8. ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКАТА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ. ЗОЗИТЕ В КОПРИВЩИЦА

 8.  ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКАТА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ. 

                                                    ЗОЗИТЕ В КОПРИВЩИЦА

ЗОЗИТЕ В КОПРИВЩИЦА

Потърсим ли в речника за чужди думи в българския език, може да нау­чим, че "зоза" произлиза от френската дума "zazou" и означава: "момиче или млада жена, която не е заета с обществено-полезен труд, облича се ексцентрично и се грижи изключително за външността и удоволствията си".

След 10 ноември 1989 година много се изписа и изговори за т. н. „народен съд“, убийствата без съд и присъда, тормоза и преследванията на „враговете на народа“, лагерите, изселванията и т. н. Излязоха доста сериозни и задълбочени, обективни проучвания. Друг е въпросът, че някои писачи, а и сериозни изследователи, превърнаха тази тема в доста доходоносен бизнес...

А има много истории от летописа български, потулвани и неразказвани и до днес. С мотиви лични и различни. Най-често – „да не кепезим (срамим) селото, партията, човека и т. н.“. Макар, че никога не са забравяни и тихомълком са подшушвани на ушé и четири очи...

Една от тези случили се случки е и тази за „Зозите в Копривщица“. Потулвана, като историята с арестуването на водачите на Априлското въстание и затварянето им в „лудницата“ на църквата „Свети Николай“ и спицерията (днес Дирекция на музеите). За този епизод от трагичния финал на въстанието можете да прочетете в блога ми.

През 90-те години на миналия век доста се изписа и изговори за женския лагер в село Скравена, Ботевградско. Но се оказва, че такъв е имало и в Копривщица през 50-те години. Темата ми изскочи чак сега, като преравям някои от архивите си пак от 90-те години. И попаднах на любопитни бележки от това време в журналистическите ми бележници от време онó.

И по-рано съм чувал за този лагер, но с много недомлъвки, категорични отричания и увъртания: („Никога в Копривщица не е съществувал лагер!“ „Абе имаше такова нящо... „Най-добре е да се забрави...“, „Нищо такова не знам!“ И по-скоро с премълчавания, когато задавах този въпрос.

Докато случихме (бяхме с колежката Ренета Атанасова, Лека ѝ пръст!) (Пак някъде в началото на 90-те години), да се срещнем с леля Мария и бай Павел Боеви. Сладкодумни, гостоприемни и природно интелигентни копривщенци. По-долу предавам в резюме разказаното от тях (за съжаление датата не съм отбелязал) и запаметеното от споделено насаме от други.

Ще да е било някъде през 50-те години. Кога точно – кой да помни... В Копривщица докараха под охрана вънкашни жени, интернирани, бая беха. Настаниха ги в бараки и стаички към оборите в тогавашното „депо“ държавна кравеферма за породисти говеда. (по-късно ДЗС – Държавно земеделско стопанство, и ПЖК – Промишлено-животновъдна бригада), „зози“ им викаха. Едни модерни, наконтени, начервени, личеше си, че не са наш джинс.

Туриха ги на най-тежките работи – по нивята на барабоя (на картофа) по блоковете кооперативни вече), краварки в оборите, чистачки и каквото имаше черна работа. Имаха си надзирателки, началник им беше мъж. Иначе беха на на свободен режим. След работа и в неделя се разхождаха из града. Не ги спираха и да си пазаруват туй-онуй, то какво ли имаше в магазините по онова време... Не знаем как са ги хранили, ама шефовете им си затваряха очите, когато си купуваха на частно, мляко, сирене, яйца.

Повечето от София ще да са били, сигурно е имало и от други краища. Може и новата власт да е искала да поочисти градовете от жени от занаята, да е имало защо да ги изселят, някои де. Но то си беше чисто интерниране. А още тогава се говореше, че на някои комунистите са им отнели апартаментите, ограбвали са де що има...

Мисля, че дружно ще да са живяли тука. Ама като беха из града си личеха две групи. Едните горделиви такива, не надменни, ама някак си пó така се държаха, много-много не се конущисваха (общуваха) с нас, местните. Другите общителни, засмени, разговорливи, шареха им очите... Абе по-шавливата част да го речем, личеше си, че са от занаята. Оте..ха си тогава от тях бригадире, па и други мъже от града...

През няколко месеца ги сменяха. Едни откарваха, други докарваха. Година ли, две ли продължи това – кой да помни...

