събота, 30 април 2011 г.

МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯ - ПОЕМА ЗА БАТАК


МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ
    Христо СПАСУНИН
Ако някога отидете в Батак и влезете в храма-светиня, вие ще видите куп човешки черепи, върху които е поставено малко детско черепче посечено с ятаган, което ми разказа своята тъжна история

Споменът в сърцето ще остане пресен,
споменът  - в сърцето-рана, кръв и песен.
Шапките свалете, подгънете крак,
на колени, братя, пред нас е Батак!
Ето го градеца, малък – но велик,
гробница и клада, чийто страшен вик
отекна далече в двете полушария
и през кръв изрече: „ИМА И БЪЛГАРИЯ!“

В храма беше тихо, тихо като в храм.
Над черепи бели аз застанах ням,
Изтръпнал и бледен. Гледах вцепенен,
череп на детенце вглеждаше се в мен.
Череп на детенце!... В ужас онемях,
с очи замъглени гледах и мълчах.
 Давеше  ме нещо, понечих да тръгна,
Черепчето детско сякаш се помръдна.
В кухините очни – страшни и дълбоки,
гледаха ме кротко две очи широки,
бистри и невинни, плувнали в сълзици,
разрез ятаганен скри се от косица,
две бледнички бузки, изпити и гладни,
то продума с устни напукани, жадни:
„За клането страшно, искаш ли да кажа?
Тръгни с мене, чичко, всичко ще разкажа!“
Мислено аз хванах детската ръчица,
през сълзи погалих къдрава главица,
тръгнах подир него със безшумни стъпки,
тръгнах, а снагата  побиваха тръпки…
„Тука, де думат му Беглишки харман,
Ахмед ага бе кундисал стан,
с хиляди читаци – все башибозуци,
с кръв в очите, жадни за плячка хайдуци.
Тука дядо Трендафил – старец беловлас,
пушките предаде, за да спаси нас,
после беше хванат, с гавра разсъблечен
и на шиш завързан, беше жив опечен!..
Що трепери, чичо, твоята ръка?...
Тука беше моста над Стара река,
те тогаз сториха моста на дръвник,
 триста глави, чичо,паднаха без вик,
отрязани, страшни, падаха  в реката
и от кръв червена стана и водата…
Труповете, чичо, без глави – но живи
свличаха се с мъка в водите пенливи.
Стара река скри ги в хладната си пазва,
ромонът й тъжен все за тях разказва…
В бурна нощ по-късно тя отнесе моста,
да вървиме, чичо, има още доста.
Виж, отвъд реката, имаше там къща,
и пред нея, чичо, бе кланица съща.
В къщата си чичо Богдан се укрил
пушкал и душмани петима убил,
после беше хванат, на мъки обречен
и късче по късче с ятаган насечен.
Богданица Лоза – беше ми тя стрина,
влачеха я с ярост палачи двамина,
касапинът чичов – страшен като бик,
вгледа се на стрина в хубавия лик,
пристъпи към нея с кървава глава,
па издума ядно, гневно тез слова:
„Гяурке, послушай! Млада си, красива,
тръгвай с мен в харема и ще бъдеш жива!“
-Тръгвам, аго, тръгвам, живота спаси  ми,
вземи ме при тебе, закрила бъди ми!
Па пристъпи стрина три-четири крачки,
заплю го в очите с кървави храчки
и дорде изтрие той с ръка лицето
ядно му прободе  с остър нож сърцето…
После стана страшно. Всички живи хора
вечен сън заспаха, чичо, под топора.
Никой не продума, никой не помоли,
лягаха самички на дръвника, голи,
галеха го сякаш бе възглавка мека,
та дано направи смъртта им по-лека…
За да може всеки шия да намести,
трябваше трупа предишен да отмести…
От тела човешки грамада растеше,
кръвта като чучур от рани шуртеше,
тук изклаха много майки и деца,
тук видях как вадят из гърди сърца,
