неделя, 19 юли 2015 г.

В ПАМЕТ НА ГЕОРГИ МАНОВ

В памет на човека, учителя, приятеля

ГЕОРГИ АПОСТОЛОВ МАНОВ
1934, Самоков - 2015 г., Стара Загора


Журналист, писател и... 
         Май 1983 г. Брачни сътресения и катаклизми ме доведоха отново в Пирдоп, в родния край. Да диря ново начало в житейския си път и професионално поприще. Така се озовах в редакцията на вестник „Средногорски зов“ – орган на партията, профсъюзите ОФ, комсомола и т. н. в тогавашната Средногорска община. С главен редактор Георги Манов. Така се запознах с Гошо – така му викаха всички. При първата ни среща той с усмивка - естествено, непринудено, предразполагащо  ме разпита, по-скоро – поразбеседва. И като се наслуша на одисеята ми, заговорнически-подкупващо ми сподели още тогава, че и той по същите причини е дошъл тук преди няколко години. Чак от Стара Загора… Така се захвана новата ми, журналистическа биография – съдба и жребий задълго занапред.
В  редакцията заварих още Милена Самодивкина зам. гл. редактор и финансист и Стефан Младенски – специализиран оп текезесарската тематика. Получих и бюро в стаята на гл. редактор, та все бяхме заедно.
Гошо веднага ме бутна в дълбоката вода – репортажи и запознаване с района, обекти, фирми хора. Фотография – от снимането до обработката на лентите и готовите за печат снимки. /Ирония?! В момента над Копривщица лети „дрон“ и снима…/  Изслушване на читатели, приемане на кореспонденции, литературни и всякакви материали, работа „по сигнал“. Макетиране на вестника и дежурство в печатницата. Разпределяне на новия брой и трябваше да умее да прави  адресиране до абонатите – в малкия вестник всичко. И още, и още…
Бях назначен с тримесечен изпитателен срок - нещо притеснително в моето  деликатно положение – ами ако не ме одобрят за постоянно – деца, семейство?.. Ама Гошо така ме „гмурна“ в професията, че бързо забравих неувереността  и не усетих кога изтекоха трите месеца. Наесен станах и щатен репортер…
Чудя се и си завиждам и днес за тези вдъхновени и ентусиазирани дни – жадно попивах всичко, питах, търсех навлизах и все по-нагоре, и по-нагоре. Талантът и умението на Гошо /които ме изумяват и днес/ да обучава и наставлява, но и да те вдъхнови, та и неусетно да те накара да приемеш професията като кауза и съдба: „Ако не тръгваш сутрин с желание, с мерак и усмивка на работа – по-добре я зарежи тая работа!“ При това и сърдечният му благ характер /е, когато службата го изискваше ставаше и суров „началник“/,  природната дарба да общува и предразполага го правеха и незаменим колега, и близък приятел, и…
Някак си естествено бързо се сближихме, заредиха се нашите „софри повечерни“  в уютната му гарсониера, съботно-неделни разходки, гостувания, излети. Бащински-приятелски той разплиташе моята съдба и като я преплиташе през собствената си одисея убедително и ненатрапчиво ме „съветваше“: „Зная, че е сложно и тежко, но животът не свършва с една изневяра, с една раздяла! Вдигни глава, кураж и гледай напред – колкото и да е банално  -  животът продължава! Мисли занапред, млад си  – чакат те още много и много щастливи дни, а и изпитания. Напред, защото пукнатото вече е безвъзвратно спукано и въпрос на време е да се счупи – не се опитвай да го лепиш, измамно-временно и фатално е…“ Тук преразказвам обобщено само част от безценното му духовно излъчване, което много ми помогна да оцелея в онези дни. Съдбата отново ме погали благосклонно в този тежко-съдбовен период – дари ме с едно невероятно приятелство – бащинско-колегиално-човешко…
