МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ

25 ноември 2011 година

МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ

Днес навършвам 57. Години. Било е четвъртък през 1954-а, когато съм се появил малко преди разсъмване в тогавашното родилно, където сега е детската градина над Скалата в Пирдоп.
По това време баща ми Иван бил по Добруджа - сменял с текезесарските молотовки прочутия душански бръбой (картоф) за зърно.

        Затова предишния ден дядо Цено разсилния, роднина и най-близък приятел на дядо ми Дойчо Налбантина, закарал майка ми с двуколката на кметството в РОДНОТО  Душанци до Пирдоп. С поръката: "Да е момче и да подновите името на дядо му!" Е, няколко месеца преди мене се била вече родила и кръстена на дядо ни братовчедка ми Антоанета, първата на средния ми чичо Васил. Ама, друго си е мъжкото име, нали... Така и станало. След две години се появи още един Дойчо - първенеца на малкия ми чичо Никола. Така всеки един от братята Дойчеви – ИВАН, ВАСИЛ И НИКОЛА, „Лека им пръст!“, кръстили първото от децата си на своя баща, свекъра. Желязна традиция за онова време... А пък как сме живели 3 семейства с по 2 деца в къщата на дядко Дойчо и бабка Люба в Душанци -

(макар голяма за времето си, а и днес) ?!....

         Едно време (като пионерче) си мислех , че съм роден в неделя, не ме влечеше дип работата, истинската, физическата, както мислеха българите тогавашни. Че и повечето от днешните. По тогавашните, па и по днешните, българо-селски критерии, минавах за мързеливичък - не ме интересуваха, абе - направо си бягах, доколкото можеше, от земеделско-животновъдните дела. Гледах повече книгите (и футбола, разбира се) и старите хора викаха на родителите ми да не ми се карат, като не съм набрал коприва за прасето - това дете книгата ще го храни. Та така и не се научих да кося - не ти трябва, викаше татко, комунизмът иде и всичко ще да е с машини занапред!!! А като поостаря и ме гледаше и се ядосваше, как се мъча и нащърбвам косата му, за да поочистя тревата в градината на село, замислено се почесваше, като му напомнях тези му думи...

По-късно научих и благородната фраза "интелектуален мързел", с която оправдаваме и се заблуждаваме и днес за много си състояния.
Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който кóпа... За които никой не ни е виновен, нали...

Една от най-страшните клетви на руснаците била: "Дано така и да си умреш на една заплата!" И при една среща на копривщенските музейни работници преди няколко години с колеги от музеите в Банско основно се обменяие информация кой колко бръбой е продал или колко пари е изкарал от хотелчето. При което аз си пийвах ракийката и се надявах да остана незабелязан в тази дискусия. Но една банскалийка, която гушнах на един блус с намерение да й задам други въпроси, ми заби безпощадно питането  с какво се занимавам - хотел ли, бръбой ли или нящо друго?... "Ами пописвам тук-там..." Признах си изчервен и заслужено засрамен. "Горкият!... - съчувствено ме притисна тя, - Ми, че ти ще си умреш гладен..."

Сега навлизам (на тези години?!... В това време?!... – Дали АЗ закъснях, или Комунизъмът бързаше?!...), Е, поне се опитвам, в дебрите на Интернет, често невротизиран от незнание, неумение и несполуки. Честичко оплесквам и губя много неща. Та добре, че е незаменимия ми приятел Павката от Ихтиман - най-великият магьосник по компютрите сред филолозите и учителите. И не само. Последният истински даскал, който познавам. А - и Жоро Киров, де... Павел Б. Николов го потърсете в ГугълА. Та и ще видите сами какви чюдесии има в блога и особено в сайта му. Затова на него посвещавам тази си първа публикация, в новия блог, поредния, който ми направи.

Е, ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ! И ЗА МНОГО ЗДРАВЕ: НАЗДРАВЕ!!!

25 ноември 2010 г., допълнено - 25.11.2011...                                           Дойчо ИВАНОВ

КОПРИВЩИЦА