АКАДЕМИК ИВАН РАДЕВ - ИНТЕРВЮ

АКАДЕМИК ИВАН РАДЕВ

Иван Радев е роден на 26.02.1943 г. в с. Гороцвет, Разградско. Висшето си образование ("Българска филология", втора специалност "История") завършва през 1968 г. във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий". След редовна аспирантура, от 1973 г., е "доктор" и асистент по "История на новата българска литература".  Доцент е от 1977 г. , от 1990 г. е "Доктор на филологическите науки". През 1992 г. е избран за професор по История на новата българска литература.

От 1981 г. до сега е  ръководител на катедра "Българска литература" във Филологическия факултет. От 2003 г. проф. дфн  Иван Радев е  академик – действителен член на Българска академия на науките. Единственият литературавед е сред академиците.

Член е на Съюза на българските писатели от 1985 г. Носител е на ордена "Кирил и Методий" - II степен (1986г.), на Славейковата награда (1998 г.), на Националната награда за литературна критика на името на Иван Мешеков и Иван Радославов в гр. Златарица (2001 г.), на Годишната награда на СБП за литературна история (2007) .

Почетен гражданин е на гр. Велико Търново (2004 г.), “доктор хонорис кауза” на Русенския университет “Ангел Кънчев” (2006 г.).

Семеен, с две деца. Съпругата му Пенка Радева е доцент по съвременен български език във Великотърновския университет.

Акад. Иван Радев е автор на повеч от 40 книги - монографии, сборници с изследвания, справочници и учебници, някои от тях в своето второ, трето и четвърто  издание. Изследователските му интереси са насочени към  проблеми и явления на българската литература, история и култура от XIX-XX век. Занимава го както личността и делото на отделните представители на новата българска литература, така и  определени нейни аспекти от проблемно-тематичен и жанрово-стилов характер.

За периода 1970-2008 г. академик Радев е отпечатал над 170 студии и статии в специализирани литературоведчески сборници и списания, над 300 популярни статии  и архивни материали в централния и местния периодичен печат.      Както книгите, така и повечето от студиите и статиите на акад. Иван Радев имат приносен характер в областта на литературната история.

„АКАДЕМИШКА“ РАКИЯ ПИЛ ЛИ СИ?

А С „ДОЦЕНТСКА“  САЛАТА ЗАМЕЗВАЛ ЛИ СИ?„„

Поне за мене първото ми се случваше за първи път. А

ракията на академик Иван Радев наистина си я бива. Собствено прои

мв зводство – от събирането на плодовете, зреенето на джибрите, та до казана и течността в бутилките. И сигурно под влиянието й почнах да диря еднословно название-определение. Дълго се чудех как да я нарека – „академична“, „академическа“?... Дори доцентът по граматика Пенка Радева (съпругата на академика – тук не рискувам в търсене на определения) не можа да реши кое е най-правилното. Не помогна и поетът-приятел Георги Киров – дългогодишният учител. А на мене хич не ми се нравят описателните названия като „ракия, която е произведена от академик“. И макар и слаб в граматиката (почнах да я разбирам чак в четвърти курс при гл. асистент Радева – не го казвам заради вкусната й салата). От мъничък си имам слабост към хубавите, силни, изразителни думи. Но и тук не измъдрих такава, която поне малко да отговаря на стойността и вкуса на продукта. А автентичното качество на „академишката“ ракия ще ни удари в главите (то, дето е слабо – там бие) с Жоро към края на вечерта. И в началото, накрая се спрях  на „академишка“.

         Духовното ми пиршество на годината? Може би това ще да са за мене тези няколко дни и вечери в Димчовия музей и под навеса в двора на възрожденската Енчева къща с моите студентски преподаватели семейство Радеви. (А после с тях и многото приятели и на Димчовата вечер на 13 август). През които преорахме издъно или по-плитко много и  много имена, книги, епохи и какво ли не из българската литература. Колеги, приятели, писатели, че и поети. Неизбежно (за българина) докачахме и политиката, обществени люде, медии.

