събота, 9 април 2011 г.

Дойчо Иванов: Димчо Дебелянов е в Светата Троица на българската поезия заедно с Ботев и Яворов 03 април 2011 | 17:12 | Агенция "Фокус" Начало / Мнение По повод годишнината от рождението на Димчо Дебелянов, която бе отбелязана на 28 март, Агенция „Фокус” разговаря с Дойчо Иванов, уредник на къщата-музей на поета в Копривщица. Фокус: Г-н Иванов, как преминаха честванията по повод годишнината от рождението на Димчо Дебелянов? Дойчо Иванов: На 28 март бе организирана национален празник на поезията „И не умира Димчо Дебелянов” под надслов „Поетична вечер с Георги Киров и приятели”. Събитието се състоя в залата на Земеделския съюз „Ал. Стамболийски” в София. Залата бе препълнена, като се има предвид, че само седящите места са 300, а имаше и още правостоящи. Основен организатор бе Георги Киров – лауреат на националната награда за 2004 г. Присъстваха представители на община Копривщица, Дирекция на музеите в Копривщица, Читалище „Белите брези”. Рецитираха се стихове от гилдия „Димчо и почитатели”, както се шегуваме – „новата бохема на Димчо” – Маргарита Петкова, Атанас Капралов, Ивайло Диманов, Димитър Милов, Славимир Генчев – поетът с китара, бардът Бойко Георгиев, литературоведите Никола Георгиев, Марин Кадиев, приятели и почитатели на Димчо от София, Копривщица и цялата страна. Идеята на това честване бе рожденият ден на най-нежния и сигурно най-обичания поет Димчо Дебелянов да се превърне в национален ден на поезията. В Копривщица имаше поклонения на гроба му. Фокус: Кои са най-интересните и любопитни моменти от биографията на Димчо? Дойчо Иванов: Той се ражда на 28 март, било е Връбница, Цветница. До 9-годишна възраст живее в Копривщица в една патриархална, автентична, християнска българска атмосфера и тези добродетели и морал, които по-късно дават основание на неговите приятели да кажат, че е най-чистият български поет. Той е на 9 години, когато баща му умира, преселват се в Пловдив, където най-големият му брат Иван работи и поема издръжката на семейството. След това от 1904 г. е в София, където завършва Първа английска гимназия. За разлика от баща си и дядо си, не е имал вкус към бизнеса и търговията. Работил е като чиновник на различни места – в метеорологична станция, в Съдебната плата, коригира вестници, превежда. Той е знаел руски и френски език. Фокус: Кои са малко известните факти от битието му? Дойчо Иванов: За тези изминали 95 години от смъртта му трудно биха се намерили някакви неизвестни факти, освен ако не намерим някакви спомени или писма или записано от негови приятели. По-малко известно от неговата биография е това, че той е владеел отлично руски и френски език, имал е дарба за езици, която му помага не само да преведе няколко книги, с което осигурява препитанието си, но и чете в оригинал великите поети в онова време и много бързо израства като талант. Обичал е много да пътешества, да скита из природата, да върви под дъжда. Фокус: Какво не знаят хората около участието на Дебелянов в Балканската и Първата световна война? Дойчо Иванов: През 1916 година той заминава доброволно на фронта. По време на Балканската война, вече 25-годишен, той е повикан, дотогава все е отлагал като студент. Влиза в казармата в Самоков през есента на 1912 година, не участва в самата война. Интересното е, че когато българските войни превземат Одрин през март, малко след това той с негови приятели в Самоков активно са участвали в различни театрални и други представления, с помощта на местни дружества събират средства, купуват награди за победителите и пътуват до Одрин, където техният полк е участвал в сраженията, раздават подаръци на приятелите от своя полк. Оттам групата правят едно много интересно пътешествие, отиват до днешния Александруполис или Дедеагач. По брега на Бяло море стигат чак до град Серес. Там посрещат Великден, мислели са си да отидат до Солун и да се върнат по днешния път през Демирхисар, където по-късно ще бъде погребан Димчо Дебелянов, но започва Междусъюзническата война и те се връщат по същия път. След няколко години точно на