КЪРНАРСКОТО ХАНЧЕ
Две са историческите ханчета в България – Къкринското и
Кърнарското
Разказва Кольо Смолски, р. 1956 г. – днешният стопанин
Старото Кърнарско ханче 20-те години. Гръцки пленници от войната, строящи пътя Кърнаре - Троян. Първият вдясно е първи братовчед на баща ми
Кърнарското ханче е изходен пункт към билото на Балкана и хижите "Мъка",
"Орлово
гнездо" и "Дерменкая". Пирдопската група 2011 г. на старт
Ханчето днес, 2022 г.
В началото на миналия век прадядо ми Петър и брат му
Вълко, заможни за времето си земеделци и животновъди, решили да се преселят.
Живеели в село Смолско, където бедната земя и планинския район не давали много
възможности за препитание и просперитет. Потърсили по-плодородно землище и
някъде към 1902-1904 г. направили една проучвателна обиколка из подбалканските
села - Лъжене-Розино-Кърнаре. Най им харесало Кърнаре и след няколко месеца
тръгнали с домочадията натам. Позапрели в Лъжене и там брата на прадядо ми
направил голям моабет с тамошните турци, които го знаели от преди. Те били
тръгнали вече да се изселват. Какво са приказвали, как са го кандърдисвали
турците - но го убедили да му продадат имоти и земи там. И той останал в Лъжене
със семейството си. Дядо Вълко бил луд на работа, много предприемчив, накупил
имоти, навъдил още челяд. Бил и много личен, едър мъж, имал хубав кон. И като се
задавал на коня - силен, буен, в селото започнали да му викат „Сербез, сербез
Вълко иде...“ Та оттам му излязъл и прякора Сербеза. Вълко имал само една
дъщеря, после осиновили още едно момиче. Те пък навъдили билюк челяд, та сега
цялото Антон ми е рода. Преди ходехме зимъс поне веднъж в месеца, гостувахме от
къща в къща по седмица...
А моят прадядо Петър продължил за Кърнаре. И там още
имало турци, от които купил стара къща в селото, ниви с рози /гюл/, лавандула и
както бил научен и свикнал, продължи много да работи. И да купува още имоти.
Развъдил и добитък, над 200 кози е имал. Като дете цяло лято бях говедарче в
балкана с дядо ми Никола. На Гергьовден, 6 май, като изядехме агнето, баба
събираше черги, дрехи, съдини, качвахме ги на магарето, аз на друго и
подкарвахме добитъка към балкана. Мляко, сирене, сланина, левурда - дивият
чесън, това ни е било яденето. Дядо слизаше отвреме-навреме за хляб и едно-друго
в селото. Оставял ме е сам горе на колибата, още ѝ стоят ламарините, с една
пушка манлихера с един патрон. И ме е намирал през нощта заспал на прага, с
пушката на колене. А в балкана тогава имаше много дивеч, зверове - мечки,
вълци... Ама и ние имахме много яки кучета... Слизахме на Димитровден, 8
ноември. И това ми е било училището, до Гергьовден, 5-6 месеца... И сега го зная
балкана на пръсти, обичам си го, обичам да бродя, много ходя, ходех де, /преди
операциите на коленете/ по туризъм. Като седна на някоя скала, обгледно място,
мога с часове да се наслаждавам на гледката. Очите ми не могат да се наситят...
Учих известно време във ветеринарния техникум в Стара Загора. Напуснах в трети
курс, щото бях „отличник“ и довърших средното си образование в Карлово. Като
войник служих в пожарната в центъра на София. Там е бил пожарникар и прадядо ми
Петър. Бил съм и национален състезател по пожароприложен спорт. Оттам и травмите
и болежките сега по коленете и ставите... След казармата продължих в пожарната
във ВМЗ-Сопот.