         Каква е разликата между доцент Радев и академик Радев, освен дистанцията на годините и побелелите ни днес бради (някога катранено черни – и  на студента Иванов и на доцента Радев)? Какви са днешните студенти и какви бяхме ние някога. Си. Това великоумно питание измудрих в опита си за нещо  като интервю. Зер цял академик на крака ми е дошъл. Че даже и хаджия вече… И ракията му, и приказките си ги бива. Ама нали съм си журналист… Луд ли съм да го изпусна да го поразпитам?...

РАЗГОВОРКАТА В ТИХИЯ ДВОР

Копривщица, 13 ЮЛИ 2011 г.

-Каква е разликата между доцента Иван Радев и академика Иван Радев?

-Разликата е в годините. И в книгите – прочетени, редактирани, написани. Иначе човекът е същия. Тематиката, която стои пред него е същата. Струва ми се, че и хъса, и желанието за работа в сферата на българската литература са същите както преди десетки години(Тук доц. Радева вметва, че и в мерака за работа и в продукцията има разлика – все повече растат при академика с годините). Само дето съм постеснил периметъра (преди много се занимавах и със съвременна литература). Сега се концентрирам върху възрожденския духовен живот, та дано успея да си напиша това, което ми е дадено.

-А разликата при нашето поколение преди повече от тридесет години и днешните студенти?

-Тук трябва да бъда доста скептичен и резервиран. Без да вижда вината в тези млади поколения, които в последните години идват в нашия университет. Но като разговарям и с колеги от други филологически факултети – атмосферата и състоянието са същите. Та днешната смяна в аудиториите, в областта на филологиите, на хуманитаристиката, не показва кой знае какви надежди, желания  и амбиции за реализации в тази област. Въобще днес и филологиите, и историята и другите науки в тази сфера не са на мода. Докато преди години, когато и вие бяхте студенти, младежите предварително бяха ангажирани с това, което искат да учат. А сега, особено при задочното обучение и смесените специалности – картинката е катастрофална. Почти нямат предварителната нагласа, интересите да опознаят българската литература, да заложат на родния език, за да се осъществяват след години.

-Но това не е ли част от цялостната атмосфера на днешния ден в България?

-Разбира се, че всичко това е част от всеобщия хаос в целокупния ни живот през последните години. Тази липса на национални идеали, на по-общи илюзии, които да държат в кондиция народа ни като цяло, се проявяват и при самите поколения, при отделните личности. Като състояние на една безпътица, нежелание и инертност.

Например в нашия университет преди години, когато се обявеше асистентски или аспирантски конкурс – кандидатите бяха десетки за едно място. Докато сега идват единици и то безработни предимно, които търсят покрив и препитание за някоя и друга година. Почти липсват млади хора с амбиции и мотивация за осъществяване в тези науки като учени, изследователи, преподаватели. Помните, че по ваше време още на първо класиране се попълваха местата и то при много голям интерес и конкуренция за едно място по няколко кандидати. А сега във всеки от филологическите факултети сме принудени да прибягваме до 3-4 класиране, което само по себе си е и показателно за нивото на кандидатите. А беше време, когато вие при класирането бяхте с по2-3 резерва, бяхте над 250 студенти курс, 9-10 групи. Тогава сред най-престижните специалности бяха и българската филология, историята...

-Промени ли се качеството на образованието в днешните висши учебни заведения? Когато аз бях Ваш студент се четеше, изисквахте да се чете много.

-За съжаление и обективните обстоятелства, и това състояние на духа у младите не предполагат повишаване качеството на обучението. Няма хъс дори да се получи диплома в прагматичния смисъл на думата, да не говорим за обогатяване в духовния смисъл на думата. Спадът е през последните години. Не вярвам причините за този процес да са политически. Просто съвпада някакъв кризис в нагласата, в илюзиите на младото поколение и неговата вяра, че чрез образованието и науката ще могат да защитят и идентифицират себе си. Та в този смисъл, разликата при студентите между това, което беше като атмосфера и равнище преди години, и сега, е огромна. Не е успокояващо, но е факт навсякъде. Говорил съм с колеги от Софийския университет и други висши учебни заведения. Положението навсякъде е едно и също. Особено когато става дума за хуманитаристика, нещата са много тревожни.

