КЪРНАРСКОТО ХАНЧЕ

КЪРНАРСКОТО ХАНЧЕ 

Две са историческите ханчета в България – Къкринското и Кърнарското

 Разказва Кольо Смолски, р. 1956 г. – днешният стопанин

Старото Кърнарско ханче 20-те години. Гръцки пленници от войната, строящи пътя Кърнаре - Троян. Първият вдясно е първи братовчед на баща ми

Кърнарското ханче е изходен пункт към билото на Балкана и хижите "Мъка", 

"Орлово гнездо" и "Дерменкая". Пирдопската група 2011 г. на старт

Ханчето днес, 2022 г. 

    В началото на миналия век прадядо ми Петър и брат му Вълко, заможни за времето си земеделци и животновъди, решили да се преселят. Живеели в село Смолско, където бедната земя и планинския район не давали много възможности за препитание и просперитет. Потърсили по-плодородно землище и някъде към 1902-1904 г. направили една проучвателна обиколка из подбалканските села - Лъжене-Розино-Кърнаре. Най им харесало Кърнаре и след няколко месеца тръгнали с домочадията натам. Позапрели в Лъжене и там брата на прадядо ми направил голям моабет с тамошните турци, които го знаели от преди. Те били тръгнали вече да се изселват. Какво са приказвали, как са го кандърдисвали турците - но го убедили да му продадат имоти и земи там. И той останал в Лъжене със семейството си. Дядо Вълко бил луд на работа, много предприемчив, накупил имоти, навъдил още челяд. Бил и много личен, едър мъж, имал хубав кон. И като се задавал на коня - силен, буен, в селото започнали да му викат „Сербез, сербез Вълко иде...“ Та оттам му излязъл и прякора Сербеза. Вълко имал само една дъщеря, после осиновили още едно момиче. Те пък навъдили билюк челяд, та сега цялото Антон ми е рода. Преди ходехме зимъс поне веднъж в месеца, гостувахме от къща в къща по седмица... 

    А моят прадядо Петър продължил за Кърнаре. И там още имало турци, от които купил стара къща в селото, ниви с рози /гюл/, лавандула и както бил научен и свикнал, продължи много да работи. И да купува още имоти. Развъдил и добитък, над 200 кози е имал. Като дете цяло лято бях говедарче в балкана с дядо ми Никола. На Гергьовден, 6 май, като изядехме агнето, баба събираше черги, дрехи, съдини, качвахме ги на магарето, аз на друго и подкарвахме добитъка към балкана. Мляко, сирене, сланина, левурда - дивият чесън, това ни е било яденето. Дядо слизаше отвреме-навреме за хляб и едно-друго в селото. Оставял ме е сам горе на колибата, още ѝ стоят ламарините, с една пушка манлихера с един патрон. И ме е намирал през нощта заспал на прага, с пушката на колене. А в балкана тогава имаше много дивеч, зверове - мечки, вълци... Ама и ние имахме много яки кучета... Слизахме на Димитровден, 8 ноември. И това ми е било училището, до Гергьовден, 5-6 месеца... И сега го зная балкана на пръсти, обичам си го, обичам да бродя, много ходя, ходех де, /преди операциите на коленете/ по туризъм. Като седна на някоя скала, обгледно място, мога с часове да се наслаждавам на гледката. Очите ми не могат да се наситят...

     Учих известно време във ветеринарния техникум в Стара Загора. Напуснах в трети курс, щото бях „отличник“ и довърших средното си образование в Карлово. Като войник служих в пожарната в центъра на София. Там е бил пожарникар и прадядо ми Петър. Бил съм и национален състезател по пожароприложен спорт. Оттам и травмите и болежките сега по коленете и ставите... След казармата продължих в пожарната във ВМЗ-Сопот. 