Там в централния завод преживях и големия взрив на 19 декември
1978 г. Запалиха се и гръмнаха над тон и половина-два хексоген, експлозив,
казват било колкото малка атомна бомба. И 3-4 дена комбинатът бе блокиран от
войска и милиция. А на портала и по оградата жени, деца, майки, бащи... И каква
дивотия е било, нали суперсекретен завод и т.н. - няколко дни нищо не им казват,
живи ли сме, умрели има ли, а имаше и загинали... Директор „Военно производство“
инж. Стойнов беше, като притича и видя какво става почна да вика - бягайте,
бягайте, ще стане страшно... Мен ме блъсна взривната вълна отзад, паднах и си
ударих главата, няколко дена полежах с комоцио, поразмина ми се... Но един
колега се върна за якето и портфейла си, загина горкия, лека му пръст...И
оттогава си правя курбан на този ден, стария Никулден. На ханчето, събираме се
много народ, голям моабет става... Там, във ВМЗ-то се и пенсионирах, на 40
години.
С мама Димитрина - 1932-2017 г.., Кольо, съпругата му Ани и брата Наско,
Никулден, на ханчето, 2012 г.
С Ани се събрахме през 1979 г. Имаме двама сина Петър и Димитър и две
внучета. И тя отскоро е пенсионер. Аз цял живот съм си бил земеделец и
животновъд. По-нашироко се захванах след пенсионирането със земеделие и
животновъдство - рози, лавандула сме садили. Ниви имаме доста, повечето са
засети с люцерна за кравите, над 30 са за месо и телета 10-15. И биволи съм
гледал. Когато ги продавах преди време и дойде камионът да ги товарят, няма да
повярваш, ама на бика му течаха сълзи от очите... Сега синът Петьо се занимава
най-вече с добитъка, още имаме и два рибарника с пъстърва. Много овошки -
череши, ябълки, орехи... На ханчето със снахата посрещат и гости, правят със снахата и кафе,
предлагат бира, безалкохолни...
ИЗ ИСТОРИЯТА НА ХАНЧЕТО
Строено е вероятно от
богати турци някъде към средата на 19 век на пътя Кърнаре-Троян и във връзка с
увеличаващия се поток от търговци и пътници по пътя през Балкана. Стратегически
пункт за подкрепване и нощувка. Ханчето е описано и в „Под игото“ от Иван Вазов
- първата среща на Бойчо Огнянов и Рачко Пръдлето. Тук става и първата среща на
Апостола с писателя през 1871 г., юношата тръгнал да се учи по търговия във
Влашко. През 1919 г. /от тогава е нотариалният акт/, а се помни, че ханчето е
закупено още по-рано от прадядо ми Петър Смолски. Говори се, че било проиграно
на комар с местни турци от предишния собственик, клисурец. Дядо Петър си бил
много работлив и предприемчив. Инициативен и с усет той бързо го разработва и
ханчето става популярно не само за пътници, но и за местни хора. А и имал и
много оправна, праксана, жена - прабаба ни Иванка. Въртяла голямата къща и
многобройната челяд. Тя и ни отгледа, баба и дядо бяха още млади, работеха. Беше
и много строга, все с една тояга в ръцете, не смеехме да гъкнем... Била и
иманярка, съкровища дирела... Неграмотна, но пък с много силен, бизнесменски дух
- тя година тук ще посеем, това, на другата нива - друго... Или пък: Сега ще
продадем туй, ама онуй по-после... Пък и била обществено активна, както се казва
днес, информирана и наясно с всичко, което става в селото и района. Та именно тя
се научила, че ханчето ще се продава и подтикнала дядо Петър да го купи. Той
нямал хабер и желание да купува ханчето. Платил на изселващите се турци 2 500
лв. Прадядо ми Петър починал през 1952 г. Старата постройка беше на 2 етажа, на
снимката, съществуваше докъм 1970 г., помня го. На снимката е още първи
братовчед на баща ми и гърци-пленници от войната, които са работили по строежа
на пътя за Троян. От север на ханчето, задната страна, имаше семалък, плевня, и
обори. От там беше и входът за ханчето. Над вратата имаше една масивна греда, на
която дядо е бележел вересиите с нож. Жалко, че не я запазих при събарянето....
Години по-късно по селата тука с признателност споменаваха: „Ей, дяда Петра -
колко пъти на вересия ни е давал... Па ще платиш кога имаш...“ Почнаха да падат
керемиди, да се руши и го бутнаха. После, през 60-те години го национализираха.
Запустя и за нищо не се ползваше, но... В началото на 90-те години си го
върнахме. Сегашната постройка е от 1992 г. Баща ми Никола /1931-2003 г., Лека му
пръст!/ я захвана. При възстановяването ни окрадоха материали, че и тухлите...