това място между Серес и Демирхисар, днешното Сидирикастро, той загива. Това може би е едно от най-дългите му пътешествия, защото не е имал възможност да пътува много. Другата е една екскурзия до Атина през 1911 г. За него войната завършва в Самоков, където все още е войник. През лятото се уволнява, а през есента на 1913 г. е постъпил в школата за запасни офицери в Княжево. Там изкарва 6-7 месеца, бил е със звание офицерски кандидат. В самата война той е бил освободен от мобилизация като чиновник във Върховната сметна палата, но е смятал, че неговият дълг е да бъде там, където гине целият български народ. Подава си молба за напускане, за което осведомява и Главния щаб на българската войска в Кюстендил. В края на юли 1916 г. вече е в своя полк, който е бил на позиция южно от Скопие по течението на река Вардар. Оттам вече започва неговият боен път, за да загине на 2 октомври 1916 г. в сражение с англо-френски войски на левия бряг на река Струма между днешните градове Серес и Сидирокастро, където е бил погребан на следващия ден – 3 октомври. Фокус: Преди време планирахте да поставите в двора на църквата в Сидирокастро паметен надпис, че там е почивал великият български поет Димчо Дебелянов, както и че са били погребани 24 други български офицери-герои, загинали за годината. Какво се случи с тази инициатива? Дойчо Иванов: Преди три години изпратихме писмо. Имаме официално решение на Общинския съвет на град Копривщица за побратимяване на двата града, изпратихме предложение на нашите съседи от град Сидирокастро, за да може да се постави една паметна плоча с по-близки връзки. За съжаление, досега нямаме никакъв отговор от тях. Тези дни подготвяме писмо, с което внимателно ги молим да ни дадат някакъв отговор за тази наша инициатива. Побратимяването е като дипломатическа стъпка към поставянето на плочата. Фокус: Какви други инициативи предвиждате? Дойчо Иванов: За съжаление, нямаше официален представител от Министерството на културата на отбелязването на годишнината. Нашата идея и предложение е – догодина, когато се навършват 125 години от рождението на Димчо Дебелянов, годината да бъде обявена за Международна година на Дебелянов, както стана с годишнина на Никола Вапцаров. Това е европейски начин, който много ще помогне за издигане престижа на България, както и за популяризирането ни – с развиването на културни центрове в чужбина по повод годишнината. Другата идея е да се учреди международна литературна награда на името на Димчо Дебелянов, която да се връчва на кръгли годишнини. Надяваме се да се направи ново издание на пълните събрани съчинения на Димчо Дебелянов, които не са издавани 25 години. Последното издание е от 1987 г. Фокус: Димчо Дебелянов ли е това, което свързва Копривщица и Сидирокастро? Дойчо Иванов: Сидирокастро е малко градче, малко по-голямо от Копривщица. През онези години там са воювали, а може би и търгували други копривщенци. Смятам, че има какво да обменим като опит и да си бъдем взаимно полезни. Фокус: Какви експонати могат да се видят в къщата-музей на Димчо Дебелянов в Копривщица? Какво привлича вниманието на посетителите? Дойчо Иванов: Къщата е от типа литературен музей, представящ преди всичко живота и делото на Димчо Дебелянов, както и една малка битова експозиция от копривщенската кухня от едно време. В къщата основно са книгите – първата книга на Димчо Дебелянов, която излиза 4 години след смъртта му. Приживе той няма издадена самостоятелна книга. През 1920 г. Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и приятели съставят неговата първа книга, издава я Александър Паскалев. Другите експонати са предимно книги, преводи от чужбина и България. Малкото запазени лични вещи са едно евангелие, което си купува като ученик в Пловдив, винаги е носил със себе си и много го е четял. Има и лични негови бележки по страниците на един джобен бележник, в който е писал на фронта. Вниманието привлича и рождената му люлка, в която е гледан той и неговите братя и сестри. Той е бил шестият, най-малкият в семейството. Къщата, която е малка и скромна, всъщност е била къща на заможни занаятчии, където са живели две семейства – баща му, майка му, шестте деца. Те са били абаджии търговци с чичо му Иван, който живеел в другата източна половина на къщата с осем деца. Макар и заможни хора, те много са се обичали и са живеели задружно. Фокус: Какви хора посещават къщата-музей? Колко посетители идват годишно? Дойчо Иванов: Посещават я различни хора. Сега започва сезонът на ученическите екскурзии. По общи данни през Копривщица годишно преминават из музеите около 200 хил. души, може би около 30 000 са посетителите на къщата-музей на Димчо Дебелянов. Прави впечатление, че идват и млади хора, както и по-възрастни, които са го чели и изучавали по-подробно. Наскоро имаше едно много интересно посещение от един възрастен господин от Русия, който със сълзи на очите постави специално две саксии на паметника на Димчо. Говорихме си дълго с него. Той заяви: „Димчо е един поет, който вие не съзнавате какво богатство е. Той е много по-велик от нашите Есенин, Брюсов, един невероятен поет, който трябва да четете и изучавате по всяко време”. Повечето от посетителите ни задават доста въпроси. Сега посещенията са повече на млади хора от различни училища в страната. Фокус: Какво е мястото на личността на Димчо в българската история и култура? Дойчо Иванов: Вярвам, че той е в Светата Троица на българската поезия – с Ботев и Яворов. Дебелянов има своето особено място. Казваме за Димчо „нежно и интимно”, независимо че Димчовци много, но Димчо е един – със своите стихове, които са част от нашата душевност и отдавна се е превърнал в едно явление, което характеризира този преломен момент в българската литература – между старата, патриархалната литература на Дядо Вазов и новата, която настъпва преди и по време на световните войни. Дебелянов е бил изключително ерудиран човек, знаел е езици, познава на практика цялата световна и българска литература и е имал много изтънчен литературен вкус. Неговите приятели са се вслушвали в думите му. За времето си, Димчо е бил приятел и познат на своя кръг, т.нар. млади бохеми, обединени около Подвързачов, който днес литературоведите определят като едно уникално явление. Дебелянов е бил много общителен, контактен, умеел е да излага своите възгледи и становища за литературата и по този начин е влияел на своите приятели, а също и те на него. Когато се замислим за поезия и българска култура, Димчовото име няма как да не бъде пред очите ни и да не си спомним за него. Аделина ГЕОРГИЕВА

Дойчо Иванов: Димчо Дебелянов е в Светата Троица на българската поезия заедно с Ботев и Яворов
03 април 2011 | 17:12 | Агенция "Фокус"
Начало / Мнение
По повод годишнината от рождението на Димчо Дебелянов, която бе отбелязана на 28 март, Агенция „Фокус” разговаря с Дойчо Иванов, уредник на къщата-музей на поета в Копривщица.

Фокус: Г-н Иванов, как преминаха честванията по повод годишнината от рождението на Димчо Дебелянов?
Дойчо Иванов: На 28 март бе организирана национален празник на поезията „И не умира Димчо Дебелянов” под надслов „Поетична вечер с Георги Киров и приятели”. Събитието се състоя в залата на Земеделския съюз „Ал. Стамболийски” в София. Залата бе препълнена, като се има предвид, че само седящите места са 300, а имаше и още правостоящи. Основен организатор бе Георги Киров – лауреат на националната награда за 2004 г. Присъстваха представители на община Копривщица, Дирекция на музеите в Копривщица, Читалище „Белите брези”. Рецитираха се стихове от гилдия „Димчо и почитатели”, както се шегуваме – „новата бохема на Димчо” – Маргарита Петкова, Атанас Капралов, Ивайло Диманов, Димитър Милов, Славимир Генчев – поетът с китара, бардът Бойко Георгиев, литературоведите Никола Георгиев, Марин Кадиев, приятели и почитатели на Димчо от София, Копривщица и цялата страна. Идеята на това честване бе рожденият ден на най-нежния и сигурно най-обичания поет Димчо Дебелянов да се превърне в национален ден на поезията. В Копривщица имаше поклонения на гроба му.
Фокус: Кои са най-интересните и любопитни моменти от биографията на Димчо?