    Там в централния завод преживях и големия взрив на 19 декември 1978 г. Запалиха се и гръмнаха над тон и половина-два хексоген, експлозив, казват било колкото малка атомна бомба. И 3-4 дена комбинатът бе блокиран от войска и милиция. А на портала и по оградата жени, деца, майки, бащи... И каква дивотия е било, нали суперсекретен завод и т.н. - няколко дни нищо не им казват, живи ли сме, умрели има ли, а имаше и загинали... Директор „Военно производство“ инж. Стойнов беше, като притича и видя какво става почна да вика - бягайте, бягайте, ще стане страшно... Мен ме блъсна взривната вълна отзад, паднах и си ударих главата, няколко дена полежах с комоцио, поразмина ми се... Но един колега се върна за якето и портфейла си, загина горкия, лека му пръст...И оттогава си правя курбан на този ден, стария Никулден. На ханчето, събираме се много народ, голям моабет става... Там, във ВМЗ-то се и пенсионирах, на 40 години.

С мама Димитрина - 1932-2017 г.., Кольо, съпругата му Ани и брата Наско,

 Никулден, на ханчето, 2012 г.

     С Ани се събрахме през 1979 г. Имаме двама сина Петър и Димитър и две внучета. И тя отскоро е пенсионер. Аз цял живот съм си бил земеделец и животновъд. По-нашироко се захванах след пенсионирането със земеделие и животновъдство - рози, лавандула сме садили. Ниви имаме доста, повечето са засети с люцерна за кравите, над 30 са за месо и телета 10-15. И биволи съм гледал. Когато ги продавах преди време и дойде камионът да ги товарят, няма да повярваш, ама на бика му течаха сълзи от очите... Сега синът Петьо се занимава най-вече с добитъка, още имаме и два рибарника с пъстърва. Много овошки - череши, ябълки, орехи... На ханчето със снахата посрещат и гости, правят със снахата и кафе, предлагат бира, безалкохолни... 

ИЗ ИСТОРИЯТА НА ХАНЧЕТО 

    Строено е вероятно от богати турци някъде към средата на 19 век на пътя Кърнаре-Троян и във връзка с увеличаващия се поток от търговци и пътници по пътя през Балкана. Стратегически пункт за подкрепване и нощувка. Ханчето е описано и в „Под игото“ от Иван Вазов - първата среща на Бойчо Огнянов и Рачко Пръдлето. Тук става и първата среща на Апостола с писателя през 1871 г., юношата тръгнал да се учи по търговия във Влашко. През 1919 г. /от тогава е нотариалният акт/, а се помни, че ханчето е закупено още по-рано от прадядо ми Петър Смолски. Говори се, че било проиграно на комар с местни турци от предишния собственик, клисурец. Дядо Петър си бил много работлив и предприемчив. Инициативен и с усет той бързо го разработва и ханчето става популярно не само за пътници, но и за местни хора. А и имал и много оправна, праксана, жена - прабаба ни Иванка. Въртяла голямата къща и многобройната челяд. Тя и ни отгледа, баба и дядо бяха още млади, работеха. Беше и много строга, все с една тояга в ръцете, не смеехме да гъкнем... Била и иманярка, съкровища дирела... Неграмотна, но пък с много силен, бизнесменски дух - тя година тук ще посеем, това, на другата нива - друго... Или пък: Сега ще продадем туй, ама онуй по-после... Пък и била обществено активна, както се казва днес, информирана и наясно с всичко, което става в селото и района. Та именно тя се научила, че ханчето ще се продава и подтикнала дядо Петър да го купи. Той нямал хабер и желание да купува ханчето. Платил на изселващите се турци 2 500 лв. Прадядо ми Петър починал през 1952 г.                Старата постройка беше на 2 етажа, на снимката, съществуваше докъм 1970 г., помня го. На снимката е още първи братовчед на баща ми и гърци-пленници от войната, които са работили по строежа на пътя за Троян. От север на ханчето, задната страна, имаше семалък, плевня, и обори. От там беше и входът за ханчето. Над вратата имаше една масивна греда, на която дядо е бележел вересиите с нож. Жалко, че не я запазих при събарянето.... Години по-късно по селата тука с признателност споменаваха: „Ей, дяда Петра - колко пъти на вересия ни е давал... Па ще платиш кога имаш...“ Почнаха да падат керемиди, да се руши и го бутнаха. После, през 60-те години го национализираха. Запустя и за нищо не се ползваше, но... В началото на 90-те години си го върнахме. Сегашната постройка е от 1992 г. Баща ми Никола /1931-2003 г., Лека му пръст!/ я захвана. При възстановяването ни окрадоха материали, че и тухлите... Имотът е 7 декара, 50:50 го разделихме с брата Наско. Често са ми казвали: „Абе, хора, вие не знаете в какво райско място живеете!...“ Зная аз, сутрин ми е любимото време - като изляза рано, та се поразходя нагоре към Балкана - не мога да се надишам... 