Имотът е 7 декара, 50:50 го разделихме с брата Наско. Често са ми казвали: „Абе,
хора, вие не знаете в какво райско място живеете!...“ Зная аз, сутрин ми е
любимото време - като изляза рано, та се поразходя нагоре към Балкана - не мога
да се надишам...
ИСТОРИЯТА НА КАЗАНА
Преди години тука отгоре решиха да се прави
пречиствателна станция за питейната вода на селото. Мястото беше наше и ни
платиха някакво обезщетение. С брат ми Наско и сестра ни си разделихме парите и
аз реших да си направя казан. Имаше един стар, бакърен казан, купен заедно с
ханчето, за варене на рози и ракия от прадядо ми Петър. От него ползвам и сега
капака и охладителя - на над 150 години са, дядо Петър го купува казана заедно с
ханчето... Купих и нов, над един тон е. Варя ракия, рози, лавандула. Преди време
правех и масло от здравец, много е полезно, ама вече нямам пазар и спрях. За
здравеца много време опитвах да налучкам рецептата. Разпитвал съм и стари
майстори, ей - напивал съм ги до отказ и пак си не казваха тайната... Та с много
опити накрая успях... Голям любител на съм лютите чушки, по 30 трилитрови
буркана слагах, отделно още толкова низи сухи, та като свършат бурканите... Едно
време нямаше по магазините пресни и туршии като сега...
ИЗ ИСТОРИЯТА НА ХИЖА
„МЪКА“
Строежът на хижата захваща баща ми Петър Николов Петров /Смолски/ някъде
1965-1966 г. И той, като и прадядо ми и дядо ми /а и като днешния Кольо - б. а./
беше много работлив, предприемчив, минута не можеше да поседне, да стои без
работа, крак не подвиваше. Когато ТКЗС-то му взимат земята, имотите - направо го
хванал съклет - що ще да се прави сега?!.. И тогава захванал да мъкне с едно
магаре камъни и греди, и почнал да гради постройка на връх билото на балкана.
Местността се знае като „Салчовия егрек“. Между хижите „Орлово гнездо“ - на
запад, и „Дерменкая“ - на изток. На над 1600 м.н.в. е. Кърнарчани имали отдавна
мечта за собствена хижа в Балкана. В книгата си за историята на селото „Кърнаре
- южната врата на Троянския проход“ Георги Н. Георгиев-Калеков пише:
„Строителството върви бавно и трудно. Явяват се на помощ младежи от селото.
Изкарват материали със служебни камиони. Петър пък с личния си джип изкарва
каквото е нужно. Събират се пак младежи от селото и наливат бетонната плоча на
първия етаж. Отгоре вече не вали. Затварят прозорците с черги и дъски. Вече има
къде да се спи на сушина и строителството продължава. След 10 години е вдигнат и
втори етаж. При една буря е отнесен ламаринения покрив. Завършена е през 1975
г.“ По-натам той разказва: „Хижата е вече обитаема и отворена за всички от
селото. Приютява и други туристи. Спасявали са се тук и много хора при лошо
време по билото. Включително и Добри Джуров, който много обичал да скита из
Троянския балкан и то сам. При една такава разходка времето рязко се влошава и
той намира подслон в недостроената още хижа „Мъка“. Прекъсва се и радиовръзката
с охраната. Той запазва самообладание и щом времето се пооправило слязъл в
Иганово. Като планинар той оценява стратегическото място и роля на хижата и се
среща с Петър Смолски. С когото после станали и приятели, често си разменяли
гостувания. Разбрал Д. Джуров за трудностите с материали за строежа и се
разпорежда да се помогне от ВМЗ-Сопот. Комбинатът по-късно поема грижата и
контрола над хижата. Изграждат се и няколко дървени бунгала, където летували
служители от заводите.“ И направили солидна двуетажна каменна сграда на самото
било на Балкана, на 1600 м. н.в. Ползваме я днес за база на пастирите лятото.