Дойчо Иванов: Той се ражда на 28 март, било е Връбница, Цветница. До 9-годишна възраст живее в Копривщица в една патриархална, автентична, християнска българска атмосфера и тези добродетели и морал, които по-късно дават основание на неговите приятели да кажат, че е най-чистият български поет. Той е на 9 години, когато баща му умира, преселват се в Пловдив, където най-големият му брат Иван работи и поема издръжката на семейството. След това от 1904 г. е в София, където завършва Първа английска гимназия. За разлика от баща си и дядо си, не е имал вкус към бизнеса и търговията. Работил е като чиновник на различни места – в метеорологична станция, в Съдебната плата, коригира вестници, превежда. Той е знаел руски и френски език.
Фокус: Кои са малко известните факти от битието му?
Дойчо Иванов: За тези изминали 95 години от смъртта му трудно биха се намерили някакви неизвестни факти, освен ако не намерим някакви спомени или писма или записано от негови приятели. По-малко известно от неговата биография е това, че той е владеел отлично руски и френски език, имал е дарба за езици, която му помага не само да преведе няколко книги, с което осигурява препитанието си, но и чете в оригинал великите поети в онова време и много бързо израства като талант. Обичал е много да пътешества, да скита из природата, да върви под дъжда.
Фокус: Какво не знаят хората около участието на Дебелянов в Балканската и Първата световна война?
Дойчо Иванов: През 1916 година той заминава доброволно на фронта. По време на Балканската война, вече 25-годишен, той е повикан, дотогава все е отлагал като студент. Влиза в казармата в Самоков през есента на 1912 година, не участва в самата война. Интересното е, че когато българските войни превземат Одрин през март, малко след това той с негови приятели в Самоков активно са участвали в различни театрални и други представления, с помощта на местни дружества събират средства, купуват награди за победителите и пътуват до Одрин, където техният полк е участвал в сраженията, раздават подаръци на приятелите от своя полк. Оттам групата правят едно много интересно пътешествие, отиват до днешния Александруполис или Дедеагач. По брега на Бяло море стигат чак до град Серес. Там посрещат Великден, мислели са си да отидат до Солун и да се върнат по днешния път през Демирхисар, където по-късно ще бъде погребан Димчо Дебелянов, но започва Междусъюзническата война и те се връщат по същия път. След няколко години точно на това място между Серес и Демирхисар, днешното Сидирикастро, той загива. Това може би е едно от най-дългите му пътешествия, защото не е имал възможност да пътува много. Другата е една екскурзия до Атина през 1911 г. За него войната завършва в Самоков, където все още е войник. През лятото се уволнява, а през есента на 1913 г. е постъпил в школата за запасни офицери в Княжево. Там изкарва 6-7 месеца, бил е със звание офицерски кандидат. В самата война той е бил освободен от мобилизация като чиновник във Върховната сметна палата, но е смятал, че неговият дълг е да бъде там, където гине целият български народ. Подава си молба за напускане, за което осведомява и Главния щаб на българската войска в Кюстендил. В края на юли 1916 г. вече е в своя полк, който е бил на позиция южно от Скопие по течението на река Вардар. Оттам вече започва неговият боен път, за да загине на 2 октомври 1916 г. в сражение с англо-френски войски на левия бряг на река Струма между днешните градове Серес и Сидирокастро, където е бил погребан на следващия ден – 3 октомври.
Фокус: Преди време планирахте да поставите в двора на църквата в Сидирокастро паметен надпис, че там е почивал великият български поет Димчо Дебелянов, както и че са били погребани 24 други български офицери-герои, загинали за годината. Какво се случи с тази инициатива?
Дойчо Иванов: Преди три години изпратихме писмо. Имаме официално решение на Общинския съвет на град Копривщица за побратимяване на двата града, изпратихме предложение на нашите съседи от град Сидирокастро, за да може да се постави една паметна плоча с по-близки връзки. За съжаление, досега нямаме никакъв отговор от тях. Тези дни подготвяме писмо, с което внимателно ги молим да ни дадат някакъв отговор за тази наша инициатива. Побратимяването е като дипломатическа стъпка към поставянето на плочата.
Фокус: Какви други инициативи предвиждате?