и как с дива ярост и бяс във очите
режеха без милост на майки гърдите,
бебета невръстни бучеха на щик!...
Чуваш ли ме,чичо?... Казвай!... Що мълчиш!...
Аз дочух тогава – ще палят селото!
Веднага побегнах горе към школото,
но и там цареше врява и тревога,
писъци човешки стигаха до Бога.
Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч
и добре разбирах – там е също сеч.
После поутихна тази страшна врява,
стана много тихо и там, и тъдява,
пропълзяха сенки край мене човешки,
от страх не разбрах ги – живи или мъртвешки.
За гърлото сякаш някой бе ме хванал…
Изведнъж школото цяло в огън пламна,
На сганта проклета сред крясъци диви,
изгоряха, чичо, двеста души живи,
дирили закрила, там, под дюшемето,
в огнения пламък найдоха небето…
Изгоряха, чичо, а аз дирех мама
и затичах бързо да се скрия в храма.
В него- стари, млади, деца като мене,
Изведнъж дочу се: - Храмът обграден е!...
И тогаз започна най-страшното нещо:
Вътре стана душно и така горещо,
че измряха много деца, стари хора,
а псувни, закани чуваха се в двора.
През един прозорец хвърлиха пчели,
те когато жилят, знаеш как боли?...
После пък хвърлиха запалена слама,
падна върху мене! Писнах, чула мама,
по гласа ми, чичо, мама ме познала,
само подир малко бе ме прегърнала!
Нищо не ми каза, гледа ме в очите,
а като от извор бликат  й сълзите,
сякаш че не вярва, че сме живи двама!...
Плаках много, чичо, плачеше и мама…
А до нас – дечица, малки, в пеленички,
от глад и от жажда смучеха ръчички,
 за водица капка плачеха със глас,
но вода във храма нямаше при нас…
Устничките малки, напукани, в рани,
мажеха ги майките с кръвта на заклани.
Аз видях там майка една, че се кръсти,
па в земята почна да дълбай със пръсти,
после втора, трета… За свойте дечица
майките в земята търсеха водица…
Вода не найдоха… Найдоха смъртта!
Тя, смъртта, тук влезе през една врата,
разтворена с трясък, с пушки, с ятагани,
хиляди човеци бяха тук заклани…
В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама
И за миг очите отворих си само
И видях!... О, чичо, как да ти го кажа?!...
Туй не може никой, никой да разкаже.
И да ти го кажа, ти го премълчи!
Аз видях тук, чичо, видях го с очи,
Как един поганец, кръвясъл от злоба,
с ятаган разпори майчина утроба
на една невеста. И как тя умря!...
Майчицата клета – тя и не видя
рожбицата своя, още неродена
как от ятагана бе разполовена…
Слушаш ли ме,чичо? Слушай и мълчи!...
Аз видях тук още как вадят очи!
Мушкат с ятагана във лицето живо
и след миг извадят окото красиво,
от страшната рана кръвта заклокочи,
нов мах с ятагана, главата отскочи,
а трупът политне, гърчи се на пода…
От тела човешки бе заприщен входа,
кървава   грамада от труп върху труп,
живи, полуживи и мъртви накуп…
Пак очи затворих, мама ме притисна,
закри ми лицето, после страшно писна,
залитна и падна. Паднахме и двама
прегърнати с обич, аз – с трупа на мама…
-Мамо!... Мамо!... Мамо!... – плачех в тъмнината,
докато усетих удар по главата…
Черепът ми, чичо, с ятаган посечен,
вечно  ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.
Над черепи бели дълго стоях ням,
черепите гледах как във мрака греят,
сякаш че нашепват: „МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ!!!“
                                                          17  май 19 66 година