ИСТОРИЯТА НА КАЗАНА 

    Преди години тука отгоре решиха да се прави пречиствателна станция за питейната вода на селото. Мястото беше наше и ни платиха някакво обезщетение. С брат ми Наско и сестра ни си разделихме парите и аз реших да си направя казан. Имаше един стар, бакърен казан, купен заедно с ханчето, за варене на рози и ракия от прадядо ми Петър. От него ползвам и сега капака и охладителя - на над 150 години са, дядо Петър го купува казана заедно с ханчето... Купих и нов, над един тон е. Варя ракия, рози, лавандула. Преди време правех и масло от здравец, много е полезно, ама вече нямам пазар и спрях. За здравеца много време опитвах да налучкам рецептата. Разпитвал съм и стари майстори, ей - напивал съм ги до отказ и пак си не казваха тайната... Та с много опити накрая успях... Голям любител на съм лютите чушки, по 30 трилитрови буркана слагах, отделно още толкова низи сухи, та като свършат бурканите... Едно време нямаше по магазините пресни и туршии като сега... 

ИЗ ИСТОРИЯТА НА ХИЖА „МЪКА“

Хижа "Мъка" днес

     Строежът на хижата захваща баща ми Петър Николов Петров /Смолски/ някъде 1965-1966 г. И той, като и прадядо ми и дядо ми /а и като днешния Кольо - б. а./ беше много работлив, предприемчив, минута не можеше да поседне, да стои без работа, крак не подвиваше. Когато ТКЗС-то му взимат земята, имотите - направо го хванал съклет - що ще да се прави сега?!.. И тогава захванал да мъкне с едно магаре камъни и греди, и почнал да гради постройка на връх билото на балкана. Местността се знае като „Салчовия егрек“. Между хижите „Орлово гнездо“ - на запад, и „Дерменкая“ - на изток. На над 1600 м.н.в. е. Кърнарчани имали отдавна мечта за собствена хижа в Балкана. В книгата си за историята на селото „Кърнаре - южната врата на Троянския проход“ Георги Н. Георгиев-Калеков пише: „Строителството върви бавно и трудно. Явяват се на помощ младежи от селото. Изкарват материали със служебни камиони. Петър пък с личния си джип изкарва каквото е нужно. Събират се пак младежи от селото и наливат бетонната плоча на първия етаж. Отгоре вече не вали. Затварят прозорците с черги и дъски. Вече има къде да се спи на сушина и строителството продължава. След 10 години е вдигнат и втори етаж. При една буря е отнесен ламаринения покрив. Завършена е през 1975 г.“  По-натам той разказва:             „Хижата е вече обитаема и отворена за всички от селото. Приютява и други туристи. Спасявали са се тук и много хора при лошо време по билото. Включително и Добри Джуров, който много обичал да скита из Троянския балкан и то сам. При една такава разходка времето рязко се влошава и той намира подслон в недостроената още хижа „Мъка“. Прекъсва се и радиовръзката с охраната. Той запазва самообладание и щом времето се пооправило слязъл в Иганово. Като планинар той оценява стратегическото място и роля на хижата и се среща с Петър Смолски. С когото после станали и приятели, често си разменяли гостувания. Разбрал Д. Джуров за трудностите с материали за строежа и се разпорежда да се помогне от ВМЗ-Сопот. Комбинатът по-късно поема грижата и контрола над хижата. Изграждат се и няколко дървени бунгала, където летували служители от заводите.“ И направили солидна двуетажна каменна сграда на самото било на Балкана, на 1600 м. н.в. Ползваме я днес за база на пастирите лятото. Често правим и сбирки с приятели-туристи. Пътеката, сега аз я маркирах с жалони и табели, минавали сме и с тебе и група. Сега ще я офрмим и като екопътека с Парка. От ханчето до „Мъка“ преходът е около 2.5-3 часа спокоен ход. Ама, ето вече години, не можем да я узаконим. През 1991 г. се създаде Национален парк „Централен балкан“ и нашата хижа е в границите му. И макар в закона да се казва, че съществуващите дотогава постройки автоматично се узаконяват и се предават за ползване и стопанисване от дотогавашните стопани /без прилежащата им земя/, все не можем да си я върнем, все си намират поводи и пречки... Много тичане по институции, много нерви и пари потрошихме... Е, напоследък вече има някакви искрици надежда, пак ни обещават... А, дано... 