------------------------------------------------------------------------------------------

Статия за зозите

Кастата на зозите

в. „Дума“ 1916 г.,автор:Славчо Кънчев

Понеже не искала да ходи гола, нулата се облякла със суетност.
Виктор Юго (1802-1885 г.) - френски писател

Потърсим ли в речника за чужди думи в българския език, може да нау­чим, че "зоза" произлиза от френската дума "zazou" и означава "момиче или млада жена, която не е заета с обществено-полезен труд, облича се ексцентрично и се грижи изключително за външността и удоволствията си".
Сладкарница "България", разположена в едноименния хотел на днеш­ния булевард "Царя" в столицата, по диагонала срещу Националната художествена галерия, останала непокътната по време на ожесточени­те бомбардировки на София от съюзническата авиация по време на Втората световна война, имала и невероятния късмет детонациите при взривяването на мавзолея на Георги Димитров да не изпочупят витрините й; става от началото на 20-те години на миналия век люби­мо място за рандевута на софийските зози. Тук те си разказват горе­щите клюки коя от тях се е сдобила с още по-галантен любовник, тук си разменят информация за предстоящи журове, пак тук се сдобиват с пресни новини за новопристигнали в българската столица шармантни чужденци, вакантни откъм партньорки и затова

подходящи за попадане в капана

Отново там са неофициалните, но всекидневни дефилета на авангард­ните, но крещящи тоалети, прически, макиажи - с устни, които владе­ят изкуството на усмивките и обещанията, със загатнат пикантен вкус.
Зозите - неотменна част от българския хайлайф преди установяването на отечественофронтовската власт. Черните мамби, ухапали смърто­носно еснафското спокойствие на дузини благоверни, но - уви! - скуч­ни в своята баналност столични съпруги. Фаталните минни полета, взривили не един или два уж непоклатими брака, обаче оказали се не­застраховани срещу премрежените влажни погледи, по-дълбоки от Марианската падина, а и тези - ах, спиращи дъха съблазнителни из­вивки на зозините тела под атрактивните тоалети, загатващи, подсказ­ващи неземни наслади и копнеещи да бъдат свалени. О, не - разкъса­ни! В зози-летописа са и имената на получилите къса клечка от съдба­та и пострадали от витриоленото (бояджийска сярна киселина) отмъ­щение на измамени омъжени съпернички, също и кървави истории за безславна кончина не на бойното поле на изоставени любовници под пагон, с пронизани в преносния и прекия смисъл от собствените им пистолети сърца...
Както се оказва, след идването на отечественофронтовската власт зо­зите нито горят от желание да заминат заедно с българската армия ка­то доброволки-санитарки в Отечествената война, нито се омайват по новата мода на дочените куртки и панталони, за да запеят "Елате хи­ляди младежи, на родната страна надежда!" по бригадирските обекти с кирка или лопата в ръка. Постепенно обществено-политическата действителност в социалистическа България ги делегира по перифе­рията на всекидневието, но без да доведе до пълното и окончателно изчезване на този социален вид. Отдавна и най-младите зози бяха се превърнали в достопочтени побелели матрони, когато върху календа­ра дойде годината 1989-а. И "демокрацията" изсипа благодатта си върху земята българска. Престана да бъде в сила и категоризирането на доходите на "трудови" и "нетрудови". Както се оказа по-късно, именно това клонира новия, "постсоциалистически" или още "постто­талитарен" вид зози.
Да, безспорно съвременните зози са

нов, напълно еволюирал вид

спрямо своите предшественички отпреди 1944 г., като отразяват една нова философия към заобикалящата ги действителност. Те не са вече онези емоционални наследнички на Татяна от "Евгений Онегин" или на мадам Бовари. И в никакъв случай Ана Каренина ... За тях демоди­раният дух на романтизма е затворен в бутилката, а самата тя, запеча­тана заедно с лошия дух в себе си, е захвърлена на бунището на исто­рията. Вече не романтичното прекарване на времето с поредния про­боден от стрелите на Амура поклонник е смисълът на живота на зози­те. И не издекламираните тенцони (жанр на рицарската лирика във Франция, появил се през ХІ в. и просъществувал близо две столетия, представляващ обикновено спор в стихотворна форма или разговор с любима жена) са мерило за дълбочината на страстите, на които зозите са обект. В новопроизведената поведенческа конструкция реотанът на романтиката е изхвърлен като излишна, ненужна вехтория. Никоя зоза вече не копнее за любовни излияния от своя поклонник в стихотворна форма, не очаква среднощни серенади под прозорците си. Вместо да мечтае да потъне в обожаващите я очи, тя предпочита съвсем осезае­мо да потъне в пневматичната седалка на мощния звяр, наричан още и "джип", подарен й от... Не е от голямо значение кой е дарителят, по-важно е естеството на подаръка. Пък и ако за всички поколения от зо­зи в досоциалистическа България подаръците от обожателите им са били важни заради своето предимно символно значение на привърза­ност, любов, обожание, то за новопоявилите се зози подаръците се оценяват единствено по скалата на тяхната материална страна.
Появата на новата генерация зози е и обусловена, и сама способства за окончателното затвърждаване на онази промяна след победата на консумативната революция, която окончателно приключва с измене­нието в социалната роля на жената: някога тя е била роб и принадле­жала на мъжа теоретично и практически, и дори се явявала произво­дител на стоките, които той консумирал, а постепенно после се прев­ръща в

