ЕЛИН РАХНЕВ - ЗА БЕНКОВСКИ, КАЛДЪРЪМА И ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА

      170 години от рождението на Георги Бенковски

       ЗА БЕНКОВСКИ, КАЛДЪРЪМА И ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА

  ЕЛИН РАХНЕВ

През тези дни не ми излиза от главата Гаврил Груев Хлътев, по-известен като Георги Бенковски. Непрекъснато ми се въртят кадри от биографията му. Непрекъснато правя някакви препратки тогава и сега. Непрекъснато правя някакво свои си аналогии между калдъръма на Копривщица и жълтите павета. Вероятно изглеждат безумни, но пък на мен ми харесват. И пак, точно през тези дни си давам сметка, че свободата е най-относителното нещо на света. И тя винаги може да бъде единствено в душата и никъде другаде.

Когато излезе оттам тя вече е нищо

За Гаврил Хлътев сякаш е казано и написано всичко, но лично на мене винаги са ми липсвали нюанси, продължение на разрушителни митове, опровержение на фактите. Още малко мистерия. Още малко затлачени сред боровете на Копривщица мигове от живота му. Иначе винаги съм го смятал за най-прекрасния, неповторимия, уникалния хулиган в българската история. От тези хъшлаци, които искат да променят света, природата, всичко.Тези, които протестират дори срещу прогнозата за времето, срещу сезоните. От тези, заради които светът хвърчи напред. Не застоява. Не мирише на тиня, спарено, непроветрено. И покрай Гаврил Хлътев се замислих, че всъщност Копривщица някога е картинка на България днес – олигархът Ослеков, интелектуалецът Каравелов, юпито Каблешков, протестиращият на жълтите павета и винаги недоволен от слънцето, небето, от залезите и изгревите Бенковски. И как звучи само – мило, родно и единствено. И те всички заедно – пътуващи към илюзията, че свободата съществува. Че не е абстрактност. Че не е някакво опиянение, нирвана. Милите те! И естествено само на такова място – къде другаде може да се роди Димчо – през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша – един световен, абсолютно уникален поет,  не по-малък от Бодлер или Рембо.

Велико е, че такова място има в България, в света

Че я има Копривщица, алафрангите, тъгата, възторга и комините на къщите, които никога не си приличат. Тесните улици, миришещи на смола и опушени борове, накацалите по къщите горди кьошкове. 

И белоцветните вишни, разбира се

Толкова безкрайно, любимо, единствено и сакрално за всеки българин място – без значение от пол, партия, занятие

 

И си мисля, че точно днес, закъдето и да сме се запътили – към която и свобода, към която и да е илюзия,

  Хвърковатата чета на Гаврил Хлътев е винаги пред нас

Тя винаги прокарва, отъпква пътеката

 Тя винаги е във фибрите на съзнанието

Тя е процепът напред, в далечината. Нищо, че за много хора онова въстание е втора ръка. Че дори мастити историци гледат на него като комикс. Че си правят гаргара с него. Нищо! Днес Копривщица не предлага СПА процедури, затворени комплекси, масажи, басейни, ароматни сауни и подобни. Но продължава да предлага необходимите калории носталгия и свобода. Продължава да предлага бъдеще. Продължава да предлага тонове самочувствие, от което днес ние, българите, медицински се нуждаем. И така ще бъде и утре. А то е много, много по-важно от ол инклузив обслужването. То е по-важно от цялата туристическа индустрия. И пак се сещам за Гаврил Хлътев, за калдъръма, жълтите павета и свободата, за олигарси, ценности, модели, всичко. Но най-вече за двайсетте години мълчание. Това мълчание, което следващите години ще ни излезе през носа. Това мълчание, което той нямаше да позволи. Никога! И продължавам на пълна импровизация и го пренасям напред във времето. Дали щеше да бъде от февруарския протест на опърпаните или на юнския на лачените (най-голяма глупост, която някой можеше да измисли). Дали щеше да бъде в  парламента или пред него?

Дали щеше да бъде на Орлов мост или на някой друг мост?

Дали щеше да живее в Копривщица, София или Ню Йорк? Всъщност това няма никакво значение. Важно е, че него го има. Важно е, че всички ние – десни-леви, богати-бедни, тъжни, объркани, песимисти-оптимисти, че ние, българите, имаме великата, голяма привилегия да  се огледаме в онзи „луд“, прекрасен хулиган от Копривщица, който ги е събирал от къщите да вдига въстание, да гони свобода, достойнство… Нали всички живеем за едното достойнство и нищо друго. Нали за това са всички революции! И колкото повече се оглеждаме в хора като Гаврил Хлътев, толкова повече ще мечтаем, ще дишаме чист въздух, ще хвърчим напред!

В. „168 часа, 19 юли 2013 г.