ИЗ ИСТОРИЯТА НА МУЗИКАЛНАТА БАНДА 

    Навремето много ходехме по хижи. Особено с Къната, от деца все по Балкана бяхме. Лека му пръст! Бог да го прости! - голям музикант, от малък посвирваше, той си е от тука, от Кърнаре. Пък в село тогава бяхме и много деца, две паралелки само нашия набор. Учителите и те запалени, често ни водеха из Балкана. Ако не всяка седмица, то през седмица излизахме... И си обикнахме Балкана и туризма, та и досега... Навремето, някъде в началото на 80-те години, планинските спасители от Пирдоп ме свалиха с тежка бъбречна криза от хижа „Паскал“... Какви ли не приключения и премеждия е имало... А едно време нямаше касетофони, дискотеки. Па и сега - друго си е живата музика. Към читалището в Кърнаре е имало духова музика от 1945 г. докъм 90-те години. С много музиканти и голям авторитет в района. Канеха ги за сватби и веселби и далеч навън. В началото на този век пак се създаде тука към читалището една група музиканти. Ама не бяха ходили по балкан, аз ги запалих. После Къната отиде да учи в София - Средното военно музикално училище. Там започва да свири на валдхорна и се запознават с Петър Францов, Анатоли Габров - и после бяха музиканти тук, във военния гарнизонен оркестър в Карлово. Бандата постепенно се разрасна. Присъединиха се Иванчо Чалъмлийчето - тупанджията, Митака от Московец, Гошо кавалджията от ансамбъл „Тракия“... Аз ни свиря, ни пея, ама като организатор и „подпалвач“, станах негласен вожд на бандата. Къде ли не сме ходили, най-вече по нашия балкан. Прехвърлихме и на север, по Троян, на Атанасовден в Етрополе, на празника на хижа „Паскал“, на празника на Чифлик за Каблешков станахме, преди, неотменна част от джамбурето на хижа „Хайдушка песен“. Ама си отиде хижарят и председател на туристическото дружество в Чифлик Иван Ненов - /1949-2019/, Лека му пръст! - голям турист, незабравим приятел и организатор, и... 

ПРОИЗВОДСТВОТО НА ПЕЛИНА

     С направата на пелина се захванах някъде през 80-те години. Запали ме братовчед на баща ми, шеф тогава на винарската изба в село Московец. Много опитвах и експериментирах. Пелинът става от най-доброто грозде. Твърди се, че се прави от скапаното, ама не е така, да знаеш... И билки, много билки, аз го налагам с над 30 вида. После трябва да преседи 2-3 месеца, виното да дръпне от билките. Отварям го в началото на декември и трае докъм февруари. Който ми каже, че прави по-добър пелин - да дойде да опита моя! Напоследък догодих една добавка, тайна е, та може да се съхранява цяла година... 

С незабравимия и невероятен приятел Иван Ненов /1949-2019 г./от с. Чифлик, някога...

 

С пирдопската група на хижа "Мъка", 2011 г.

 

Моабета-курбан  на ханчето. Никулден, 19 декември 2012 г.

На "Орлово гнездо" с оркестър "Кърнаре" и пирдопски туристи

 

Казана на ханчето

 

 

С незабравимия приятел Иван Ненов

 

Оркестър "Кърнаре" на хижа "Хайдушка песен", 2009 г.

 

Нао празника на Троян, Петковден, 2012 г.

 

 

Талисмана на музикалната банда - Иванчо Чалъмлийчето-Тъпанарина

 

                                                        На Кърнарското ханче

                                                 Снимки, записа и оформи текста: Дойчо Иванов