церемониален потребител на стоките,

произвеждани от него.
В своята книга "Теория на ленивата класа", издадена през 1899 г., аме­риканският икономист Торстен Веблен (1857-1929 г.) въвежда понятия­та "очебиеща леност" и "очебиещо потребление", когато из­вършва своя анализ на класата на богатите в Съединените щати. Ос­вобождаването от тежък труд и показното харчене според Т. Веблен били най-често развяваните символи на превъзходството на богатите: "Единственото практично средство за изразяване на паричните въз­можности е непрестанното демонстриране на възможността да се хар­чи". Е, финансовите донори на настоящите зози, както и те самите, несъмнено са твърде далеко от възгледите на Веблен за "очебийното потребление": нещо безсъдържателно, в услуга на детинско големее­не.
Зозите на България през ХХІ век, както и техните предшественички от началото на миналия век, отново не се занимават с обществено-по­лезен труд. Не биха могли да бъдат срещнати в някой научен институт или висше учебно заведение като техен кадър, в производствено предп­риятие, в редакция на средство за масова информация или зад някое служебно бюро в държавно учреждение. Понеже нито една от тези професии, както и която и да е друга, не е жизненото поприще на зозата. С изключение на една. Нейната специалност изисква наличие на специфична психологическа нагласа - за неутолимо консуматорст­во. Колкото повече - толкова по-добре.
Всъщност в тази атмосфера на конкуренция между нивата на потреб­ление като мерило на социалната значимост на индивида, върху зози­те е джиросано задължението да бъдат съавтори в доказателствената му част. Марковата бижутерия, марковите облекла, марковата парфю­мерия, марковите аксесоари, марковите коли, марковите биохрани, марковите питиета и тютюневи изделия; реномираните дестинации на воаяжите, реномираните хотели за отсядане, реномираните породи домашни любимци, реномираните спа центрове, реномираните маса­жисти, реномираните коафьори и - на ухо! - реномираните наркоти­ци... Все още само не е записано в аналите на зози хронологията име­то на първата зоза, осъществила частен - но реномиран! - космически полет. Сигурно за това са виновни дарителите... Зозите - нагледните лекторки на новокласическото социално уравнение "реализация=кон­сумация".

На фона на големия брой българи, живеещи сега в мизерия

този стереотип на поведение е директно поставен върху теорията на Хърбърт Спенсър за социалдарвинизма. Бедните и обречените според него са слабаците. Именно Хърбърт Спенсър, а не Чарлз Дарвин, е то­зи, който дава на света безсмъртната фраза "естествен подбор". В този смисъл той по-нататък настоява, че нищо не бива да спира или да зат­руднява този процес: "Отчасти чрез отстраняването на тези с най-нис­ко развитие и отчасти, поставяйки останалите под непрекъснатата дисциплина на опита, природата осигурява растежа на расата, която трябва едновременно и да разбира условията за съществуването, и да бъде способна да реагира в съответствие с тях. Не е възможно в как­вато и да е степен да бъде избегната тази дисциплина". Като краен публичен израз на социалдарвинизма е изказването на члена на Ико­номическия мозъчен тръст на Републиканската партия, учения Томас Никсън Карвър от Харвард, през 1936 г., че е необходимо да бъдат стерилизирани всички бедняци в САЩ, така че да не могат да се раз­множават и да продължават рода си. За "бедняк" Т. Карвър определял всеки с годишни доходи под 1800 щ. долара, а тази категория тогава обхващала около половината от семействата в страната.
Когато се разглежда "очебиещото потребление", е очевидно, че то произлиза и психологически - а и в строго икономически аспект - обикновено от "рационализирани" технологии за натрупване на богатс­тва. Технологии, чийто неотменен компонент в българските ус­ловия - и не единствено в тях, - са корупционните практики.
Липсата на организирана съпротива у българския суверен, както и от­съствието на активни негови действия за противопоставяне на влия­нието на "сребърните аргументи", тоест подкупите, както древните римляни са ги наричали, чрез съответен натиск спрямо трите власто­ви сфери, е всъщност необходимата зелена светлина за наличие на яв­ление, за което една холандска депутатка, посетила България, даде оценка, изразена само в две изречения: "Тук видях неприлично голям брой млади хора, които карат скъпи коли", и второто, несъмнено пред­хождащо, в качеството си на генерираща причина: "Оставам с впечат­лението, че българските управници нямат капацитет да ръководят държавата".