-Защо според Вас тогава общественото мнение се респектира повече висшистите, завършили в София?

-Софиоцентризмът, или издигането на пиедестал на всичко, свързано със София, има историческа основа. Тя се корени в петвековната носталгия на българина да има столица, да има център. Когато този център се създава, за една малка България не би следвало да се сакрализира или митологизира толкова. Но на практика се получава точно това. Та „софиоцентризмът“ е своеобразен синдром, който се поддържа първо от софиянци, а после и от станалите софиянци. Познавам един поет, родом от село Биволаре, който на втория-третия месец, след като отиде в София, започна да говори „вие там, в провинцията“.

-А Вас не ви ли е привличала столицата?

-Никога. Имал съм възможност и покани да отида да работя там, но не съм го направил. И не съжалявам, защото Велико Търново е малък град, но дава добри възможности за реализация на моите представи. Аз бях изненадата, че в БАН аз съм единственият, който има адрес вън от София. Всички други са представители на столични учебни заведения или институции. Но мен това не ме смущава. На всички, които се шегуват с мен, отговарям, че вместо да се мотая в София, предпочитам да присъствам в литературата!

-На този фон как се виждате Вие като възрожденец, хуманитарист?

-Себе си аз не виждам като функция на този хаос. Може и да се лъжа или лаская, но смятам, че и днес работя със същата отговорност и бих казал съдбовност към българската литература и историческа памет, както всякога. Вярно – доста широк е кръгът от имена, събития и тенденции, с които се занимавам. В последно време се стремя да посвивам чадърите, да ограничавам мераците към неовладяните теми, като обект на бъдещи занимания. И да се съсредоточавам към българската литература от XIX век като ѝ търся малко по-широк контекст. Тъй като чисто литературното в много случаи често недостатъчно защищава себе си. И се нуждае от цялата тази атмосфера, която ражда тогава личностите и дава самочувствие. Вярвам, че в това отношение правя горе-долу това, което позволяват възможностите ми.

-А в съвременната литература има ли таланти? Как виждате осъществяването им днес?

-Таланти има, като и винаги е имало. А осъществяването не е само въпрос на талант. Но и на характер, нагласа, житейска философия. Защото никога не е било лесно на такъв тип личности пълноценно да постигат себе си. И при днешната диференциация в хуманитаристиката, може би пътят е на свръхсъсредоточаването и концентрирането, за да постигне човек себе си, да реализира дадените му способности. Разпиляността, многоговоренето, даже и бохемството не са мярка за възможности, талант, нито пък предопределят крайните резултати. Но и това не бива да се абсолютизира. Например, за Иван Шишманов, неговият ученик Михаил Арнаудов казва, че е много разпилян. Но където е стъпил, Ив. Шишманов е оставил такива дълбоки следи, че ние и днес в  доста случаи го догонваме. И обратното – имаме толкова примери на съсредоточаване и упорита, концентрирана работа, но резултатите не свидетелстват за големи постижения, не се получава винаги. И тук балансът е деликатен, но определящото е разбира се талантът.

-Възраждането, Средногорието, Копривщица във Вашите изследвания и оценка?

-Специални проучвания в тази насока не съм правил. А например за Търново имам 7-8 книги, включително и история на Велико Търново от близо 800 страници. Та мисля, че не сгрешиха, като ме направиха почетен гражданин. Защото едва ли има друг, който толкова да е оставил за „великото“ Търново. Каква е стойността им – отделен въпрос. Но книгите са факт и в голяма степен имат приносен характер, нови неща за духовния, литературния и просветния живот тук.