… В онова, почти все още патриархално време, пристигането в провинциалното градче на нов и интересен човек е събитие и повод за… А пък един интелигентен мъж на 44 години, хубавец и приказлив чаровни, журналист… Гошо бе се сдобил с прозвището „тайнственият монах“. Обществена личност и на показ за всичко. Имаше признание и уважение професионално и човешко. Имаше, и получаваше и женското внимание. На което му завиждах приятелски и се учех дискретно, деликатно от изисканото му държане. Защото макар и много пъти да сме беседвали по мъжки-казармено, с крайни откровения, никога не сме стигали до вулгарно-примитивен език и клюкарствания.
Зная, че ако прочете тези редове, Богдана ще ме разбере и приеме приятелски. Както ме прие безрезервно още при запознанството ни със съпруга ѝ Гошо. Гостувал съм и в дома им в Стара Загора, общували сме много в Пирдоп и къде ли не, и тези разговорки бяха един пир духовен. Талантлив музикант и педагог, хоров диригент на Старозагорската опера - да, и на оперните ѝ представления съм бил… А Богдана /въпреки телефонните връзки и уговорки/ колчем тръгнеше в петък следобед за Пирдоп, пращаше телеграма на Гошо. Е, случвало се е телеграмата да я доставят в понеделник, но тя интелигентно-аристократично бе изпълнила ритуала. Ех, каква приказка бяха разходките до любимата им хижа „Артьовица“, язовир „Душанци“ под старата смокиня в двора им в Заарата, от която Гошо майстореше страхотна ракия… Било е, било е – благодаря ви, приятели, за тези приказни мигове…
… Колко и да е благосклонна и днес към мене, скъперницата-съдба  ни опусна само шест-седем месеца съвместна работа с Гошо… Защото за новата 1984 година той си позволи да направи заедно със съгражданина си Любо Атанасов, лека му пръст и на него, /имаше и таланта на художник-оформител/  нова „глава“ /е, това дето е най-отгоре, названието/ на вестника. И то – о, ужас, без санкцията на началството от партийния кабинет. Откъдето веднага нададоха вой и след три-четири броя върнаха старото оформление. Горд и всякога независим, верен на чепатия си характер и рачешката зодия – Гошо веднага напусна. Сам. Не ни трябваше много време, за да усетим колко много осиротяхме, колко изпостя вестника. А и града, без „тайнствения монах“…
После… После тези няколко месеца колегиално-приятелско общуване продължи в едно другаруване до живот. Пращах му мои текстове с молба за съвет и рецензия. А той начаса ми отговаряше, наставляваше,  критикуваше и похваляваше ме. И сърдечно се радваше на сполуките ми, приемаше, справедливо, всичко за свое дело и участ. Общувахме и гостувахме си. По-късно съдбата отново го приюти в родния Самоков. За да се пенсионира във вестник „Камбана“ – първият частен вестник в Средногорието. Създаден от неговите ученици Ренета и Дойчо…

Днес, в деня на неговата годишнина, бързам да завърша тези редове  -  поклон-признателност и да ги публикувам /щото вече Гошо го няма на земята, та да ме дисциплинира, да го направя  по-отранко и прецизно, да пообработя и снимките…/ Но макар и в отвъдното, ние знаем, че те има, Гошо, и ще ми помогнеш да напиша и подробно, и по-добре за дните заедно и приятелството ни вечно. За хората, с които живяхме, работихме и…

                                                  А днес:

         ПОКЛОН, ПРИЗНАТЕЛНОСТ И С МНОГО ОБИЧ – СВЕТЛА ТИ ПАМЕТ!!!

На 19 юли, Гошо – както го наричахме всички,  щеше да навърши 81 години…
С преклонение, признателност,

обич и тъга – Дойчо и приятели… 


Копривщица 1985 г.

Редакцията на в. "Средногорски зов" и идеологическия отдел на ОбК на БКП

На гости у Ренета и Любо с Богдана и Гошо
Копривщица 1985 г.


Официалното ми приемане във вестника. Гошо и Милена

Редакцията 1984 г. - Цвятко Четьов, Милена Самодивкина, Гошо, Ренета и аз

Няма коментари:

Публикуване на коментар