Често правим и сбирки с приятели-туристи. Пътеката, сега аз я маркирах с жалони
и табели, минавали сме и с тебе и група. Сега ще я офрмим и като екопътека с
Парка. От ханчето до „Мъка“ преходът е около 2.5-3 часа спокоен ход. Ама, ето
вече години, не можем да я узаконим. През 1991 г. се създаде Национален парк
„Централен балкан“ и нашата хижа е в границите му. И макар в закона да се казва,
че съществуващите дотогава постройки автоматично се узаконяват и се предават за
ползване и стопанисване от дотогавашните стопани /без прилежащата им земя/, все
не можем да си я върнем, все си намират поводи и пречки... Много тичане по
институции, много нерви и пари потрошихме... Е, напоследък вече има някакви
искрици надежда, пак ни обещават... А, дано...
ИЗ ИСТОРИЯТА НА МУЗИКАЛНАТА БАНДА
Навремето много ходехме по хижи. Особено с Къната, от деца все по Балкана бяхме.
Лека му пръст! Бог да го прости! - голям музикант, от малък посвирваше, той си е
от тука, от Кърнаре. Пък в село тогава бяхме и много деца, две паралелки само
нашия набор. Учителите и те запалени, често ни водеха из Балкана. Ако не всяка
седмица, то през седмица излизахме... И си обикнахме Балкана и туризма, та и
досега... Навремето, някъде в началото на 80-те години, планинските спасители от
Пирдоп ме свалиха с тежка бъбречна криза от хижа „Паскал“... Какви ли не
приключения и премеждия е имало... А едно време нямаше касетофони, дискотеки. Па
и сега - друго си е живата музика. Към читалището в Кърнаре е имало духова
музика от 1945 г. докъм 90-те години. С много музиканти и голям авторитет в
района. Канеха ги за сватби и веселби и далеч навън. В началото на този век пак
се създаде тука към читалището една група музиканти. Ама не бяха ходили по
балкан, аз ги запалих. После Къната отиде да учи в София - Средното военно
музикално училище. Там започва да свири на валдхорна и се запознават с Петър
Францов, Анатоли Габров - и после бяха музиканти тук, във военния гарнизонен
оркестър в Карлово. Бандата постепенно се разрасна. Присъединиха се Иванчо
Чалъмлийчето - тупанджията, Митака от Московец, Гошо кавалджията от ансамбъл
„Тракия“... Аз ни свиря, ни пея, ама като организатор и „подпалвач“, станах
негласен вожд на бандата. Къде ли не сме ходили, най-вече по нашия балкан.
Прехвърлихме и на север, по Троян, на Атанасовден в Етрополе, на празника на
хижа „Паскал“, на празника на Чифлик за Каблешков станахме, преди, неотменна
част от джамбурето на хижа „Хайдушка песен“. Ама си отиде хижарят и председател
на туристическото дружество в Чифлик Иван Ненов - /1949-2019/, Лека му пръст! -
голям турист, незабравим приятел и организатор, и...
ПРОИЗВОДСТВОТО НА ПЕЛИНА
С
направата на пелина се захванах някъде през 80-те години. Запали ме братовчед на
баща ми, шеф тогава на винарската изба в село Московец. Много опитвах и
експериментирах. Пелинът става от най-доброто грозде. Твърди се, че се прави от
скапаното, ама не е така, да знаеш... И билки, много билки, аз го налагам с над
30 вида. После трябва да преседи 2-3 месеца, виното да дръпне от билките.
Отварям го в началото на декември и трае докъм февруари. Който ми каже, че прави по-добър пелин - да дойде да опита моя! Напоследък догодих една
добавка, тайна е, та може да се съхранява цяла година...
С незабравимия и невероятен приятел Иван Ненов /1949-2019 г./от с. Чифлик, някога...
С пирдопската група на хижа "Мъка", 2011 г.
Моабета-курбан на ханчето. Никулден, 19 декември 2012 г.
На "Орлово гнездо" с оркестър "Кърнаре" и пирдопски туристи
Казана на ханчето
С незабравимия приятел Иван Ненов
Оркестър "Кърнаре" на хижа "Хайдушка песен", 2009 г.
Нао празника на Троян, Петковден, 2012 г.
Талисмана на музикалната банда - Иванчо Чалъмлийчето-Тъпанарина
На Кърнарското ханче
Снимки, записа и оформи текста: Дойчо Иванов
.jpg)