         В този смисъл Средногорието не ми е така близко. Но един Найден Геров, например, Любен Каравелов са колоси в българската духовност. А специално за Любена имам известен скромен принос. Неколкократно съм го издавал с мои предговори в „Малка ученическа библиотекаѝ“. В книгата ми „Столица на оцелелите“ -1984 г., имам един очерк за него. И в точно тази характеристика на Каравелов аз повече виждам себе си и стойностите на книгата. Имам и една друга книжица – „Каравеловото творчество“ – 1997 г., с която се опитах да му се издължа. От тази книга не съм доволен. Защото колосалното творчество и паметта на Каравелов заслужават много повече от такава скромна книжка. Имам и един много по-достоен замисъл за неговото дело, даже и нахвърляни неща някъде – „Любен Каравелов – поетика и естетика на разказвача“. Досега не го написах, не зная и дали ще мога да го осъществя. Но засега поддържам огъня в тази насока, като предлагам тази и други теми за него на по-млади колеги. А и моето твърдо убеждение е, че именно Каравелов дава началото на българския роман със своето (за съжаление недотам познато) произведение, историческото повествование за края на Втората българска държава в три части - „Отмъщението“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“. Макар че много автори държат непременно най-големият роман в българската литература „Под игото“ да е и първият!?...

         Иначе тук, в Копривщица е кипял такъв живот, че аз се чувствам малко така неуютно, длъжници сме ѝ всички, заради това, което градчето е дало на България – неизмеримо и неоценимо. Иначе се чувстваме прекрасно със съпругата ми и през тази седмица попихме, дишахме и преживяхме много Възраждане и духовност.Затова ще се завръщам в Копривщица винаги, когато мога. Най-малкото за да преживея пак тази възрожденска атмосфера и пó да ми върви писането за възрожденците просветители, писатели, книжовници, даскали.

-Какво става в БАН?

-И тук има такива явления, които намират място в медиите, в „жълтия“ им сектор. Това пак е резултат от целия този хаос в обществото ни, от липсата на регламентация, тактика и стратегия на една малка нация, която е въвлечена в днешния глобален свят. В този смисъл БАН претърпява известно кризисно състояние. Дано успеят ръководството и колегията да преодолеят това състояние. Аз съм там вече осем години. Но иначе съм външен човек и прекарвам живота си във Велико Търново, стоя малко встрани от формите и структурите, от групировките и всичкото това. Но БАН трябва да има – категорично! Макар че и по моите странични критерии тя трябва да претърпи сериозни реформи и да се превърне в едно ефективно и действено учреждение, институция, която да се освободи от доста голямата канцеларщина, кухи форми на структури, изследвания, служители, директори, заместници и т. н. Би трябвало чисто научните и работните програми да са в основата на работата на научните колективи. И една много по-гъвкава, действена динамична атмосфера трябва да царува там. Като и в БАН, и при образованието като цяло, не би трябвало да се откъсват от традицията, да има приемственост, но и елементите на консервативност са задължителни. За да не се превръщат в конюктурни изменения на съвременния живот, да не са креатура на текущата власт. А опитите за намеса на политици и държавници, за влияние при избори, ръководене, текущата работа и т. н. не са от вчера и такива вмешателства трябва да се премахнат.

-Поддържате ли връзка с родното Ви село Гороцвет?

-Почти не. Там остана една моя братовчедка. Родителите ми са погребани в село Леденик, Великотърновско, сестра ми е в Габрово. Но когато имам възможност, минавам пред родното си село, обикалям го, спомням си някои случки, посещавам училището, нося им книги. Някога и те се сещат, поканват ме на по-големи тържества. Родното място няма как да се забрави. Но трябва да се има предвид, че човек се ражда на две места – там, където проглежда за света, и там, където се социализира за този свят. Не мога да забравя нито Гороцвет, нито престоя си в Разград, но във Велико Търново ще се мре.

Дойчо ИВАНОВ,

Уредник на музей „Димчо Дебелянов“ -Копривщица

(В текста са използвани няколко абзаци и  от интервюто на колежката Галина МАРИНОВА  

с акад. Иван Радев, поместено във в.“Екип 7“ – Разград, 5.11.2010 г.)