръководител преди Девети…
-Какво бихте му казали сега на Живков?
-Както
се казва – всичко друго бих му простил, но да излезе той днес пред американски
вестници и да каже, че още през петдесетте години е знаел, че социализмът е
недоносче – и въпреки това ни е будалкал, че това е социализъм, че е реален,
развит, зрял и не знам още какво още – това не мога да му простя. Според мене
той сега се изхвърля, че е знаел отдавна истината – нещо като пророк!... Ами
като е бил пророк – как така ще става опекун, ръководител толкова години на
едно недоносче!?
… Е,
хайде, стига вече, аз все пак съм на лечение… Да е живот и здраве – друг път ще
поговорим повече – и за други неща…
Автори: Ренета АТАНАСОВА и Дойчо ИВАНОВ.
Публикувано в бр. 6 и 7, от 8 и 15 февруари 1991 г.
на седмичния вестник „СЛОВО“ – Средногорие
/В този си
вид текстът е оформен от Дойчо Иванов, 2018 г./
/Следва – редове, публикувани година след смъртта му/
Няма коментари:
Публикуване на коментар