сряда, 21 март 2012 г.

ДЕБЕЛЯНОВ И БЕЗДАРНИЦИТЕ

125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА 28 МАРТ В КОПРИВЩИЦА
125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
100 години от публикуването на „Да се завърнеш в бащината къща...”

П Р О Г Р А М А-ПОКАНА
За честванията на 28 март 2012 година в Копривщица

1.    Къща-музей „Димчо Дебелянов”, 11.00 часа
Откриване на тържествата

2.    Поклонение на гроба, поднасяне на венци и цветя – 11.45 ч.


14.00 – 16.00 ч. – Старото училище
3.    „Димчови четения” – среща на литератори, поети и лауреати на НЛН „Д. Дебелянов“, родственици, музейни работници, представители на училища с името на Димчо.
Презентации на Димчови училища

4.    16.15 - 17.30 ч. „Рецитираме Дебелянов” Конкурс-рецитал за изпълнение на Димчови творби. Старото училище

5.    19.00 ч. – Концерт-спектакъл. Читалище „Хаджи Ненчо Д. Палавеев”.  

ЗА КОНТАКТИ: ДОЙЧО ИВАНОВ – 088/ 635 35 19;  088/ 568 24 91 doicho54@abv.bg



ДЕБЕЛЯНОВ И БЕЗДАРНИЦИТЕ                
Георги Н. КИРОВ 

  На 28 март преди 125 години в най-българския от градовете, Копривщица, се ражда Димчо Дебелянов. Когато прочита името му, маститият корифей от кръга “Мисъл” Пенчо Славейков безцеремонно отсича: “Човек с такъв дебелашки псевдоним не може да бъде поет!” Той дори не подозира, че това е истинското име на младежа от Копривщица. И не желае да прочете стиховете му дори когато Димитър Подвързачов и Яворов неколкократно настояват за това. Така поне се твърди в литературната история.  Аз обаче си мисля, че е станало друго. Колкото и самовлюбен да е бил, Славейков е прочел стиховете на Дебелянов. Няма начин той да не е знаел за многократно споделяното от самия Дебелянов твърдение, че Славейков е бил неговият поетичен кумир през юношеските години. Но когато е прочел стиховете на поета от Копривщица, синът на П. Р. Славейков вероятно е разбрал с колко голямо явление може да се сблъска в литературния живот на България. А след като е признал за величина в поезията Яворов, едно ново признание е можело да му дойде малко в повече. И налага поне в списание “Мисъл” великата тактика на мълчанието около името на евентуалния нов конкурент за престола му на поет номер едно в България по това време. Тогава доктор Кръстев и Славейков вече работят по въпроса за Нобеловата награда. И появата и признанието на един Дебелянов са можели да им объркат плановете. Та професор Йенсен от Нобеловия комитет на няколко пъти идва в София. А там някъде през 1910 и 1911 г. са се случили неща, за които историята предпочита да си замълчи. Прословутата рецитация на Вазовото “Елате ни вижте” на сцената на “Славянска беседа” се оказва с фатални последици за рецитатора. Каквото и да напише в последствие, той разбира, че някой зъл гений е наредил за него да няма място в българската литература.  Прави поразително впечатление фактът, че точно през тия години Дебелянов, заедно със своя приятел Подвързачов, издава първата антология на българската поезия у нас. Пак тогава той кандидатства заедно с другия си приятел, Николай Лилиев, за следване във Франция. И най-интересното: точно тогава започва да пише направо гениални стихове. И когато в министерството на външните работи се разгаря международен скандал във връзка с публикация във вестник “Таймс”, където, без да се споменава име, се говори за “прокълнат български поет”, който спи по градинките и няма дори постоянна квартира, се привикват за обяснение няколко от софийските “прокълнати” поети, но не и Дебелянов. Ала въпреки това подир този скандал вечно безпаричният копривщенин пътува до Гърция. Ала не го допускат да следва във Франция. “Убиха ме тия некадърници, разсипаха ме!” – споделя с братовчедка си Елисавета огорченият поет.  Очевидно нещо важно се е случило тогава. Оттам насетне става все по-ясно, че някой е направил така, че Дебелянов да си отиде от света, тъй както е дошъл, бездомен, спокоен като песента, навяваща ненужен спомен – както гласи последната строфа от последното му стихотворение, “Сиротна песен”.  Дори и прословутата история с предчувствието му, че ако замине на фронта, няма да се върне, изглежда някак нагласена. Та нали точно на фронта той споделя с доктор Кесяков, че ще се върне след войната в София, ще си наеме квартира край Витоша, ще спре с пиянските си щуротии и ще започне да пише романи. Та нали до януари 1916 г. са минали почти четири години от няколкото съдбоносни за България войни. През всичкото това време Дебелянов ясно защитава каузата, че не може да си представи как тая ръка, която пише стихове, ще вдигне пушката да стреля по някой, който също като него може да пише стихове. И изведнъж пацифистът става доброволец. И участва в нещо, в което много добре знае, че се стреля. Някак си не се връзва тая красива дума “доброволец” с личността на Димчо Дебелянов. Вярно е, че в ония години на велик патриотизъм хиляди българи се връщат от другия край на света, за да изпълнят дълга си към род и отечество. Но Дебелянов е разбирал дълга си другояче. И затова неговата кончина и до днес е замъглена от някаква тайна. Гео Милев пръв споменава, че той е бил пожертван, а не се е пожертвал. Но ако е пожертван – историята не казва от кого и за какво. А това са въпроси, евентуалният отговор на които може да разкрие много неща около Дебелянов в съвсем друга светлина.  Факт е обаче, че през цялата 1915 г. Дебелянов не пише стихотворения. Даже не се знае какво е правил извън заниманията си като докладчик във Върховната сметна палата тогава. Тези месеци са забулени в тайни. Тайни, които естествено се запълват с легенди, които обаче целят само едно: да скрият от хората безспорната истина, че Димчо Дебелянов е най-съвършеният поет на България. В неговите стихотворения се оглежда тъжната истина, че в България няма нищо по-жестоко от това да бъдеш надарен с изключителен талант. Точно това е, което не се прощава от бездарниците в тази страна.  Не са простили и на Димчо Дебелянов

Няма коментари:

Публикуване на коментар