ЗА АВТОРА

ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН
10 април 1923 г., САМОКОВ – 15 септември 2010 г., ТЕТЕВЕН
         

          Природата щедро го Бе надарила, но животът не Бе щедър с него. Може би именно заради разкошните си дарби и коравият, непреклонен характер, жестоко пати и страда, а с него и семейството му. Но всякога отстоява непреклонно себе си!
Роден през 1923 година и израсъл в Самоков, от малък тръгва по пътеките на величествената Рила. Потомък на стар самоковски род, с дълбока диря в обществения живот и развитието на града. Един невероятен човек и българин - патриот, планинар, самороден поет и историк, обаятелен лектор и пламенен рецитатор. Турист, скиор, планински спасител и водач, бродил навсякъде из българските планини.  Автор на легендарната туристическа песен "Мальовица", която написва едва 18-годишен, по време на поход до едноименната хижа.
          Участва във Втората световна война. За активната си дейност като българин и националист е изключван от гимназията, арестуван и преди 9 септември. А след това пак многократно е затварян и гонен. През 1951-52 г. 16 месеца е лагерист в Белене.
Най-активен обществен деятел - в читалището и навсякъде в Тетевен, изявен, планински спасител и турист с изключителни заслуги за развитието и масовизирането на туризма в района и навсякъде в България, за изграждането на материалната база. Основател (през 1985 г.) и водач на ежегодния Национален туристически поход "По стъпките на Хвърковатата чета на Георги Бенковски от Оборище до Костина - 21-25 май."
Неговият университет е животът му - бурен и пълноводен, с неистова жажда за знания, честност и справедливост. И с една невероятна любов за България.
          Автор е на много стихове, поеми, легенди, статии и различни публикации на исторически, туристически и актуални теми, често публикува в печата, има много излъчвания по телевизии и радиа. Издал е книгите "Балканът разказва" и “За теб, Родино!"

                                                         

ИСТОРИЯТА - ЛЮБОВ ОТ МЛАДИНИ
Страшно много четях, ровех се по библиотеки и архиви, посещавах всякакви лекции и форуми. Другото - то си е от Бога дарба - да разказваш, да увличаш и убеждаваш. По цяла България съм изнасял беседи. Слабост са ми Възраждането и Априлското въстание, личността на невероятния Георги Бенковски - много съм говорил и писал по тези теми. По щекотливия и днес проблем с българските турци, на много места са ме предупреждавали да внимавам, че има от тях в залата. Честно и откровено съм заявявал всякога, че аз историята няма да променям, ще говоря истината и само истината. С уважение към всички хора, а който не иска - да не слуша. И наред с героизма, трагизма, кървавите и жестоки престъпления, разказвах и как най-верният каикчия на Баба Тонка е бил турчинът Осман! Как, когато предателят на Оборище Ненко Балдьовеца се хвалел в едно кафене в Одрин, че той бил свършил работата, един турчин не изтраял и го заклал с думите, че заради такава гадина се е проляла толкова невинна кръв… Хората винаги ме приемаха, разбираха и благодаряха за истината. Затова за преиначаването на историята и истината, за новото турцизиране днес съм особено тревожен и гневен. Тетевенските българомохамедани не знаят и думица турски, а така ги лъжат, обработват и мамят, за да ги направят турци, така се демагогства с тях, че… Но това е една много обширна и болна не само за мене тема…


                                           КАКВО МИ ОСТАВА
Въпреки всичко - вярвам в бъдещето на България!!! Да, вярвам, че тя ще възкръсне в единните си граници с духовното възраждане на българите! Зная, че това ще стане. Защото познавам добре историята, преценявам трезво и критично настоящето и се мъча да надникна в бъдещето. Както съм правил успешно не един път.
Затова зная:
БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРЕБЪДЕ!!!


Май 2006 година, Тетевен                                                 
                                                             

ХИМН НА МАЛЬОВИЦА

Там в планината,
всред дивни върхов,
вие се връх в небесата,
той се Мальовица зове!.. (2)

Пролет цветята
цъфтят си като в рай...
Милва зефирът челцата
и нежно с тях си играй!..

Лете сред зноя
там при Мальовица, вий,
елате вижте героя,
що връх в небето си крий.

Есен се сплитат
и вият се страшни мъгли...
И рядко само прелитат
горди кат върхът орли!..

Зиме красив е –
божествено хубав е Той - Върхът.
Приказно той горделив е,
белей се само снегът!..

Там вечна песен
за радост ветрецът шепти!
Аз често слушам унесен
как нежно кат птица трепти!..

(Повтаря се първата строфа)

Хижата -1941 г., ноември
УТОЧНЕНИЕ:
В популярния днес вариант на песента последният куплет е заменен с две нови строфи, също написани от Христо Спасунин,  като се повтарят последните два реда от всеки куплет:

Там малка хижа
се гуши в самота...
В нея ний често безгрижно
пеем до късно в нощта!..

Трепкат лъчисти
звездите над върхове.
Тръгвайте, бодри туристи,
Мальовица ви зове!.. (2)

Няма коментари:

Публикуване на коментар