Дойчо Иванов: За съжаление, нямаше официален представител от Министерството на културата на отбелязването на годишнината. Нашата идея и предложение е – догодина, когато се навършват 125 години от рождението на Димчо Дебелянов, годината да бъде обявена за Международна година на Дебелянов, както стана с годишнина на Никола Вапцаров. Това е европейски начин, който много ще помогне за издигане престижа на България, както и за популяризирането ни – с развиването на културни центрове в чужбина по повод годишнината. Другата идея е да се учреди международна литературна награда на името на Димчо Дебелянов, която да се връчва на кръгли годишнини. Надяваме се да се направи ново издание на пълните събрани съчинения на Димчо Дебелянов, които не са издавани 25 години. Последното издание е от 1987 г.
Фокус: Димчо Дебелянов ли е това, което свързва Копривщица и Сидирокастро?
Дойчо Иванов: Сидирокастро е малко градче, малко по-голямо от Копривщица. През онези години там са воювали, а може би и търгували други копривщенци. Смятам, че има какво да обменим като опит и да си бъдем взаимно полезни.
Фокус: Какви експонати могат да се видят в къщата-музей на Димчо Дебелянов в Копривщица? Какво привлича вниманието на посетителите?
Дойчо Иванов: Къщата е от типа литературен музей, представящ преди всичко живота и делото на Димчо Дебелянов, както и една малка битова експозиция от копривщенската кухня от едно време. В къщата основно са книгите – първата книга на Димчо Дебелянов, която излиза 4 години след смъртта му. Приживе той няма издадена самостоятелна книга. През 1920 г. Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и приятели съставят неговата първа книга, издава я Александър Паскалев. Другите експонати са предимно книги, преводи от чужбина и България. Малкото запазени лични вещи са едно евангелие, което си купува като ученик в Пловдив, винаги е носил със себе си и много го е четял. Има и лични негови бележки по страниците на един джобен бележник, в който е писал на фронта. Вниманието привлича и рождената му люлка, в която е гледан той и неговите братя и сестри. Той е бил шестият, най-малкият в семейството. Къщата, която е малка и скромна, всъщност е била къща на заможни занаятчии, където са живели две семейства – баща му, майка му, шестте деца. Те са били абаджии търговци с чичо му Иван, който живеел в другата източна половина на къщата с осем деца. Макар и заможни хора, те много са се обичали и са живеели задружно.
Фокус: Какви хора посещават къщата-музей? Колко посетители идват годишно?
Дойчо Иванов: Посещават я различни хора. Сега започва сезонът на ученическите екскурзии. По общи данни през Копривщица годишно преминават из музеите около 200 хил. души, може би около 30 000 са посетителите на къщата-музей на Димчо Дебелянов. Прави впечатление, че идват и млади хора, както и по-възрастни, които са го чели и изучавали по-подробно. Наскоро имаше едно много интересно посещение от един възрастен господин от Русия, който със сълзи на очите постави специално две саксии на паметника на Димчо. Говорихме си дълго с него. Той заяви: „Димчо е един поет, който вие не съзнавате какво богатство е. Той е много по-велик от нашите Есенин, Брюсов, един невероятен поет, който трябва да четете и изучавате по всяко време”. Повечето от посетителите ни задават доста въпроси. Сега посещенията са повече на млади хора от различни училища в страната.
Фокус: Какво е мястото на личността на Димчо в българската история и култура?
Дойчо Иванов: Вярвам, че той е в Светата Троица на българската поезия – с Ботев и Яворов. Дебелянов има своето особено място. Казваме за Димчо „нежно и интимно”, независимо че Димчовци много, но Димчо е един – със своите стихове, които са част от нашата душевност и отдавна се е превърнал в едно явление, което характеризира този преломен момент в българската литература – между старата, патриархалната литература на Дядо Вазов и новата, която настъпва преди и по време на световните войни. Дебелянов е бил изключително ерудиран човек, знаел е езици, познава на практика цялата световна и българска литература и е имал много изтънчен литературен вкус. Неговите приятели са се вслушвали в думите му. За времето си, Димчо е бил приятел и познат на своя кръг, т.нар. млади бохеми, обединени около Подвързачов, който днес литературоведите определят като едно уникално явление. Дебелянов е бил много общителен, контактен, умеел е да излага своите възгледи и становища за литературата и по този начин е влияел на своите приятели, а също и те на него. Когато се замислим за поезия и българска култура, Димчовото име няма как да не бъде пред очите ни и да не си спомним за него.
Аделина ГЕОРГИЕВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар