9. ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКАТА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ. ВАСИЛ МИТОВ ОТ ДУШАНЦИ

 

Спомени на Васил Димитров Василев

(1922-2002 г.)

Преди Девети селото ни Душанци беше много сговорно, хората много си помагаха, на някой добиче да се разболее - цялото село ще научи и всеки ще иде да помага с нещо. Нямаше тогава мюзиверлък, нямаше да се клопат (клеветят) едни други, нямаше да се открадне нещо, па­кост по имот да стане.

Но после се обърка свят, обърка се и Душанци. Като се почна ТКЗС-то някои от по-имотните, които не щяхме да влизаме, ни набе­диха, че сме кулаци - Луко Иванов, Стефан Иванов, Мито Василов, Стойчо Николов и него го писаха, па после го изтриха. На нашия ду­вар пишеше: „Тук живее кулак - народен враг!". Други си имаха ош-беш с партийците и не ги закачаха, като бае Васил Заров, той си ос­тана цял живот частник, мъчеше се много с овцете, но не влезе в текезесето. Като остаря и краката не го държаха вече, на колене косеше, ама не се предаваше, тегловник... Той беше братовчед на Илия Никифора (председател на ТКЗС-то), който остана малък сирак без майка и ба­ща, и Заровците го отгледаха, та бае Васил помина, без да го гонят комунистите като нас.

Бае Стефан Иванов най-много го тормозиха, преди петдесета го­дина веднъж го интернираха и после още един път, той беше голям българин, 150 кила мъж. Най-напред го взеха, щото защити Динчо Будаков от Копривщица, кмет беше тогава на селото, партизанин и комунист, ама което си е правото уварди селото да нема трепанета, като на други места - Лъжене, и затова някои комунисти го мразеха. Та двама от най-мръсните го бяха налегнале, Динчо де, да го трепат и бае Сте­фан го отървал, затова после, през 1949 г. го изпратиха в Ножарево, мисля, повече от година седя там, колкото си беше голям - наполови­на се върна, 67 кила съм запомнил, че беше останал.

После в Белене. Той много ми е разправял, работа, бой и глад, който не си изпълни нормата го дигали нощно време да сече дърва. За една Коледа на 500 човека им дали една свинска глава. Там били все хора учени - минис­три, политици и той като селски човек го видяли че умее, дали му да учи и впряга коне, да оре. Завели го веднъж да оре една нива, дето били изкоренили гората и милиционерът му рекъл да я изоре. Бае Сте­фан знаел какво го чака, ако не изоре цялата нива и вечерта, като дошли милиционерите бил към края, ама единият кон паднал в браз­дата и той се уплашил да не пострада за това. Като видял, че са до­волни, че е свършил оранта, попитал колко декара е нивата, казали му, че е дванайсет!... И аз съм се чудил как е можал, защото аз съм орал по шест декара, ама като стана среднощ, на месечина подка­рам воловете, и цял ден, ама дванайсет...

Втория път го пратиха в строителната в София, мъкнал е тухли и вар на самар по строежите и то за какво? Занесъл той по Коледа да точи ножо­ве при Иван Ковача, комшии бяха, и един партиец го питал защо точи тия ножове, „Да кола комунистите, че много се навъдиха!" - рекъл бае Стефан и айде пак, и там изкара близо година... Той имаше много хубави волове, така си седеха, нямаше кой да работи с тях. Ние бехме много приятели и пре­ди една Нова година ходих три-четири пъти с тия волове да прекарам трупе, от гората за ДИП-а, та да вземат някой лев къщата му, да прекарат някак. Дириха децата му нящо документи за тия интернирания, ама знам, че нищо не намериха.

А бае Найден Цаков го караха по лагерите, защото продаде на едни сиромаси говедари кукуруз, по 150 лв. тогава, че нямали какво да ядат. А те го изказали и го изкараха черноборсаджия, та патѝ и той много, пратиха го в Сливен, после в Белене. Там е бил много бо­лен и добре, че се случил Ночо Палето, душанчанин дето много побарваше, крадеше де, та тогава бе откраднал някакви пари, и него в Белене. И там се срещнали с бае Найден, та Ночо го гледал, прислугвал му и като видяли вече, че ще мре го пуснали и той стигнал до Антон някак си с влака, и прати хабер, та с една каруца го докараха.

Преди Девети Душанци си беше мирно и тихо село, полиция рядко е идвала, имаше си селска стража, обход, по двоица обикаляха ноще селото. Ама към 1950 г. и нам пратиха милиционер - Иван Камберов от Пирдоп, много проклет човек беше, биеше и тормозеше наред, той и в Антон често ходеше, и там правеше золуми, знам, че утрепа един от жепейците, скарали се и го пребил в кръчмата, по гърдите му ска­чал. Той тука малко седя и сме патили, и сме го запомнили, ама копривщене хубаво го помнят, там седя много време.

Една година Дебелска придоде и ни завлече картоф, към 1955-56 година е било, лятото, об­рахме го и жените го измиха, доста беше и какво да го правим, ще го карам да го продавам в Копривщица. То така беше навремето, в Коп­ривщица и лайно да закараш - ще го продадеш, лешници и дренки даже продаваха нашите хора там, като че ли около Копривщица нямаше, та да си набèрат , ама... Та влизам аз в Копривщица откъм Войводенец и там срещам една жена позната. Като разбра каква ми е работата ми вика: „Не­дей, че Камбера ще та утрепе!..." Викам аз, че са много приятели с тате, няма приятели, ще та бие, та ще та утрепе. Ами какво да правим сега?... Измислихме да се качи тя на колата, като да е нейна, подкара от дясната страна на Тополка нагоре, а аз вървя от другата страна. Минахме покрай милицията, над пазара и там продадох картофа, пос­ле пуснах воловете от другата страна, сами, на края си ги хванах и така.

Разтури са селото в тия времена, много доносчици, много лош на­род се навъди, следеха всяка къща и клеветеха, та и по кошарите хо­деха да подслушват, много пакости направиха на народа. На стари години един от тях ми е казвал много работи, косеше се човекът, разкайваше се горчиво, викаше: „Аз ли какво заслужавам, какви съм ги вършил!?!?!? - да ма утрепе сега човек ми е малко..."

Много ни тормозеха, дотам беше стигнало, че трябваше да пита­ме партийния дали може на първи май да стрижем овцете, да не речат, че се подиграваме с празника им, терор беше, ама терор... И за какво, то си беше ясно, че ще стане стопанството, никой не беше против, но не трябваше да насилват хората. По-заможните и оправ­ните си работеха добре, уредно им беше всичко изкарваха много не­що, плащаха си данъците и нарядите, що трябваше да ги съсипват, текезесето тогава още беше слабичко, трябваше да оставят тези хо­ра да си работят, па като се замогне и текезесето, тогава да влизат. А те съешиха богатия и сиромаха, келявите овце и запустялите ниви с хубавата стока и уредената земя, та съсипаха всичко...

Боли ме сега като гледам как много неща се съсипаха, ама то не е от вчера, та да не викат, че за всичко е виновно СДС-то! Зянлъците почнаха отпреди, то като човек си не е сайбия и работар, като не гле­да своето - как ще чува общото... Падна и хубавата мандра на Кли­маш, колко овце се гледаха там, какъв празник ставаше на Петровден, цялото село излизаше, агнета се печеха, музика, хора... Мандра­та там я строи кооперацията, помня, че 1941 г. за първи път излязох­ме на Климаш с овцете - 5100 бяха и три парчета по 1000 шилета - 3000, отделно кочовете, над 340 говеда пасеха на Бялата вода, пове­че от 2000 беше едрият рогат добитък. Това беше официалното, защо­то след Девети много криехме добитъка, да намалим данъците и на­рядите, почти без пари ни караха да предаваме зърно, картоф, мля­ко, вълна. За една кола сено ми плащаха толкова, че не стигаха за превоза до Пирдоп, затова чак на Сербезовата сая в Антонско съм карал да скрия овце, като ги броят.

Моят баща се побърка от всичко това, две години ходи като метиляв. Та не беше и само това, постоянно ни сменяха нивите и ливадите, наториш го, изореш го и после ти дадат други ниви по чукарите и из папратите, та ТКЗС-то да прави блокове... През март 1957 г. и аз влязох в текезесето, един от последните, вече нямаше накъде.

Като дойде новото време и почнахме вече свободно да приказва­ме за тия неща, една душанска комунистка рече: „Абе, как са го държали тоя, та не са го отребиле навремето!?..." А навремето ако не ни бяха зака­чали, аз сега да съм, ехе!... Ламтях за работа, не спирах се, ама и есапа (ползата, сметката) си виждах. И после не се предадох, макар да мислеха, че като ми вземат имота и стоката съм загинал, ще дой­де сиромашията и ще се гътна. Крави пак гледахме, мляко, телета, кон всякога съм имал, овчарлъка не го оставих, не кръстех ръце, тух­ли сам съм си правил, работех.

А и празниците си поддържахме, та­чехме се, няколко пъти съм водил хора на Троянския манастир за Голяма Богородица. Пазарим рейс, натоварим се с торбите и тръг­ваме. То по това време се постеше и помня единия път, че на Беклемето много ми се прияде мръвка, като гледах едни други пътници как лапаха на ханчето. Взех та поръчах и аз едни овнешки мръвки и с двама-трима от мъжете се скрихме от другите в гората, та се наядохме...

И така си вървеше животът, годините си минаваха. Трудно, ама с много работа две къщи направих, децата си изучих, справих се с по­ложението, остарях, но не съм спрял да се трудя - пак съм си Васил Митов!